Мери Джо Пътни
Защото вярваш в любовта (17)

16

Пролетта на 1816 година

Красиво облечена прислужница отвори вратата на елегантната градска къща.

— Вкъщи ли е мисис Моубри? — попита Катрин. — Моля, предайте й, че са пристигнали мисис и мис Мелбърн.

Момичето хвърли любопитен поглед към замърсеното им пътническо облекло, поклони се кратко и се върна в къщата. След минута във вестибюла се появи Ан.

— О, Катрин, прекрасно е да те видя отново! Мислех, че си още във Франция. — Тя прегърна сърдечно приятелката си.

Катрин с радост отбеляза, че Ейми е станала висока почти колкото Ан. А приятелката й си беше възвърнала стройната фигура след раждането на втория си син. За една година се бяха случили толкова много неща.

— Току-що пристигаме. — Тя свали прашното си боне. В слепоочията й пулсираше тъпа болка. — Вкъщи ли е Чарлз? А свекърва ти?

— Излязоха. — Ан хвърли бърз поглед към лицето на Катрин и се обърна към Ейми: — Искаш ли да видиш Моли и Джейми? Ще ги намериш в детската стая да пият чай.

— О, да, с удоволствие. — Ейми засия. — Имам да им разказвам толкова много неща. Искам да видя също Кланси и Луи Ленивия.

След като прислужницата отведе Ейми, Ан покани приятелката си в малкия салон. Едва затворила вратата, тя каза:

— Знам, че не е учтиво да го кажа, но изглеждаш страшно уморена и напрегната. Болна ли си или е заради дългото пътуване?

Катрин буквално падна на дивана. Най-после бе стигнала в сигурно пристанище и имаше чувството, че всеки момент ще заспи.

— Колин е мъртъв.

— Велики боже! — Очите на Ан се разшириха от уплаха. — Какво се случи?

Катрин свали ръкавиците си и ги смачка на топка.

— Убиха го.

— Господи, какъв ужас! След като преживя безброй битки без една драскотина.

— Станало е късно през нощта на една странична парижка улица. Тъкмо излизал от къщата на приятел. — Катрин скри лице в ръцете си, припомняйки си безпомощното вцепенение, когато командирът на Колин дойде да й донесе тъжната вест. — Застреляли го в гърба. Той… умрял на място. Намерили до него виолетов шал и листче, на което пишело „Да живее императорът“. Вероятно го е убил бонапартист. Само защото беше британски офицер…

Ан седна до нея и я прегърна нежно. Приятелското съчувствие отприщи неизплаканите сълзи. Когато най-после се наплака, Катрин прошепна дрезгаво:

— Да беше загинал при Ватерло. Такава смърт заслужаваше. Отвратително е, че умря от ръката на страхливец.

— Но той загина за родината си. Все едно, че е паднал на бойното поле — възрази тихо Ан. — Е, поне смъртта му е била бърза. Сега няма да остарее. Помниш ли, той не можеше да си представи, че ще остарее.

Това беше истина, но не й донесе утеха. Катрин изтри сълзите си с опакото на ръката и затърси кърпичка. Ан смръщи чело.

— Изненадвам се, че вестта за убийството не е стигнала до Англия. Скоро ли стана?

Катрин изкриви уста.

— Властите се уплашиха, че войниците ще се настроят срещу французите. Както знаеш, мирният договор, който беше изтъргуван на конференцията миналото лято, е много умерен и бе постигнат с много трудности. Лично британският посланик ме уведоми, че един обществен скандал поради убийството на заслужил армейски офицер би застрашил мира.

— Значи направиха всичко, за да скрият смъртта му?

— Не ми забраниха да говоря за това, но получих сериозни указания да бъда дискретна. Знаят само офицерите от полка му.

— Намирам, че са постъпили правилно. Не ни трябва още една война. — Двете дълго мълчаха, замислени за високата цена на победата. Ан разтърси глава и попита: — Какво ще правиш, сега? В Лондон ли ще останеш или предпочиташ спокойно място като Бат например?

— Нито едното, нито другото — отговори мрачно Катрин. — Трябва да си намеря работа. Знаех, че Колин има парични проблеми, но едва след смъртта му разбрах колко сериозно е положението. Зестрата ми, наследството от баща му — всичко е отишло. И не само това. Остави ни планина от дългове. За щастие повечето кредитори са офицери от полка и не мисля, че някой от тях ще изпрати мен и Ейми в затвора за длъжници.

— Нямах представа — пошепна развълнувано Ан и след кратко мълчание допълни: — Не, не казах истината. Почти бях забравила, че Колин дължеше на Чарлз сто фунта. Отдавна бяхме загубили надежда да ги върне.

— О, не! — Катрин погледна ужасено приятелката си. — И на вас ли дължи пари? Ако знаех, нямаше да дойда.

— Не ставай глупава. Колин беше безотговорен, но това няма нищо общо с теб и Ейми. Освен това мъжът ти рискува живота си, за да спаси Чарлз. Това струва много повече от сто фунта дълг.

Утешена от спомена, Катрин промълви:

— Колин имаше слабости, но никога не е страдал от липса на смелост.

— Той беше добър войник. Но какви са тези глупости, че търсиш работа? Не е нужно да го правиш. — Ан се поколеба, но продължи: — Знам, че е още рано да говорим за това, но ти си красива, възхитителна жена. Ще се омъжиш повторно. Всеки офицер в полка е готов да те вземе още сега.

Преди да напусне Франция, Катрин наистина беше получила няколко предложения за женитба. Опитвайки се да скрие ужаса си, тя отговори:

— Никога няма да се омъжа повторно.

— Не искам да говоря лошо за мъртвия, но… Колин не беше идеалният съпруг — настави спокойно Ан. — Не всички мъже са като него.

Катрин оцени високо деликатността на приятелката си. За съжаление проблемът беше много по-дълбок от изневерите на Колин. В действителност безгрижният Колин беше най-приемливият съпруг, когото можеше да си пожелае. Повечето мъже щяха да имат други изисквания към нея, но това беше тема, за която не можеше да говори дори с Ан.

— Никога няма да се омъжа повторно — заяви твърдо тя. — Тъй като нямам роднини, които биха могли да ми помогнат, трябва да си намеря работа. Мога да стана икономка, да се грижа за инвалиди. Ще направя всичко, за да осигуря добър живот на Ейми.

— Права си — отвърна неохотно Ан. — Но ако промениш мнението си, мъжете ще се надпреварват да ти предлагат закрилата си.

Катрин огледа салона и промени темата.

— Беше ми казала, че ако някога дойдем в Лондон, можем да отседнем при вас, но виждам, че къщата не е голяма. Имате ли място? Бъди честна, моля те. Мога да се настаня и другаде.

— Дори не си помисляй! Ще се постесним малко, но имаме красива слънчева стаичка, която можеш да споделяш с Ейми. Майката на Чарлз е чудесна — той е наследил всичките й добри качества. Ще се радва да приюти в дома си жената, която се е грижила за сина й след Ватерло.

— Как са нещата при вас? Чарлз намери ли си работа?

Ан поклати глава и лицето й помрачня.

— Още не. Няма достатъчно работни места, а и твърде много бивши офицери кандидатстват за малкото свободни. Жалко, че нито Чарлз, нито аз имаме влиятелни роднини, но с времето ще се намери нещо.

— Как е Чарлз?

— Трудно му е. Свикна със загубата на ръката си, но не може да свикне с безделието. Да живее в тази малка къща, без да има занимания и без добри перспективи… — Ан разпери ръце. — Естествено той никога не се оплаква.

Катрин направи опит да се усмихне.

— Май загазихме.

Тя беше казала това изречение за първи път на полуострова, в нощта, когато тежко натоварените мулета се бяха разбягали, децата бяха болни от шарка, а плетената колиба, в която се бяха подслонили с Ан, се бе срутила под напора на бурята. Оттогава употребяваха тези думи на шега и за да изразят благодарността си, че животът им е станал по-добър.

Ан се засмя облекчено.

— Знам, че ще стане по-добре. Винаги става така. Не гладуваме, имаме покрив над главите си и най-вече никога в живота си няма да се кача отново на някое упорито муле!

Думите й предизвикаха залп от смях и двете заговориха за спомените си от полуострова. Катрин веднага се почувства по-добре. Бъдещето щеше да бъде по-добро. Всичко, от което се нуждаеше, беше подходяща работа и добър живот за дъщеря й. Не искаше нищо повече.

Ан се отпусна на дивана.

— Лорд Майкъл Кениън е в града за сезона. Често го споменават в новините от доброто общество. Живее при лорд и лейди Стратмор и участва в обществения живот.

— Наистина ли? Значи е напълно оздравял. Много се радвам. — Катрин се зае да разглежда смачканите си ръкавици. — Семейството му е много влиятелно. Не си ли помислила да се обърнеш към него? Сигурна съм, че с радост ще помогне на Чарлз да си намери добро място.

— Мислила съм — призна тихо Ан, — но реших, че е прекалено дръзко. Той е син на херцог, а Чарлз и аз сме наследници на викарий и адвокат.

— Майкъл не се интересува от тези неща.

— Ако стане още по-лошо, ще се обърна към него, но не сме стигнали дотам. — Ан я погледна крадешком. — Ще му съобщиш ли, че си в града? Бяхте много добри приятели.

Катрин изпита неустоим копнеж да види Майкъл. Той щеше да я прегърне, както я бе прегърнал в нощта на пожара в кухнята, и да я утеши. Да види топлината в очите му, да чуе смеха му…

Тя сведе поглед и видя, че отново е смачкала ръкавиците си.

— Не, няма да му се обадя. Ще ми бъде трудно. Ще се почувствам като просителка.

— Той ще ти помогне с готовност. Ти спаси живота му, а той е с голямо сърце и умее да бъде благодарен.

— Не! — Катрин се стресна от остротата на тона си и продължи по-меко: — Ще се обърна към него само в случай на крайна нужда. Няма да позволя Ейми да страда, защото майка й е твърде горда, за да проси. Но не искам да се възползвам от едно бегло военно познанство.

Особено пък от мъжа, когото обичаше. Дали предложението за помощ щеше да се превърне в предложение за женитба, за да може да се грижи за нея и за Ейми? Сигурно. Те бяха приятели. Майкъл я харесваше и имаше силно изразено чувство за дълг. Тази комбинация непременно щеше да доведе до предложение за женитба, разбира се, ако сърцето му не принадлежеше на друга.

Устните й се опънаха. Беше отхвърлила категорично другите предложения, но при Майкъл щеше да се изкуши да каже да. А това щеше да означава катастрофа и за двамата.

 

 

Катрин много скоро установи, че е почти невъзможно да си намери работа. Имаше твърде малко места и твърде много кандидатки. Тя посети всички сериозни посреднически агенции в Лондон, отговори на множество обяви във вестниците. Имаше дете и това я отпрати доста назад в списъка на чакащите. Освен това нямаше опит. Няколко агенции направо отказаха да се занимават с жена, която е „лейди“. Обясниха й, че клиентите им ще се чувстват неудобно да имат прислужница, която има по-добър произход от тях. Очевидно не им идваше на ум, че и дамите имат нужда от храна.

Катрин поговори с доста жени, които я измерваха от глава до пети и я отпращаха, без да задават въпроси. Един по-любезен агент й обясни, че нито една жена не би желала толкова красива икономка. Един ден, докато минаваше през Хайд парк, Катрин прокле красотата си. Откак се помнеше, тя беше проклятие за нея. Единственото предложение да започне работа дойде от мъж, който я преследваше с похотливи погледи и недвусмислено намекваше какво се очаква от нея.

Тя въздъхна и реши да се поразходи. Да погледа малко патиците в езерото, за да повдигне настроението си. Макар че отказите я потискаха, положението й не беше безнадеждно. В Париж беше продала перлите, наследени от майка й. Беше й много трудно да се раздели с тях, но парите й дадоха известна сигурност. Ан, Чарлз и майка му бяха прекрасни хора, а Ейми беше щастлива, че е отново с приятелите си. Все щеше да си намери работа.

Часът, в който изисканите хора излизаха на разходка, беше настъпил и Катрин можеше да наблюдава десетки елегантно облечени мъже и жени, които яздеха или пътуваха в карети. Тъкмо се засмя на издокарания денди, когато изведнъж забеляза лорд Майкъл Кениън в открит файтон с два коня. Сърцето й направи огромен скок и тя стисна ръце в юмруци.

Тъй като денят беше хубав, той не носеше шапка и слънцето огряваше разрешената от вятъра коса. Изглеждаше прекрасно, силен и жизнен, с нищо не напомняше на слабия, приличен на призрак мъж, с когото се беше разделила в Брюксел. Беше й писал от Уелс, за да й съобщи, че е пристигнал благополучно и е напълно оздравял и тя се зарадва да види живото доказателство.

Навалицата беше голяма и той не я забеляза. Катрин стисна зъби и си заповяда да остане неподвижна. А толкова й се искаше да го повика, да поговори с него. Не, при тези условия й беше невъзможно да крие чувствата си.

Тя се зарадва още повече на сдържаността си, като видя младата жена, която седеше до него във файтона. Красива, много мила, със стройна фигура. Под модната шапка се виждаше кестенява коса. Крехкото лице излъчваше топлота и интелигентност, чертите загатваха за силен характер.

Майкъл се обърна към придружителката си, засмя се и каза нещо. Тя се присъедини към смеха му и нежно положи ръката си в лека ръкавица върху неговата. При този знак на интимност Катрин потръпна и преглътна мъчително. Скри се зад групата бавачки, извели питомците си на разходка, и проследи завиващия по алеята файтон. Вестниците бяха писали, че Майкъл си търси съпруга. Една статия дори намекваше, че скоро се очаква „интересно съобщение“. Ако съдеше по разговора между Майкъл и непознатата, това беше вече уредено и предстоеше официалното оповестяване на годежа.

Катрин го погледна жадно за последен път и сведе глава. Ако не го познаваше, строгото, остро изсечено лице щеше да я уплаши. Но това беше Майкъл, нейният Майкъл. Дружелюбието и разбирането му бяха докоснали скрити ъгълчета в сърцето й.

Тя напусна парка, влачейки уморено крака. Ако беше нормална жена, щеше да го спре и безсрамно да се хвърли на шията му — нали беше вдовица. Но тя не беше нормална жена.

Тя си спомни смачкания калейдоскоп, който беше взела със себе си за спомен. Майкъл й бе казал да го изхвърли, но тя го задържа, за да си припомня какво имаше между тях, да пази спомена жив, макар че тръбичката вече не можеше да изпълнява предназначението си. Смачканата вещ не беше по-безполезна, отколкото беше тя като съпруга.

Катрин разтърси глава и ускори крачка. Никога нямаше да се омъжи повторно. Затова трябваше да се радва, че Майкъл си е намерил достойна партньорка. Той заслужаваше да бъде щастлив.

Трябваше постоянно да си повтаря тези думи и един ден може би щеше да се зарадва истински…

Когато стигна пред къщата на семейство Моубри, Катрин размишляваше дали да спомене, че е видяла Майкъл в парка. Реши да си мълчи. Макар че Ан и Чарлз щяха да се заинтересуват, тя не беше в състояние да прояви необходимата непринуденост.

Тя влезе в къщата и Ан я повика в салона.

— Ти ли си, Катрин? На масата има писмо за теб.

Катрин го отвори с равнодушен вид, предполагайки, че е още един обезкуражаващ отказ от посредническа агенция.

Оказа се нещо съвсем друго. В къси, официални изречения й съобщаваха, че ако Катрин Пенроуз Мелбърн се яви в кантората на адвоката мистър Едмънд Харуел, ще узнае нещо, което ще я зарадва.

Тя прочете вестта три пъти и усети как косите на тила й настръхнаха. Тази вест не означаваше нищо. Въпреки това не можеше да се избави от чувството, че в съдбата й настъпва обрат. Обрат към добро.