Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Легендарни любовници
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Tonight or Never, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 136 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Сканиране
?

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от alba)

ГЛАВА ДВАНАДЕСЕТА
ЗА ТЪМНИ ГАРДЕРОБИ И ТЪМНИ КОНЕ…

Хлое профуча през къщата и нагоре по централното стълбище точно покрай Дитер и Шнапс, които тъкмо слизаха на закуска.

Мрачният германец я изгледа как ядосано минава със замислено изражение.

Няколко секунди по-късно на хоризонта се появи и Джон, който с твърди стъпки пое по пътя, току-що изминат от жена му — нагоре по централното стълбище.

Дитер го спря, точно когато се разминаваха.

— Може ли две думички, Джон — направо му нареди той по обичайния си отсечен начин.

— Не може ли да почака, Дитер? Трябва да…

— Ще се разходим навън до беседката. Шнапс се нуждае от малко свеж въздух — и с това изявление той пое тържествено надолу по стълбите, като не се и съмняваше, че лорд Секстън го следва по петите.

Без да спира да си мърмори нещо под носа, Джон тръгна след него. Нямаше никаква представа за какво може да става въпрос.

Дитер премина сковано през моравата с къси отсечени стъпки и се насочи към края на гористата долчинка.

Джон въобще не бе в настроение за това. Бе уморен и мечтаеше единствено за гореща вана и горещо легло — като последният епитет би трябвало да е комплимент за невероятната способност на жена му да генерира топлина под завивките. Във всяко отношение.

В действителност той забеляза, че много се с разглезил от топлото й кадифено присъствие в леглото, сгушена до него, когато спят. Онази нощ, когато за мъничко напусна леглото им, той забеляза, че въобще не може да заспи, докато тя не се върне при него.

А вероятно в момента е в леглото.

Образът на Хлое, сънена и топла в средата на голямото им легло, очакваща го, бе достатъчен да направи Джон изключително нетърпелив.

— Дитер, би ли могъл просто да ми кажеш какво…

— Шшт! — той го погледна строго. — Шнапс се нуждае от тишина.

— За какво? — Джон бе раздразнен и объркан.

— За да свърши работата си.

Шнапс погледна Джон с обидено изражение. Дитер внимателно постави малкото кученце на земята. Джон вдигна очи към небето.

— За бога! Искам просто да…

— Шшт!

Джон кипеше от гняв. Мълчаливо.

Шнапс премина на пръсти но края на ливадата, сякаш бе направен от стъкло и е прекалено фин за подобна прозаична работа.

Джон потри очи. Всъщност, като се замисли колко ядосано се бе отдалечила Хлое, бе доста съмнително, че сега го чака в леглото.

Най-сетне Шнапс приключи и изтича обратно в сигурната прегръдка на господаря си.

Лорд Секстън не пропусна да забележи паралела между тази гледка и желанието му самият той да изтича обратно в прегръдката на жена си в леглото. Мили Боже, започнал съм да мисля като куче! При това като капризно куче!

Дитер небрежно потупа главичката на любимеца си.

— Знаеш ли как да угодиш на една жена?

Отначало Джон не бе сигурен дали Дитер говори на него, или на кучето. Но когато баварецът го прониза с нетрепващия си поглед, Джон разбра, че очевидно говори на него.

Дали знае как да угоди на една жена! Та къде е бил този човек през последните тринадесет години? А, да, спял е.

— Все някак — отвърна той саркастично. Дори не искаше да гадае накъде води този въпрос.

— Те са толкова деликатни същества. Трябва винаги да се отнасят с тях романтично.

— Ммм — тонът на Джон бе съвсем неопределен. А и представата, как Дитер се отнася с някого романтично, бе прекалено трудна за смилане на празен стомах.

— Забелязах, че искаш жена ти да ти обръща повече внимание.

Джон се сепна.

— Какво?

Дитер не обърна внимание на невярващото му изражение, а невъзмутимо продължи.

— Налага се да угаждаш на прищевките й, а?

О, това бе прекалено. Дитер го съветваше как да се държи с жените! Първо, Пърси, а сега и този. Сигурно е нещо заразно.

Дитер се намръщи, когато Джон изсумтя презрително.

— Веднъж в моето село имаше един човек…

Не, не и още една от селските му истории! Джон изпъшка.

— Той угаждаше на много жени, но не можеше да угоди на една жена.

Джон го погледна, присвил очи.

— Завързахме го за плевника за две години.

— Това ли е всичко, Дитер?

— Да. Помни, Джон — ухажвай я!

Лорд Секстън вече се бе отправил към къщата. И въобще не смяташе да я ухажва. Онова, което си бе наумил, не можеше да се нарече точно ухажване.

Все пак Джон Секстън не бе наречен от всички Лорд Ухажване.

 

 

Хлое се загърна с халата си и надникна в гардероба, за да потърси нещо нормално за обличане.

Екипът, който бе носила по време на ездата им тази нощ, бе хвърлен небрежно на един стол. И нямаше да й трябва поне няколко дни. По дяволите!

След като Черната роза тази нощ бе довел поредната пратка до прага им, съвсем логично бе да не предприема никакви действия поне още няколко дни.

Тя сви устни. Ако Джон не беше толкова твърдоглав и бе попитал някого за пътя до Рандълф, можеше вече да са се срещнали с него!

Тази вбесяваща мисъл отново я накара да закипи от гняв.

Затова пристъпи в гардероба и затвори вратата.

Ситуацията изискваше някои слова, които въобще не подобаваха на една млада дама.

 

 

Джон и влезе в стаята и остана много изненадан, че никъде не вижда Хлое. Поне отначало.

Докато не долови слабия звук от френски словоизлияния, долитащ откъм гардероба.

Скоро разпозна името си, многократно споменавано и пищно украсено с какви ли не епитети.

Хмм. Може би е добре да опита да ухажва по секстънски.

 

 

Хлое чу, че вратата на гардероба се отвори.

Веднага млъкна и видя тясна ивица светлина на тавана на тъмния шкаф. Тъй като се бе заровила в далечния край на огромната мебел, тя не успя да види нищо друго освен дрехите пред себе си.

Светлата ивица се стесни и изчезна. Тя чу съвсем ясно звука от затварящата се врата на гардероба и това я върна в мастиленочерната самота, от която се нуждаеше.

Сигурно е била някоя от камериерките, каза си и сви рамене.

Като си припомни какъв инат е лорд Секстън във всяко отношение, Хлое поде излиянията си оттам, откъдето ги бе прекъснала, като между другото го нарече и отвратителен тираничен негодник — все на френски.

Гардеробът леко се разклати. Последва шумолене на муселинени рокли.

Нещо се движеше към нея. Хлое преглътна нервно. Някой бе вътре в гардероба заедно с нея!

Една силна ръка обхвана глезена й. Откъм Хлое се разнесе звук, приличен на пискливо изквичаване. Тайнствената ръка я задърпа към себе си. Тя започна да се плъзга от седнало положение към легнало, а гърбът й се свличаше от задната стена на гардероба.

Съвсем скоро тя се озова легнала по гръб на пода.

В тъмнината мъжката ръка пропълзя върху тялото й и с едно движение отметна копринената роба от гърдите й. В отговор розовите им връхчета моментално настръхнаха, въпреки уплахата й.

После тя усети как коланът на халата й бе развързан и изведнъж хладният въздух обля цялото й тяло.

Горещата ръка се плъзна по кожата й с копринено нежна ласка. Тя погали страните на гърдите й, като лекичко докосна фината кожа под тях.

Един пръст пропълзя по корема й и се спря до пъпа й, за да се мушне в него с игриво движение. После се завъртя около него, а нокътят му съвсем леко закачи кожата на чувствителното място по невероятно възбуждащ начин.

Сатенено меките пръсти продължиха по-надолу.

Промушиха се между къдравите косъмчета по хълмчето й, като ги разрошиха с леки, кратки движения. Еротичните ласки невероятно изостряха сетивата.

Хлое тихо простена.

Пръстите се промушиха по-навътре между краката й. Погалиха меката кожа по бедрото и стигнаха до коляното й, след това се върнаха към скритото интимно кътче.

Още една ръка се присъедини към първата и погали ханша й, а след това се спря, гореща и силна, за да обхване задничето й.

Хлое чуваше собственото си дишане в мрака на гардероба. Учестено и задъхано.

Горещи устни уловиха зърното й. От устните й се отрони стон на неописуема наслада.

Устните продължаваха да се движат по нея. Влажни, настойчиви, умели.

Хлое зарови ръцете си в копринената коса и прокара пръсти по дългите кичури, за да ги освободи от тънката лента, завързана над силния му врат.

И тогава той се плъзна върху нея.

Сатенените устни запълзяха нагоре по гърдите й, лизнаха нежно извивката на рамото й и се прилепиха върху шията й. Хлое леко помръдваше под него, прикована към пода от тежкото му тяло.

Ръката, вмъкната между телата им и започна да разкопчава копчетата на панталоните му. Другата ръка, обхванала задничето й, я притисна плътно към мъжествеността му.

Той гореше, мек като кадифе и дълъг, силен и твърд.

Дъхът на Хлое спря за миг.

Пулсиращият член се плъзна напред-назад в навлажнената й цепнатина в кратка увертюра и след това внезапно навлезе в тялото й.

В мощен прилив на страст тя извика името му.

— Откъде разбра, че съм аз? — провлачено попита той, докато лекичко гризеше извивката на ухото й.

Хлое захапа рамото му.

— По-уместно ще е да попитам, Лорд Секс, как вие разбрахте, че съм аз? — подразни го тя.

Той се спря за секунда, дълбоко навлязъл в нея. Джон знаеше точно какво намеква. Че за него едва ли е по-различна от всички останали. Но колко много се заблуждаваше тя!

Дъхът му опари кожата по врата й, когато той прошепна с дрезгав сподавен глас:

— Хлое… дори и само ако те усещах така… — и той помръдна дълбоко в нея, — щях да те позная!

Лека въздишка се отрони от устните й, докато той пулсираше в тялото й.

— Ако можех само да те чуя да въздишаш така — продължи той, притискайки се силно към нея и завъртайки бедрата си, — пак щях да те позная!

— Джон — прошепна тя с отмаляло гласче.

— Ако можех да вдишам дори и само аромата ти — и той вдъхна дълбоко уханието на горски цветя, което се излъчваше от тялото й, — пак щях да те позная!

Хлое го прегърна силно, като обви крака около бедрата му.

— И дори само да те вкусвам, котенце — парещите му устни се плъзнаха по гърлото й, затанцуваха върху ключицата й и отново уловиха разтворената й уста в пламенна целувка, — пак щях да те позная, и пак, и пак…

Той шепнеше тези слова с приглушено ръмжене, като не спираше да се движи неуморно в нея.

Тъмният задушен гардероб се превърна в омайно кътче на страстта.

Умелите движения на Джон, горещият му дъх, чувствените думи, страстните ласки само още повече усилваха желанието й.

Той я обладаваше в мрака. На дъното на един гардероб. Докато тя се молеше за още.

Хлое Секстън напълно забрави колко сърдита е била само допреди малко на Джон Секстън.

И си помисли, че сигурно именно затова подобни хора се наричат негодници.

 

 

Камериерката влезе в господарската спалня с няколко току-що изпрани и изгладени дрехи на виконтесата, преметнати през ръката й. Тя отвори гардероба на нейна светлост и за момент се поспря намръщена, забелязала чифт черни мъжки ботуши да се подават с подметките нагоре от купчина чисто дантелено бельо.

— Как ли са се озовали в гардероба на нейна светлост? — измърмори си под носа камериерката. — Сигурно го е сторило онова новото момиче. Тя все обърква нещата.

Камериерката се наведе да извади ботушите, но точно в този миг те помръднаха.

Исусе Христе и Дева Марийо! — и с тези думи тя нададе смразяващ кръвта писък.

Разрошената златиста глава на виконта изскочи от дрехите в гардероба.

Той не се изненада особено щом разбра, че това е същата камериерка, която го бе видяла да тича гол по коридора през първата му брачна нощ. Обикновено такъв му бе късметът.

— Божичко помилуй! — тя постави ръка на сърцето си. — К-какво, за бога, правите тука, ваше благородие?

— Аз, ъ, аз просто… — Джон внезапно разбра, че думите му май не достигат.

— Изгубих си едно копче, Фиона. Виконтът просто ми помагаше да го намеря — долетя приглушен глас откъм дълбините на огромния шкаф.

Камериерката позна, че този глас принадлежи на господарката й.

— Копче ли, милейди? Е, отдръпнете се, милорд. Ще се радвам да ви помогна и да го потърся вместо вас. Няма нужда точно вий да се…

— Не! — извикаха и двамата едновременно.

Камериерката отстъпи назад.

— Сигурни ли сте? Не ми пречи и аз да…

— Сигурни сме — Джон се усмихна доста накриво на жената. — Все пак благодаря ви.

И той прочисти гърлото си.

Тия господа и госпожи с титлите май са много странна сбирщина, каза си камериерката, и то не за пръв път.

— Просто сложете тези дрехи на леглото и можете да ни оставите, Фиона — нареди дълбокият глас на лорд Секстън.

Фиона стори, каквото й бе наредено, като затвори вратата на стаята зад гърба си с доста силно захлопване.

Хлое се изкикоти.

— А ти каза, че никои нямало да ни открие тук.

— Е, не трябваше да забравям в каква къща се намирам все пак — той се ухили. — Копче, така ли, моя уважаема съпруго?

Хлое прихна да се смее.

— Сигурно е ей това тук — два пръста уловиха върха носа й и го щипнаха закачливо. — А може би тези копчета?

При тези думи пръстите му лекичко чукнаха зърната й. Малките пъпки моментално станаха твърди като камъчета.

Хлое отново се изкикоти.

— А може би това — пръстът му погъделичка вдлъбнатинката на пъпа й.

— Не, не мисля, че е то, милорд — Хлое се ухили и му се закани с пръст.

— Значи трябва да е… — той протегна ръка между краката й, за да открие онова специално тайно бутонче. Пръстът помръдна стимулиращо.

— Джон!

Една мъжка ръка се протегна от гардероба и отново затвори вратата с рязко хлопване.

Джон!

— Просто ви помагам, мадам, с вашите… копчета.

И той наистина правеше точно това.

 

 

По-късно същия ден всички решиха да отидат на конните надбягвания, които се провеждаха по това време близо Брайтън. Отначало Джон не искаше и да чуе, но най-накрая Хлое успя да го убеди да дойде с тях.

Групата бе наистина внушителна.

Имаше и много провинциални аристократи от околните имения и градове, както и гостите от имението на престолонаследника близо до Стейн.

Уелският принц, който едно време бе запален любител на конните надбягвания, сега нямаше да присъства. Той се бе оттеглил от конния спорт преди няколко години заради нашумелия скандал с един от конете му, Искейп, и жокей на име Чифни.

Искейп бе загубил състезанието предния ден, а на следващия като по чудо бе победил, когато залозите многократно се бяха увеличили. Тогава плъзнаха какви ли не слухове за нагласено състезание. Принцът изглеждаше невинен, но жокейският клуб бе отсъдил против неговия жокей Чифни с изискването, той повече да не се явява на надбягвания.

Принцът неохотно се бе съгласил. Но на практика оттогава повече никога не участваше. Въпреки че продължаваше да се включва в обзалаганията, свързани с този спорт.

Първото състезание за деня бе спечелено от една тригодишна кобила.

Джон закачливо попита Хлое:

— Защо не участваш с Нети? Трябва просто да поставиш малко храна на финала и бъди сигурна, че ще спечели.

Хлое здравата го смушка с лакът в ребрата. Той се ухили, на бузите му се появиха двете дълбоки трапчинки.

— Дори няма да й трябва жокей.

— Джон, не е смешно. Нети е много мил кон.

— Но не толкова мил колкото теб, морковче — той я притегли към себе си и я целуна по челото.

Хлое се изчерви при тази публична проява на привързаност.

— Джон, всички ни гледат!

Тя се опита да се измъкне от прегръдката му.

— Всички? Аз пък си мислех, че са дошли да гледат състезанието — подразни я той.

— Чух, че сте се хванали в капана, Секстън — проговори някакъв надменен глас зад гърба му. — Но не можах да по-вярвам.

И двамата се обърнаха. Лорд Снелсдън стоеше зад тях, заобиколен от обичайната групичка приятелчета.

Джон никога не бе харесвал особено лорд Снелсдън. Този човек бе подъл самохвалко, който извличаше огромно удоволствие от унижаването на други, без късмета му да бъдат графски синове.

Винаги си намираше обкръжение от противни мъже, споделящи неговата злонамереност. Лорд Крандъл, лорд Хауърдсби, лорд Лейкстън… Те не зачитаха никой друг освен себе си.

Много пъти Джон бе виждал как нарочно блъскат разни хора, като се движат и четиримата един до друг по тротоара. Случваше се понякога тези нещастници дори да пострадат сериозно.

Разбира се, тази групичка беше учила и в колежа Итън.

Джон не бе учил в Итън. По онова време младият виконт водеше мизерно съществувание, като се опитваше да оцелее в провинцията. Когато го откри Морис — който никога не бе поддържал жестоките методи на обучение в английските средни училища — бе предпочел да наеме частни учители за племенника си.

А и без друго свободолюбието и безгрижният дух на Джон нямаше да го направят добър възпитаник на Итън.

Освен това маркизът вярваше, че момчето е страдало достатъчно през младежките си години. И нямаше намерение да го подлага на униженията, практикувани в това привидно благородно учебно заведение.

В по-късните години Джон винаги бе приветствал вуйчо си за избора му. От всичко, което бе чувал за това място, бе направил заключението, че никога няма да изпрати член на семейството си да учи там. Силата на характера, вярваше той, се възпитава по други начини.

И доказателството за неговата теория бяха тези нагли, злобни мъже, които сега стояха пред него и най-вероятно бяха придобили навиците си, когато са били хвърлени заедно в онази адска дупка, наречена Итън. Тъй като Джон не бе един от тях, те винаги се стараеха да го поставят на мястото му или поне се опитваха. Но при безгрижието и лекомислието на лорд Секстън подобно поведение сякаш никога не успяваше да постигне целта си. Обидите като че ли отскачаха от широкия гръб на виконта.

Успехът му сред жените явно много ги дразнеше и завистта често ги караше дори още повече да се стараят да го унижат.

И естествено всичко това винаги бе облечено в ефирните одежди на английската благовъзпитаност и учтивост.

Хлое вътрешно кипеше от гняв. Знаеше точно какво са си наумили тези негодници. И съжалението, което изпитваше към съпруга си, сега взе връх над останалите й чувства. Джон бе прекалено добър човек, за да бъде подлаган на подобни подигравки. Тя плъзна ръката си в неговата.

Той лекичко я стисна, преди да отвърне на лорд Снелсдън:

— Да, но колко жалко, че не успяхте да присъствате на сватбата ми, Снелсдън. Половината град бе дошъл.

Браво, Джон! Хлое мислено потупа съпруга си по гърба. Снелсдън бе пропуснал събитието, станало най-често засяганата тема за разговори през този сезон.

Снелсдън настръхна.

— Случи се малко прибързано, а? Всички бяха направо шокирани — и той се втренчи многозначително в корема на Хлое.

Този път стрелата му улучи. Джон не се засягаше, но нямаше да позволи на никого да обижда Хлое. Зелените му очи пламнаха. Той пристъпи напред, но Хлое го задържа.

Тя се усмихна мило на групичката.

— На всички така им се струваше, но ние винаги сме искали да се оженим. Просто ме чакаше да порасна, нали, Джон?

Той сведе поглед към нея, а очите му изглеждаха странно замислени.

— Да — тихо каза. — Точно така.

— Ах, колко романтично! — Адриан Сендреак се приближи към тях и шляпна Джон по гърба. — Направо не мога да повярвам, че не е роден французин!

Графът се втренчи в интересната групичка. Особено като се има предвид, че неговата титла бе по-висока от тези на всички останали.

И те моментално се съгласиха: да, наистина колко било романтично.

Адриан тайничко намигна на Хлое. В отговор тя му се усмихна.

Лорд Снелсдън обаче не се отказваше толкова лесно.

— Много ли сте заложили за голямото надбягване, а, Секстън?

Освен на шега Джон никога не се обзалагаше. Никога. И целият град го знаеше. Често хората си казваха: колко странно, че виконтът може да е такъв разсипник в едно отношение, а в друго да се въздържа с подобна неотклонна решителност.

Единствено Хлое знаеше истината.

След онова, което баща му бе причинил на него и майка му, Джон никога не би могъл да се отдаде на отровното развлечение. Никога не би заложил нещо с някаква стойност за него на случайността, с която се обръща една карта.

А сега, когато другите му се бяха доверили за управляването на имението, убежденията му бяха станали дори по-твърди.

— Аз не се обзалагам — отговорът му бе рязък и студен.

— Може би ви липсва куражът за това, а? — продължи нападките лорд Снелсдън. Тези мъже смятаха, че човек се доказва на хазартната маса. Джон винаги се бе присмивал на абсурдната им идея. Едничкото нещо, в което винаги се бе чувствал напълно сигурен и не изпитваше необходимост да се доказва, бе неговата мъжественост.

Лорд Секс погледна надолу към по-ниския човек и присви очи.

— Не ми е необходимо да доказвам мъжествеността си по такъв начин.

Този път обидата бе едва прикрита. Лорд Снелсдън почервеня като домат. Всички знаеха, че никога не е имал късмет с жените.

— Извинете ме, лорд Секстън, но виждам маркиз Лангтън и трябва да говоря с него.

Джон рязко кимна и групичката се отдалечи.

— Затова ли не искаше да идваш, Джон? Ако е така, наистина съжалявам, че те убедих да дойдеш — лицето на Хлое изразяваше искреното й съжаление.

Джон се усмихна и целуна връхчето на носа й.

— Не, миличка. Това няма нищо общо. Просто не одобрявам начина, по който се отнасят с конете.

Нослето й се набръчка.

— Какво искаш да кажеш?

— Държат ги в ужасно горещи и задушни конюшни, съсипват ги от тренировки и въобще не ги извеждат на чист въздух освен когато трябва да бягат до пълно изтощение. Понякога се чудя как въобще успяват дори да вървят по трасето.

Хлое пребледня.

— Не знаех това.

— Не искам да имам нищо общо с хората, които ги подлагат на такъв режим.

— Нито пък аз — прозвуча глас със силен чуждестранен акцент.

Хлое и Джон се обърнаха и с изненада видяха, че до тях стои един арабин. Бе обвит от главата до петите в широки дълги одежди с качулка, която прикриваше по-голямата част от лицето му.

До него стоеше великолепен кон, какъвто никога не бяха виждали. Животното бе чисто черно и с невероятна осанка.

На лицето на Джон се появи одобрителна усмивка.

— Какъв прекрасен кон!

Сякаш разбрал думите му, конят лекичко изпръхтя и отърка муцуната си в Джон.

Той се ухили и почеса меката кожа над носа му.

— Здравей, приятелче.

— Опасявам се, че е голям самохвалко — отбеляза арабинът, а в гласа му личеше дълбоката му привързаност към животното. — Но е страхотен бегач.

— Каква порода е този кон? — попита Хлое, която също протегна ръка, за да погали прекрасното животно. Никога не бе виждала подобен.

— Арабски е, разбира се — заяви арабинът и се засмя на собствената си шегичка.

Джон се подсмихна.

— Но никога не съм виждал черен арабски кон.

— Наистина има много малко черни коне от тази порода.

— Защо? — попита Хлое, а през това време конят се опитваше да захапе косата й. Тя избута муцуната му встрани.

— Ха, мисли, че това е морков — подразни я Джон.

Хлое се нацупи.

— Черните коне са били унищожени почти напълно — обясни арабинът.

— Но защо? — ахна Хлое. — Толкова са красиви!

— Прекалено лесно се забелязват в пустинята. На фона на белите пясъци цветът им изпъква и прави ездача прекрасна мишена.

— Ама че абсурдна причина да убиваш коне! — Хлое бе наистина възмутена и чувството й за честна игра бе сериозно засегнато от подобна несправедливост.

— И аз така мисля. Точно затова го спасих. Аз съм шейх Али Ал Хюсеин, а това е Шираз — и той потупа коня по врата. — Днес ще се състезава. А вие, милейди, ще имате шанса да видите един кон с истински състезателен дух.

— Той е великолепен — Джон продължаваше да се възхищава на осанката на животното.

— Видях коня, който вие яздехте — онзи сив жребец. Той също е забележителен.

Джон кимна в знак на благодарност за комплимента.

— Може би и вие желаете да се състезавате? — попита с надежда арабинът. Когато Джон се поколеба какво да отговори, той хитро добави: — И без това другите коне няма да представляват никаква трудност за Шираз. Все едно, че ще се състезаваме само ние двамата. Само ние двамата в едно истинско надбягване!

Хлое забеляза, че Джон обмисля предложението.

— Не се обзалагам.

Под качулката проблеснаха два реда снежнобели зъби.

— Кой говори за обзалагане? Самото състезание ще ни бъде награда. Един истински оспорван двубой.

Джон се усмихна и бавно кимна. В очите му заискри нетърпеливата дяволитост.

— Значи ще се срещнем на пистата.

Мъжът кимна леко на Хлое и се отдалечи заедно с гордия жребец.

— Мислиш ли, че ще успееш да го победиш? — прошепна тя на съпруга си. Джон бе отличен ездач. В много отношения.

Той се изсмя.

— С неговия кон? Нямам никакви шансове.

Тя зяпна от изненада.

— Тогава защо се съгласи да се надбягвате?

— Е, поне мога да опитам, Хлое — той й намигна и се извини, че трябва да я остави за малко, за да се приготви за състезанието.

Хлое, крайно озадачена, го изгледа как се отдалечава. Мъжете бяха толкова странни…

Покрай нея премина баронеса Дюфон, а корабчето увенчаващо прическата й, бе издуло платна при попътния вятър.

Във виолетовите очи на Хлое проблесна дяволито пламъче. Джон може и да не се обзалага, но на нея нищо не й пречеше да го стори. Особено при такива специални случаи.

Когато например собственият й съпруг се състезава.

 

 

Хлое стоеше до Дитер и Шнапс отстрани на трасето за надбягвания, а тълпата вече се бе скупчила около пътя и нетърпеливо очакваше началото на състезанието.

Виждаше как Джон и шейх Ал Хюсеин се насочват към по-добри позиции на старта и се опитват да сдържат буйните си коне, Шираз протегна врат и лекичко захапа коня до себе си, след което сякаш се ухили доволно от наглото си деяние. И по всичко личеше, че няма търпение да се втурне напред.

Хлое поклати глава и се усмихна. Това бе очарователен кон. Но нямаше шанс да спечели. Нали тя бе заложила на Джон!

Силен изстрел извести старта на състезанието и ездачите препуснаха напред. Конете профучаха в галоп покрай зрителите, а изпод копитата им излитаха откъртени туфи трева.

Адриан, Дитер и Хлое нададоха радостни възгласи, опитвайки се да надвикат шумната тълпа. Всички възбудено крещяха, за да окуражават участниците, на които са заложили парите си.

Трасето бе доста дълго — около три мили сред хълмистата местност, а финалът се намираше на правия участък на пътя точно пред тях.

Хлое се надигна на пръсти, за да наблюдава напредването им. Състезанието бе организирано добре: когато ездачите се скрият от погледа на публиката, коментаторите съобщаваха какво се случва по трасето. За целта на равни разстояния по пътя бяха наредени специални наблюдатели.

И тримата сега очакваха със затаен дъх първите резултати.

Когато те бяха съобщени, компанията остана малко разочарована. И Джон, и шейхът се намираха някъде в средата на основната група.

— Той пази силите си — обясни Дитер. — Веднъж в моето село един мъж се състезава…

— Не сега, Дитер! — Адриан посочи скамейката на коментатора, издигната над тълпата. — Ще обявят следващите данни.

Лорд Секстън току-що застана начело…

Мощен радостен възглас се надигна от тълпата. Те не бяха единствените, които искаха Джон да победи. Освен че бе известен като отличен ездач, той също така бе харесван от повечето присъстващи. Освен това поне една трета от публиката се състоеше от гостите в собственото му имение. А да поддържаш домакина си, бе елементарна проява на благовъзпитано поведение.

Хлое скачаше на място и пляскаше с ръце.

Пристигна и третото съобщение.

Виконт Секстън бе изпреварен от черния кон!

Тълпата ахна разочаровано.

— О, не! — Хлое задърпа ризата на Адриан. — Мислиш ли, че може пак да го задмине?

— Не знам… Нека слушаме внимателно!

 

 

Джон се бе навел ниско над врата на коня си и присвил очи, наблюдаваше конника пред себе си. От това положение конят му се струваше някак странно познат.

Шейхът вече беше на около две дължини пред него. Другите състезатели бяха далеч назад. Дишаха само праха им точно както Ал Хюсеин бе предсказал, че ще стане.

Изведнъж пред Шираз се появи висок плет. Вместо да заобиколи, както се препоръчваше в упътванията за трасето, той дръзко го прескочи, без да намалява темпото.

Джон го последва с не по-малко опасен скок.

Вятърът донесе до слуха му нисък смях.

— Отлично, виконте! Предлагате ми истинско състезание!

Джон не отвърна. Просто се сведе още по-ниско над врата на жребеца си, за да ускори темпото още повече. В този кон има нещо дяволски познато…

 

 

Конниците свиха зад последния завой на трасето и се понесоха по финалната права.

— Ето го! Ето го! — Хлое без малко щеше да разкъса ризата на Адриан, толкова силно дърпаше във въодушевлението си. Джон се бе приближил към черния жребец — сега ги делеше около една конска дължина. Дали ще успее да го изпревари до финала?

С наближаването на развръзката тълпата сякаш обезумя от възбуда. Притиснати към оградата край пътя, всички се блъскаха един в друг и крещяха неистово.

Внезапно някакъв здрав мъжага бутна с лакът Дитер в ребрата, при което Шнапс излетя от ръцете му — и се приземи точно в средата на пистата.

Хлое изпищя и закри с ръце очите си. О, не, Шнапс!

Дитер понечи да изскочи на трасето, за да спаси любимото си животинче, но Адриан успя да го задържи.

— Ще те прегазят! — успя да надвика тълпата той.

Джон, който все още се опитваше да настигне Шираз, погледна напред към финала и с ужас забеляза Шнапс точно в средата на пътя. Какво прави там? Това паленце почти никога не се отделяше от ръцете на стопанина си. Но когато хвърли един поглед към публиката и видя как граф Сендреак едва успява да удържи Дитер зад оградата, моментално му стана ясно какво може да се е случило.

Джон си пое дълбоко дъх. Трябва да се опита да спаси животинчето!

Беше опасно. Намираше се на по-далечната страна на пистата, а това означаваше, че ще се наложи да свърне рязко с коня си пред редицата останали ездачи, които наближаваха зад гърба му. Никой няма да успее да спре навреме, ако той не съумее да го стори от първия опит.

Освен това не бе сигурен дали конят му би се справил с такова рязко свиване при скоростта, с която препускаше в момента.

Стиснал зъби, той тъкмо се канеше да завие, когато черният жребец в миг свърна от пътя си по един направо невероятен начин.

Това бе незабравима гледка. Движението му бе изпълнено с толкова грация и изкусност!

Кон и ездач се движеха като едно същество. Шейх Ал Хюсеин се наведе и с едно светкавично движение грабна Шнапс от пътя, за да го спаси от задаващата се беда.

Галопиращият черен жребец зави и прескочи страничните заграждения тъкмо в мига, в който Джон профуча покрай него, с което се оказа, че той печели състезанието.

Без да чака хвалебствените възгласи на тълпата, Джон извърна жребеца си и се приближи до мястото, където стоеше жена му. Шейхът тъкмо връчваше Шнапс на Дитер, който пое любимото си животинче със сълзи на очи.

— Това бе благородна постъпка, шейх Ал Хюсеин — каза Джон на арабина. — Приемете благодарности от мое име и от името на моите близки.

Мъжът сви рамене, сякаш ставаше въпрос за някакъв дребен жест.

— От пръв поглед личи, че той е като член на семейството ви — той се усмихна на Джон. — Поздравления за победата ви.

— Вие бяхте този, който щеше да спечели.

Мъжът отново сви рамене.

— А сега ние смятаме да се приберем у дома. Желаете ли да се присъедините към нас и да ни погостувате в имението? — Джон се подсмихна, като хвърли един многозначителен поглед към тълпата; поне половината от присъстващите бяха негови гости. — В нашето имение май се е заформило нещо като постоянен купон.

Мъжът поклати глава.

— Благодаря, но трябва да тръгвам. Просто съм поел един ангажимент, нали разбирате. Може би друг път.

— Задължително — искрено го покани Джон.

— Да — намеси се и Хлое. — Безкрайно съм ви благодарна, че го спасихте. Ние всички сме страшно привързани към него. Има очарователен характер.

Джон я изгледа косо. Предположи, че това може наистина да е вярно, ако човек приема показването на един зъб за очарователен характер.

— Вие сте добър човек, шейх Ал Хюсеин — Хлое му се усмихна с благодарност в очите.

— Не знам, виконтесо.

— Да, първо спасявате Шираз, после Шнапс… Според мен това говори доста красноречиво за природата ви.

Под сянката на качулката му проблесна снежнобяла усмивка.

— Е, щом така смятате… може да се каже, че много си падам по спасяванията.

И като ги поздрави с дълбок поклон, той пришпори жребеца си и изчезна сред тълпата.

Но едва след като се скри от погледите им, Джон осъзна, че е изговорил последните думи на перфектен английски, без никакъв акцент. Пада си по спасяванията?

Внезапно Джон си припомни къде е виждал този кон.

Той сграбчи Хлое за ръката и я отведе малко по-настрани от останалите.

— Това бе Черната роза! — възбудено възкликна той.

Хлое се изсмя.

— Невъзможно! Та той е арабски шейх!

Джон дълбоко си пое дъх.

— Не. Той просто е невероятно добър в маскировката.

Хлое пребледня.

— Нима смяташ, че ни е предупреждавал?

— Съвсем не — устата му се разтегна в доволна усмивка. — Май просто си играеше с нас.

 

 

По-късно същата вечер сър Пърси попита Джон дали се е забавлявал на надбягванията. Джон го погледна озадачено.

— Нима не си бил там?

Пърси вдигна ръце във въздуха.

— Мили боже, не! Не мога да понасям всичкия този прах, който се вдига във въздуха. Поврежда дантелите ми.

— О, нима? — тихо попита Джон. Защото върху долния ръб на левия ботуш на контето той забеляза тънък слой именно от споменатия прах.