Мери Джо Пътни
Защото вярваш в любовта (15)

14

Тъй като бе отнесъл лицето на Катрин със себе си в мрака, Майкъл изобщо не се изненада, когато дойде в съзнание и я видя. Първата му мисъл бе, че видението над главата му е ангел, приел образа на Катрин, за да го приветства с добре дошъл на небето.

Не, мястото му съвсем не беше на небето. Той смръщи чело и се опита да разбере. Плуваше в море от болка, което вероятно означаваше, че е попаднал в ада. Или поне в чистилището.

— Майкъл? — проговори нежно гласът на Катрин.

Тя звучеше съвсем реално и той неволно посегна да я хване. Абстрактното море от болка стана шокиращо лично, прониза всеки сантиметър на тялото му и затъмни завесите, които обграждаха духа му. От гърлото му се изтръгна болезнен стон.

Катрин сложи хладната си ръка на челото му и огледа внимателно бледото лице. Под очите й имаше тъмни сенки, косата беше небрежно вързана на тила. Все още беше най-красивата жена на света, но ако това беше живот след смъртта, той искаше да си я припомни, както беше изглеждала на бала у дукеса Ричмънд. Колкото и странно да беше, той беше жив, но сигурно нямаше да изтрае дълго при тези адски болки.

Той опита да проговори и успя да прошепне дрезгаво името й.

— Най-после се събудихте. — Тя го дари с ослепителна усмивка. — Ще хапнете ли малко говежди бульон? Имате нужда от храна.

Майкъл кимна едва-едва. Напразно си пилееха времето да хранят един умиращ, но може би топлата супа щеше да му позволи да проговори.

Тя приседна на края на леглото, вдигна леко раменете му и го подкрепи, докато наливаше по малко бульон между устните му. Дори това леко движение предизвика нова експлозия на болка. В света на мъченията гъвкавото й тяло беше единственият балсам. Мекота, аромат на рози, незабравим сън с музика…

Когато купичката се изпразни, Катрин го положи отново на възглавницата. После смени мястото си, за да може той да я вижда по-добре. Подрусването на матрака предизвика нова болка, но си струваше, защото тя беше близо до него.

— Битката? — попита с укрепнал глас той.

— Победихме. Това беше преди три дни. Съюзническите армии преследват остатъците от войската на Наполеон. Скоро ще влязат във Франция. Ако попречат на императора да събере нова армия, войната ще свърши скоро.

— Три дни? — Майкъл примигна мъчително.

— Кенет е добре — продължи да разказва Катрин. — Той и знаменосецът Хъси от вашия полк ви намериха на бойното поле след края на сражението. — Тя се поколеба. — Кенет изпрати ординареца ви и багажа, но за съжаление не знам нищо за Брадли, другия ординарец. Убит ли е?

Майкъл кимна мрачно. Брадли беше весел млад ирландец. Поне смъртта му бе бърза и без болка.

— А мъжът ви и Чарлз Моубри?

— Колин се отърва с една драскотина. Каза да ви благодаря, защото конят ви е спасил и него, и Чарлз. Капитан Моубри също е тук. Трябваше да му ампутират лявата ръка до лакътя, но вече е добре. — Тя се усмихна измъчено. — Много по-добре от вас.

Майкъл се зарадва да чуе, че мъжът й е оцелял. Смъртта на Колин Мелбърн щеше да предизвика дълбоко, ирационално чувство за вина заради желанието му другият мъж да изчезне.

— Изненадвам се, че още дишам. — Ръката му се плъзна към мястото, където куршумът беше проникнал в корема. Болката беше навсякъде.

— Имали сте невероятен късмет. — Тя извади от чекмеджето калейдоскопа му, смачкан до неузнаваемост. — Имате три тежки рани и половин дузина по-леки, но това нещо ви е спасило от куршум, който със сигурност щеше да бъде смъртоносен.

Майкъл погледна оловното топче и сребърната тръбичка.

— Изпотрошени дъги, наистина.

— Какво означава това? — учуди се Катрин.

— Това съдържаше калейдоскопът — парченца от небесната дъга. Прекрасно нещо. Подарък от приятел. — Той се усмихна слабо. — Моят талисман.

— Наистина ви донесе късмет.

Майкъл се опита да го вземе, но не можа да вдигне ръка. Болката беше непоносима.

— Не… достатъчно.

— Няма да умрете, Майкъл — заговори настойчиво тя. — В тялото ви се забиха куршуми, пронизаха ви саби, тъпкаха ви коне и загубихте твърде много кръв, затова сте толкова слаб. През следващите месеци ще ви е тежко, но силите ви постепенно ще се възвърнат. Няма да умрете.

В гласа й имаше такава убеденост, че той се разколеба. След Саламанка също се беше чувствал на прага на смъртта, но оцеля. Катрин се намръщи и вдигна пръст към устата си.

— Прекалих с приказките. Имате нужда от почивка. — Тя стана и добави: — Още нещо, Майкъл. Помолихте ме, ако с вас се случи нещо, да се обадя на приятелите ви. Желаете ли да им съобщя, че сте ранен? Сигурно ще намерят името ви в списъците на падналите и ще се разтревожат.

— Да, направете го. Благодаря ви, Катрин. — Майкъл се опитваше да държи очите си отворени, но краткият разговор го бе изтощил.

— Ще им пиша още днес следобед и ще дам писмата на военния куриер, за да стигнат бързо в Лондон. — Тя стисна ръката му. — Ще се оправите, Майкъл.

Тъй като знаеше, че душевното състояние оказва решаващо влияние върху оздравяването, тя смяташе всеки ден да подхранва увереността му, че ще оцелее. Запъти се към вратата с уморена въздишка. Макар че беше загубила съвсем малко кръв в сравнение с Майкъл, все още се чувстваше слаба като новородено котенце.

Катрин взе писмата от скрина на Майкъл, за да препише адресите. Разгледа ги с вдигнати вежди. Дук Кандовър, ърл Стратмор, ърл Абърдиър. Все членове на висшата аристокрация. Вероятно това бяха другите паднали ангели. Майкъл ги познаваше от ученическите си години. Как ги наричаше? Рейф, Люсиен, Никълъс. Катрин им завидя, че са го познавали толкова години.

При следващото си събуждане Майкъл не видя Катрин. Вместо нея до леглото му седеше приятна на вид брюнетка, която плахо сложи ръка на рамото му. След миг на учудване той позна Елспет Маклеод, бавачката на семейство Моубри.

— Здравейте — прошепна със слаб глас той.

— Добро утро, полковник. Донесла съм ви овесена каша. Доктор Кинлок нареди при всяко събуждане да ви даваме по нещо за ядене.

— Овесена каша — повтори с отвращение Майкъл, но се подчини. И без това не можеше да яде нормална храна.

След като свърши, Елспет оправи леглото и му помогна да се настани удобно.

— Честно ви казвам, не мислех, че ще оживеете. Когато Катрин ви докара вкъщи, приличахте повече на мъртвец.

Майкъл смръщи чело.

— Катрин ли ме е докарала? Тя каза, че ме е намерил Кенет Уайлдинг.

— Да, но тя е била с него. Отиде във Ватерло да вземе капитан Моубри, но разбрала за вас и отишла с капитан Уайлдинг на бойното поле. — Момичето потрепери. — Аз нямаше да се справя.

Майкъл знаеше, че Катрин е безстрашна, но въпреки това се учуди.

— Значи й дължа повече, отколкото знаех.

— Прав сте — кимна Елспет. — Бяхте загубили много кръв и се намирахте на прага на смъртта. Тогава тя помоли доктор Кинлок да ви прелее от нейната кръв. Това помогна. Никога не бях виждала такава операция. Но подейства. Доктор Кинлок казва, че без преливането щяхте да си отидете.

Майкъл се обърка още повече.

— Как е могла да ми даде от своята кръв?

— Докторът съедини две гъши пера и свърза ръцете ви. — Елспет се надигна. — Вижте, той каза, че не бива да се напрягате. Затова ще ви оставя. При двама ранени в къщата има много работа.

След като вратата се затвори, Майкъл вдигна ръката си и се вгледа в едва видимите кръвоносни съдове, които пулсираха под кожата му. Кръвта на Катрин течеше във вените му! Чувството за интимност се засили до непоносимост. Света Катерина, наистина. Не само смела, но и скромна, най-добрата жена на света.

Сигурно беше готова да стори същото за всеки приятел. Знанието, че е споделил жизнените й сокове, го разтърси до дън душа. Докато живееше, тя щеше да бъде част от него и той от нея. Той затвори очи, за да спре напиращите сълзи. Чувстваше се отвратително слаб.

Граф Стратмор прочете със смръщено чело писмото, което току-що бе получил и погледна към влезлия лакей.

— Лорд Абърдиър е тук, господарю. Поканих го в салона.

Люсиен се изправи и отиде да поздрави приятеля си. Типично за Никълъс, надарен с непогрешим цигански инстинкт. Беше изминал дългия път от Уелс, защото знаеше, че има проблеми. След като си стиснаха ръцете, Люсиен каза:

— Получих писмо от Брюксел, в което става дума за Майкъл. Приятелят ни е тежко ранен.

— Знам. С Клер четохме списъците на загиналите — отговори сериозно Никълъс. — От седмици се тревожа за Майкъл. Тъй като бях дяволски нервен, Клер ми каза да замина за Лондон, за да те разпитам.

Люсиен му подаде писмото.

— Писала го е някоя си мисис Мелбърн. Майкъл е бил на квартира в къщата й и сега тя се грижи за него. Очевидно има шанс да се възстанови.

Никълъс прочете набързо краткото писмо.

— Майкъл споменаваше Катрин Мелбърн почти във всяко писмо. Мъжът й е драгунски капитан. — Той подсвирна тихо и отново прочете писмото. — Майкъл е носел калейдоскопа, който ти му подари преди много години. Именно той е предотвратил проникването на куршума в корема му, което означава сигурна смърт.

— Наистина. Неведоми са пътищата божии.

— Слава но бога, че го е носил винаги със себе си. — Никълъс смръщи чело. — Ясно е, че му трябва много време, за да се възстанови. Ти познаваш света по-добре от мен, приятелю. Къде мога да намеря удобна яхта?

— Да не би да искаш…? — Люсиен вдигна вежди.

— Точно така. — Никълъс сгъна грижливо писмото на Катрин. — Клер вече ми даде заповед да го доведа. Ще отида в Белгия и ще взема Майкъл.