Мери Джо Пътни
Защото вярваш в любовта (13)

12

Когато вечерта отмина, Катрин изпита мъчителната увереност, че се е случило нещо страшно. Двете с Елспет седяха в салона, кучетата се гушеха в краката им. Луи спеше спокойно, но дори и веселият Кланси се беше одрямал.

Тя изпита почти облекчение, когато някой удари с чукчето по вратата. Също като преди две нощи. Следвана от Елспет, Катрин се втурна да отвори входната врата и намери на прага Уил Ферис. Лицето му беше хлътнало и почерняло от барут, дясната му ръка беше превързана, но иначе беше жив и невредим. Елспет изписка и се хвърли в прегръдката му.

Катрин изпита внезапен прилив на завист. Защо и нейният живот не бе толкова прост? Остави им малко време, преди да попита:

— Какви новини носиш, Уил?

Без да изпуска Елспет от здравата си ръка, той заговори отсечено:

— Битката е спечелена. Най-страшната, която съм виждал. Съпругът ви не е ранен, но капитан Моубри получи доста сериозна рана. Дойдох да кажа на госпожата.

— Тя отведе децата в Антверпен. Много ли е лоша раната?

— Един куршум разкъса лявата му мишница. Падна от коня и сигурно щяха да го довършат, ако не беше съпругът ви, мадам. Капитан Мелбърн обърна, взе го на коня си и го отнесе зад линията.

Слава на бога за непоколебимата смелост на Колин!

— Трябва да доведа Чарлз вкъщи. Имате ли достатъчно сили да дойдете с мен, Уил, или първо трябва да си починете?

Ферис я погледна загрижено.

— Аз съм добре, но не мога да ви отведа във Ватерло, мадам. Всички къщи в селото са препълнени с умиращи. Това не е място за дама.

— Обещах на Ан да се погрижа за Чарлз, както би го сторила тя, и ще сдържа обещанието си — отговори категорично тя.

Ферис се опита да протестира, но Елспет се намеси с нежния си глас:

— Не се бой, Уил, мисис Мелбърн се справя с всичко.

Ферис се предаде. Повикаха Евърет от стаичката му над обора и го помолиха да приготви каручката, която използваха за пренасяне на покъщнина. Ратаят покри дъното с мека слама, Елспет донесе одеяла, а Катрин събра в чантата си превръзки и лекарства. Вместо да се качи на каручката, тя облече бричовете си, които беше носила в Испания, и яхна Цезар, коня на Колин.

Когато минаха през Намюрската порта, тя разпита Уил за съдбата на другите си приятели. Той не знаеше нищо за Майкъл и Кенет, които бяха в пехотата, но беше добре информиран за кавалерийските полкове. Броят на загиналите беше ужасяващ. Много мъже, които Катрин познаваше от години, бяха мъртви или тежко ранени. Съюзниците бяха извоювали победа, но цената беше твърде висока.

Пътят минаваше през гъста гора. В нормално време минаването би било прекрасно, но щом наближиха селото Ватерло, пътят се задръсти от коли, мъртви коне и разпръснат багаж. За щастие каручката беше малка и мина през пролуките.

Стигнаха до целта чак след полунощ. Катрин остави Евърет при каручката и конете и последва Ферис към къщата, където беше устроен лазарет. Видя безформената купчина до вратата и потръпна: десетки ампутирани ръце и крака.

От стаите долитаха приглушени стонове, смесени със задавени викове. Катрин хвърли бърз поглед в салона отляво и видя, че масата за хранене е превърната в операционна маса и намръщеният доктор Хюм се е навел над мятащо се тяло.

Ферис я отведе в страничната стая, където лежеше Чарлз. Капитанът беше в съзнание и явно страдаше от силни болки. Като я видя, попита дрезгаво:

— Какво правиш тук, Катрин?

— Замествам Ан. Тъй като изходът от битката изглеждаше несигурен, лорд Халдоран предложи да отведе Ан и децата в Антверпен, докато опасността отмине. Обещах й да се погрижа за теб, ако се наложи. Това означава и една целувка, макар и не така нежна като нейната. — Тя се наведе към него и докосна с устни челото му. — Дойдох да те отведа вкъщи.

Чарлз се усмихна едва-едва.

— С радост ще си дойда с теб. Но първо трябва да ме оперират. Щом отсекат ръката ми, ще потеглим.

Той затвори очи, тя огледа напрегнатото му лице и кимна доволно. Ръката трябваше да бъде ампутирана, но ако не се появеше инфекция, Чарлз щеше да живее.

— Чуй, Ферис — обърна се тя към ординареца, — тъй като ще прекараме известно време тук, най-добре е да си потърсиш местенце, където да поспиш.

Момъкът потърка лицето си и размаза чернилката от барута.

— Права сте, мадам. В съседното помещение има свободно ъгълче. Събудете ме, щом стане време за тръгване.

След няколко минути пресекващ глас помоли:

— Мадам, бихте ли… бихте ли ми дали малко вода? — Заговорилият беше знаменосецът от съседния сламеник. Главата му беше превързана, рамото също. Изглеждаше ужасно млад.

— Разбира се. — Катрин тръгна да търси стомна вода и чаша и ги намери в кухнята. Момчето прие водата с благодарност. Катрин тъкмо се беше навела над един войник в другия край на стаята, когато чу развеселения глас на Колин:

— Катрин?

Тя вдигна глава и видя мъжа си, застанал в рамката на вратата. Мръсен и изтощен, но непокътнат.

— Толкова се радвам да те видя! — Тя се изправи и отиде при него. — Дойдох да откарам Чарлз в Брюксел.

— Много добре. Наминах да видя как е. — Колин я прегърна и я привлече към себе си с жест, който издаваше привързаност и безкрайна умора. — Боже, каква битка беше! Всички оцелели са адски горди, че са присъствали на решителното сражение, но едва не изпуснахме победата. — Той притисна брадичка в косата й, после бързо я пусна.

— Ти беше прав, като твърдеше, че имаш магичен имунитет срещу куршумите — отвърна, тя. — Ферис ми каза, че си спасил живота на Чарлз.

— Честта се пада на Майкъл Кениън, който настоя да взема коня му. Късно следобед се състоя най-голямото кавалерийско нападение, в което съм участвал досега. Великолепна, битка, великолепна. — Очите му светнаха въодушевено. — Разбихме французите и ги обърнахме в бягство, но навлязохме твърде навътре в тяхната територия и трябваше да се оттеглим. Кавалерията им тръгна да ни преследва. Земята беше дяволски разкаляна и ако бях яздил Уно или Дуо, щяха да ме настигнат.

Колин направи гримаса и зарови пръсти в разбърканата си коса.

— Точно това се случи с Понсънби, командира на бригадата. И той като мен не пожела да рискува най-добрия си кон и яздеше второкласен жребец. При отстъплението животното се подхлъзна и падна, Понсънби бе настигнат от уланите и безмилостно убит. Не бях застигнат от същата съдба само защото конят на Кениън има невероятна издръжливост. Спаси и Чарлз, и мен.

— Много се радвам, че Майкъл настоя да го вземеш. — Катрин се поколеба и попита: — Знаеш ли дали е оцелял?

— Нямам представа. — Колин сви вежди. — Ти си дошла с Цезар, нали? Много добре. Аз ще го взема, а ти ще се върнеш с Тор в града. Прусаците почти не взеха участие в сражението и сега преследват французите. Мисля обаче, че и ние ще тръгнем след тях още утре. Ще ми трябва свеж кон.

Катрин му каза къде да намери Цезар и попита:

— Какво ще стане оттук нататък?

Мъжът й вдигна рамене.

— Ако Наполеон успее да формира нова армия, може да има още една битка.

— Дано не успее — прошепна тя и хвърли страхлив поглед към ранените наоколо.

— Надявам се, че няма да се стигне дотам. Вероятно ще се видим отново едва в Париж. Бъди внимателна. — Колин я целуна бегло по бузата и излезе.

След няколко минути санитарите дойдоха да отнесат Чарлз при доктор Хюм. Катрин го придружи. Изтощеният хирург изобщо не се изненада от появата й. Прегледа ранения и заключи:

— Имате късмет, капитане. Ще ви оставя лакътя. Искате ли парче дърво да го захапете?

Чарлз затвори очи. Кожата на скулите му се опъна.

— Не е нужно.

Катрин застана до него и стисна дясната му ръка. Пръстите му се вкопчиха в нейните и на челото му изби пот. Когато Хюм отсече ранената ръка, от гърлото му не се изтръгна нито звук. Слава богу, Хюм беше надарен хирург, работеше бързо и операцията свърши само след няколко минути.

Един санитар взе ръката, но Чарлз го спря с дрезгав глас:

— Почакайте. Моля да ми върнете пръстена. Получих го от жена си в деня на сватбата ни.

Санитарят извади пръстена от мъртвия пръст и го подаде на Катрин, която едва сдържаше сълзите си. Тя го избърса и го сложи на безименния пръст на дясната ръка.

— Благодаря ти — пошепна той.

— Мисля да го откарам в Брюксел, доктор Хюм — обърна се Катрин към хирурга. — Смятате ли, че е възможно?

— Там ще го гледате по-добре, отколкото тук — отговори той. — Дайте му лауданум, за да не се измъчва от скърцането и друсането на каруцата. И му сменяйте редовно превръзките.

— Разбира се. Освен това в дома ми живее Иън Кинлок — е, когато намери време за почивка.

Хюм се засмя и лицето му се разведри.

— Браво на вас. Моубри е щастливец. Ще има най-добрите грижи.

Хирургът се върна на операционната маса. Катрин помоли санитарите да отнесат Чарлз на сламеника. Даде му лауданум и седна да почака, докато дрогата подейства. След няколко минути чу изненадан мъжки глас:

— Катрин?

Тя вдигна глава, но не можа веднага да познае застаналия до вратата мъж, тъй като почти цялата му буза и част от тъмната коса бяха покрити с пластир. Ала едрата фигура не можеше да бъде сбъркана с друга.

— Кенет! — Катрин скочи и улови протегнатите му ръце. Униформата на стрелковата бригада беше неузнаваема — цялата в мръсотия и чернилка от барут, единият еполет беше откъснат, но той беше жив и здрав. — Слава на бога, че сте оцелели! — Тя докосна внимателно раната. — От сабя ли е?

Кенет кимна.

— Когато зарасне, ще стана още по-грозен, но не е сериозно. Заради съпруга си ли сте тук?

— Не, Колин е невредим. Чарлз Моубри е бил ранен и дойдох да го откарам в Брюксел. Загуби лявата си ръка до лакътя, но иначе е в добро състояние. — Сърцето й заби по-силно. — Знаете ли… знаете ли нещо за Майкъл Кениън?

Кенет я погледна сериозно.

— Дойдох тук заради него. Търся го навсякъде. Не го намерих нито в полка, нито в другите помощни лазарета.

Това беше вестта, от която Катрин се беше опасявала. Тя притисна ръце към устата си. Не беше редно да се тревожи повече за Майкъл, отколкото за, другите си приятели, но не можеше да го промени.

Като видя израза на лицето й, Кенет се опита да я успокои:

— Майкъл вероятно е останал на бойното поле. Нищо чудно да е още жив. Има надежда.

— Нима има изоставени ранени? — попита със смръщено чело тя.

— След десетчасова битка армията на Уелингтън рухна. Всички спят като мъртви — отговори мрачно Кенет. — И аз щях да се присъединя към тях, но първо трябва да намеря Майкъл. — Повече на себе си, отколкото на нея добави: — Дължа му го.

Знаменосецът, който беше поискал вода, се намеси плахо в разговора:

— Простете, сър, мадам, но вие говорите за полковник Кениън от сто и пети, нали?

Катрин коленичи до сламеника на момчето.

— Да, аз съм му близка. Знаете ли какво е станало с него?

— Не знам жив ли е или мъртъв, но го видях да пада. Може би ще мога да го намеря. — Момъкът се надигна. — Опитах се да стигна до него, когато един куршум ме удари в главата. Името ми е Том Хъси, знаменосец на сто и пети, мадам.

— Кажете ми къде се случи това и ще ида да го потърся — намеси се бързо Кенет.

Том поклати глава.

— Мисля, че мога да намеря мястото, но не знам как да го опиша. Ще дойда с вас.

— Ще се справите ли?

— За полковника съм готов на всичко. — Момъкът стисна зъби и скочи на крака.

— Водя със себе си двама здрави мъже и каруца — каза Катрин. — Ще вземем каруцата, носилка и чантата с превръзките.

— Не можете да отидете на бойното поле, Катрин — възрази смаяно Кенет.

— Не се опитвайте да ме спрете — изсъска ядно тя. Гласът и трепереше от вълнение. — Ако Майкъл е жив, ще има спешна нужда от помощ.

Кенет посочи спящия Чарлз.

— А какво ще стане с Моубри?

— Дадох му лауданум и ще спи дълго. Няма да му навреди, ако почака малко повече. Даже ще му е полезно да си отпочине.

— Тогава да вървим. — Кенет се усмихна уморено. — Нямам сили в един ден да се бия с Наполеон и с вас.

Ферис стана, за да вземе участие в търсенето. Евърет докара каручката и конете. Колин беше сменил конете и седлата и Катрин възседна кафявия жребец на Майкъл. Тор беше уморен, един куршум беше одраскал левия му хълбок, но я носеше с готовност. Тя помилва стройния му врат и го благослови, че бе спасил два живота.

Сто и пети полк беше на позиция в близост до пътя и каручката и конете напредваха бързо. Катрин беше благодарна, че бяха предприели кошмарното пътуване в мрак. Навсякъде лежаха трупове на коне и хора, разхвърляни оръжия и други предмети. Когато чуваше стонове, тя се насилваше да ги игнорира. Не можеха да помогнат на всички. Сигурно още стотици ранени мъже щяха да умрат през нощта, но Катрин разбираше и изтощените до смърт войници, които нямаха сили да помогнат на другарите си. Утре сутринта щяха да започнат да събират жертвите без потреса на днешния ден.

Продължиха по пътя, докато стигнаха съвсем близо до мястото, където Том Хъси беше видял за последен път полковник Кениън. Вместо да рискуват каруцата да затъне в гъстата кал, оставиха Евърет да държи конете и продължиха през полето. Напредваха бавно, защото земята беше осеяна с изпочупени саби и байонети, които можеха да ги наранят.

Том слезе от коня си и продължи пеша. Другите последваха примера му. Кенет и Ферис носеха фенери и ги държаха високо, за да може знаменосецът да оглежда околността. Направиха няколко обиколки, докато момъкът прошепна колебливо:

— Мисля, че беше пред този жив плет.

Тръгнаха по продължение на гъстите храсти и изведнъж фенерът освети двама мъже в селски дрехи, наведени над безжизнената фигура на един войник. Кенет изруга ядно, извади пистолета си и стреля във въздуха. Селяните хукнаха да бягат.

— Мародери — проговори с отвращение той и зареди отново.

Катрин не се изненада. В Испания ограбваха мъртвите и ранените дори когато битката беше в пълен ход. Тя ускори крачка, за да стигне до безжизнената фигура. Ръстът и стройната, мускулеста фигура отговаряха, тъмният мундир също.

Когато коленичи в калта до падналия, сърцето й спря да бие. Кенет застана зад нея и фенерът му освети остро изсечените черти на Майкъл Кениън. Лицето му беше бледо като мъртвешка маска, униформата беше напоена с кръв.

Треперейки от страх, тя опипа врата му в търсене на пулс. Не го намери, а и кожата му беше ледено студена. Очите й се напълниха със сълзи.

— Жив ли е? — попита дрезгаво Кенет.

Гласът му изтръгна Катрин от упоението на тъгата. Тя навлажни пресъхналите си устни и отговори:

— Още не знам. — Вдигна ръката на Майкъл и отбеляза, че не е скована. — Не усещам пулс, но тялото не се е сковало. — Тя притисна ръце към слепоочията си. Какво можеше да направи?

Трябваше да гледа на Майкъл като на пациент, не като на любим мъж.

— Имате ли нещо блестящо и излъскано, например часовник?

— Вземете това, мадам — обади се Том Хъси и й подаде сребърен медальон. Тя го поднесе към устата на Майкъл. Повърхността се покри с лека влага. Замаяна от облекчение, Катрин седна на пети.

— Диша, макар и съвсем слабо.

— Трябва да го вдигнем — проговори нерешително Кенет.

— Нека първо го прегледам.

— Раната в ръката е от куршум — обади се знаменосецът. — Ребрата му са разрязани от сабя.

В гърба имаше дълбока рана, вероятно от копие. Оттам също беше текла кръв, но предишната превръзка я бе попила. В горната част на бедрото имаше още една рана и куршумът все още беше вътре. Катрин я превърза, доколкото можа, и обърна тялото по гръб.

Като видя огромната дупка над кръста, сърцето й спря. Раните в корема бяха без изключение смъртоносни. Тя издърпа окървавената материя на ризата, за да види много ли е лоша раната и за нейна изненада пръстите й напипаха хладен метал. Опипа тръбичката и я извади. Сребърният калейдоскоп беше съвсем смачкан, но куршумът беше спрял в него.

— Каквото и да е, това е предотвратило проникването на куршума в тялото.

— Това е калейдоскоп — обясни Кенет. — Създава сменящи се шарки от цветно стъкло. Майкъл го смяташе за свой талисман.

— Това е цяло чудо — прошепна с благоговение Катрин и скри калейдоскопа в джоба си.

Прегледът показа, че нито една от раните не е непременно смъртоносна. Най-страшното беше, че тялото бе престанало да кърви, доказателство, че е загубил големи количества кръв. Тя извади от чантата си стомничка с вода и се опита да налее няколко лъжички между сухите му устни, но той не можа да преглътне нито капка. Боейки се, че Майкъл ще се задави, Катрин остави водата и се надигна.

— Направих всичко, което можах. Трябва му лекар.

Кенет и Ферис внимателно вдигнаха безжизненото тяло върху носилката и Катрин го покри с одеяло. Запътиха се през полето към чакащата каручка, докато небето на изток бавно просветляваше. Безкрайната нощ беше към края си.

Майкъл беше жив. Но дали щеше да доживее утрото?