Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Temptation, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 139 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Сканиране
?
Сканиране
ganinka (2009)
Допълнителна корекция
ganinka (2014)

Издание:

Катрин Харт. Изкушение

Немска. Първо издание

ИК „Калпазанов“, Габрово, 1993

Технически редактор: Стефка Димитрова

Коректор: Мая Арсенова

ISBN: 954-807-088-Х

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от velvet_gaze)
  3. — Корекция от ganinka

Глава осма

На сутринта, когато Аманда слезе на долния етаж, завари всички слуги да избърсват разделителните линии между нейната част от къщата и тази на Грант. Чалмърс се усмихваше с особено самодоволна усмивка. Грант вече беше отишъл в обора, сигурен, че всичките му заповеди ще бъдат точно и грижливо изпълнени.

— Виждам, че господарят си е казал думата — обади се Аманда.

— Наистина — отговори Чалмърс, а очите му блестяха засмени. — Има ли мадам някакви други желания?

Аманда се спря на място и закова поглед дълго и мълчаливо в лицето на Чалмърс, за да открие някакъв знак на злонамереност. Тя наистина искаше да се изясни с него и да предотврати всякакви излишни препирни за в бъдеще.

— Чалмърс, тази дума, каквото и уважение да показва, не я свързвам с нищо приятно и ако още веднъж се осмелиш да ме наречеш по този начин, ще те просна на земята. Също така и ако ме наречеш „мисис“. Тук има твърде много хора, които биха желали да ме възприемат в лоша светлина, а аз не искам да ставам обект на присмех.

Той веднага се изчерви и побърза да се извини:

— Не исках да ви обидя, мис Сайтс, и уважавам причините ви. Как бихте желали да ви наричам?

— Повечето от моите приятели ме наричат просто Аманда или Манди. Не бих имала нищо против и ти да ме наричаш така. Но ако английската ти чувствителност изисква по-голяма официалност, бих предпочела да ми казваш „мис Аманда“ или в краен случай „мис Сайтс“. Последното ме кара да се чувствам като някоя съсухрена стара мома.

— Така да бъде, мис Аманда.

— Между другото, Чалмърс първото име или фамилията ти е?

— Презимето ми, мис.

— А как е първото ти име или въпросът ми е неуместен?

— Мисля, че по-скоро е много личен, отколкото неуместен. На никого тук не съм казвал малкото си име.

— Толкова ли е ужасно? Сигурно твоите родители не мислят така, иначе нямаше да са те кръстили по този начин.

Това беше най-затрудненото положение, в което тя беше поставяла Чалмърс, и той се въртеше и пристъпваше от крак на крак. Най-накрая взе решение и си призна:

— Казвам се Реджиналд. Когато бях малък, ми викаха Реджи.

Аманда му се усмихна.

— Реджи. Харесва ми. Чудесно ти пасва. Не мога да разбера, защо не го използваш.

— Чалмърс сякаш по ми прилича на поста, който заемам — каза й той. — Но ако предпочиташ, може да ми викаш Реджи.

Това беше голяма отстъпка от негова страна и Аманда знаеше, че по този начин изразява новото си отношение към нея. Тя му отвърна любезно:

— Реджи да бъде тогава, но за да не подроня авторитета ти пред другите слуги, когато те са наблизо, ще те наричам Чалмърс.

Не само Чалмърс беше променил отношението си към нея. Сякаш всички от персонала следваха примера му сега, когато мисис Дивот вече не беше наоколо да ги подтиква да се противопоставят на Аманда. Дори няколко от работниците на Грант показаха желание да я приемат по-нормално, макар че това предизвика проблеми от различно естество.

Всички, които работеха в оборите и с конете, бяха мъже. Много от тях — млади. Те също бяха чули слуховете за новата собственичка на „Мисти Вали“. Докато много от по-възрастните работници, които бяха работили при Грант с години, я ненавиждаха само защото мислеха, че с измама е изкопчила наследството на Грант, някои от по-младите направо се перчеха, когато тя беше наблизо. Те вървяха надуто и приличаха на птиците в обора, когато си пощят перата, и й отправяха многозначителни погледи, сякаш беше последната кокошка, дошла в курника. Много от тях дори не си даваха труда поне по-джентълменски да оформят ухажванията си към нея. Те просто я гледаха жадно, с горящи очи, и това плашеше Аманда повече, отколкото би си признала.

На малкото, които се сприятелиха с нея, тя беше благодарна.

Един от тях беше Патрик Дули — млад, красив, червенокос нехранимайко, дошъл само преди година от зелените поля на Ирландия с типичния си диалект, който винаги забавляваше Аманда. Пипето му сечеше, усмивката му грееше, сините му очи бяха щастливи и беше измамил поне десетина души. Въпреки че беше толкова млад, той имаше невероятен усет към конете. (Не че Аманда можеше да прецени, но тя беше чувала Грант да хвали Пади, както му викаха.) Поради странното си разбирателство с конете и поради елегантната си фигура, Пади беше най-ценения жокей на „Мисти Вали“. Всеки ден той тренираше жребците и щеше да язди един от тях на предстоящото дерби в Кентъки.

Друг беше Кланси, също ирландец, който изглеждаше стар като света. Това съсухрено ексцентрично старче бе завладяло сърцето на Аманда още първия път, когато й намигна с воднистите си зелени очи. Ако беше някой друг, Аманда щеше да се обиди, но погледът на Кланси беше искрен и преценяваш, а не неприличен. Той просто се възхищаваше на красотата й и я оценяваше.

Друг любимец на Аманда беше прислужникът в конюшнята, който живееше във фермата — едно момче сираче на не повече от десет години. Дружелюбното, покрито с лунички лице на Тими, предизвикваше усмивка по лицето на Аманда дори и в най-мрачния ден. С издутите си черни мускули Арън, ковачът, щеше безспорно да я плаши, ако не й напомняше толкова много на нейния приятел Амос от „Царицата на хазарта“. Арън беше колкото силен, толкова и любезен, рядко се палеше и беше невероятно срамежлив, а гласът му звучеше като далечна гръмотевица.

Имаше и още няколко, които, макар и не толкова дружелюбно настроени, поне я уважаваха. Обаче мъжете, които я гледаха с открита жажда и с явна враждебност, я караха да се чувства неудобно и тя не можеше да не мисли, че точно Грант Гарднър беше виновен за негостоприемството от тяхна страна. Как би могла да има някакъв авторитет пред тези хора, пред подчинените си, когато Грант го беше сринал още първия ден?

— Мис Манди! Мис Манди! — провикна се Тими с писклив глас, като я изтръгна от мрачните й мисли. Тя се огледа и го видя да й маха с ръка от обора за новородените. — Видяхте ли малката кобилка, която се роди миналата нощ? О, не е ли хубава?

Аманда се засмя и като се приближи, му разроши косата.

— Обзалагам се, че така ще говориш и за момичетата!

— Момиче? — измърмори той, като сбръчка обсипаното си с лунички носле. — Уф! Никога не бих казал нещо такова за някое момиче. Аз говорех за новороденото.

— Напомни ми да попитам мистър Гарднър какво прави по въпроса с твоето обучение, Тими. Граматиката ти е отвратителна.

Той толкова наведе глава, че чак луничките на закръглените му бузки престанаха да се виждат.

— Добре. Повече няма да говоря за училище, не сега. Покажи ми кобилката, която толкова те е развълнувала.

Тя наистина беше хубава и Аманда би могла да я гледа в продължение на часове, но Тими искаше да й покаже още нещо. Макар и не с такъв ентусиазъм, Аманда го последва в конюшнята, където държаха кобилите.

— Трябва да видите и тази, мис Манди. Мистър Гарднър я купи преди няколко седмици, но я доведоха едва тази сутрин. Ето защо тя е в тази конюшня сама, а не с другите кобили, щото трябваше да й дадем време да свикне с новия си дом.

Аманда, както винаги, само надникна в конюшнята, видя колко е огромна кобилата в нея и реши да си върви.

— Тя е много хубава, Тими.

— О, вие дори не я огледахте добре — възрази той високо. — Защо да не ви донеса нещо, за да я нахраните, тъй че да разбере колко приятелски сте настроена към нея.

— О, Тими, не мисля, че точно сега идеята ти е добра. Тя изглежда много нервна, а и ти току-що каза, че й е необходимо да свикне.

— Недейте да лъжете момчето, мис Аманда. — Пади изникна от съседната конюшня, като изненада както Аманда, така и Тими. — Вий сте уплашена от това животинче и много добре гу знайти.

— Животинче? — повтори Аманда. — Това животно е поне пет пъти по-голямо от мене и тежи тон повече от мен.

— По-скоро на половината — поправи я Пади, който се приближи до нея. — Знайте ли, срамота е толкоз да се страхувате от таквоз хубаво животно, кат вас и тя е хубаво момиче. Дайте й поне малко шанс и Тоу Данс шъ ви докаже колко глупаво съ държите. А ако я потупате леко по носъ, вий шъ бъдете приятели за цял живот.

— Или ще си изгубя половината ръка за цял живот — измърмори Аманда с недоверие.

— Ей, мис Манди, няма ли дъ упитате поне веднъж?

Тя толкова искаше да опита, колкото й се щеше да хване шарка, но когато погледна към Тими, който я гледаше с надежда, не й даде сърце да го разочарова.

— Добре. Но само един път. И ако ме ухапе, ще заповядам да ви набият с върбови пръчки.

Пади се ухили.

— Краката ми се разтрепериха.

Аманда наистина трепереше. Краката й се подгънаха като кашкавал и устата й изведнъж пресъхна.

Пади извика кобилата до вратата и я хвана за оглавника, успокоявайки я с нежни думи и леки потупвания.

— Добре сега — каза той. — Просто си протегнете ръкътъ и я погалете по носъ с пръстите си хубаво и леку. Говорете й. Кажете й кви убави очи има, колко е красива.

Колебливо Аманда докосна носа на кобилата с крайчеца на пръстите си. Когато не се случи нищо ужасно, тя се приближи и се протегна, за да я погали по-добре. После отново и Тоу Данс пристъпи към нея.

— Ти наистина имаш хубави очи — каза Аманда тихо и с треперещ глас. — И наистина приличаш на дама с добри обноски, доколкото мога да съдя от такова кратко запознанство.

Кобилата изцвили, сякаш оценяваше комплимента, и Аманда, Пади и Тими се засмяха. След това животното побутна ръката на Аманда с муцуна, сякаш искаше да му обърне още внимание. Макар че Аманда се сепна за момент, тя не мръдна от мястото си, учудена повече от всичко на кадифеното усещане от муцуната на Тоу Данс.

— О, тя е толкова нежна! — каза тихо. — Сякаш милвам перушината на малко патенце.

— Почеши я между очите и нагоре по челото. Това шъ я накара да мърка като котенце.

— Наистина?

— Не, но шъ й хареса много. — След това Тими й показа как да си държи ръката и да даде на кобилата един морков. — По този начин тя няма да ти сбърка пръстите, щото сега те харесва и няма да те ухапе нарочно.

— Това е поне някакво успокоение — каза Аманда сухо, като все още се притесняваше от това животно със зъби, наполовина на големината на палеца й.

Когато тръгна да се прибира, Аманда беше страшно доволна от себе си. Тя наистина за първи път в живота си беше докоснала един напълно пораснал кон. Това беше важна крачка, но също така и началото на борбата й срещу преодоляването на страха й от големите животни. В този момент беше толкова горда, че й се искаше да крещи от радост.

Като се размина с Грант, който излизаше от отсрещната врата, тя цялата грееше.

— И какво те направи толкова щастлива? — попита той.

— Аз погалих Тоу Данс! — смеейки се, каза тя. — Аз наистина я погалих! На нея й хареса и тя изобщо не се опита да ме ухапе.

Аманда леко се завъртя, доволна от себе си, и се втурна в къщата нагоре по стълбите, като остави Грант да клати учудено глава и да си мисли колко приличаше тя на Тими в този момент.

— Ще помислиш, че някой й е свалил звездите! — каза той, смеейки се. — Понякога човек не може да разбере тази жена.

 

 

Три дена преди състезанието, Грант, Пади, ездачите и треньорите, и двата жребци заминаха за Луисвил с влак. За щастие чистокръвните коне щяха да бъдат превозени, но щеше да им бъде необходимо време, за да преодолеят уплахата от пътуването, а може би и малко време за тренировка на хиподрума в Чърчил Даунс.

Аманда се приготви да тръгне за Луисвил в деня преди дербито. Щеше да мине през Франкфорт. На гарата трябваше да се срещне със сенатор Уиттейк и Рут, и да продължи с тях пътуването си. Всички щяха да нощуват в хотел, за да са свежи за състезанията на другия ден.

Като слезе по стълбите, Аманда откри с изненада, че Чалмърс я чакаше на входната врата с багажа си в краката и с упорито изражение на лицето.

— Какво значи всичко това, Реджи?

— Вие няма да направите и крачка извън тази къща, без да ви придружа, мис Аманда. Идвам с вас. Не е благоприлично да лудувате из околността без придружител.

— Да лудувам? — изкикоти се тя. — Ама аз никога не съм лудувала, Реджиналд, и се съмнявам, че ще започна сега да го правя. Освен това не се ли замислихте, поне малко, дали искате да ви видят с мен? Хората могат да си създадат погрешно впечатление и да си помислят, че ти и аз „лудуваме“. В крайна сметка вие изобщо не приличате на моя бавачка.

— Благоприличието изисква да не пътувате сама, а аз няма да ви оставя да поемете какъвто и да било риск за живота си или да преживеете някоя възможна атака. Вие ме ласкаете, като допускате, че някой може да си помисли, че вие и аз вършим нещо непочтено, мис Аманда. Сякаш бихте се захванали с такъв глупак като мене!

— Значи вие се обявихте за мой пазител и защитник?

— Точно така, мис.

— Това е едно от най-милите неща, които някой някога е правил за мен, Реджи. Благодаря ти. — Тя се надигна на пръсти да го целуне по бузата. — Ще тръгваме ли, мистър Чалмърс?

 

 

Рут, както винаги лекомислена, едва не изпусна влака, който тръгваше от Франкфорт. Тя и сенаторът се качиха в последния момент и се тръшнаха запъхтени на седалките срещу Аманда и Реджи. Когато си поеха дъх, Аманда представи Реджи само като свой добър приятел — мистър Реджиналд Чалмърс.

Реджи беше този, който побърза да ги информира, че е само обикновен слуга, на което Аманда открито възрази:

— Реджи е нашия иконом и ръководи „Мисти Вали“ с такава увереност, както генерал би ръководил война. Без него всичко би потънало в разруха само за една седмица. — Тя завърши, като размаха предупредително пръст и каза на Рут Уиттейк: — Да не сте посмели да ми го откраднете, Рути! Не ми харесва пламъчето, което виждам в очите ви.

Пътуването беше приятно и обстановката — приятелска. Реджи и Франк Уиттейк обсъждаха състезанието на следващия ден и най-интересните райони на Англия, а жените говореха за мода и за домакински неща. Аманда беше писала по-рано на Рут и й беше разказала как, като пристигнала в „Мисти Вали“, разбрала, че тя не е единствената собственичка, и какъв голям шок е било това и за нея, а и за Грант Гарднър, тъй че нямаше никакъв смисъл да говори за това отново, особено в присъствието на Реджи.

Рут, слава богу, беше се заела с грижата да резервира места в хотел „Браун“. Дори успяха да изкопчат свободна стая и за Реджи.

— О, колко съм благодарна и радостна, че сте се сетили да запазите стаи предварително — каза Аманда, изненадана от броя на хората, които видя във фоайето. — Нямах никаква представа, че ще бъде толкова претъпкано.

— Дочух, че може би ще присъстват около десет хиляди души на състезанието утре — каза им сенаторът. — Аз наистина вярвам, че дербито в Кентъки е на път да бъде признато със своя висок стандарт не само заради участието на чистокръвни коне, но и заради нашите блестящи традиции на южняшко гостоприемство.

Тъй като бяха уморени и искаха да избегнат тълпите, те вечеряха в ресторанта на хотела, след това изпиха по едно питие на спокойно в приемната на апартамента на семейство Уиттейк и всеки отиде да си легне в стаята. Аманда беше научила от Реджи, че Грант несъмнено ще прекара нощта близо до хиподрума, при конете си, макар че имаше запазена стая в друг хотел в центъра на града, в случай че решеше да пренощува там.

За голямо учудване на Аманда, Реджи я информира, че Анабел Фостър, също така заради удобство, има запазена стая в хотела на Грант — факт, който не се отрази добре на Аманда, нито пък й позволи да спи спокойно. Цяла нощ тя се измъчваше от кошмарни сънища, в които Грант и Анабела лежаха прегърнати в едно легло, и се събуди с облекчение, когато се съмна.

Тази сутрин слънцето не грееше. Денят беше мрачен, щеше да вали и хиподрумът щеше да се разкаля, ако дъждът не изчакаше да мине състезанието. Дори Аманда знаеше, че да яздиш кон на кален терен, би било цяло нещастие и тя буквално беше затаила дъх до приближаването на уречения час.

Когато тя, Реджи и семейство Уиттейк пристигнаха на хиподрума, Аманда, като съсобственик, беше заведена до осемте места, запазени за нея, Грант и гостите, поканени от тях, но когато те четиримата пристигнаха, имаше само едно свободно място. Другите вече бяха заети от Анабела Фостър и нейните лични приятели. Грант, все още зает с конете, не беше там.

Макар че беше ядосана, Аманда не искаше да прави скандали на публично място. Тя искаше да потърси други места, но Рут Уиттейк имаше друга идея. Като поклати глава, тя бутна Аманда напред.

— Продължавай, скъпа — прошепна й тя настойчиво. — Не спирай или ще те мачкат всеки път.

Повдигнатите вежди на Реджи й показаха, че и той беше на същото мнение.

С чувството, че е моряк, когото са накарали да направи нещо против желанието му, тя се приближи.

— Извинете, но ми се струва, че сте заели нашите места. — Тя кимна с глава към Анабела за поздрав. — Анабела, опасявам се, че няколко от вашите приятели ще трябва да се преместят, тъй като половината от местата са запазени за мен и моите гости.

— Твоите гости? — повтори Анабела, като надникна зад Аманда. — Защо, тук е само Чалмърс и нито един от нас няма да отстъпи хубавото си място на слуга.

— Ти наистина ще го направиш, малка противна глупачке! — Аманда не успя да се сдържи и изобщо не я беше грижа какво могат да си помислят другите. Анабела се държеше като зле възпитано дете, каквото си и беше, за разлика от Аманда. — Слуга или не, днес той е мой гост — тя спря за момент, преди да нанесе смъртоносния си удар, — каквито са сенаторът и мисис Уиттейк, които горят от нетърпение да заемат другите места, запазени за мен.

Анабела протегна врат, за да види кой стои зад Аманда и Чалмърс, и зяпна от учудване, като разпозна известния сенатор. Веднага се опита да поднесе извинения за нелюбезното си държание.

— О, мисис, мистър, ужасно съжалявам! Не ви видях! Разбира се! Заповядайте! Не бихме желали да заемем местата ви. — Тя бързо изпърха с ръце, като някаква умираща пеперуда, и вдигна четирима от приятелите си от техните места.

След като Аманда и гостите й се настаниха, Аманда нарочно пропусна да представи Анабела на семейство Уиттейк. Чалмърс се беше намусил и отказа дори да погледне към момичето и Аманда си помисли, че Анабела би била голяма щастливка, ако англичанинът някога допуснеше да премине прага на „Мисти Вали“ отново.

— Хубаво е времето, нали? — изписука Анабела от другата страна на редицата, която отделяше нейните четири места от тези на Аманда. Останалите двама приятели на Анабела, една млада двойка, бяха очевидно впечатлени от това, че седяха заедно със сенатора, и поклатиха глави, съгласявайки се.

— Всеки момент ще завали — отвърна Рут сухо, сякаш искаше да подчертае колко глупава беше забележката на блондинката.

— Имах предвид, че е хубаво слънцето да не препича — отвърна неубедително Анабела.

Никой не й обърна внимание. За щастие Анабела разбра намека и престана да се опитва да завърже разговор, макар че, когато Грант пристигна задъхан в сепарето, тя побърза да го представи на семейство Уиттейк.

След като поздрави сенатора и галантно целуна ръка на Рут, Грант погледна подозрително Чалмърс.

— Чалмърс, за бога, какво правиш тук? Ако знаех, че искаш да дойдеш, щях да те взема с нас.

— Не, сър. Тогава мис Аманда щеше да остане без придружител, а това изобщо не трябваше да се допуска.

— А, разбирам — най-после Грант се обърна към Аманда. — Наистина си имаш начини да постигнеш нещо. Сигурно скоро ще искаш да ти ям от шепичката?

— Ако желаеш — отвърна тя закачливо, като предизвика смеха на Рут, един изпълнен с омраза поглед от Анабела и озадачен — от страна на Грант.

Първото и по-малко известното от двете запланувани състезания щеше да започне и всички седяха на крайчеца на столовете си, за да виждат по-добре.

— О, боже! Забравих кой е номерът на Галантният момък — каза Аманда нервно, като се взираше с учудване в измачканата си програма. Макар че първото състезание се провеждаше само от две години и не беше толкова важно, колкото това, което следваше, те бяха решили да участват с един кон и беше много важно за фермата той да се справи добре в надпреварата.

— Шести — отвърна кратко Реджи, отправил поглед към конете, които се събираха на стартовата линия.

— А какъв е цветът на Пади?

— Яркозелено — отвърна Грант с кисела усмивка. — Нещо друго? Но Галантният момък ще се язди от Еди. Пади ще язди Гордостта на султана в дербито, макар че и в двете състезания цветът, в който са облечени, е един и същ.

Той изобщо не беше отклонил вниманието си от чистокръвните коне зад стартовото въже.

— По дяволите! Еди се опитва да усмири Галантният момък. Жребецът не обича да стои мирен, притиснат от другите по този начин, и не мога да кажа, че го обвинявам.

Конят се успокои, жокеите се наклониха напред, въздухът трептеше от нарастващото напрежение. Тогава две от животните се втурнаха, като предизвикаха фалшив старт. Всички бяха върнати, за да започнат отново, и публиката въздъхна като един. Бяха необходими три старта и изведнъж чистокръвните коне се впуснаха напред по хиподрума, като хвърляха след себе си цели облаци от прах.

Тълпата стана на крака, сякаш така щеше не само да види облака прах зад конете, но и да подтикне своите любимци да тичат по-бързо. Присвивайки очи, почти задавяйки се от вълнението, което я беше обзело, и от издигащия се прах, Аманда се наведе през парапета и щеше да падне, ако Грант не я беше сграбчил за кръста. Тя потръпна при неговото докосване, макар да подозираше, че е по-скоро продиктувано от инстинкта му, отколкото от нещо друго. Той беше съсредоточил изцяло вниманието си върху хиподрума и върху конете, като се взираше през бинокъла, който държеше с другата си ръка.

— Какво става? Не мога да видя? — каза Аманда изплашена.

— Добре се справя. В центъра е и се придвижва напред от вътрешността. Точно където вече би трябвало да бъде.

Той стисна още по-силно бинокъла, като мърмореше окуражително на жокея:

— Добре, Еди. Сега ти излизаш напред на завоя. Не губи контрол. Дръж темпото, момче. Дръж темпото. Чакай! Чакай да излезеш на равното. Изчакай! Сега! — извика той, като почти изплаши Аманда до смърт. Конете напредваха към финиша, носейки се с бясна скорост. Аманда зърна как нещо зелено просветна напред, като разкъса хартиената лента, която се простираше по дължина на финалната линия, но не можа да осъзнае толкова бързо, че Галантният момък е спечелил, докато Грант не я сграбчи, като за малко да й счупи ребрата от стискане, и я събори.

— Победихме! За бога, успяхме! — извика той, а очите му блестяха като скъпоценни камъни срещу нейните. След това той я целуна пред самия Господ, Анабела и всички останали, целуна я уверено и хубаво, твърде радостен, за да се съобразява, че някой ги гледа. Когато устните му се откъснаха от нейните, на Аманда вече не й беше останал дъх. Тя просто се беше предала в прегръдките му, очарована и замаяна, като усещаше със сърцето си, че той твърде скоро ще възвърне разума си и когато това стане, ще я отблъсне, за да я замени с красивата Анабела.

Той не я отблъсна, но я остави отново да стъпи здраво на крака и каза нещо твърде глупаво:

— Господи! Съжалявам, Аманда. Предполагам, че не бях на себе си за минута.

Като събра разбитата си гордост, тя му отговори тихо и с голямо достойнство:

— Мисля, че ще направиш по-добре, ако се извиниш на избраницата си, Грант, или ще се наложи да ухажваш друга годеница. Анабела изглежда доста разтревожена.

„Разтревожена“ изобщо не можеше да предаде състоянието на Анабела в момента. „Бясна“ също беше прекалено мека дума, за да бъде подходяща за израза на зачервеното й лице. „Освирепяла“ беше думата, която хрумна на Грант, когато срещна погледа на бъдещата си годеница. Твърде ядосана, за да говори, Анабела не каза нищо. Тя му отвърна с изпълнен с яд вик, удари му един силен шамар и се втурна да излезе от сепарето, а роклята й се размяташе след нея.

Докато получаваше наградата, Грант си възвърна отново усмивката на победител, но на бузата му все още ясно се виждаше отпечатъкът от ръката на Анабела. Аманда учтиво се отказа да приеме победата като своя собствена, макар че беше наполовина собственичка на печелившия кон. Грант вече достатъчно я беше направил обект на внимание, а освен това пред тях беше второто, по-важното състезание, в което трябваше да победят. Господ да й е на помощ, ако спечелят и него! Тя много се страхуваше, че преди да е завършил денят, той не само можеше да строши костите й, а и да направи нещо по-значително — да разбие сърцето й.