Джеймс Хадли Чейс
Парите не са всичко… (18)

Осемнадесета глава

Питър Калън чакаше на стълбите.

— Къде е тя? — остро попита той, пребледнялото му лице се белееше в здрача. — Не е ли с теб?

Дюк прескочи последните стъпала, мина край него и влезе в апартамента, Питър го последва.

— Защо трябва да бъде с мен?

— Цял следобед си бил във Феървю, нали? — гневно го изгледа Питър. — Какво си правил там? Тя ти е правила компания!

— Виж какво! — хладно го изгледа Дюк. — Започна да ми писва! Не съм виждал Клеър, Сам каза, че сте имали среща…

— Добре де, къде беше цял ден тогава? Затвори ми телефона, без да си правиш труда да ми обясниш каквото и да било, вече цял час подскачам от нерви! Само не ми казвай, че току-що пристигаш от Феървю, изобщо няма да ти повярвам!

— Я се вземи в ръце, за Бога! — сопнато отвърна Дюк. — Сам каза, че Клеър е отишла да се срещне с Белман, след което е трябвало да се види с теб!

— Белман ли? — объркано повтори Питър. — Но тя едва ли е още там. Оттогава изминаха цели три часа!

— Не е там — процеди Дюк. — Вече проверих.

— Провери, така ли? — възбудено извика Питър, пристъпи към него и вдигна юмрук. — А защо не ми каза по телефона къде е отишла тя? Щях да бъда при Белман два пъти по-бързо от теб!

Дюк примигна. Това изобщо не му беше минало през главата. Хукна в секундата, в която разбра, че Клеър е в опасност.

— Прав си — призна той. — Не помислих за това.

Питър го сграбчи за реверите и просъска:

— Никога няма да ти простя това! Ако с нея се случи нещо, аз…

Очите на Дюк гневно проблеснаха, ръцете му грубо отблъснаха Питър.

Онзи се олюля, после зае стойка за борба.

— Няма ли най-сетне да млъкнеш? — извика Дюк. — И се вземи в ръце! С това няма да помогнеш на Клеър!

Питър се поколеба, отпусна юмруци и каза:

— Ще съжаляваш за това, Хари!

— Добре де, ще съжалявам! — нетърпеливо рече Хари. — Седни и ме изслушай, престани да се държиш като хлапе.

— Да седна ли? — избухна Питър. — Няма да стане! Отивам да извия врата на онова мръсно копеле Белман!

— Белман е мъртъв — спокойно рече Дюк и Питър се закова пред вратата.

— Мъртъв ли? — объркано го изгледа младежът. — Кога… Как е станало?

Дюк извади табакерата и обицата.

— Виждал ли си тези неща?

Питър ги пое от ръцете му, на лицето му се изписа тревога.

— Да, те са на Клеър. Къде ги намери?

— Под трупа на Белман — отвърна Дюк. — Лежеше на пода с нож в гърдите. Отместих го да потърся някакви следи и ги намерих.

Питър започна да се изпотява.

— Друг видя ли ги?

— Не — поклати глава Дюк. — Имаме късмет, че ги открих аз, а не ченгетата. Иначе Клеър щеше да бъде главната заподозряна. Знаеш какъв тъпак е Халахън…

— Но къде е тя? — възкликна Питър. — Не мислиш, че тя… — Млъкна и объркано поклати глава.

— Не, не мисля — твърдо отвърна Дюк. — Но има вероятност да е налетяла на убиеца… Нещата са сложни, Пит. Трябва да се действа внимателно. Обади се на Сам и виж дали случайно не се е прибрала. През това време аз ще свърша едно-две неща… Според мен я няма, но така ще спестим време. После ти предлагам да останеш тук и да чакаш. Може би ще се появи…

— Проклет да съм, ако се затворя тук! — избухна Питър. — Кажи какво си решил да правиш, по дяволите!

— Аз ля? — разсеяно попита Дюк. — Една-две дреболии, които нямат нищо общо с Клеър…

— Какви дреболии? — настоя Питър. — Стига с твоите тайни занимания, Хари!

Дюк вдигна рамене.

— Забрави ли, че някой се опитва да ни лепне убийството на Тимсън? — попита той. — А сега вероятно се прави същото и по отношение на Клеър… Ще се опитам да разреша тези проблеми, а ти се заеми с Клеър…

Обърна се и изтича надолу по стълбите, още преди Питър да успее да реагира.

Макар да бе разтревожен до смърт от изчезването на Клеър, Дюк си даваш сметка, че Пиндърс Енд е задача номер едно. Беше убеден, че там е ключът към загадката и като го намери, всичко останало автоматически ще се оправи.

Скочи в колата и потегли. Умът му напрегнато работеше.

Спейд! В дъното на всичко е Спейд — тайнственият и могъщ непознат. Ако успее да пипне Корис и го принуди да говори, вероятно ще получи възможност да се добере до този тип. Следователно първата му задача е да открие Корис. Но тя не беше единствената. Келс може би ще знае нещо в това отношение.

Свърна в една малка уличка и спря пред някакво магазинче за железарски стоки. Слезе от колата и заобиколи къщата. Почука на задната врата, измъкна една пура и я запали.

Вратата се открехна и на прага се появи тъмна сянка.

— Хари Дюк — представи се Дюк. — Имам малко работа за теб, Елмър…

— Навреме си се сетил — промърмори високата фигура и се дръпна встрани. — Влизай.

Дюк го последва по тъмното коридорче и влезе в дневната, разположена на гърба на магазина. Над печката се беше привела висока и красива млада жена, съпругата на Елмър. Тя стреснато се обърна, позна Дюк и на лицето й се появи широка усмивка.

— Идвате тъкмо навреме, господине — рече. — Вечерята е почти готова.

— Нямам нищо против да похапна — кимна Дюк. — Но само ако това стане бързо. Защото двамата с Елмър имаме малко работа тая нощ…

— Тая нощ ли? — учудено го погледна дългият. Годинките му вече не бяха малко и Дюк за пореден път се запита какво с накарало хубаво и младо момиче като Роуз да се омъжи за него. Не че имаше нещо против Елмър. Не. Просто сух и изпит мъж на средна възраст като него някак не се връзваше с такава млада и хубава жена.

Настани се зад готовата за вечеря маса и поясни:

— Една малка пратка, Елмър. На всяка цена трябва да бъде доставена още тази нощ!

— Вие лентяите сте ужас! — промърмори Елмър. — По цял ден се мотаете, без да вършите нищо, после изведнъж се сещате, че работата не търпи отлагане и хич не ви пука, че някои хора бачкат от зори до мрак! Защо не дойде да ми кажеш това следобед?

— Защото си помислих, че едва ли ще ти е приятно Халахън да разбере каква работа възнамерявам да ти възложа — усмихна му се Дюк.

Роуз вдигна очи от чинията в ръцете си и му хвърли един разтревожен поглед.

— Не се притеснявай — размаха пурата си Дюк. — Правил го е преди, ще го направи и сега…

— Хайде, скъпа! — леко повиши глас Елмър. — Искам вечерята си!

— Вие мъжете само за ядене мислите! — оплака се шеговито Роуз и постави на масата поднос с печено и пържени картофи.

— Това тук изглежда страхотно — похвали я Дюк и хвърли недопушената пура в печката.

Роуз свали престилката си и седна на масата. Очите й притеснено пробягаха по лицето на Дюк, после се преместиха върху съпруга й.

— Някак си не ми се иска да вършиш тая работа — промълви тя.

— Не ставай глупава! — сряза я Елмър. — Откъде мислиш, че идват парите за всичките ти тоалети? — Извърна глава към Дюк и подхвърли: — Хайде, казвай какво искаш!

— Три автомата, половин дузина пушки и известен брои револвери 38-ми калибър в комплект с амунициите — отвърна с пълна уста Дюк.

От невъзмутимостта на Елмър не остана нищо. Той остави вилицата и ножа на масата, устата му зяпна.

— Какво става, бе? Война ли започва?

— Нещо такова — отвърна Дюк — Яж, ще ти изстине печеното. Освен това аз бързам…

— Чакай, чакай! — отвърна загрижено Елмър. — Не мога да ти дам всичко това… Три автомата, а?

— Плюс половин дузина пушки и десетина револвера 38-ми калибър — повтори Дюк. — Ще ги дадеш, разбира се…

— Откъде да ги взема? — попита Елмър и ожесточено започна да реже месото в чинията си. — Да не би да мислиш, че държа арсенал?

Дюк се обърна към Роуз и се усмихна.

— Случайно да ти се намира още малко от онова приказно уиски, с което ме черпи последния път? — попита той. — Дано Елмър не го е изгълтал всичкото!…

Тя стана и извади от бюфета черна бутилка. Обърна се и усмихнато попита Елмър:

— Да му сипя ли?

— Ами какво друго? — въздъхна съпругът й. — Мъкне се у дома посред нощ, пие ми уискито и дрънка за автомати!… — Поклати глава и продължи да се храни.

Роуз напълни една чаша до половината с неразредено питие, а Дюк леко потупа ръката й.

— Не знам как още го търпиш тоя язовец! — изрази учудването си той. — Обади ми се, когато решиш да го зарежеш! Веднага ще ти дам подслон!

Елмър вдигна глава и на лицето му се разля широка усмивка.

— Това е шанс за теб, скъпа! Дръж го здраво, тоя копелдак е фрашкан с мангизи!

— Още не си ми писнал — засмя се Роуз и Дюк се вцепени от изненада. Защото му стана пределно ясно, че тази хубавица е луда по съсухрения дангалак.

— Добре, добре — отвърна със задоволство Елмър. — Все пак вече знаеш към кого да се обърнеш, като ти писне… — Премести поглед на Дюк и добави: — Въпросът с пушките може и да се уреди, но за автоматите е изключено!

— Хайде, стига! — отвърна Дюк и със съжаление погледна празната чиния пред себе си. — Прекрасно знам, че ги имаш Нали едва миналата седмица купи три томпсъна от полицията? Само не ми казвай, че вече си ги продал!

— Много знаеш — въздъхна Елмър. — Тях не мога да ти ги дам, Дюк… — Ще ти отделя един и нищо повече. В тоя град има и други клиенти…

— Хич не ми пука за другите ти клиенти! Вземам ги и трите и ти плащам цената, която поискаш! А след три седмици ти ги връщам обратно. Какво ще кажеш?

Елмър замислено го погледна.

— Щом ще ги връщаш, нещата се променят — промърмори накрая той. — Но не мога да разбера каква битка ще водиш…

— Това не те интересува — отвърна Дюк и се изправи. — Хайде, Елмър, нямаме време за губене.

— Не даваш на човек дори да се нахрани както трябва! — оплака се Елмър, но послушно стана на крака. — Скъпо ще ти струва тая работа, Дюк!

— Давам един бон, амунициите отделно — спокойно отвърна Дюк. — Нито цент повече и хич не се опитвай да ме работиш за патроните! Иначе ще ти отмъкна съпругата!

— Както кажеш — промърмори Елмър и на лицето му се появи доволна усмивка И друг път беше правил сделки с Дюк, знаеше, че може да му има доверие — Аз ли ще ги товаря?

— Ще направиш повече от това — поясни Дюк. — Ще ги натовариш в твоята кола и ще ги закараш в Пиндърс Енд, предградието на Феървю. Знаеш ли къде се намира?

— В Пиндърс Енд ли? — учудено го изгледа Елмър. — Но защо там?

— Стига с твоите въпроси! — ядоса се Дюк. — Отиваш там и търсиш един тип на име Кейси. Ще му кажеш, че аз пращам пушкалата, а той да се готви за неприятности. Никой да не припарва натам, с изключение на ченгетата. Разбра ли?

Елмър се почеса по главата.

— По всичко личи, че здравата си затънал — промърмори той. — Ами ако ченгетата докопат тоя арсенал? Ще идентифицират оръжието и веднага ще почукат на моята врата!

— Няма, престани с твоите притеснения — успокои го Дюк. — Кейси е умно копеле, няма да позволи на ченгетата дори да се доближат до оръжието.

— Това никак не ми харесва — въздъхна Елмър. — Ама нали съм си глупак и не мога да ти отказвам…

— Чудесно. Сутринта ще ти пратя чека. Става ли?

— Само това липсва — изсумтя Елмър. — Досега не си ми правил номера, но предпочитам в брой… Не ги обичам тези чекове!

— Нямаш проблеми — отвърна Дюк. — Сега трябва да бягам, Елмър. Оставям всичко в твои ръце. Побързай, защото онези момчета имат нужда от стоката!

— Не бързай толкова — отвърна дангалакът. — Трябва да ми помогнеш да натоварим амунициите. Вече не съм толкова млад…

— Роуз ще свърши тая работа — плесна го по мършавия гръб Дюк и се върна обратно в кухнята. — Роузи, помогни на твоя язовец — извика той. — Аз трябва да изчезвам! — Сипа си няколко капки от черната бутилка, глътна ги наведнъж и доволно въздъхна: — Страшно е! Някой ден ще отскоча да довърша това шише!

— Ще ти го запазя — обеща Роуз.

— Цяла нощ ли ще си шепнеш с тоя нехранимайко? — обади се откъм коридора Елмър. — Ела да ми помогнеш да изнесем тези сандъци!

— Пак ще се видим — махна с ръка Дюк и потъна в мрака зад къщата.

На няколко крачки от колата си рязко спря и ръката му се плъзна към кобура на пистолета. В близкия вход се спотайваше неясна фигура. Крачка напред и светлината на уличната лампа проблесна върху сребърните копчета. Дюк пусна пистолета.

Халахън се приближи с нехайна походка, на лицето му играеше мазна усмивка.

— Ти ли си това, Дюк?

— За теб съм господин Дюк, ченге — отвърна Дюк и отвори вратата на колата си.

— Какво правиш тук?

— Кой, аз ли? — изгледа го продължително Дюк. — Бях на гости на една дива розичка…

— Какво?

— Не си ли виждал госпожа Робъртс? Хубава мадама… Омъжена е за един старчок… Отскачам тук от време на време. Не знаеше това, нали?

Халахън потърка брадичката си и попита:

— Къде е Калън?

— Нямам представа, ченге — отвърна Дюк. — Или си е у дома, или е излязъл с една дама… Човек никога не може да знае какво правят младите…

— Мислех си за случая Тимсън — промърмори началникът на полицията. — Нещо не ми харесва…

— Това си е твой проблем, ченге — отвърна Дюк. — Не мога да ти помогна, имам си друга работа… Забрави го тоя Тимсън. Не си заслужава да мислиш толкова много за човек, който е в състояние сам да си пререже гърлото…

— Белман ти е приятел, нали?

Очите на Дюк леко се присвиха. Значи Халахън вече е разбрал за убийството, светкавично прецени той.

— Грешиш — отвърна той. — Никога не ми е бил приятел.

— Случайно да си се отбивал в „Шез Пари“ тая вечер?

— Само надникнах. Размених няколко приказки с Келс Не е лошо момчето…

— И не си се виждал с Белман, така ли?

— Не съм — поклати глава Дюк и притеснено се запита дали не е оставил някакви отпечатъци в кабинета.

— Сигурен ли си?

— Я кажи какво става! — сопна се Дюк. — Хайде, бъди мъж и изплюй камъчето! Какво искаш да знаеш за Белман?

— Мъртъв е — тихо рече Халахън.

— Мъртъв ли? — изгледа го Дюк. — Някой го е застрелял?

— Самоубийство — изплю се в канавката Халахън. — Така казва гарванът… Двама души за дванайсет часа, май е заразително…

— Много странно — рече Дюк, наистина озадачен. — Не ми се вярва човек като Белман да се самоубие…

— Не ти се вярва, значи — рече Халахън и заби палци под колана си. — На мен също, но самоубийството си е факт…

Изгледа продължително Дюк, после бавно се обърна и започна да се отдалечава.

Дюк го изчака да си отиде и завъртя стартерния ключ.

Сега трябва да открия Клеър, помисли си той. Да я открия на всяка цена! Отлепи се от тротоара и започна да прехвърля в съзнанието си местата, които трябва да провери. В тая работа вероятно ще се наложи да прибегна до услугите на Келс, въздъхна той.