Мери Джо Пътни
Защото вярваш в любовта (20)

19

Майкъл погледна втренчено Катрин и се запита дали е чул правилно. Това не можеше да бъде вярно. Сигурно беше паднал от коня на главата си и целият този ден беше трескав кошмар.

— Какво казахте?

— Извинете, но съм много объркана. — Тя седна и пое дълбоко дъх. — Идвам направо от една адвокатска кантора, където узнах, че съм единствената внучка на лерд Пенроуз от остров Скоул. Дядо желае аз и съпругът ми да го посетим, за да види струва ли си да ни даде наследството. Според мистър Харуел лердът е много болен и трябва да заминем през следващите дни. Ще минат седмици, докато уведомя Колин и той се върне от Франция. Дотогава дядо ми може да си отиде и няма да получа наследството.

— От Лондон до Скоул са два или три дни път.

Катрин се усмихна безрадостно.

— Не мога да тръгна сама. Не съм достатъчно добра за лерда. Мистър Харуел каза, че той държи да види и съпруга ми. — Тя отмести поглед. — Тъй като Колин няма да пристигне навреме, бихте ли… бихте ли го заместили за няколко дни? Това означава да дойдете с мен в Скоул и да се представите за мой съпруг.

Това беше не по-малко шокиращо от разкритието на херцога.

— Шегувате се.

— Боя се, че не. — Тя прехапа устни. — Знам, че молбата ми е безсрамна, но не намирам по-добро решение.

В този момент Майкъл се убеди окончателно, че на небето има бог с много странно чувство за хумор. Майкъл отговори предпазливо:

— С други думи, вие искате да участвам в един цирк, за да измамим дядо ви.

— Звучи отвратително, нали? Мразя дори самата мисъл да участвам в измама, но ще бъда съвсем откровена и ще ви кажа, че наследството идва в много подходящ момент. — Тя изкриви уста. — Ще ви кажа и още нещо: дядо ще одобри вас много повече от Колин. Изрично ми беше казано, че лердът държи да остави Скоул в добри ръце.

А Колин Мелбърн не беше достатъчно надежден. Майкъл си припомни какво беше чувал за финансовите му проблеми в Брюксел и разбра, че получаването на това наследство е жизнено важно за нея.

— Измамата няма да навреди никому — продължи Катрин. — Убедена съм, че една жена може да се справи с управлението на острова не по-зле от мъж, а аз ще науча всичко, което е необходимо.

Тя вероятно се опасява, че Колин няма да се съгласи да живее на уединения остров, каза си Майкъл. Или е решила да не търпи повече изневерите му и възнамерява да си изгради собствен живот. Каквито и да бяха основанията й, не можеше да я попита. Но тя беше длъжна да му отговори на други въпроси.

— Самата мисъл да изречете лъжа ви измъчва. Сигурна ли сте, че сте достатъчно добра артистка, за да ме представите успешно като свой съпруг?

Катрин затвори очи, пое дълбоко дъх и когато отново ги отвори, гласът й прозвуча уверено:

— Аз съм отлична артистка, Колин. Винаги правя онова, което е нужно за момента.

Тя изглеждаше отново като спокойната Света Катерина и когато го нарече с името на съпруга си, гласът й беше толкова убедителен, че Майкъл потрепери. Всички жени ли бяха родени измамници? Добре, че не беше като Каролайн, иначе щеше да стане опасна.

Тя щеше да участва убедително в измамата, но дали и той беше в състояние да го стори? Двамата щяха да бъдат през цялото време заедно. В обществото щяха да показват физическата и словесната интимност на отдавна женена двойка. Когато останеха насаме, той трябваше да се държи на разстояние. При чувствата, които изпитваше към нея, подобна комбинация беше истински ад.

Естествено Катрин не знаеше, че той е влюбен в нея. Тя притежаваше невинността на отдавна омъжена, моногамна жена. Беше забравила какви чудовища бяха мъжете, ако изобщо някога го е знаела. Въпреки това не можеше да каже не. Не само защото й беше дал правото да го моли за каквото и да било, а и защото не можеше да устои на перспективата да прекара известно време близо до нея. Пак си беше старият глупак, какъвто винаги беше бил.

— Е, добре. Ще бъда ваш съпруг, макар и временен.

Катрин въздъхна облекчено.

— Много ви благодаря, Майкъл. Не познавам нито един мъж, който би направил това за мен.

Защото другите й приятели имат повече разум, каза си мрачно Майкъл.

— Щом времето е решаващо, искате ли да заминем за Скоул още утре?

— Ако наистина можете да го направите, би било идеално. — Тя се поколеба и попита: — Нямате ли обществени задължения?

Майкъл сви рамене.

— Спокойно мога да откажа.

— Бог да ви благослови, Майкъл. Не знам какво щях да правя без вас. — Тя се изправи. — Ще се върна в кантората на мистър Харуел и ще му кажа, че заминаваме за Скоул. Не се съмнявам, че ми е подготвил куп инструкции. Каза също, че ще ми отпусне пари за пътуването.

— Не е нужно. Аз ще поема разходите.

— Не мога да ви позволя.

— Защо не? Нали съм ви съпруг — отговори спокойно той. — Освен това, ако дядо ви наистина е тиранът, какъвто ми го описахте, ще ви е неприятно да приемете парите му. — Тъй като беше израснал в дома на херцог Ашбъртън, Майкъл беше станал истински експерт по въпросите на парите и властта.

— Не бях помислила за това. — Тя го погледна с лека усмивка. — Предпочитам да бъда задължена на вас, отколкото на един непознат дядо, и ви обещавам, че ще ви върна сумата, когато мога.

— Много добре. — Майкъл й отвори вратата на салона. — Да вървим при адвоката.

— О, не е нужно да ме придружавате.

Майкъл вдигна вежди по начин, който сплашваше младите войници.

— Очаквам съпругата ми да се подчинява.

Катрин се засмя и изведнъж стана с няколко години по-млада.

— Ще се постарая да стана по-покорна, скъпи.

— Но моля ви, не прекалявайте. Предпочитам ви такава, каквато сте.

Погледите им се срещнаха и той отново се запита дали тя съзнаваше колко опасна е тази ситуация. Беше се заклел да се държи прилично, но и той беше мъж от кръв и плът.

Тя му се доверяваше и той не биваше да го забравя.

Когато се качи във файтона на Майкъл, Катрин се чувстваше безкрайно облекчена и безкрайно виновна. Беше отвратително да го лъже, след като бе изявил готовност да й помогне. Но както и да го въртеше и обръщаше, не намираше алтернатива. Дори на Ан не можеше да обясни защо не иска да се омъжи повторно. Не можеше да допусне чувството за дълг да го накара да реши проблемите й, като й предложи името си. Майкъл заслужаваше по-добра жена. Например хубавото момиче от парка, което му се усмихваше така сърдечно и интимно. Заслужаваше честна жена, не жалка измамница като Катрин Мелбърн.

Тя прогони чувството си за вина и му разказа какво бе узнала за родителите си и за Скоул, докато Майкъл умело управляваше файтона по оживените улици.

Когато свърши, той смръщи чело.

— Дядо ви изглежда истински тиран. Добре е, че няма да заминете сама.

Тя кимна замислено. Щеше да й бъде много трудно да остава насаме с него, но пък близостта му я правеше по-сигурна.

— След като адвокатът и дядо ви имат достатъчно информация за вас — продължи Майкъл, — опитайте се да ми разкажете нещо за миналото на Колин, за да не направя някоя грешка.

Катрин се замисли. Нямаше кой знае какво за разказване.

— Бащата на Колин бил американец, но верен на краля. След революцията останал в британската армия. Майка му също е американка. Няма нито един роднина в Англия. Отраснал в армията, което означава, че не е имал истинска родина. Учил в Ръгби, после влязъл в полка. Когато се запознахме, родителите му бяха починали. — Стана й мъчно за Колин и очите й се напълниха със сълзи. — Макар че изобщо не си приличате, общото описание съвпада. Едър, с кестенява коса и военна стойка.

— Историята му е лесна за запомняне. И тъй като британските офицери не обичат да носят униформа, когато не са на служба, няма да ми се наложи да търся драгунски мундир. — Майкъл умело прекара файтона между две спрели каруци. — Ще вземете ли и Ейми в Скоул? Мисля, че дядо ви иска да се запознае и със следващото поколение.

Катрин поклати глава.

— Не искам да й създавам напразни надежди. Може би лердът е истинско чудовище. Освен това не мога да я помоля да участва в такава измама.

— Права сте. Измамата е само за възрастните — отвърна сухо той. — Има ли кой да се погрижи за нея? Ако не, убеден съм, че граф Стратмор и съпругата му с радост ще я приемат в дома си.

— Не е нужно. Отседнали сме у семейство Моубри. Ан и Чарлз живеят при майка му. — Катрин не можа да се удържи и се изсмя. — Ейми беше въодушевена от новата среща с Кланси и Луи Ленивия.

Майкъл също се усмихна.

— И аз бих искал да видя отново онзи мързеливец. Как е Чарлз?

Катрин помълча малко, размишлявайки дали би могла да рискува с още една молба и в крайна сметка реши да опита — заради приятелката си.

— Чарлз се е възстановил напълно от раняването, но му е трудно да си намери работа.

— Много бивши войници са в подобна ситуация. — Майкъл вдигна вежди и се замисли. — Като дук Кандовър приятелят ми Рейф притежава няколко имения и предприятия. Вчера ми се оплака, че джентълменът, който през последните тридесет години ръководил бизнеса му, е решил да се пенсионира. Попита дали познавам човек, който би работил с готовност със стария Уилсън, а после да продължи самостоятелно. Освен интелигентност, честност и финансови познания, постът изисква известния умения в общуването с низшестоящи. Затова Рейф е на мнение, че един бивш офицер би се справил най-добре. Мисля, че двамата с Чарлз ще си допаднат.

— Звучи съвършено. Толкова сте добър, Майкъл.

Той отклони благодарността й, като вдигна ръка.

— Рейф ще се радва да намери човек със способностите на Чарлз. Още тази вечер ще му кажа, че в някой от следващите дни капитан Моубри ще се яви в Кандовър Хаус.

Бяха стигнали до целта. Майкъл спря конете и даде монета на едно улично хлапе да държи юздите. После слезе и помогна на Катрин. Тя се усмихна нервно.

— Започва първо действие.

Дяволитата усмивка в зелените очи я омагьоса. Двамата бяха достойни партньори и можеха да се опълчат срещу целия свят.

— Ще говоря колкото може по-малко — обеща той. — Така няма да си създавам проблеми.

Срещата мина гладко. Мистър Харуел бе зарадван от решението на Катрин, а „съпругът“ очевидно му хареса. Когато отново се качиха във файтона, Катрин въздъхна облекчено.

— Добре се справихме, какво ще кажете?

— Засега. Да ви отведа ли вкъщи?

Катрин се почувства неловко. Майкъл не биваше да се среща със семейство Моубри. Някой щеше да спомене смъртта на Колин, лъжата й щеше да излезе наяве и Майкъл щеше да побеснее от гняв. Един ден тя щеше да му признае, че е вдовица, но тъй като смъртта на Колин се пазеше в тайна, можеше да му каже друга дата. По дяволите, това беше като ходене по въже!

— Не искам да ни виждат заедно. Най-добре е да спрете на няколко преки преди къщата.

— Не искате Ан и Чарлз да ни видят заедно? — Той я погледна изненадано. — Ако сте толкова срамежлива, няма да измамите никого. А пък ако сте загрижена за приличието… — Той се засмя.

— Жена, която е кръстосвала Испания с армията, не може да се тревожи чак толкова за приличието — отговори с усмивка тя. — Но съм на мнение, че колкото по-малко хора знаят за тази игра, толкова по-добре.

— Което означава, че няма да вземем слуги. — Майкъл поклати глава. — Това е лесно, но представяте ли си колко усложнения могат да настъпят в бъдещето?

Катрин усети присвиване в стомаха, но си заповяда да остане спокойна.

— Мислила съм за това. Реших, че ще се занимавам с проблемите, щом се появят. И това научих в Испания — да се тревожа за утрешните проблеми едва когато разреша днешните. — Тя се усмихна колебливо. — С ваша помощ преодолях първата криза.

— Смела жена. — Той сърдечно отговори на усмивката й. — Може би съм полудял, но признавам, че се радвам на брака ни.

И тя се радваше. Даже повече от него.

 

 

Майкъл се върна в Стратмор Хаус и икономът му съобщи, че господарят желае да го види. Денят обещаваше да завърши така, както беше започнал. Майкъл се подсмихна и се запъти към кабинета на приятеля си.

Люсиен стана и проговори сериозно.

— Това писмо пристигна преди около два часа.

Пликът беше в черна рамка и Майкъл разбра защо Люсиен държеше да му го предаде лично. Счупи печата и прочете кратката вест.

— От Бенфийлд е — обясни безизразно той. — Дук Ашбъртън е мъртъв. Изпуснал последния си дъх малко след като съм излязъл от къщата.

— Съжалявам — проговори тихо Люсиен. — Все едно колко трудна беше връзката ви, загубата на един родител винаги е тежка.

— Това означава край на една епоха, но не си хаби съчувствието. — Майкъл се взираше с празен поглед в изписаните редове. Бенфийлд имаше силно съзнание за отговорност. Щеше да стане добър херцог. По-добър от предишния. Писмото беше учтиво и съдържаше молба за среща, тъй като имали да обсъдят важни неща.

Според Майкъл вече нямаха какво да си кажат. Той поднесе ъгъла на писмото към горящата свещ на писалището и го пусна в чинийката да догори.

„Ако ме искахте, щях да бъда ваш син.“ Гърдите му се напрегнаха, изпълнени с болезнено съжаление. Ако старият херцог бе поискал синовна любов и лоялност, можеше да я има в пълен размер. Майкъл отчаяно искаше да дава любов. Може би именно поради тази причина се влюбваше все в неподходящи жени.

Той погледна замислено пепелта и я изсипа в камината.

— Утре сутринта напускам града. Вероятно за около две седмици.

— Погребението сигурно ще се състои в Ашбъртън.

— Без съмнение, но аз няма да присъствам. Имам друга работа.

— Няма да отидеш на погребението на баща си? — Люсиен не можа да предотврати потреперването на гласа си. Това беше естествено — приятелят му беше обичал баща си.

— Няма да ме посрещнат с добро. — Майкъл не беше готов да дава обяснения, дори на Люсиен. От днес нататък щеше да стои далече от семейство Кениън.

Той вдигна глава и се усмихна. Люсиен изглеждаше много загрижен. Приятелите му постоянно се тревожеха за него. Дощя му се да го увери, че няма причини за тревога, но беше крайно изтощен и не намери подходящите думи.

— Не очаквам важни новини, но ако трябва да ми изпратиш вест, ще бъда на остров Скоул под името Колин Мелбърн.

Приятелят му вдигна вежди.

— Какво възнамеряваш? Измамите са по моята специалност.

— Представям си го по-скоро като убиване на дракони. — Майкъл млъкна, защото изведнъж си бе припомнил бавачката си. Фани беше добродушно селско момиче и успешно заместваше майка му. Когато му разказваше приказки за лека нощ, често споменаваше Свети Георги и архангел Михаил и ги обединяваше в геройска фигура, която наричаше Свети Михаил. Майкъл често си мечтаеше как убива дракони, спасява благородни девици и върши други велики дела. В края на историята обикновено получаваше одобрението на баща си и печелеше ръката на най-красивата принцеса.

Но херцогът не му беше истински баща, а красивата принцеса беше съпруга на друг мъж. Жалко, че Фани не беше достатъчно образована, за да му разкаже за Дон Кихот, който беше истинският му образец. Майкъл кимна сериозно на приятеля си и започна да описва компанията за парни машини, която възнамерявал да основе. Люсиен прие тактично смяната на темата и вече никой не спомена починалия и неоплакван дук Ашбъртън.

Едва когато си легна, Майкъл осъзна, че пътуването до Скоул беше най-добрият лек за преживяното сътресение. Не само щеше да помогне на Катрин, но и да излекува наранената си душа.

„Исках още един син. Вместо това получих теб.“