Мери Джо Пътни
Защото вярваш в любовта (2)

1

Саламанка, Испания, юни 1812 година

Белокосият хирург прокара ръка по челото си и остави по кожата кървава следа. После огледа внимателно мъжа, проснат на примитивната операционна маса.

— Натворили сте истинска свинщина, капитане — проговори той с ясно изразен шотландски акцент. — Никой ли не ви е казвал, че не можете да отразите цял заряд картеч с гърдите си?

— За съжаление не — отвърна с усилие лорд Майкъл Кениън. — В Оксфорд ни преподаваха повече класическа литература, отколкото практически умения. Може би трябваше да отида в новото военно училище.

— Истинско предизвикателство е да извадя всички тези куршуми — изсмя се хирургът с малко принудена веселост. — Изпийте едно бренди и да се хващам на работа.

Един от помощниците му поднесе бутилката към устата на Майкъл и той отпи няколко глътки от острата течност. Жалко само, че не можеше да се напие до безсъзнание.

Когато отново се отпусна на масата, хирургът разкъса остатъците от мундира и ризата.

— Имали сте дяволски късмет, капитане. Ако френските канонири бяха заредили барута, както трябва, от вас щяха да останат само парчета и нямаше да могат да ви идентифицират.

Чу се грозен шум, когато металът застърга в метал. Само след минута бе изваден първият куршум от рамото на пациента. Пред очите му причерня. Майкъл прехапа устни до кръв. Преди да продължи, хирургът попита колебливо:

— Спечелихме ли битката?

— Мисля, че да. Казват, че французите бягат в панически страх. Нашите напредват бързо.

Хирургът затърси следващия куршум, който беше заседнал по-дълбоко, и Майкъл се помоли по-скоро да изгуби съзнание, за да се избави от мъките.

Когато отвори очи, Майкъл Кениън плуваше в море от болка, което притъпяваше сетивата и му пречеше да вижда ясно. Всяко вдишване предизвикваше остри болки, които забиваха в гърдите и дробовете му добре наточени испански стилети. Намираше се върху един матрак в ъгъла на навеса, пригоден за лазарет. Вътре беше тъмно, по гредите под покрива бяха накацали гълъби и крещяха сърдито с надеждата да прогонят натрапниците от дома си.

Ако се съдеше по приглушените стонове и шумното дишане, лазаретът беше препълнен с ранени. Парещата горещина на испанския ден се смени с хапещия студ на нощта. Превързаното му тяло беше покрито с одеяло, но той не се нуждаеше от него, защото гореше в треска от инфекцията. Жаждата беше по-страшна дори от болката.

Спомни си дома си в Уелс и се запита дали щеше да види още веднъж красивите зелени хълмове. Вероятно не. Един хирург му беше казал, че само един от трима преживява такова тежко раняване.

Перспективата да умре криеше в себе си известна привлекателност. Не само защото щеше да му донесе спасение от болката. И без това беше дошъл в Испания с горчивото прозрение, че само смъртта може да разреши страшната му дилема. Искаше да забрави Каролайн, жената, която бе обичал повече от честта, и страшното обещание, което бе дал, без да помисли, че един ден ще му поискат да го изпълни.

Дали щеше да липсва някому? Приятелите от армията сигурно щяха да тъгуват за него, но те бяха свикнали със загубите. Само след ден щеше да стане „бедният Кениън“, още един от многото паднали в сраженията. Никой от семейството нямаше да се трогне, вероятно щяха да се ядосат, че трябва да сложат траурни дрехи вместо труфилата, с които бяха свикнали. Баща му, дук Ашбъртън, щеше да произнесе няколко надути речи за божията воля, но тайно щеше да се зарадва, че се е освободил от сина, когото презираше.

Ако някой наистина щеше да тъгува за него, това бяха добрите му приятели Люсиен и Рейф. Естествено и Никълъс, но сега не можеше да мисли за него.

Мрачните му мисли бяха прекъснати от женски глас, хладен и ясен като уелски извор. Какво търсеше една английска дама в това мръсно, забравено от бога място? Сигурно беше една от неустрашимите офицерски съпруги, следващи мъжете си във всички несгоди и опасности на похода.

— Искате ли вода? — попита тихо тя.

Неспособен да говори, Майкъл кимна слабо. Една здрава ръка вдигна главата му и поднесе към устните му чаша с вода. Дамата ухаеше на мащерка и лавандула и той усети аромата на испанските хълмове въпреки миризмата на рани и смърт наоколо. Светлината беше твърде слаба, за да види лицето й, но се наслади на допира до меката кожа. Ако се раздвижеше, можеше да притисне лице към ръката й и да умре в мир.

Гърлото му беше твърде сухо, за да преглътне, водата потече от устата и по брадичката.

— Простете, не биваше да ви давам толкова много — проговори нежно тя. — Хайде да опитаме още веднъж.

Няколко капки минаха през напуканите му устни и той успя да ги преглътне, за да угаси огъня в гърлото си. Непознатата продължи по същия начин, докато раненият утоли жаждата си.

— Благодаря ви, мадам — прошепна с мъка Майкъл, щом си възвърна дар слово. — Много съм ви признателен.

— Направих го с радост. — Тя пусна внимателно главата му върху сламеника, изправи се и отиде при следващия ранен. Погледна го и проговори с мъка:

— Вайа кон Диос (Върви с Бога). — Испанското сбогом, подходящо повече за мъртвите, отколкото за живите.

След като тя се отдалечи, Майкъл задряма. Усети слабо кога дойдоха санитарите да вдигнат тялото от съседния сламеник. След минута на мястото на мъртвия беше настанен друг ранен.

Новодошлият беше в делириум и непрекъснато хленчеше:

— Мамо, мамичко, къде си? — Гласът издаваше, че е млад и умира от страх.

Майкъл много искаше да запуши ушите си, за да не чува отчаяния хленч. Ала отслабващите думи издаваха, че бедното момче няма да живее още дълго.

След известно време се чу друг глас.

— Повикайте мисис Мелбърн — помоли с необичайно мек глас шотландският хирург.

— Вие лично я изпратихте вкъщи, доктор Кинлок — отговори колебливо един от санитарите. — Беше крайно изтощена.

— Знам, но няма да ни прости, ако момчето умре без нея. Повикайте я.

Майкъл не можа да прецени колко време бе минало, когато чу шумолене на женски поли. Отвори очи и видя силуета на жена, запътила се право към него. Един лекар носеше фенер.

— Името му е Джем — каза съвсем тихо той. — Идва някъде от Източна Англия. Мисля, че беше от Съфолк. Прострелян е в корема и няма да изкара дълго.

Жената кимна. Макар че все още виждаше неясно, Майкъл повярва, че е видял тъмната коса и овалното лице на испанка. Ала гласът беше на дамата, която му даде вода.

— Джем, момчето ми, ти ли си?

Монотонните викове на момчето престанаха. Когато отново заговори, в гласа му звучеше безкрайно облекчение:

— О, мамо, мамичко, толкова се радвам, че дойде!

— Много съжалявам, че се забавих толкова, Джейми. — Тя коленичи до сламеника на умиращия, наведе се и го целуна по бузата.

— Знаех, че ще дойдеш. — Джем хвана ръката й. — Вече не ме е страх. Ти си тук и всичко ще бъде добре. Моля те, остани при мен.

Тя улови ръката му и я стисна нежно.

— Не се страхувай, момчето ми. Няма да те оставя сам.

Хирургът окачи фенера на един пирон над постелята на момчето и се отдалечи. Жената — мисис Мелбърн — седна в сламата до стената и положи главата на Джем в скута си. Момчето издаде дълбока въздишка на задоволство, когато пръстите й помилваха косата му. Жената запя нежна люлчина песен. Гласът й звучеше твърдо, макар че по бузите й се стичаха сълзи, докато животът на Джейми бавно угасваше.

Майкъл затвори очи и се почувства много по-добре от преди. Топлината и великодушието на мисис Мелбърн му напомниха за всичко добро и истинско на този свят. Докато съществуваха земни ангели като нея, си струваше да се живее.

Той потъна в дълбок сън и мекият й глас го топлеше като свещ, която устоява на падащия мрак.

Слънцето се издигна бавно над хоризонта, когато Джем въздъхна за последен път и утихна. Катрин отпусна главата му в сламата, изпълнена с тъга, за която нямаше сълзи. Той беше толкова млад…

Тя се изправи и едва пристъпи със скованите си крака. Облегна се на каменната стена и зачака мускулите й да се възстановят. Хвърли поглед към мъжа отляво на починалия и се усмихна меланхолично. Одеялото се беше смъкнало и напоените с кръв превръзки на гърдите му бяха непокрити.

Въздухът все още беше леден, затова тя се наведе и зави раменете му. После сложи ръка на челото. За нейна изненада температурата беше спаднала. Когато му даде вода, положението изглеждаше безнадеждно. Но той беше едър, силен момък. Може би имаше сили да оцелее след тежкото раняване. Дано.

Безкрайно уморена, тя се запъти към вратата. През всичките тези години, откакто живееше сред военни, беше научила много неща за ранените и умиращите и се справяше не по-зле от всяка обучена сестра, но така и не свикна с болката и страданието.

Оскъдната местност изглеждаше необичайно тиха след оглушителния тътен на вчерашното сражение. Когато стигна до палатката си, голяма част от напрежението й беше отлетяла. Съпругът й Колин още не се беше върнал, но ординарецът Бейтс спеше отвън и охраняваше жените на капитана.

Катрин се приведе и влезе в палатката. Тъмната главица на Ейми веднага се подаде изпод завивките.

— Време ли е да ставам, мамо? — попита момиченцето със спокойствието на стар войник.

— Не, миличка. — Катрин целуна дъщеря си по челото, След ужасите на лазарета беше божествено да притисне до себе си здравото младо тяло на момиченцето. — Мисля, че днес ще останем тук. След битка винаги има много работа.

Ейми я погледна сериозно.

— Имаш нужда от сън. Обърни се да ти разкопчея роклята.

Катрин се подчини с усмивка. Дълго се бе колебала дали да вземе Ейми със себе си в Испания, но всичките й съмнения се разпръснаха пред безкрайната благодарност, че бе създала това дете-чудо. Ейми беше неустрашима, умна и сръчна, много надраснала възрастта си.

Преди да е успяла да свали окървавената рокля, отвън се чу тропот на копита, следван от звън на метал и кратки заповеди. Гласът на Колин. Само след минута в палатката влезе енергичен кавалерийски офицер, едър и внушителен.

— Добро утро, дами. — Той разроши косичката на Ейми и се засмя. — Чу ли за вчерашното кавалерийско нападение, Катрин?

Без да чака отговор, той грабна мършавото пилешко бутче от кошницата и го захапа жадно.

— Това беше най-хубавата маневра, в която съм участвал. Връхлетяхме върху французите като страшна буря и ги пометохме от полето. Взехме хиляди пленници, много оръжие и на всичкото отгоре два орела! Никога не сме имали такава богата плячка.

Позлатените френски полкови стандарти, наречени орли, бяха изработени като императорските орли на Рим и пленяването на два едновременно беше наистина забележително събитие.

— Чух — отговори с треперещ глас Катрин. — Нашите бяха великолепни. — А тя бе прекарала нощта в превързване на ранените — цената на победата.

След като огриза бутчето, Колин изхвърли кокалчетата навън.

— Преследвахме французите, но нямахме късмет. Един от онези дяволски испански генерали пренебрегна заповедта на Олд Хъки да остави гарнизон край реката, но не събра смелост да си признае грешката.

Катрин се направи, че не е чула думите му. Детето й живееше в армейски лагер и тя не можеше да го предпази от грубия език на войниците.

— Разбирам генерала. Никой не би признал доброволно грешката си пред лорд Уелингтън.

— Права си. — Колин смъкна от раменете си прашния жакет. — Има ли още нещо за ядене? Мога да изям цял френски кон, стига да е опечен, както трябва.

Ейми го погледна укорително.

— Мама има нужда от почивка. Прекара цяла нощ в лазарета.

— А татко ти е участвал в битка и не е хапнал цял ден — отвърна меко Катрин. — Ще направя закуска.

Тя мина покрай съпруга си и излезе от палатката. Беше усетила миризмата на мускус, примесена с тази на кон и мръсотия. След преследването на французите Колин явно беше посетил сегашната си приятелка, жизнерадостна вдовица от Саламанка.

Нейното момиче за всичко беше жената на един сержант от полка на Колин и щеше да дойде най-рано след час. Затова трябваше да стъкне огъня сама. Сложи съчки върху жаравата и уморено се замисли за живота, който водеше, толкова различен от мечтите й. Беше на шестнадесет, когато се омъжи за Колин. Тогава вярваше в романтичната любов и вълнуващите приключения. Вместо това намери самота и прекарваше дните си в грижи за умиращи момчета като Джем.

Катрин скочи нетърпеливо и окачи котлето над огъня. В живота й нямаше място за самосъжаление. Макар че й беше тежко да се грижи за ранените, тя беше удовлетворена от съзнанието, че вършеше нещо наистина важно. Макар че бракът й не беше това, на което се беше надявала, двамата с Колин се разбираха добре. А що се отнася до любовта — е, нали си имаше Ейми. Жалко само, че не можеше да има още деца.

Устата й отново се опъна в тънка линия. За кой ли път си напомни, че е длъжна да изглежда като щастлива съпруга и майка.