Дара Джой
Тази нощ или никога (4)

ГЛАВА ТРЕТА
МОРИС НА ЛОВ ЗА ВИКОНТИ

— Двамата с Джон ще се женим.

Всички млъкнаха слисани.

Хлое бе решила да съобщи за съдбовната промяна в живота си веднага щом се съберат всички във всекидневната след вечеря. Примката бе метната на врата на негодника и тя прецени, че моментът е подходящ да я постегне малко.

Джон направо щеше да я изпепели с поглед.

Е, какво е очаквал? Тя отвърна на погледа му с котешка усмивка. Съжалявам, Джон, но не ти се полага никаква милост.

Графинята тъкмо бе приключила с коментара си за събитията във Франция, като каза, че нищо вече не е същото, откакто парижките тълпи нахлузиха онази червена шапчица върху главата на Луи. При съобщението на Хлое тя се облегна назад в креслото си, а ръката й докосна гърлото по начин, недвусмислено означаващ колко е шокирана.

Явно ужасиите на режима във Франция не можеха да съперничат на тази новина.

Дитер изсумтя, а Шнапс показа зъба си.

Морис първи успя да се съвземе. С очи, блеснали от неописуемо задоволство, той отправи към племенника си многозначителен поглед.

— Хо-хо!

Джон се размърда неловко на стола, но предпочете да не среща погледа на вуйчо си. Даде вид, че пасторалната сцена, изрисувана на тапета вляво от него, му се струва страшно интересна.

Морис си затананика същата песничка, както преди онази за мишката и котката.

— Mon Dieu, наистина ли, Джон? — най-сетне успя да проговори графиня Фонболар.

Джон се наведе напред и облегна лакти на коленете си, като сключи ръце между тях. Най-добре е да се опита да обясни всичко. И щеше да го направи, но само да успее да си го изясни на себе си. Как бе успяла Хлое? Вече цял следобед се чудеше.

— Ами, разбирате ли, графиньо…

— О, само това не! — баба й пребледня. — Ти си тук само от няколко часа, Джон! Mon Dieu, кажи ми, че не си я прелъстил!

Очите на графинята сновяха между тях двамата. Джон изглеждаше ужасно смутен, а Хлое приличаше на мишка, която тъкмо я е нагълтала котката.

— В моето село мъжете, които си позволяваха подобни неща, ги завързвахме в хамбара за четири седмици — Дитер винаги бе готов да разкаже някоя случка за мистериозното селце в Германия, където се предполагаше, че е израсъл. Историите изглеждаха доста безсмислени, но Хлое бе на мнение, че са очарователно ужасяващи.

Е, стига той да успее да ги разкаже докрай, преди да заспи.

— Сега не говорим за хамбари, Дитер. Става въпрос за нашата малка Хлое, която е съсипана!

Графинята извади със замах копринената си кърпичка с аромат на лавандула и почна да попива сълзите от очите си. Но кърпичката просто й послужи като щит, зад който тя успя тайничко да се усмихне на Морис.

Морис пък й отвърна с лекичко намигване.

Джон се намръщи.

— Не. Само ме изслушайте…

— Мисля, че всичко това е много романтично — Морис сви рамене с френско примирение. — Навън е пролет, нали? Сезон само за amour.

Джон реши да опита отново.

— Тук въобще не става въпрос за…

— Такива мъже ги оставяхме без храна и вода — неумолимо продължи Дитер, а в черните му очи се появи странен блясък. Те винаги заблестяваха, когато стигаше до страшната част на историята. — Скоро те започваха да вият срещу луната…

Джон завъртя очи към небето.

— За бога, човече, ще ме оставиш ли да довърша…

Разположен в скута на Дитер, Шнапс залая заплашително, като придаде подходящата атмосфера на разказа на господаря си.

Джон вдигна ръце. Обърна се към Хлое, която бе започнала цялата тази бъркотия.

Тя седеше в изящния си стол и изглеждаше невинна като агънце. Освен виолетовите й очи. В тях проблясваше дяволитост и нещо, което много приличаше на задоволство.

— Чувствай се свободна да ми се притечеш на помощ, когато пожелаеш, Хлое — сухо рече Джон.

— О, не, смятам че се справяш отлично, милорд — отвърна тя с весела усмивка.

По дяволите, та на нея всичко това й харесва! Джон разтри слепоочията си. Нещо му подсказваше, че това е само началото.

Той отново се обърна към графинята.

— Хлое ме помоли да…

— Хлое те е помолила? — невярващо повтори графинята.

— Ами, вижте, тя се чувства… тя се чувства… — Джон въобще не знаеше как да продължи.

— Как се чувствам, Джон? — подкани го Хлое.

Той й хвърли заплашителен поглед. В никакъв случай не можеше да им каже за предложението на Хлое и за странната им сделка.

Морис се намръщи.

— Нима твърдиш, че не си я прелъстил, момчето ми? Mon Dieu! Как ме разочароват днешните младежи!

— После започват да се пенят в устата… — Дитер прониза с поглед Джон, като направо го прикова на стола му. Шнапс тихичко заръмжа.

Това е то! Джон се изправи и извика на всички присъстващи, като моментално ги накара да замълчат.

— Ще се женим, и толкоз!

Нямаше намерение да дава повече обяснения. Нека си представят каквото щат.

Отново маркизът се съвзе пръв.

— О, да, разбирам. Джон. Не желаеш да ни обясниш нищо.

Той присви очи.

— Какво искаш да кажеш с това?

Морис просто поклати пръст към племенника си и отново си затананика същата песничка. Джон се обърна към Хлое. Какво иска да каже с това?

Хлое сви рамене. Джон забеляза, че изражението й е подозрително самодоволно.

— Кога ще бъде сватбата? — съвсем практично попита графинята, като прибра кърпичката в джоба си.

Джон забеляза, че очите й са изненадващо сухи. От вниманието на виконта не убягна как вуйчо му и графинята приеха годежа им с готовност. В миг на откровение той каза, че го правят не заради Хлое, а заради него. Болезнено очевидно бе, че тази хубавица би могла да има всеки, когото пожелае. А защо бе избрала него — най-прочутият женкар в Англия — сигурно бе загадка за всички.

И въпреки това го приемаха.

Съгласието им говореше красноречиво за характера на връзката между маркиза и графинята. Да не забравяме, графинята направо обожаваше Джон и го смяташе за член на семейството. Челото на Джон се набръчка.

Но както винаги ставаше, когато той стигнеше до емоционалната страна на нещата, моментално пожела да се дръпне от тези размишления, защото те неминуемо щяха донесат неприятности.

Отново скрит зад бронята си, той се приближи до стилната странична масичка и небрежно си наля чаша рейнско вино. Докато поднасяше питието към устните, случайно погледна към огледалото на стената срещу него. Хлое седеше обърната в профил. Светлината от камината позлатяваше червената й коса с прелестни отблясъци. Нещо в тази гледка го порази дълбоко и той унесено се загледа в огледалото, докато тя въобще не съзнаваше това.

Коя е тази самоуверена жена?

О, тя все още си бе неговата малка Хлое, но вече и нещо повече…

Морис прекъсна размишленията му.

— Е, момчето ми, още не си ни казал кога ще е сватбата?

Джон се поколеба. Сезонът тъкмо започваше и той смяташе, че това може да почака, докато приключи. Въобще не бързаше да се жени.

Погледът му отново се вдигна към огледалото. Пламъците на огъня озаряваха дълбокото деколте на Хлое. Погледът на развратника се впи именно там. Хлое бе прелестно оформена, осъзна той. Ръката му можеше да обхване…

— При първа възможност — чу се да казва.

Хлое го погледна изненадано. Бе очаквала да води битка и по този въпрос.

Осъзнал какво е казал, той побърза да добави:

— Но разбира се, като приключи сезонът.

Хлое нацупи устни. Какъв негодник! Ако си въобразява, че ще му позволи да се втурне към Лондон, за да прави бог знае какво, е, тогава нека си помисли по-добре. Дните ти на хойкане приключиха, Джон. Край.

Тя се стегна за битка на волята с него, но за нейна изненада, Морис й се притече на помощ.

Той театрално потръпна.

— О, колко добре помня агонията на очакването от младежките ми години!

Непоправим французин по душа! А какво би могло да е по-лошо за един французин от ужаса на възпрепятстваната страст?

Графинята вдигна вежди учудено. Не си спомняше на младини маркизът някога да е чакал за нещо. Той винаги бе изключително нетърпелив и дързък любовник, затова сега се учуди. Какво ли си бе наумила тази стара лисица?

За никого не бе тайна колко отчаян бе вече, че Джон някога ще се ожени. Многократно Морис се бе вайкал, че родът му ще остане без наследник, защото той и Джон бяха единствените Шавано. На практика Джон не бе Шавано, тъй като бащата на Морис се бе оженил за бабата на Джон, английска вдовица, която имаше малко момиченце. Именно това момиченце бе майката на Джон. А Морис бе роден от брака на баща му с баба му.

Ето защо, ако Морис и Джон имаха една и съща кръв, тя не бе френска. Факт, който Морис предпочиташе да пренебрегва. Макар че маркизът имаше и английска жилка — всъщност той бе наследил маркизката си титла от английска страна — си оставаше истински французин, телом и духом. Ето защо за него и Джон бе Шавано.

Графинята знаеше също така, че Морис гледа на Хлое като на собствена внучка. Отдавна той се надяваше, че двете деца ще се оженят и съберат двете семейства, винаги толкова близки. И като се има предвид съобщението на Хлое, Морис би трябвало да танцува от радост.

Защо ли е толкова сдържан тогава? Тя го наблюдаваше внимателно.

— Мъжете от моето поколение вярваме, че не е хубаво да се отлагат подобни неща… и жената може да промени решението си… — Морис не се доизказа, за да покаже, че всеки, който би поел такъв риск, е пълен глупак.

По устните на графинята заигра лека усмивчица. Сега вече й бе ясно какво е намислил старият хитрец — тревожеше се, че Джон би могъл да се откаже. В крайна сметка този женкар никога не бе показвал някакви намерения за женене. Маркизът искаше да осигури племенника си колкото може по-скоро. А доколкото самата тя познаваше лорд Секстън, не можеше да вини Морис. Джон бе прекрасно момче, но наистина си бе нехранимайко.

Обаче Джон нямаше никакво намерение да се поддаде на машинациите на вуйчо си. Бе заявил, че ще се ожени за Хлое и щеше да го направи — но когато сам реши.

— Та кой говори за отлагане? — в ниския му глас се съдържаше нещо далеч повече от намек.

— Джон! — възкликна графинята с престорено възмущение.

— Ти обеща! — изтърси Хлое, без да се усети.

При това разкритие всички очи се приковаха в Хлое. Зелените бяха просто бесни. Останалите — само шокирани.

Хлое предположи, че един Лорд Секс, който е обещал да чака, далеч надминава и най-дръзките представи.

След многозначителната пауза всички заговориха наведнъж.

— Той е обещал? — това бе реплика на графинята.

— Не мога да повярвам! — Морис не бе сигурен дали трябва да се ядоса, или да тържествува. От една страна, става въпрос не за друго девойче, а за Хлое. От друга, когато човек е млад и активен, трябва да поддържа някакви стандарти на достойно поведение.

— Завързват ги за хамбара! — Дитер нямаше точно определено мнение, но винаги бе готов за мъничко ужасии. Стига да е буден.

Джон затвори очи стисна носа си, като поклати глава. По-лошо от това не можеше да стане.

— Сър Пърсивал Сесил-Базил — съобщи гръмко икономът точно в мига, в който един въодушевен нагизден мъж влезе скокливо в стаята, целият в жизнерадостни усмивки и пищни дантели.

Джон простена. Ето че можело да стане и по-лошо.

— Ехо, здравейте всички! — комичният глас бе предшестван от одеколонен облак.

— Сър Пърси! — извикаха всички радостно. Тоест всички с изключение на Джон.

— Току-що се видях с лейди Хинчи и тя ми спомена, че си се понесъл към провинцията някак доста припряно, Секстън. Естествено трябваше да дойда и лично да се уверя дали всичко е наред.

Той сложи лорнета си пред очите си и се вторачи в Джон, сякаш за да открие възможни видими поражения по него.

— Лейди Хинчи? — Хлое присви очи. Ето къде е бил този негодник! Сега вече много ясно си представяше какво точно го е уморило така. Тя си пое дълбоко дъх, за да овладее ревността си, и реши да не поглежда към него.

Което бе много жалко, защото, ако го бе погледнала, щеше да забележи как лорд Секстън някак се смути от разкритието, макар че най-общо поведението му си остана арогантно както винаги.

— Нямаше нужда да си създаваш това неудобство, Пърси — саркастично се обади Джон, като имаше предвид съвсем буквалния смисъл на думите.

— Да, сега разбирам защо си се разбързал толкова да напуснеш Лондон — нашата Харт се е върнала!

Той се поклони пред Хлое, като взе ръката й за целувка. Тя поруменя, което много й отиваше, но някак успя да раздразни Джон.

— Заповядайте, седнете, сър Пърси. Желаете ли освежително питие?

— Благодаря, графиньо. Да, мисля, че ще приема. Пътуването бе наистина уморително — той размаха отрупаната си с пръстени ръка и се разположи в креслото с апломб. — Но нали разбирате, бях толкова загрижен за Джон!

— Той е истински щастливец, че има приятел като вас. Ще останете тук по-дълго време, надявам се? — графинята му връчи чаша горещ шоколад.

— Двамата с Джон винаги се търсим един друг. Винаги сме били най-добри приятели — той отпи и затвори очи от удоволствие. — Да, мога да поостана.

Ноздрите на Джон се разшириха от гняв, но той не мръдна, безмълвно сдържайки яда си.

Преди години, като гръм от ясно небе, този човек се бе провъзгласил за негов най-добър приятел и толкоз. А тази представа моментално се превърна в общоприет факт за целия град.

Защо си въобразяваше, че му е приятел, Джон така и не разбра, но където и да отидеше, Пърси неотлъчно го следваше по петите.

Което ужасно го дразнеше.

Но и нещо повече, този човек, изглежда, притежаваше странната способност да знае винаги точното му местоположение и всичките му лични дела. Знаеше с кого е спал и кога, какви скандали е създал, какви гуляи и развлечения е запланувал.

И това продължаваше от години. Джон отдавна се бе предал и вече не се опитваше да разгадае поведението му.

Нямаше да е толкова зле обаче, ако Пърси не му действаше на нервите толкова много!

Той се бе самопровъзгласил за познавач във всяка възможна област. Мода, изкуство, музика, готварство. Ако нещо бъде споменато, моментално се оказваше най-големият спец. Обноските му винаги се намираха някъде на границата между абсолютното отегчение и предизвикателните намеци.

А при всеки сгоден случай от устата му потичаха какви ли не латински сентенции.

Той бе ентусиаст, клюкар и… ами, глупак. Накратко, оперението на тази странна птица бе шокиращо дори и сред пъстроцветната тълпа пауни, съставляваща висшето общество на града. В последните години той, изглежда, съвсем се бе вманиачил по модата и външния си вид, като се занимаваше с неща, изглеждащи лекомислени дори по стандартите на Джон.

И въпреки всичко това и графинята, и Хлое направо обожаваха сър Пърсивал Сесил-Базил.

Целият град го обожаваше. Той бе добре дошъл в най-изисканите домове и негова основна грижа бе да знае какво точно става вътре в тези домове. Както сам бе пожелал, приятелите му го наричаха сър Пърси или просто Пърси, тъй като името Сесил-Базил можело да ти изкълчи езика и по неговите думи било запазено само за невежите и по-нисшите класи.

— Е, графиньо, кога ще дойдете в града? На всички ни липсвате ужасно много — Пърси винаги бе голям ласкател. Но в този случай поне бе искрен.

Графинята се усмихна.

— Явно още известно време няма да мога. Но ние имаме да ви съобщим невероятни новини и вие пръв ще ги чуете, скъпи Пърси.

О, да, това са двете магически съставки, които могат да събудят интереса на едно конте: клюки, и той да е първият, който ги чува. Джон се подсмихна, като видя как Пърси се наведе напред, тласкан от любопитството си.

— Моля ви, кажете, скъпа лейди! Целият съм слух.

Джон затвори очи и се облегна в креслото си. Още отсега можеше да предскаже, че вечерта ще е тежка, и нямаше да сгреши.

— Хлое и Джон ще се женят! — графинята сияеше.

— О, това ли? — Пърси се облегна обратно на стола си.

— Не изглеждате много изненадан — отбеляза Морис, който обаче бе наистина изненадан от реакцията на Пърси.

— И защо да съм?

Джон отвори едното си око.

— Защо не си?

— Res ipsa loquitur — Джон трепна като ударен, щом чу латинската фраза. — Нещата говорят сами за себе си, скъпи приятелю.

— Нима? — Джон повдигна вежди. Изглежда, бъдещата му сватба бе изненада само за него!

— Точно така. Поздравления, мила Хлое, макар че може би е по-подобаващо да ви поднеса съболезнованията си — с блеснали дяволито бледосини очи той се подсмихна в чашата си, което много подразни лорд Секстън. — Кога ще се състои това благословено събитие? Кумът естествено ще бъда аз.

Джон не разбра кое точно го вбеси повече — това, че Пърси не бе изненадан от предстоящата му сватба или фактът, че току-що сам се покани за кум!

— Сигурен съм, че каквато и дата да бъде определена, ти ще си първият, който ще научи това — саркастично рече Джон. — Ще бъдеш така добър да ме уведомиш, нали?

Иронията явно прелетя покрай напудрената глава на сър Пърси, без да го засегне.

— Разбира се, добри ми приятелю — съвсем сериозно отвърна той.

Хлое потисна смеха си, когато видя как скулите на Джон потъмняха — сигурен знак, че направо е бесен.

Морис остави чашата и чинийката си на една близка масичка.

— Не сме ви виждали от известно време, сър Пърси. Къде се бяхте скрили?

Пърси вдигна ръце във въздуха. Точно този момент бе очаквал с търпение — да му дадат думата за най-новите клюки.

— О, скитах насам-натам, навсякъде! Това беше една annus mirabilis — година на чудесата. Всъщност тъкмо се бях върнал от имението на лорд Бланкфорд. Той твърди, че е чул най-интересния пианист по време на скорошното си пътуване до Виена — и то при барон Фон Швийтен. Помниш ли го, Джон?

Джон отвори уста, за да отговори, но както винаги Пърси не изчака отговора му.

— Той казва, че този младеж ще стане велик, макар и да изглежда доста мрачен. Ще се осмеля да цитирам Бланкфорд, че този човек има глава с форма на куршум… — той не довърши изречението, за да погледне предпазливо към Дитер, дълбоко заспал на стола си.

Всички погледи последваха неговия. Може би глави с форма на куршум означават скрито музикално дарование? Интересна теория.

Откъм германеца прозвуча дълбоко изхъркване.

Устните на Джон потрепнаха.

Хлое вдигна поглед и очите им се срещнаха, а в тях напираше смях.

— Как се казва този човек? — поинтересува се Морис.

— Той бил ученик на Хайдн… чакайте да се сетя… — Пърси хвана брадичката си. — Май беше Бетховен. Да, точно така! Лудвиг ван Бетховен.

— Лудвиг? — Хлое сбърчи носле. — Сигурно е ужасно да се казваш Лудвиг!

Джон се наведе и закачливо я погъделичка по лакътя.

— Какви други новини ни носите, сър Пърси? — графинята явно се надяваше да получи някаква информация за събитията в страната й.

— Опасявам се, че историите, които се чуват за Франция, мадам, не са особено окуражителни. Терорът продължава и всеки ден все повече хора отиват на смърт. Скоро чух, че графиня Замбо е последната жертва. Казват, по пътя за гилотината си слагала руж — той натъжено поклати глава. — Но кои може да вини една жена, която винаги толкова е държала на модата?

— Зу-зу? — очите на графинята се напълниха със сълзи. — О, не и Зу-зу!

И тя подсмръкна в кърпичката си.

Хлое бе направо поразена от поведението на баба си. Тази жена бе трън в очите й от години.

— Та ти винаги си казвала, че е кучка, гранмер!

Графинята попи очите си.

— Да, но тя бе величествена кучка.

— De mortius nil nisi bonum. За мъртвите или добро, или нищо — тържествено добави Пърси.

Морис тежко въздъхна.

— А Черната роза?

Черната роза се бе появил за пръв път във Франция преди почти два месеца. Още преди това този мъж си бе спечелил слава с участието си в доста схватки и опасни начинания, макар че си оставаше загадка кой е той.

През последните месеци като по чудо сам-самичък бе спасил множество аристократи от сигурна смърт на гилотината и все успяваше да надхитри френските власти. Говореше се, че никога не се появявал като един и същи човек два пъти. Винаги се дегизирал до съвършенство, за да заличи следите си. Предполагаше се, че самият той е избягал аристократ, макар че никой не можеше да е сигурен в това.

— Не съм чувал нищо — отговори Пърси. — Но пък написах за него едно стихотворение. Искате ли да го чуете?

Джон трепна ужасен. Поезията на Пърси бе просто отвратителна.

Пърси застана в средата на стаята така, сякаш възнамеряваше да декламира Шекспир. А и сигурно това си мислеше.

Търсят го тук, търсят го там,

къде е той, и аз не знам.

Онези главорези се пукат от омраза,

че все ги надхитрява неуловимата Роза.

Всички присъстващи енергично аплодираха забавното стихче. Джон отегчено погледна към небето.

— Наистина много съжалявам за Зу-зу, графиньо — Пърси утешително сложи ръка на рамото й.

— Но какво искат тези зверове? — графинята хвърли кърпичката си. — Какво се надяват да спечелят от цялата тази лудост?

— Свобода, равенство, братство — изрецитира Джон лозунга на революционерите.

— Струва ми се, че ти си съгласен с тях, Джон? — предизвикателно го попита графинята.

— Да… на теория. Но не и на практика, не и с начина, по който действат.

Хлое въобще не бе изненадана, че Джон мисли така, целият му живот представляваше бунт срещу общоприетите норми и морал.

Сър Пърси замислено се загледа в Джон.

— Колко приличаш на Дон Жуан, Секстън… присмиваш се на властта и на светските нрави — той вдигна лорнета си и го погледна през него. — От теб би излязъл невероятен модел за учебен етюд, човече.

— Особено както явно няма никакви искрени убеждения — провокиращо добави Хлое.

Красиво оформените устни на Джон лекичко се разтегнаха в усмивка.

— Старая се, котенце, много се старая.

На челото й се появи бръчица, когато тя се замисли за неговото изказване.

— Много остроумно! — Пърси доволно се изкикоти. — Единственото убеждение на този човек е да няма никакви убеждения!

Морис изсумтя.

— Какво ще правя с теб, Джон? — той размаха пръст към племенника си.

А и Хлое си задаваше същия въпрос.

 

 

От поляната излетя ято дроздове.

Пленена от тази гледка, Хлое нахвърля няколко щриха на листа, опитвайки се да претвори тази мимолетна сцена върху скицника си.

Още преди няколко часа тя бе възседнала кобилата си и бе тръгнала да търси подходящо място за рисуване.

Бързо откри това усамотено кътче. Изказването на Пърси предната вечер доста я бе разтревожило. Трябваше да помисли, а рисуването често й помагаше да подреди мислите си.

Но подреждането продължаваше вече твърде дълго. Не изпитваше нужда толкова да мисли, колкото да не мисли. За Джон и лейди Хинчи.

Той не й бе изневерил. Тогава все още не съществуваше абсолютно никакво споразумение между тях, нито пък някакво обвързване.

Но въпреки това новината дълбоко я нарани. И сега поемаше огромен риск, знаеше го. Смяташе да му се довери изцяло. Да се довери на един всеизвестен и всепризнат развратник — нямаше защо да се лъже относно това. Най-прочутият женкар в цяла Англия. И какво ще прави, ако той не…

Кобилата я побутна по рамото, като прекъсна тревожните й размисли.

— Не сега, Нети. Заета съм — измърмори разсеяно тя през рамо.

Но настръхна и подскочи от изненада, когато чу как точно зад врата й прозвуча плътен мъжки глас.

— Нети се прибра сама в конюшнята още преди няколко часа.

Хлое моментално се извърна и вдигна поглед. Субектът, причинил й толкова тревоги, сега самодоволно седеше на гърба на жребеца си.

— Така ме изплаши!

— Нима?

Видът му бе прекалено невинен.

— Какво правиш тук? — попита тя, изпълнена с подозрения.

— Броя листата по дърветата — той издиша поривисто. — Не е ли пределно ясно, че те търся? Въобще ли не ти хрумна, че някой може да се разтревожи… ако конят ти се върне без теб?

Хлое мигновено се почувства къде-къде по-добре. „Някой“ означаваше той. Джон не обичаше да си признава колко се тревожи за нея. Дори и това да бе очевидно за всички.

— Не ставай глупав. Тя винаги се връща самичка. Знаеш каква е Нети — не може да издържи повече от час, без да си похапне. Такава си е, винаги бяга към къщи при първа възможност.

И точно така беше. Само мисълта за нещо вкусно караше тази иначе вяла кобила да препусне в луд галоп право към храната. И Джон знаеше, че това е единствената възможност да видиш този кон да се движи с темпо, по-бързо от хода на охлюв.

Отговорът му се състоеше само от едно неопределено хм.

Хлое отново се съсредоточи върху скицника си, като се надяваше той да разбере намека й да си тръгне.

Обаче не стана така. Тя чу как Джон слезе от коня зад гърба й.

Като седна на тревата, той се излегна на една страна точно до нея. Няколко минути не каза нищо. Хлое продължаваше да си рисува.

Най-сетне той проговори.

— Защо си дошла тук?

Тя го погледна. Бе подпрял глава на свитата си ръка. Хлое въздъхна. Джон бе прекалено съобразителен. Затова нямаше никакво намерение да му отговаря.

Тя остави скицата си. Полъхна нежен ветрец и развя кичур от косата й, който бе успял да се освободи от стегнатия й кок. Дългата къдрица почти докосна бузата на Джон.

Хлое огледа пейзажа наоколо.

— Тук е толкова красиво!

Но Джон не обръщаше никакво внимание на околния пейзаж. Хвана червения кичур и го уви около пръста си. Удивен колко нежни и копринено меки при допир са косите й, той само успя да промълви:

— Да наистина.

Хлое преглътна и умишлено се втренчи в хоризонта.

— Всичко това скоро ще бъде твое.

Последва дълга пауза.

— Така ли? — тихо попита той.

Тя все още не искаше да го погледне.

— Въпреки това очаквам да се допитваш до мен, ако решиш… ако решиш да промениш нещо, лорд Секстън.

— Хлое?

Тя бавно се извърна и сведе поглед към него. За миг бе готова да се закълне, че вижда в очите му болка. Но изражението му се промени мигновено и тя си каза, че сигурно се е заблудила.

— Да? — отвърна някак надменно.

Свободната му ръка погали извивката на бузата й.

— Вече се споразумяхме и аз ти обещах нещо, както и ти на мен. А никога не сме нарушавали обещанията си един към друг, нали?

Тя кимна в знак на съгласие.

Движението на ръката му се превърна в нежна ласка.

— Значи няма защо да се тревожиш. Винаги ще те питам за всичко.

Ето, той се опитва да я успокои, че ще удържи на обещанието си.

— Нали… нали обещаваш?

— Да — прошепна той.

Ръката, която галеше бузата й, се плъзна към врата й и започна лекичко да я притегля. Прекрасните му зелени очи потъмняха. Хлое почувства, че почти потъва в тях. Почти. Но успя да се отдръпне в последния момент.

Нужен й бе само миг, за да се опомни. Той е опасен.

— Ах ти, подът плюшко! Обеща ми още нещо! — укори го тя. На бузата му се появи мъничка трапчинка.

— О, ще ми припомниш ли какво, маймунке?

Хлое се изправи, като рязко изтупа полите си.

— Каза, че ще чакаш — напомни му тя язвително.

— А не е ли така?

— Кое?

Дяволита усмивка се настани върху красивото му лице и изписа мънички бръчици около ъгълчетата на очите му. Самото въплъщение на прелъстителството!

— Не чакам ли? — той изговори думите така, сякаш означаваха нещо съвсем различно.

Това направо я вбесяваше. Тя изскубна шепа трева и я хвърли право в лицето му.

Той се засмя.

— Винаги е толкова лесно да те ядоса човек — той се изправи над главата й. — Доста интересно, в много отношения.

Хлое се изчерви.

Просто не можа да го предотврати.

До слуха й достигна приглушено хихикане, когато той отиде до коня си и го възседна. После той се наведе от седлото и протегна ръка към нея. И тъй като нямаше друг избор, тя я пое.

— Помогни си със стремето — подсети я той, като извади крака си от него.

Тя се подчини, като очакваше, че ще я качи на коня зад себе си, както често бе правиш в миналото. Но остана крайно изненадана, когато той я вдигна и я притегли точно пред себе си, почти в скута си. А ръцете му се сключиха сигурно около нея.

— Джон! — тя се опита да се съпротивлява на желязната му прегръдка.

— Спокойно, миличка. Просто ще те заведа у дома.

Тогава защо в гласа му все още се спотайваше онази сластна интонация? Олеле, нима е захапал ухото ми? Хлое направо се вкамени.

И точно в този миг й стана пределно ясно, че трябва на всяка цена веднага да се оженят. Защото съвсем скоро този женкар или ще прозре през преструвките й, че е съвсем неопитна, или направо ще я прелъсти.

— Така-а, я да видим в коя посока е това у дома? — устните му гъделичкаха ухото й. Горещият му дъх се плъзна по врата й, като след него сякаш оставаха иглички. — Май ще се наложи да рискувам с посоката и можем само да се надяваме, че ще стигнем у дома… рано или късно.

Хлое се стегна и събра кураж за дълга и мъчителна езда.

И когато най-сетне стигнаха у дома — пътуването бе отнело много повече време, отколкото бе нормално — Хлое бе убедена, че е напълно права.

Единственият проблем бе, как може да приключи с всичко това по възможно най-бързия начин.

Отново Морис бе този, който й се притече на помощ.

Явно маркизът бе решил да излезе на лов за виконти. Още същия ден той обяви на Джон, че е осигурил специално разрешително двамата с Хлое да се венчаят веднага. Всъщност той направо им довери, че графинята се е заела с приготовленията.

Джон бе хванат в капана.