Мери Джо Пътни
Защото вярваш в любовта (14)

13

Беше почти обед, когато Катрин и двамата й пациенти пристигнаха в града, охранявани от Евърет и Ферис. Кенет и знаменосецът Хъси трябваше да се върнат в полковете си. Тя бе обещала да ги осведомява редовно за състоянието на Майкъл, но като си припомни мрачните им лица, разбра, че очакваха най-лошото.

Пътуваха бавно, за да намалят друсането на каручката. Катрин яздеше отзад и постоянно наблюдаваше двамата ранени. Дори след голямата доза лауданум Чарлз преживя тежко пътуването, макар че стоически понасяше болката. Майкъл беше толкова тих, че Катрин не смееше да го погледне. Дали пък не караше труп…

Щом стигнаха до къщата, тя скочи и го прегледа за признаци на живот. Ръката му беше посиняла и влажна, пулсът и дишането едва се усещаха, но беше още жив.

Отпочиналата Елспет изскочи от къщата и прегърна Уил Ферис.

— Как е капитан Моубри?

— Добре е — отговори Катрин. — Мъжете ще го отнесат в стаята му и ще получи втора доза лауданум. Нали ще поседите при него, Елспет?

— Аз също мога да остана с капитана, мадам — обади се Уил Ферис.

— Първо трябва да се наспите — отговори строго Катрин. — Вчера се бихте и не сте си починали нито минута.

Той започна да протестира, но Елспет му хвърли укорителен поглед.

— Хайде в леглото, Уил, или ще получиш един тиган по дебелата глава, за да те приспи.

Ферис се усмихна. Очите му се затваряха. Двамата с Евърет положиха Чарлз върху носилката и Катрин каза на момичето:

— Полковник Кениън е в много тежко състояние. Тук ли е Иън Кинлок?

— Да, но спи. Върна се малко след като вие тръгнахте.

— Моля, събудете го и го помолете веднага да дойде в стаята на полковника.

Елспет кимна и се втурна към къщата. След като Уил и Евърет настаниха и Майкъл в леглото, Катрин ги прати да почиват и започна да разсъблича ранения. Първо свали разкъсания мундир, после залепналата от кръв риза. Явно Майкъл не беше намерил време да се преоблече след бала, защото още носеше парадната си униформа. Онази вечер изглеждаше толкова внушителен. Толкова жив…

Когато измъкна парчетата плат изпод него, той изстена едва чуто. Катрин изплака и помилва бузата му.

— Чувате ли ме, Майкъл? — Ресниците му затрепкаха, но той не се събуди. Опитвайки се да придаде увереност на гласа си, тя продължи: — Всичко ще бъде добре, скъпи. Иън ще се погрижи за вас, а той е най-добрият хирург, когото познавам.

След това посвети вниманието си на изтерзаното му тяло. Гърдите му бяха голи, покрити само с окървавена превръзка. Торсът беше осеян с драскотини и синини. Върху отдавна зараснали белези имаше нови рани, а там, където куршумът от мускета беше забил калейдоскопа в мускулите на корема, се виждаше огромна пурпурна синина.

Катрин се беше грижила за много мъже, но никога не беше изпитвала такава нежност. Тя помилва ключицата на Майкъл с връхчетата на пръстите си и си каза, че е престъпление да се злоупотреби така с едно красиво, здраво тяло. За пореден път прокле Наполеон Бонапарт и ненаситното му честолюбие.

Но сега не беше време да се отдава на чувства. Катрин разтърси енергично глава и започна да почиства раните — дълга, мъчителна работа. Тъкмо когато обработваше дупката в рамото, в стаята влезе хирургът.

Иън приличаше на сбръчкан, небръснат просяк, но сините му очи бяха напълно будни.

— Спешен случай?

— Полковник Кениън е най-добрият ми приятел — отговори Катрин. — Беше на квартира тук. Снощи го намерихме на бойното поле.

Иън се наведе над леглото и прегледа ранения.

— Защо не е бил превързан още във Ватерло?

— Отнесохме го в лазарета, но доктор Хюм каза, че е… безсмислено. — Думите му бяха отекнали в сърцето й като погребална камбана. — Реших да го докарам тук с надеждата, че вие ще направите нещо.

— Хюм е имал всички основания да каже, че е безнадеждно — този човек е повече мъртъв, отколкото жив. Но щом ви е приятел… — Иън довърши прегледа. — Май съм го лекувал някъде на полуострова — разпознавам някои рани. Картеч, мръсна работа. Изненадвам се, че е оживял. Донесете ми инструментите. Снощи ги почистих и ги оставих да съхнат в кухнята.

Кинлок беше известен с педантичната си чистота и това често му навличаше подигравките на другите хирурзи. Той не се сърдеше, само обясняваше, че шотландската му майка била непоправима чистница. Може би защото беше домакиня, Катрин споделяше напълно стремежа му да си служи само с чисти инструменти. Беше сигурна, че именно чистотата е една от причините пациентите на Иън да се възстановяват така добре.

Когато Катрин донесе инструментите от кухнята, Иън беше съблякъл пациента си и почистваше раните. Комбинацията от сила и сръчност е решаваща за добрия хирург, а Иън има предостатъчно и от двете, каза си Катрин и застана до него, за да му подава инструментите и да взема употребените. Процедурата беше дълга и мъчителна и тя отново благодари на небето, че Майкъл беше в безсъзнание.

Когато Иън затърси куршума в бедрото, Майкъл нададе дрезгав вик и направи слаб опит да се отдръпне. Катрин го хвана за коляното и хълбока, за да не мърда. Голотата му я накара да се изчерви и отмести поглед. Колкото и да се стараеше, не можеше да го възприеме като обикновен пациент.

— Добър знак ли е тази реакция?

— Може би — отговори неопределено хирургът. Най-после пинцетата обхвана оловното топче. Той го изтегли навън с голяма предпазливост и го пусна в легенчето, което му поднесе Катрин. Взе втора пинцета и започна да вади от зеещата рана парченца плат и кал. — Приятелят ви е имал невероятен късмет. Куршумът е минал покрай големите кръвоносни съдове и е улучил бедрената кост, без да причини големи вреди. Само половин сантиметър по-нагоре, и щеше да умре на бойното поле.

При толкова късмет Майкъл не можеше да умре. Ала лицето му беше плашещо неподвижно, загубило и последната следа от хумор и жива интелигентност. Остана само строга маска. Очите я заболяха от неизплакани сълзи.

Иън превърза раните и натрупа одеяла върху студеното тяло. Боейки се от отговора, Катрин прошепна:

— Какви са шансовете?

— Дяволски лоши — отговори откровено Иън. — Раните не са смъртоносни, макар че половината френска армия го е използвала като жива мишена. Лошото е, че е загубил твърде много кръв. — Той поклати глава. — Не съм имал нито един случай на възстановяване след такава кръвозагуба.

Катрин притисна ръка към устата си. Не искаше да плаче. Не искаше. Иън й беше казал нещо, което тя вече знаеше. Не раните щяха да убият Майкъл, не и инфекцията, а проклетата загуба на кръв. Тя се вгледа в безжизненото тяло и се опита да си припомни какво беше чела и слушала за новите медицински теории.

Кинлок се зае да почиства инструментите си. Катрин се обърна към него и попита с внезапно оживление:

— Иън, помните ли, че веднъж ми разказахте как може да се прелива кръв от едно лице на друго?

— Правилно, виждал съм да преливат и от животни на хора, но само като експеримент. Много е рисковано.

— Казахте, че действието било незабавно и много силно.

— Не съм съвсем сигурен — отговори спокойно той. — Може би пациентите и без това са щели да оживеят.

— А онези, които са починали, и без това са щели да умрат — довърши нервно тя и зарови пръсти в косата си. — Дали кръвопреливането ще помогне на Майкъл?

— Велики боже! — прошепна ужасено Иън. — Да не искате да го убиете?

— Какви са шансовете му, ако не направя нищо?

Иън въздъхна и погледна бледото лице на пациента си.

— Почти нулеви.

— Ако му прелеем кръв, ще влеем в тялото му нов живот, така ли е?

— Възможно е — призна неохотно той.

— Тогава ще го направим. Нали знаете как става?

— Присъствал съм на кръвопреливане, но тогава беше много по-различно. — Иън я погледна мрачно. — А и пациентът умря.

— Чувала съм, че други са оживели. Моля ви, Иън — пошепна настойчиво Катрин. — Дайте шанс на Майкъл.

— Хипократовата клетва задължава лекаря да не нанася вреди — възпротиви се той. — Пък и откъде ще намерим кръводарител? Повечето мъже са готови по-скоро да се опълчат срещу Наполеоновата кавалерия, отколкото да легнат под ножа на хирурга.

— Аз ще му дам кръв.

— Не мога да го допусна, Катрин! — извика сърдито хирургът. Раздразнена от умората и страха, тя избухна:

— Омръзна ми мъжете да ми повторят като папагали: „О, Катрин, не можеш да направиш това!“ Аз съм здрава и силна и спокойно мога да се лиша от малко кръв.

— За първи път ви виждам да губите самообладание. — Иън се усмихна възхитено. — Знам, че сте силна, и не виждам причина да не ви пусна малко кръв. За вас практически не съществува опасност.

— Нали ще направите преливането?

— Той е як мъж, иначе не би живял толкова дълго. — Иън вдигна китката на Майкъл, потърси пулса и почака със смръщено чело. След дълга пауза заяви решително: — Щом сме казали А, ще кажем и Б. Ще опитаме. Надявам се преливането да му даде силата, от която се нуждае.

Катрин приседна на леглото, защото от облекчение й се зави свят.

— От какво имате нужда?

— Намерете ми две съвсем чисти пера, едното малко по-голямо от другото, и помощник. Вие няма да бъдете в състояние да помагате.

Катрин отиде да повика Елспет и прати при Чарлз готвачката. Шотландката беше неоценима помощница. Нейното момиче щеше да изпадне в истерия, ако го бе помолила да участва в кръвопреливане.

Кинлок се приготви бързо. Наостри гъшите пера и ги прободе с тел, за да се увери, че са чисти. После пъхна големия край на едното в отвора на другото и залепи мястото с пластир.

Когато свърши, той се обърна към Катрин:

— Легнете до полковника и гледайте настрана. Разрезът се прави в лакътя.

Катрин извади голата ръка на Майкъл изпод одеялото и нави десния си ръкав. После легна върху одеялото, треперейки от нервност. Беше твърде интимно да сподели леглото с Майкъл, макар че обстоятелствата бяха изключителни. Иън подложи под ръцете им кърпи, за да попиват кръвта, и нагласи лактите им близо един до друг.

Катрин опита да се отпусне, но усещането за близостта на мъжкото тяло беше твърде силно. Животът му беше само една мъничка искрица и всяко духване можеше да я угаси. Въпреки всичко той бе останал жив и тя се вкопчи като удавница в този факт.

— Процесът е съвсем прост — обясни Иън и посегна към ланцета. — Ще освободя една вена на ръката му и една артерия на вашата и ще я стегна, за да контролирам потока на кръвта. После ще вкарам едното перо във вената на полковника, ще го залепя и ще направя същото с вашата артерия. След това ще махна превръзката и кръвта ще потече.

Катрин се усмихна несигурно.

— Звучи наистина просто.

— И в известна степен е точно така. Най-трудното е да намеря достатъчно силна вена, за да пъхна перото в нея. Затворете очи, Катрин. Не искам да гледате.

Катрин се подчини и проследи случващото се само по шумовете. Недоволното мърморене на Иън й показа, че му беше трудно да намери вена и да пъхне перото в отвора. Успехът дойде, когато заповяда сърдито:

— Дръжте по-здраво перото, мис Маклеод. — Катрин усети леката милувка на ръката му по рамото си и чу глас: — Готова ли сте, скъпа? Имате още време да промените мнението си.

Ако Майкъл умре, никога няма да си го простя, помисли си тя и кимна решително.

— Режете.

Острият ланцет се вряза в свивката на лакътя и Катрин изпита силна болка. Когато Иън превърза артерията на две места с восъчен конец, тя прехапа устни, за да не заскимти. Когато усети металически вкус в устата си, помисли малко истерично, че не е редно да хаби кръв, която можеше да помогне на Майкъл.

Ланцетът продължи в дълбочина. Иън изруга, Елспет изписка задавено. Катрин отвори очи и видя как от ръката й пръсна кръв. Елспет се олюля и лицето й побледня.

— По дяволите момиче! — изрева Иън. — Не ви позволявам да припадате! Нали сте шотландка! Длъжна сте да издържите. — Той спря много бързо кръвта и продължи малко по-меко: — Затворете очи и дишайте дълбоко.

Елспет се подчини и тежко пое въздух. Цветът се върна на лицето й.

— Съжалявам, сър.

Когато кризата отмина, той заговори успокояващо:

— Много добре се справяте. Виждал съм грамадни мъже да падат като отсечени дървета след един-единствен разрез. Не гледайте раната. Трябва само да държите перото в ръката на Кениън.

— Ще го направя, сър — обеща Елспет.

Катрин се почувства слаба и също затвори очи. Не искаше да види как краят на перото ще проникне в артерията й. Добре, че беше легнала. След като закрепи перото, Иън освободи превръзките и изръмжа доволно. Ръцете му притиснаха здраво примитивния уред.

Катрин отвори очи и видя как прозрачното перо се оцвети в тъмночервено. Кръвта й течеше към Майкъл. Сега, когато беше вече твърде късно, тя се запита как се бе одързостила да стори нещо, което можеше да го убие. Тя нямаше право да се намесва в божиите дела — но какво друго можеше да стори? Опитът я беше научил да разпознава смъртта и да прави всичко за спасението на умиращите.

Много скоро любопитството надви гаденето и Елспет попита:

— Откъде знаете колко кръв се предава от единия на другия, доктор Кинлок?

— Нямам представа. Не знам и от колко кръв може да се лиши дарителят — отговори откровено хирургът. — Как се чувствате, Катрин?

Тя облиза пресъхналите си устни.

— Добре.

— Ако ви се замае главата или ви се пригади, веднага ми кажете.

Тялото й бавно изстиваше. Катрин се вслуша в биенето на сърцето си и осъзна, че в момента то изпомпваше кръвта й във вените на Майкъл. Не само кръвта, но и любовта й. Живей, Майкъл, живей.

— Катрин? — Гласът на Иън дойде някъде много отдалеч.

— Добре съм. — Трябваше да мине много време, докато Майкъл преодолее загубата на кръв. — Продължавайте.

Ръката й се вцепени, тялото се скова. Тя отвори очи и видя как Иън смръщи чело и попита превръзката, сякаш се готвеше да прекрати преливането.

Катрин събра сили и гласът й прозвуча спокойно:

— Не прекъсвайте твърде рано, Иън. Няма смисъл, ако не получи достатъчно кръв.

Лекарят кимна успокоено.

Мислите й се разпиляха. Припомни си как бе видяла Майкъл за първи път. Изглеждаше много красив, но по света имаше още много красиви мъже. Кога беше станал за нея нещо съвсем особено, кога беше започнала да цени живота му по-високо от собствения си? Вече не можеше да си спомни.

— Как се чувствате, Катрин?

Тя се опита да отговори, но не можа. Студените й устни не се раздвижиха.

Иън изруга, разлепи превръзката и прекрати преливането. Докато зашиваше ръката й, той мърмореше недоволно по адрес на дебелоглавите жени, които нямат достатъчно ум в главите си, за да знаят кога да спрат. Катрин много искаше да се засмее, но напрежението беше твърде голямо.

— Мис Маклеод, веднага донесете кана чай — заповяда лекарят. — Нека да е топъл, но не горещ, и с много захар.

Катрин чу тих шум от стъпки, после затварянето на вратата. Усети до себе си движение и потрепери — беше Майкъл. Навлажни устни и прошепна:

— По-добре ли е той?

Иън спря да я превързва и сложи ръка върху нейната. Катрин едва не извика. Върху студената й плът мъжката ръка беше направо гореща.

— Пулсът се усили, дишането е по-равномерно и дълбоко, на лицето му се появи нещо като цвят.

— Дали… ще оживее?

— Не знам, но шансовете са по-добри. — Иън стисна ръката й. — Ако оживее, Кениън ще трябва да благодари само на вас. Надявам се, че си струваше да рискувате.

— Той го заслужава — отговори просто Катрин и се усмихна. — А вие признайте, че се радвате на възможността да изпробвате един нов метод.

— Признавам, че беше интересно — отговори развеселено лекарят. — И чакам с нетърпение резултата.

Катрин затвори очи. Беше направила, каквото можеше. Останалото беше в божиите ръце.

 

 

Когато се събуди, беше тъмно. Вдигна ръката си и усети пронизваща болка в свивката на лакътя. Изведнъж си спомни какво беше направила и потрепери. След кръвопреливането беше много близо до припадък. Иън наля в устата й няколко чаши топъл, силно подсладен чай и я отнесе в леглото. След като й заповяда да почива поне до следващия ден, той я остави под грижите на Елспет и се върна в лазарета.

Катрин се изправи предпазливо и стъпи на пода. Трябваше да бъде много внимателна, за да може да върви. Стана, наметна халата си, защото й беше студено, и излезе в коридора.

Стаята на Ан и Чарлз беше срещу нейната и тя се запъти първо натам. Ферис беше примъкнал до леглото тясна кушетка и спеше дълбоко. Чарлз дишаше спокойно, цветът на лицето му беше добър. Като видя отрязаната ръка, Катрин изпита болка, но знаеше, че тази загуба няма да разруши живота му. Чарлз щеше да се справи. На сутринта трябваше да попита Елспет дали са изпратили писмо на Ан, която сигурно беше обезумяла от тревога.

След това Катрин се запъти към другия край на къщата, като се подпираше на стената. Стаята на Майкъл беше осветена от лампата, макар че при него нямаше никой. Може би Елспет бе помислила, че не може да стори нищо за тежкоранения, или просто умората я бе надвила. Момичето беше работило без почивка дни наред.

Майкъл се мяташе неспокойно и дишаше тежко. Катрин се уплаши. Прекоси стаята и сложи ръка на челото му. Кожата беше гореща и потна. Тя бе предполагала, че температурата ще се повиши, но въпреки това се уплаши.

Майкъл отвори очи, но явно не я позна. С надеждата да го събуди тя повика тихо:

— Майкъл? Полковник Кениън?

Той се раздвижи трескаво, опита да се изправи.

— Идвам — прошепна дрезгаво той. — Спокойно, ей сега. Съвсем спокойно…

Той се претърколи настрана и едва не падна от леглото. Катрин се уплаши още повече, защото раните можеха да се разтворят, хвана го за раменете и го притисна във възглавниците.

— Не, Майкъл, трябва да спите — прошепна настойчиво тя. — Тук сте на сигурно място. Ще оздравеете и ще бъдете като нов.

Макар че беше твърде слаб, за да се освободи, той продължи да размахва безцелно ръце и крака. Ядосана от слабостта си, Катрин седна на леглото и го привлече в прегръдката си, положи главата му върху гърдите си. Това го успокои, но не достатъчно. Тя си спомни как бе утешавала Ейми, когато имаше температура, и го залюля като бебе. Навлажни устни и запя приспивна песен.

— Спи, детенце, спи…

Милвайки главата му, тя изпя всички люлчини песни, които знаеше. Дишането му се успокои, но всеки път, когато тя спираше, ръцете и краката му отново се раздвижваха. Катрин си припомни песните от детството си, а накрая му изпя и няколко любовни, макар че бузите й пламтяха от срам.

Стигна и до баладите, които беше научила на полуострова от ирландските войници. Най-любима й беше „Младият певец“. Без за мисли, тя изпя първия куплет:

Синът на артиста отиде на война,

намериха го между мъртвите.

Препаса татковия си меч

и окачи на гръб старата си арфа…

Катрин млъкна рязко и се опита да преглътне буцата в гърлото си. Не можеше да понесе представата за жестокостите на войната и затананика друга мелодия без думи.

Пя, докато гласът й прегракна и умората стана толкова силна, че едва отваряше уста. Майкъл постепенно се успокои и потъна в дълбок и според нея естествен сън.

Катрин съзна, че трябва да стане и да си отиде, но й беше трудно да мисли за друго, когато животът на Майкъл висеше на косъм. Освен това нямаше сили да се довлече до стаята си.

Тя въздъхна и се отпусна на възглавниците. Небръснатата му брада приятно гъделичкаше гърдите й през тънката муселинена нощница. Косата му беше влажна, но вече не се потеше и температурата беше почти нормална. Кризата бе отминала.

Майкъл щеше да оздравее и да си отиде. Щеше да й остане удовлетворението, че той е някъде по света, здрав и щастлив, но двамата никога вече нямаше да бъдат толкова близо един до друг като тази нощ.

Тъй като той не можеше да я чуе, Катрин доби смелост и зашепна в косата му:

— Обичам те, Майкъл. Винаги ще те обичам. — После го целуна по челото, както беше сторила с Чарлз. Никой не би нарекъл тази целувка неморална.

Напълно изтощена, Катрин потъна в дълбок сън.