Дара Джой
Тази нощ или никога (8)

ГЛАВА СЕДМА
ЗАМБО СЕ НАСТАНЯВА В КЪЩАТА

Събуди ги силно почукване по вратата на спалнята.

— Не отваряй — Джон отново зарови лице в извивката на рамото й.

— Трябва да видя какво има, Джон. Като че ли е нещо спешно.

Хлое се измъкна от топлата му прегръдка и протегна ръка за нощницата си.

— Как ли пък не! — това, както и още няколко многозначителни възклицания я последваха откъм голямото легло по пътя й до вратата.

Тя не можеше да го вини: той тъкмо се готвеше да… Ами той каза, че смятал сега да й покаже как най-много обича да се гуши.

Хлое се ухили, докато вървеше към вратата. Тя обожаваше тази страна на Джон. Сексуалната му страна.

Чукането стана още по-настойчиво, почти паническо. Чудесно бе, че Джон бе заключил вратата, иначе — Хлое не се и съмняваше в това — нетърпеливецът щеше неминуемо да нахълта при тях.

Тя се изкикоти, защото, когато попита Джон защо заключва, той просто скръсти ръце върху гърдите си и я погледна саркастично.

— Просто много добре познавам обитателите на тази къща.

И наистина бе така.

— Идвам! Идвам! — извика Хлое, докато завързваше колана на халата си.

Тя отключи вратата и я отвори само няколко пръста, колкото да надникне навън.

И там стоеше баба й, а изражението й бе наистина паническо. Хлое никога не бе виждала баба си по-разстроена.

— Гранмер! Какво има? Случило ли се е нещо лошо? Кажи ми!

— Ох, ужасно е, миличка, ужасно! — графинята стоеше в коридора и кършеше ръце. — Случи се нещо наистина ужасяващо!

О, не! Хлое притисна ръка до сърцето си.

— Какво има? Трябва веднага да ми кажеш.

— Non! Трябва да говоря с Джон — сега той е господарят на къщата и той трябва да се занимае с това.

— Но Джон е… чисто гол.

Хлое чу как съпругът й спокойно прекосява стаята. Една силна ръка обви кръста й и тя бе притеглена обратно в топлата му прегръдка.

Mon Dieu, та той не си е направил труда да сложи дори и една дреха върху себе си!

Рошавата му руса глава надникна покрай рамката на вратата.

— Какво има, графиньо? — попита спокойно.

Баба й отново закърши ръце.

— Случи се нещо ужасно, Джон.

Съпругът й моментално стана сериозен.

— Какво има? — пребледня. — Не е свързано с чичо ми, нали?

— Божичко, не, нещо още по-лошо е!

— О, не, не и Шнапс! — гласно проплака Хлое.

Джон не можеше да повярва на ушите си. Нима тя храни някакви топли чувства към това отвратително грозно паленце?

— Не, не, ангелчето ми… по-лошо, много по-лошо.

Джон се намръщи озадачено. Не е чичо му, самата графиня изглеждаше добре, Шнапс си бе жив и здрав и вероятно си ръмжеше на спокойствие, а за Дитер човек никога не можеше да е сигурен дали е жив, или мъртъв. Е, какво може да е по-лошо? И той зададе този въпрос.

Баба изправи рамене и с осанка, достойна за висотата на положението, наложено от ужасяващата новина, произнесе:

— Зу-зу пристигна!

Хлое и Джон я зяпнаха с недоумение.

— Не разбирате ли какво ви казвам? — тя вдигна ръце към небето. — Графиня Замбо е тук! На прага ви!

Джон продължаваше да се взира в баба й с празен поглед.

— Е, и? — най-сетне попита той.

— Охо! Ще видиш ти е, и! Трябва веднага да дойдеш. Дала съм й стая в южното крило. И вече видя сметката на три прислужници. А е тук само от половин час.

— Нима искаш да ми съобщиш, че тази… тази жена ще остане тук? — попита Джон отвратен.

— Oui. Идвай бързо!

— Няма — той придърпа Хлое към себе си. — Зает съм със съпругата си.

Графинята въздъхна ядосано.

— Ти трябва да се справиш с нея! Ако не го направиш, скоро ще вдигне цялата къща на главата си.

Джон не изглеждаше особено разтревожен.

Графинята поклати пръст срещу него.

— Скъпи ми млади виконте, тя ще завземе властта в този дом, ще я отнеме от ръцете ти, а после ще изисква да й благодариш за тази привилегия — графинята нетърпеливо размаха ръка. — Виждала съм как го прави. Вече можеш да кажеш au revoir на Chacun a Son Gout такъв, какъвто го познаваш, и bonjour на Шато Зомбо!

Ноздрите на Джон се разшириха от гняв.

— Но коя е тази жена?

Хлое се обърна в прегръдката му, за да го погледне в лицето.

— Трябва да я помниш, Джон. Тя е тази, за която баба чак се разплака, когато ужким я завели на гилотината.

— А, да — това трябва да е онази величествена кучка. А какво търси тук?

Хлое се обърна отново към баба си.

— Да, наистина как се е отървала от гилотината, гранмер?

— Все още не знаем. Но предполагам, че ще ни осведоми относно опасното си приключение до най-малките подробности. Междувременно, Джон, ти трябва да слезеш и да се справиш с нея.

Хлое кимна в знак на съгласие.

— Да, Джон, наистина трябва да отидеш.

— Но какво трябва да сторя аз с нея? — прогърмя гласът му.

Графинята тръгна по коридора.

— Много просто, Джон, просто й се усмихни. Зу-зу обожава мъже, които се усмихват.

— Какво искаш да кажеш с това? — подозрително я попита той.

А когато тя не отговори, той се обърна към жена си:

— Какво иска да каже с това?

Хлое сви рамене.

— Помни — просто се усмихвай. А графиня Замбо ще поеме нещата оттам нататък в свои ръце — предсказа баба й от дъното на коридора.

— Хмм — бе всичко, което отвърна той.

 

 

Когато зави зад ъгъла, графиня Фонболар се усмихна широко.

Тези двамата изглеждаха прекрасно, застанали така заедно на вратата. Джон се държеше много закрилнически към новата си съпруга. И изглеждаше много по-омаян, отколкото би очаквал човек. Както казва сър Пърси, Res ipsa loquitur. Нещата говорят сами за себе си. Сега основната задача бе да накарат Джон да се вслуша в тях.

Но нямаше нищо страшно, защото тя вече имаше план.

И, първо, трябваше да се справи с тази кучка Зу-зу.

Какво ли би правила без скъпата Замбо, която правеше живота по-интересен? Слава богу, че се е спасила от екзекуция.

Пикантните подправки са много важно нещо за живота на всеки човек.

А особено ако той би могъл да ги използва, за да придаде вкус на един току-що родил се брак.

 

 

— Беше точно пред очите ми! Огромен, извисяваше се цялата си мощ!

Всички в стаята ахнаха удивено.

Всички освен Джон, който измърмори под носа си нещо, не за ушите на дамата.

Хлое, седнала до него на канапето, здравата го сръга в ребрата с лакът. При което Джон послушно се престори, че също ахва от удивление.

Графиня Замбо се наду и прие ахканията като нещо, което й се полага по право.

Бабата на Хлое първа успя да проговори.

— Мъжът, който те е спасил? — попита тя невярващо, малко учудена от описанието.

— Non! — Зу-зу се намръщи. — Говоря за онзи уред, за гилотината.

— Ооо — издумаха всички, малко разочаровани от обрата на разказа.

— А как бяхте спасена, графиньо? — поинтересува се Хлое.

— Да, кажете ни наистина, Зу-зу! — Пърси се наведе напред в стола си, жадно наострил слух за историята. Джон въобще не се изненада от поведението му, бе съвсем наясно, че това ще му даде храна за още повече бъбрене.

— Bien, намирах се на Place de Greve. Един войник тъкмо ме извличаше от каретата, когато вдигнах очи и пред погледа ми се разкри самото въплъщение на непоколебимата решителност и безмилостната точност.

— Гилотината — съгласи се бабата на Хлое.

— Non! Човекът, който ме спаси — Зу-зу отправи хитър поглед към отколешната си приятелка и съперница. — Той бе нещо невероятно, Симон, жалко, че не можеше да го видиш!

Тя завъртя очи.

— Oui, следващия път самата аз ще застана пред гилотината, за да имам шанс да зърна този рядък екземпляр!

Джон изсумтя.

— Той Черната роза ли беше? — Пърси бе направо прехласнат от разказа.

— Разбира се! Та кой друг би спасил мен, графиня Замбо?

По-невзрачен спасител въобще не би бил достоен за подобна работа. Тази жена бе направо невъзможна. Нищо чудно, че селяните вдигат революция. Ужасно отегчен, Джон затвори очи и подпря глава на облегалката на канапето.

— Как изглеждаше той? — поиска да узнае Хлое.

Джон отвори едното си око.

— Защо те интересува? — в гласа му прозвучаха съвсем леки нотки на раздразнение.

Хлое тържествуваше. И съвсем невинно отговори:

— Всеки би искал да знае това, Джон. Та нали целият град говори само за него!

— О, той е направо невероятен! — драматично въздъхна Зу-зу.

— Наистина ли? — Хлое очакваше и още разяснения, като тайничко наблюдаваше Джон. Виконтът вече видимо започваше да се мръщи, което бе наистина окуражителен знак.

— Чувал съм, че той винаги се появявал дегизиран, графиньо. Как сте успели да разберете как изглежда? — Пърси бе доста заинтригуван, сякаш тънкостите в маскировката представляваха особен интерес за него.

— Е, пред другите се появяваше маскиран, но за мен той винаги играеше самия себе си! По време на дългото пътуване насам доста се сближихме.

— По целия път през Ламанша — саркастично отбеляза Джон, като същевременно се усмихна на графинята. Но сарказмът му, придружен от тази леко ленива мъжка усмивка, просто прелетя покрай ушите й.

— Но как изглежда той в действителност? — повтори Хлое въпроса си.

— Много е красив! Висок, с кафява коса и тъмни очи. Невероятно очарователен и безкрайно изискан в будоара.

— Наистина ли? — замислено отвърна Хлое.

Само че замисленото й изражение ни най-малко не хареса на Джон, който здраво хвана ръката й.

— Вече имаш човек на разположение точно в този аспект, папагалче. Мястото е вече заето.

— Само засега, Джон — прошепна в отговор тя, като умишлено се опита да го раздразни.

Нефритенозелените очи се присвиха.

Зу-зу помаха с ветрилото си във въздуха.

— Де да можехте да видите прелестните му червени коси под лунната светлина! Беше направо…

— Но нали току-що каза, че косата му е кафява. Зу-зу? — самодоволно и припомни графиня Фонболар.

Зу-зу се поколеба.

— Така ли казах? О, разбира се, имала съм предвид червеникаво-кафява.

— Разбира се.

Само дето всички разбраха, че Зу-зу въобще не е видяла истинския човек. А дали е била с него, бе съвсем друг въпрос. Графиня Замбо бе зашеметяваща жена и въпреки че бе нетърпимо властна натура, нейните подвизи в будоара бяха всеизвестен факт.

— Как те измъкна изпод носа на войниците, Зу-зу? Сигурен съм, че е имало десетки стражи — обади се Морис, който до този момент не бе проронил и думичка.

— Бяха цял батальон! Но трябваше да видите храбростта му, Морис. Той бе направо невероятен! През живота си не съм виждала толкова умел фехтувач! Бих могла да го наблюдавам цял следобед.

— Стига над главата ви да не се извисява някаква си там гилотина, предполагам — сухо вметна Джон.

— Джон! — извика Хлое укорително.

Зу-зу заканително поклати пръст към него.

— Започва да става немирен, а точно това особено ми допада — и при тези думи тя му се усмихна ужасно кокетно.

Съвсем по навик Джон лениво й намигна.

А погледът на Хлое моментално зашари между двамата.

Графиня Замбо и без това все оглеждаше съпруга й още когато го зърна преди около час. Първо, Хлое бе решила, че погледите й не крият умисъл. В края на краищата, повечето жени зяпваха Джон моментално — освен невероятния си външен вид, той притежаваше и някаква невидима аура, която очевидно въздействаше върху подсъзнанието им.

Но сега, когато се позамисли, тя разбра, че Замбо е доста заинтригувана и планира поредното си завоевание.

Не и на моя съпруг! Раздразнена, че Джон й бе намигнал, Хлое сега му обърна гръб.

Това бе забелязано от Джон, който остана доста озадачен защо ли Хлое така внезапно му се разсърди. Самият той дори не бе забелязал, че е намигнал на графинята — дотолкова автоматично го бе сторил. А и мислите му бяха изцяло заети от трудния въпрос, как по-скоро да занесе жена си до спалнята.

Почувства се неудобно на мястото си и се размърда.

Изумрудените му очи се приковаха в сочната й долна устна. Споменът за усещането при ласките на тези пълни устни по някои части на тялото му сега завладя съзнанието му и порази три от петте му сетива наведнъж.

И той отново промени позата си.

— Удивителна история, Зу-зу. Знаете ли, в Лондон говорят само за този мъж — Пърси млъкна, колкото да отпие от чая си.

— Впрочем къде са отишли всички? — Джон огледа стаята, тъй като едва сега бе забелязал отсъствието от дома му на онази тълпа, наречена каймака на града.

Пърси го зяпна изумено.

— Да не би да твърдиш, че не си чул врявата вчера, когато всички се изметоха оттук, Джон?

Последва кратка пауза, изпълнена със смутено мълчание.

— Не, сигурно не си чул нищичко.

Фактът, че виконтът е бил толкова зает със съпругата си, та дори не е забелязал шума от десетки карети, изкарани и приготвяни за път, както и от масовото преселение на огромно множество народ, говореше красноречиво за достойнствата и очарованието на лейди Секстън.

Пърси се опита да позамаже гафа, който току-що бе предизвикал, като побърза да върне разговора към Черната роза.

— Казват, че бил страхотно дързък, смеел се в лицето на онези пролетарии, докато отмъквал аристократите изпод носовете им. Но естествено ние би трябвало да приемаме тези истории cut grano salis, с щипка сол.

— Аз пък казвам, че е безкрайно очарователен, скъпи — Зу-зу очевидно бе доста пристрастна в мнението си относно мъжа, спасил живота й. — Дължа му всичко. Всичко!

И вероятно му го е отдала, каза си Джон, отегчен от навика на тази жена да се превъзнася при всяко изречение, което се отрони от устата й.

— Аз пък написах едно стихче за него. Искате ли да го чуете, Зу-зу? — Пърси буквално се изкикоти.

— О, да, с огромно удоволствие! — Тя се пресегна и си взе бонбон от масичката до нея.

— Да, моля ви, сър Пърси, кажете го пак! — Хлое плесна с ръце.

Гръм и мълнии! Джон скърцаше със зъби от яд. Само не и това!

С благоговейно изражение Пърси се изправи и застана точно в средата на стаята, така че, докато рецитира, нито един поглед да не може да се отклони от него, без той да забележи.

После прочисти шумно гърлото си. И то три пъти.

Търсят го тук, търсят го там,

къде е той, и аз не знам.

Онези главорези се пукат от омраза,

че все ги надхитрява неуловимата Роза.

Всички шумно аплодираха забавната глупост.

Разбира се, без Джон, който седеше с каменно изражение.

— Благодаря, благодаря! — Пърси сияеше и раздаваше въздушни целувки на всички присъстващи.

Джон простена. Боже, спести ми това!

Той се наведе, за да прошепне на Хлое:

— Хайде да се качим горе, миличка. Тук ужасно се отегчавам, а се сещам за много по-интересни неща, които можем да правим двамата.

Хлое извърна глава, като едва не го удари по носа.

— Всички останали се забавляваме, Джон. Може би, ако продължиш да намигаш на графиня Замбо, няма да се отегчаваш толкова.

И тя отново отвърна лице от него.

— Какви ги говориш? — тихо попита той, за да не го чуят.

Хлое се загледа съсредоточено пред себе си, като заговори с половин уста към Джон.

— Ако желаеш да спечелиш благоразположението й, това си е твое право, лорд Секстън. Аз ще смятам, че споразумението ни вече не е в сила.

Хлое затаи дъх в очакване на реакцията му. И не й се наложи да чака дълго.

— Нищо подобно, мадам! — почти изрева той.

Всички се обърнаха към него и го зяпнаха удивено.

Той моментално снижи глас.

— Споразумението ни продължава да е в сила. Помни го добре, лейди Секстън!

Хлое си пое дъх.

— Щом настояваш.

Тя направо си играеше с него и не можеше да устои на изкушението да го прави. След всичките тези години й бе безкрайно приятно да вижда как Джон се гърчи във властта й.

— Да, наистина настоявам.

Хлое сви рамене, сякаш въпросът ни най-малко не я интересуваше.

А от ноздрите на благородния му нос сякаш излизаше пара от гняв.

На този етап това направо надминаваше и най-дръзките й очаквания. Джон се справяше отлично. Е, наистина все още бе далеч от финалната линия, но се движеше по трасето изключително добре.

И сигурно заслужаваше мъничка поощрителна награда.

Тя хвана брадичката му с два пръста и го доближи до себе си, като нежно го целуна по устата. Той я гледаше подозрително.

— Това за какво беше?

— За да подпечатаме продължаването на споразумението.

— А, разбирам — очите му блестяха. — Ще ти се наложи да го сториш отново, котенце… Струва ми се, че печатът малко бледнее, трябва да се повтори.

Тя се усмихна на остроумието му и пак докосна с устни неговите. Но той я изненада, като за миг езикът му се плъзна по устните й, докато тя го целуваше. Хлое се изкикоти.

— Хей, вие двамата, какво правите там, палавници такива? — Зу-зу прекъсна приятната им игра.

— Очакваме да чуем продължението на разказа ви, Зу-зу — Джон се усмихна на ужасната жена, като й показа белите си зъби.

— О, наистина има още, милички. Но се опасявам, че продължението съвсем не е така приятно.

Джон тайничко прошепна на Хлое.

— Да не би да съм пропуснал нещо? Имаше ли приятна част?

— Шшш! Струва ми се, че носи важни новини.

— Това е черен ден за Франция — Зу-зу свали ветрилото си. От окото й се отрони сълза.

— Какво се е случило? — Морис бе сериозно разтревожен.

— Братя Сендреак. Заловили са ги — за пръв път в гласа й липсваше онази закачлива интонация.

Хлое и баба й извикаха, щом чуха тази вест.

Техните възклицания последва силно изсумтяване от страна на Дитер.

— О, не и Сендреак! — Хлое бе отчаяна.

— Mon Dieu, не може да бъде… цяла Франция ще оплаква този ден! — баба й подсмръкна.

— Но чак цяла — остро вметна Морис.

Джон сбърчи чело. Братя Сендреак бяха известни навред из Франция. Седем братя, и всички графове, при това неженени. До един се славеха като големи ценители на женския пол. А заради тази прословута слабост си бяха спечелили груповия прякор Седемте смъртни гряха. Самият той ги бе срещал няколко пъти на различни соарета.

— Всички ли са хванали? — тъжно попита графинята.

— Не, струва ми се, че един от тях се е измъкнал, но не съм сигурна.

— Кой се е спасил? — Хлое познаваше братя Сендреак, откакто се помнеше. Ето защо тази новина дълбоко я покърти.

— Откъде да знам? А и кой ли би се сетил? — Зу-зу размаха ветрилото си. — Всички толкова си приличат с тези черни коси и с очите а ла Сендреак!

Братята наистина бяха зашеметяващо красиви. Всеки от тях бе наследил прочутите очи а ла Сендреак — странно златисти.

— Познавате ли добре тези мъже, графиньо? — Пърси попита бабата на Хлое, докато подсушаваше очите си с напарфюмирана кърпичка. Вероятно не искаше да се чувства изключен от всеобщата скръб в момента.

— Да, и то много добре — тихо отвърна тя. — Техният замък се намираше точно до моя. Това е ужасна новина. Зу-зу, те бяха ли още живи, когато напусна страната?

— Oui, но не за дълго. Чух един от пазачите ми да казва, че денят на екзекуцията им вече бил определен — тя поклати глава. — Половината от жените във Франция ще бъдат покрусени от скръб, включително и аз. Вече се редяха край затвора, хвърляха рози през портите и плачеха сърцераздирателно.

Графиня Фонболар видимо бе посърнала.

— На всички ни ще липсва красотата на духа им и несравнимата им жизненост.

— O tempora! O mores! — тържествено пропя Пърси. — О, времена! О, нрави!

— Поне един от тях е успял да се спаси — тихичко продума Хлое, като се чудеше, кой ли е имал този късмет.

— Dum spiro, spero — проговори Дитер за изненада на всички присъстващи. Всеки си мислеше, че е проспал целия разговор, а и досега никога не бе говорил на латински.

Пърси го огледа през лорнета си.

— Много правилно, добри ми човече. Докато има живот, има надежда.

Добре казано, но Дитер отново бе заспал.

 

 

Джон си мърмореше нещо под носа, докато вървеше обратно към къщата.

Тъкмо когато бе намерил сгоден момент да се извини и да измъкне жена си обратно към спалнята, Пърси го бе притиснал в ъгъла с молбата да го придружи на кратка разходка в градината, за да обсъди с него въпрос от много личен характер и жизненоважно значение.

Джон не можеше да откаже на молбата му, формулирана по този начин. Колкото и да му се искаше да остане насаме с Хлое, той бе принуден да придружи Пърси.

Те повървяха чак до далечното езерце. За Джон разходката бе отвратително дълга и досадна, изпитваше почти болезнено желание да е със съпругата си.

Пърси все дърдореше за това и за онова, докато най-накрая Джон се видя принуден да го попита направо:

— Е, какъв е този жизненоважен въпрос, по който искаш да поговорим?

Сър Сесил-Базил извади кърпичката от джоба си, за да подсуши потното си чело. После, като прочисти гърло, той прикова погледа си върху плискащата се вода на езерцето, явно смутен да погледне Джон в очите.

Нужни му бяха няколко секунди, за да успее да заговори. И когато най-сетне го направи, дрезгаво и едва чуто прошепна:

— Какво мислиш за испанската муха?

Джон примигна слисан.

— Моля?

Пърси прочисти отново гърлото си.

— Казах, какво мислиш за испанската муха?

От всички възможни въпроси Джон най-малко очакваше нещо подобно!

— Ами, аз… — какво трябваше да каже? — Чувал съм, че някои предпочитали абсент^[1].

— Абсент? Какво общо има абсентът с това? — Пърси направи гримаса. — Отвратително на вид вещество. Даже чух, че слагали в него и пелин! Но ти ми кажи какво мислиш за испанската муха, Джон?

— Смяташ да пробваш ли?

— Нали няма да кажеш на никого?

— Разбира се, но…

Пърси въздъхна с облекчение.

— Знаех си, че на теб може да се разчита, Джон. И така, какво мислиш?

— Е, сам трябва да решиш, изборът е твой, разбира се. Аз лично предпочитам естествения подход.

— Да, но напоследък е толкова отегчително — той размаха кърпичката си. Джон почувства как облак одеколонни изпарения погъделичка носа му и почти го засърбя.

— Не е задължително да е скучно. Човек може да измисли толкова много начини да поразведри малко…

— Пробвал съм всичко. Трябва ми нещо ново, нещо стимулиращо.

— Рисковано е, Пърси. Не се знае какви трайни последствия може да предизвика това.

Пърси въздъхна.

— Да, знам. И освен това репутацията ми в това отношение е неопетнена. Мразя да рискувам.

Неопетнена репутация? С жените? Джон погледна контето, невярващ на очите си. Пърси явно бе легендарен герой в собствените си очи.

— Вкусовете на дамите са непредсказуеми — ироничният му отговор почти се изгуби някъде между многобройните пластове дантели в облеклото му.

— Проблемът е друг, Секстън. Мислиш ли, че е прекалено дръзко да опитам?

— А какво казва въпросната дама?

— Въпросната дама? — Пърси явно бе объркан. — Каква дама?

— Тази, с която смяташ да използваш това нещо — млъкна и се втренчи изумено в Пърси. — Дама е, нали?

— Нищо подобно!

Очите на Джон се разшириха от слисване. Той отстъпи назад. И то на две стъпки.

— Смятам да го изпробвам върху себе си. Защо ми е карам някоя дама?

На това Джон вече въобще не знаеше какво да отвърне. Пърси се оказваше далеч по-странен, отколкото бе очаквал.

— Смятам, че много ще отива на тена ми. Освен това вярвам, че скоро ще е последен вик на модата. А аз винаги съм обичал да бъда в авангарда, нали знаеш.

Ще отива на тена му? Лорд Секстън разтърси глава опитвайки се да проясни мислите си.

— За какво точно говориш, Пърси?

— Казах ти, за испанската муха — онзи тъмнозелен цвят! Видях го вече на няколко витрини. Струва ми се, че точно той ще излезе на мода.

На Джон му причерня.

— Нима ме повика тук, за да обсъждаме един… един оттенък на зеленото?! Това ли бил въпросът от много личен характер и жизненоважно значение? — без да чака отговор, прогърмя той. — На тебе ясно ли ти е, че зарязах жена си само за да дойда тук?

— Успокой се, Джон. Като се позамислиш, ще разбереш, че модата е наистина жизненоважен въпрос.

Тази забележка бе последвана от порой подбрани ругатни.

Джон се завъртя на пета и се запъти право към къщата.

Сър Пърси наблюдаваше отдалечаването му с безкраен интерес.

Въпреки че устата му бе някак изненадано зяпнала при неочакваното тръгване на лорд Секстън, по нея заигра лека загадъчна усмивчица.

 

 

Все още здравата ядосан, Джон тръгна да търси Хлое веднага щом пристъпи прага на къщата.

Но нея я нямаше никъде.

В оранжерията той се натъкна на графинята. Тя пресяваше някакви ароматни растения, изцапана до лактите с кал и очевидно безкрайно доволна от това. Обикновено аристократите не обичаха да цапат ръцете си, но графиня Фонболар бе изключение. И то във всяко отношение.

Както и внучката й.

— Виждали ли сте Хлое, графиньо?

— Да, Джон, тя се оттегли в стаята си, за да си почине — графинята се усмихна, като междувременно затъпкваше пръстта около корена на едното растение — Горкичката, ти си я преуморил!

Друг мъж вероятно доста би се смутил от подобна забележка. Но не и Джон.

Той й хвърли поглед, изпълнен с неподправено задоволство.

Графинята широко се усмихна и поклати пръст срещу него.

— Трябва да си нежен с нея. Тя съвсем не е свикнала с привички като твоите.

— С нея винаги съм нежен — каза той, тръгвайки — И това сигурно е единствената ми слабост в живота.

Напротив, млади ми лорд Секстън, това е най-добрата ти силна черта.

Графинята мислено потупа Джон по рамото и се усмихна на себе си, като постави саксията на една лавица.

Някакво раздвижване сред растенията зад гърба й я стресна. Появи се маркизът, който се приближаваше към нея.

— Морис! Не те видях там!

— Non, не ме видя — загадъчно отвърна той.

— Откога си тук?

Морис позна, че в момента тя мисли за нещо друго. Нещо, което се бе случило преди няколко дни на същото това място — един твърде многозначителен разговор.

— О, не много дълго време — отвърна той неопределено.

Тя, изглежда, се поотпусна.

Морис я прегърна и целуна рамото й.

— Същият е като чичо си, нали?

Графинята се засмя и се притисна към него.

— Съвсем съшият.

— Макар че самият аз никога не съм бил чак толкова див — той потри нос в шията й.

— О, паметта ти май притежава избирателна пропускливост, Морис!

— Вярно — той хвана лицето й в ръце. — Явно съм способен да помня само тази част на живота си, в която присъстваш и ти, mon amour.

Той все още можеше да я накара да остане без дъх.

— Морис…

Устните му се притиснаха към нейните.

Никой не би могъл да е по-романтичен от един французин.

Особено ако този французин вече е намислил план за действие.

 

 

Хлое лежеше върху покривката на леглото, дълбоко заспала. Лекият ветрец откъм отворения прозорец разклащаше крайчетата на разпуснатите й коси и къдреше бялата муселинена нощничка. Изглеждаше като някаква принцеса от приказките, която очаква своя принц.

Е, той не бе принц, но определено бе готов да я целуне.

Джон свали дрехите си и се настани на леглото до нея. Наведе се над лицето й и започна да го разглежда. Ето ги огромните й виолетови очи, сега затворени и покрити с нежните дъги на миглите й, малкото вирнато носле, решителната брадичка с фина трапчинка в средата и тези пълни, сочни устни.

От онзи ден, когато тя го бе помолила да се ожени за нея, Джон не можеше да откъсне мислите си от тези устни. Те сякаш малко по малко го подлудяваха.

А сега, когато вече познаваше и усещането, което тези устни създават, докосвайки тялото му, той наистина не можеше да мисли за нищо друго.

Имаше нещо особено в начина, по който ги възприемаше. Те бяха различни от всички останали. В мига, когато устните на Хлое се докосваха до него, той моментално биваше разтърсен от сладостните тръпки на желанието. Сякаш цялото му тяло изведнъж се сгряваше от парещо удоволствие.

Струваше му се, че вече губи ума си по нея!

Поне засега, изглежда, не можеше да й се насити.

И може би никога нямаше да успее. Може би вече е безвъзвратно пристрастен към това морковче.

Той отхвърли тази абсурдна мисъл. Направи му впечатление колко невинна и уязвима изглежда тя, легнала върху леглото само по бялата си нощничка. Той се наведе по-близо до нея, при което косата му погали гърдите й.

— Студено… — промълви тя в съня си.

— Хлое — тихичко рече той, за да не я стресне. Приличаше на нежно агънце, както си лежеше така…

Ръката й внезапно се вдигна и се вкопчи яростно в косата му.

Като че ли това бе собствената й завивка, тя задърпа копринената коса към себе си, сякаш да се завие с нея, и се обърна на една страна. Издърпвайки и него със себе си.

Боли бе думичката, която проблесна в съзнанието на Джон.

— Божичко, Хлое, пусни ме!

Тя, изглежда, не го чу.

Джон се пресегна и опита внимателно да освободи косата си. Отне му доста време, но най-сетне успя да се измъкне. Равносметката бе липса на няколко златисти кичура, които останаха да висят от пръстите й като боен трофей.

Разтривайки внимателно кожата на главата си, той се изтегна по гръб до нея.

Ама че агънце. Едва не го скалпира! Отново потърка главата си, като този път ръката му се плъзна и към тила, за да опипа внимателно голямата подутина там. Вече се бе посмалила и сякаш не го болеше толкова…

Прас!

Опакото на ръката й се стовари точно върху окото му.

Той се постара да остане абсолютно неподвижен, докато непоносимата болка попремине.

След това отново се зае да премества мъничката й китка, хванал я внимателно с палеца и показалеца си. После сложи ръката й върху леглото между двама им.

И чак тогава я пусна. Болеше го вече на толкова много места, че направо им загуби бройката. А болката там, под кръста му, сякаш бе най-лоша. И всички тези болежки бяха причинени от неговата малка гълъбица.

— По дяволите! — ето че вече чувстваше как окото му се подува.

Но вместо да се събуди, тази дива котка се извърна удобно настрани и се сгуши на топло до тялото му. Ноздрите му се разшириха.

Охо, ще спинкаме, така ли? Чудесно, щом иска. Но той в никакъв случай няма да й позволи отново да го малтретира по подобен начин.

Джон се обърна настрани и се намести колкото може по-близо до нея. Като обви крака около нейните, той здраво я прегърна, за да е сигурен, че това сладурче е обезвредено за известно време.

Така. Сега трябва вече да е в безопасност.

И като намести брадичка върху рамото й, той скоро заспа.

 

 

Събуди се от ожесточените й опити да се измъкне.

— Пусни ме! Не мога да помръдна!

— Това е целта — провлечено издума той, все още сънен.

— Какво значи това? — тя отново се задърпа.

Той я освободи и се прозя.

Хлое моментално се обърна с лице към него.

— Защо си ме… А, какво ти е на окото? — ахна тя. — Цялото е синьо и подуто.

Той я погледна с каменно изражение.

Пръстите й внимателно попипаха скулата му и подутата част около окото му. От лицето й струеше нежна загриженост.

— Как стана това?

— Ти… — забелязал искреното й състрадание, той се спря. Вместо да каже истината, реши да измисли галантна лъжа: — Блъснах се в една врата.

— Трябва да бъдеш по-внимателен, Джон! — тя обхвана с дланта си подутото място. — Трябва да внимаваш какво правиш.

Ако бе внимавал повече, сигурно щеше да е направо нокаутиран.

Той й се усмихна накриво.

— Имам добро извинение. Мислех си за теб, миличка.

Тя застина насред жеста си, за да го огледа.

— Наистина ли?

— Мм-хмм — той улови ръката, която тя бе положила върху лицето му, и целуна средата на дланта й. Горещият му език описа малко кръгче върху нея.

Хлое почувства ефекта на действията му като горещи тръпки, които пробягаха по цялото й тяло, чак до петите.

— И какво… си мислеше за мен? — тя подканващо вдигна устни към неговите.

— Припомнях си какъв е вкусът ти.

Устата му плени нейната в смазваща целувка. Тя отново се озова притисната силно в прегръдката му, но този път се заизвива от удоволствие.

— Припомнях си какво е да те докосвам…

Ръцете му запълзяха по тялото й, нежно проследявайки извивките на формите й.

— И не видя вратата? — тя го целуна, преди той да успее да отговори.

Той хвана задничето й в дланите си и я потърка о себе си. Тънката материя на нощничката въобще не й пречеше да усети колко твърд е членът му.

— Дори и не я почувствах, котенце.

Тя нежно измърка.

Джон с едно движение съблече нощницата й през главата и я хвърли през рамо назад. При дадените обстоятелства той сметна, че сигурно ще му бъде простено разкрасяването на историята за синината му. Особено като се има предвид колко благородни са мотивите му.

Толкова благородни, колкото можеха да бъдат мотивите на един изпечен прелъстител.