Катрин Харт
Изкушение (2)

Глава втора

Докато влакът, с който пътуваше от Франкфорт до Лексингтън, пълзеше през Блуграс в Кентъки, Аманда наблюдаваше в захлас и учудване отминаващите пейзажи. Никога досега не беше виждала земя, потънала в толкова зеленина, листа и цветя, дошли с пролетта, и толкова изпълнена с живот под лъчите на априлското слънце, че започна да присвива очи от ярката гледка. Коне спокойно пасяха из оградените пасбища, някои от тях бяха с рожбите си, които лудуваха наоколо и от време на време се блъскаха под майките си, търсейки мляко. Навсякъде се бяха подали тънките стъбълца на тютюна, избуяли от прясно изораната земя. Аманда се любуваше на картината — свежа, ярка и невероятно красива.

От време на време някъде в далечината зърваше чифлици и хамбари: някои — внушителни и бляскави, прясно белосани, други — стари и тънещи в разруха. Тя можеше само да се чуди, как ли би изглеждал новият й дом.

Когато й тикна полицата в ръцете, преди да слезе от парахода в Сейнт Луис, Тед Гарднър й даде още малко информация за фермата за коне, наречена „Мисти Вали“. Начумерен, той й беше казал горе-долу къде се намира и й беше дал писмо, адресирано до брат му.

— Това ще обясни всичко на Грант. Без съмнение ще имаш нужда от това писмо, като доказателство за правата ти, защото аз няма да съм там, за да ги потвърдя. — Той въздъхна отчаяно. — Знам, че съм страхливец, но никога не съм бил особено смел, за да мога да отговарям за последиците от глупостта си, а това, което направих, е възможно най-голямата глупост.

Беше изминала седмица от съдбовната игра на покер, една дълга седмица, през която Аманда живееше разкъсана от безпокойство и въодушевление. Тя плава в „Царицата на хазарта“ до Луисвил, където със сълзи на очи се раздели с многото си приятели, качи се на един друг, много по-малък параход до Франкфорт, а оттам взе влак и тръгна на юг.

Макар че Аманда искрено умоляваше Бетси да дойде с нея, приятелката й отказа:

— Настани се първо ти, скъпичка — й каза Бетси, — огледай мястото и виж дали ще ти хареса толкова, че да ти се поиска да останеш завинаги. След това само ме викни и аз ще дойда за нула време.

Бетси не беше единствената, която й даде съвет.

— Наеми си първо адвокат — инструктира я Мейси. — Разбери колко точно притежава Гарднър до последния квадратен сантиметър и дали имотът не е под запор или ипотека. Не знаеш точно как стоят нещата и трябва още от самото начало да се защитиш. Не че мисля, че момчето лъже. Той беше истински потресен от загубата на имуществото си, за да преиграва, а и полицата, с която предаде това, което притежава, в твои ръце, беше узаконена. Той обаче може и да е надценил истинската му стойност.

Всички й пожелаха на добър час, дори и тези, които открито й завиждаха на късмета. Капитан Дансън я увери, че ако нещата не потръгнат, тя може да се върне на парахода, когато пожелае.

— Ще ни липсва твоето котенце — я подкачи той, — а собствениците направо ще изпаднат в истерия, когато разберат, че си ни напуснала. Доста парички им докара за последните няколко години.

Сега, когато влакът бавно пухтеше към очакваната спирка — гара Лексингтън — на Аманда направо й се виеше свят от вълнение. Тя се страхуваше, че Гарднър може да е излъгал за имуществото си, но се надяваше с цялото си сърце, че не е направил това. „Моля те, Господи! — шепнеше си тя, като затваряше очи и преплиташе пръсти. — Не е необходимо да е нещо кой знае какво — просто едно място, което мога да нарека свой дом и да се установя в него.“

Въпреки че не беше сигурна какво трябва да направи най-напред, тя реши да остави багажа си на гарата за известно време. След това, спомняйки си съвета на Мейси и информирана за името на един известен адвокат, който й беше препоръчан от продавача на билети, тя се отправи към града.

— Съжалявам — каза на разочарованата Аманда малко по-късно секретарката на адвоката. — Мистър Дарси е извън града днес, а не приема в събота и неделя. Можете да го откриете най-рано в понеделник следобед, тъй като е зает преди обед, както обикновено, в съда.

Аманда се намръщи, но се опита да не изразява раздразнението си пред секретарката.

— Исках само да получа информация за едно имение, притежавано от Тед Гарднър. Случайно да знаете нещо за него?

— Всеки в Лексингтън познава фамилия Гарднър — увери я секретарката. — Тя е в този град от неговото основаване и отглежда някои от най-добрите коне в страната. Какво по-точно искате да знаете?

Аманда въздъхна с облекчение, доволна от факта, че Гарднърови наистина притежават земя тук.

— Искам да знам как точно мога да стигна до имението — отговори Аманда. — Предполагам, че останалото може да почака, докато се видя лично с мистър Дарси.

Въпреки че секретарката на Дарси прояви нескрито любопитство, тя й насрочи среща за следобеда на идния понеделник и й даде изчерпателни насоки за това, как да стигне до дома на Гарднър.

— Можете да наемете карета от конюшнята две къщи надолу след гарата — поясни тя.

— Ама аз… аз никога не съм карала карета — призна си Аманда с неохота.

— Няма проблем. Можете също да си наемете и кочияш, но ще струва малко повече. Той дори може да ви изчака и да ви докара обратно, ако няма да се бавите много.

Любопитните й очи пробягаха по твърде крещящото облекло на Аманда и по лакираните й нокти и тя разбра, че рубиненочервената рокля, която набързо си беше преправила от една от работните си рокли, стремейки се да я направи да изглежда по-прилична, все пак беше прекалено помпозна за една обикновена дама.

Почтителното отношение на жената към нея, макар че беше учтива като към евентуален клиент, се стопи. Като кимна с глава, Аманда й се усмихна доверчиво:

— Колко дълго ще остана, зависи от това, дали ще харесам новото си имущество.

Тя остави озадачената жена да разсъждава над думите й и излезе.

 

 

Името на кочияша беше Уили. Стар, мургав и сбръчкан, той веднага се глави за екскурзовод, като й посочваше най-големите забележителности на Лексингтън, докато минаваха през града.

— Ей я опъръта, а туй е съдъ. Библютеката и Градският съвет са после няколко къщи. — Една усмивка още повече сбръчка загорялото му лице, когато той добави: — Идва ли тъ интересува, тъй кат дамите повечето ходят да пазаруват, отколкото да съ занимават с общински въпроси.

Въпреки вълнението си за това, че скоро ще види за първи път имението, Аманда прояви жив интерес към посещавани от най-взискателните дами магазини, които Уили й показа. Веднага щом й се отвореше възможност, тя трябваше да си поднови окаяния гардероб и да го замени с някой наистина модерен. Щом Лексингтън и „Мисти Вали“ щяха да бъдат нейн дом, тя трябваше да направи добро впечатление, а дрехите, които имаше, не бяха подходящи за тази цел.

„Мисти Вали“ се намираше на север и малко на изток от Лексингтън, на два часа с карета по приятен и сенчест път.

— Ей го отде започва имението нъ Гарднър. След около двайстина минути шъ сме до пътеката към къщъта.

Това, което приличаше на безкрайна ограда от дъски, се простираше в далечината, докъдето поглед стигаше — безкрайни пасбища, осеяни с пролетни диви цветя, а тук-там имаше по няколко дървета. Едно малко поточе криволичеше лениво из полята, коне пасяха на малки стада, необезпокоявани от минаващата карета, пчели жужаха по дивите детелини, които ограждаха пътя, а и лекият ветрец бе напоен с уханието на цъфналите орлови нокти.

От това, колко добре бяха поддържани стадата и пасищата, Аманда би трябвало да се подготви и за първото зърване на къщата. Но дори когато каретата зави по една полусенчеста алея, оградена от каменна стена, украсена със знаменца и с една редица от величествени вековни дъбове, тя все още не беше готова, тъй като къщата беше скрита зад едно хълмче и внезапно изникна пред нея — горда, внушителна, бляскава като бижу, обляна от жълтеникавочервените лъчи на отиващия си вече ден.

— О, господи! — възкликна Аманда. Дъхът й секна и тя се опита да обхване цялата къща с очи.

Никога, дори и в най-дръзките си мечти, не си беше представяла, че може да види къща като тази. Тя се изправяше величествено, на три етажа и с тавански помещения, с осем огромни, кръгли колони, които грациозно служеха за опора на една голяма веранда над портала и на тая над нея. От всяка страна на централната част на сградата се простираше по едно крило с плосък покрив и с декоративна балюстрада. Ослепителната белота на къщата беше разчупена от безбройни прозорци, покрити със сиво-синкави кепенци.

Когато каретата спря пред входа под верандата, Аманда зяпна, гледайки със страхопочитание двойните дъбови врати, които бяха украсени със сложна резба.

— Това ли е? — изписка тя, като все още не можеше да повярва. — Това ли е къщата на Гарднър?

— И дума да няма — каза Уили, като се засмя, наслаждавайки се на реакцията й. — Прилича на нещу, в което сякъш Господ живее, а?

Аманда трябваше да се съгласи. Тя сякаш беше в рая.

Докато Уили разтовари чантите й и ги постави пред вратата, тя се опита да си събере ума. След няколко минути щеше да се срещне с брата на Тед Гарднър и не искаше да остави впечатление за себе си като за слаба и лекомислена жена, когато му съобщи, че тя е новата собственичка на „Мисти Вали“. Независимо от своя и неговия шок, тя ще се държи твърдо пред него, като го накара, а и всички останали, да разберат, че е тук, за да поеме фермата.

Като й помогна да слезе от каретата, Уили вдигна голямото медно чукало и удари силно.

— Те сигурно ядът сега — каза той и черните му очи проблясваха. — Но туй шъ ги накара да се поръзтичат.

Измина сякаш цяла вечност, преди вратата да се отвори и да се появи един висок слаб мъж, облечен в тъмен, добре ушит костюм, който доста приличаше на кочияшите дрехи на Уили.

— Да? — попита той сдържано. Погледът му бързо обходи Аманда от глава до пети и неодобрителното му изражение подчерта още по-силно бръчките по бледото му, съсухрено лице.

За момент Аманда изгуби ума и дума, като се чудеше дали този е някой слуга или Грант Гарднър. Като реши, че това е икономът, защото беше сигурно, че за къща като тази Гарднърови са наели всякакви слуги, тя се съвзе, погледна мъжа направо в очите, премести с език дъвката си към бузата и каза:

— Аз съм Аманда Сайтс и съм тук, за да се срещна с мистър Грант Гарднър.

— Той очаква ли ви, мис Сайтс? — попита мъжът. Акцентът и тонът му лъхаха на британско превъзходство, когато я погледна отвисоко.

— Със сигурност не ме очаква, но може да съобщите за мен — каза Аманда и влезе в широкото фоайе, като мина покрай иконома.

Пренебрегвайки слугата, който беше зяпнал от учудване, тя се обърна към Уили, който стоеше и се подсмихваше на вратата.

— Ако обичаш, внеси ми багажа. Ще се погрижа за него по-късно. И, Уили, благодаря за съдействието.

Аманда бръкна в чантичката си и пусна в ръката му няколко монети, докато кочияшът поставяше багажа й на земята, като без малко не го стовари върху черните лъскави обувки на иконома.

Въпреки че Уили би дал надницата си за цялата седмица, само за да остане да погледа предстоящата среща, той прие монетите с кимване и се оттегли.

— Мноу благодаря, мис, и късмет!

— Вижте, мис Сайтс… — поде обърканият слуга.

— Не, вие вижте! — прекъсна го Аманда. — Трябва да видя мистър Гарднър и ако не му кажете, че съм тук, ще отида сама да го потърся.

Тя му отправи най-строгия си поглед, който беше ошлайфала в течение на години, докато се защитаваше от нежеланите обожатели.

— Е, кое предпочитате?

Той я погледна и очите му проблеснаха, сякаш обмисляше дали да я изхвърли през вратата заедно с целия й багаж, но тя стоеше твърдо, като мълчаливо го предизвикваше да направи точно това. Аманда много пъти беше блъфирала, използвайки точно този поглед. Той винаги действаше безпогрешно. И сега стана така.

— Изчакайте тук, ако обичате — измърмори икономът след малко.

Макар че не й предложи стол, Аманда седна на един. Краката й леко трепереха и тя се отпусна върху коравата възглавница, наблюдавайки как икономът крачи по коридора. Като се огледа, най-после си пое спокойно дъх и започна да обхожда с поглед всичко, което я заобикаляше.

Фоайето, което продължаваше в широк коридор, не беше голямо, но беше обзаведено великолепно — под краката й имаше скъп мрамор, оформен в много сложни шарки, над главата й проблясваше кристален полилей с пет висулки. Красивите копринени пердета, покрити със завеси от розово кадифе, подхождаха на релефния тапет. Между стола й и този до него се намираше малка полица за шапки, направена от черешово дърво, полирана до мек блясък и украсена с голям букет от наскоро откъснати пролетни цветя, натопени в една невероятно красива ваза. От едната страна на вратата имаше поставка за чадъри, а от другата — закачалка за дрехи с много огледала.

Надолу по дългия коридор се виждаше широко стълбище, което водеше към втория етаж. Перилата му и страничните плоскости бяха изваяни със сложна дърворезба. Всичко блестеше от чистота, носеше се приятният мирис на лимон и пчелен восък.

Почти беше сигурна, че високомерният иконом е решил да я остави, докато пусне корени, когато той се появи, все още строго намръщен.

— Господарят вечеря и не иска да го безпокоят точно сега. Може би бихте могли да предадете съобщението си по мен или да дойдете някой друг ден, когато е по-удобно.

— Може би бихте могли да кажете на вашия господар да си остави чинията за малко и да спре да си похапва. И нещо повече, той би могъл да ме покани да споделя трапезата му, тъй като все още не съм вечеряла — отвърна Аманда с много сладка усмивка. — Кажете му, че става въпрос за „Мисти Вали“ и за брат му Тед и че повече няма да позволя да бъда връщана или изхвърлена през вратата от някакъв си надменен слуга.

— Хм! — изсумтя икономът високомерно.

— Е, всички преживяваме моменти на изпитание — каза тя с презрителна насмешка и без каквото и да било съчувствие — и няма, само за да угодя на вас и мистър Гарднър, да се откажа. — Тя му помаха с ръка за сбогом, когато той тръгна. — Вървете и този път побързайте, чувате ли, защото съм изморена, гладна и търпението ми се изчерпва. И ми повярвайте, като ви казвам, че ще стане лошо, когато търпението ми съвсем се изчерпи.

Мъжът се върна почти веднага.

— Насам, ако обичате.

Той я поведе навътре през един мрачен хол и няколко плъзгащи се врати, докато стигнаха една голяма трапезария.

Тази стая беше още по-внушителна: с два блестящи полилея, със завеси, напръскани сякаш със злато, с гоблени, с мебели от масивно орехово дърво, с бюфети и една маса за хранене с поне двадесетина места. На нея имаше два сребърни свещника, всеки с по шест свещи, между които беше поставена сребърна купа.

В началото на масата, както му и подхождаше, седеше най-красивият мъж, когото Аманда някога беше виждала. С черна коса като нейната, с блестящи зелени очи и такива изящни черти, че тя занемя. Грант Гарднър беше живия образ на истински благороден мъж. Тук, от плът и кръв, стоеше пълното копие на човека, чиито образ Аманда си беше създала в момичешките си мечти, образ на бленуван любовник, на таен принц от приказките, на рицар на сърцето й, който щеше да узнае най-съкровените му тайни. И това, че го видя изведнъж пред себе си, в тази трескава атмосфера, накара кръвта й диво да нахлуе в главата и тя се замая и изчерви, докато го гледаше, без да може нито да помръдне, нито да проговори, тъй като невярващите й очи се бяха впили в него.

Независимо от това, че беше седнал и наполовина скрит от масата, Аманда веднага разбра, че е висок, широкоплещест, силен и решителен. За това можеше да се съди по твърдо стиснатите зъби, по квадратните му челюсти, по интригуващата трапчинка в средата на брадичката му, по упоритата извивка на строгите му, но сочни устни, по пронизващия поглед на зелените му очи, които я преценяваха, докато той продължаваше да мълчи.

Изчервяването на Аманда веднага предопредели преценката му за нея: или жената беше виновна за нещо, или беше прекалила с ружа. Тъй като все още не знаеше какво иска тя, Грант можеше единствено да предположи, че брат му по някакъв начин се е забъркал в поредния скандал, а също и жената, която стоеше пред него.

В този случай обаче едва ли би могъл да хвърли обвинението единствено върху Тед. Жената беше красива, дългокрака и щедро надарена. В нея имаше нещо екзотично. Може би за това впечатление допринасяше деликатната структура на лицето й, фините скули и лъскавата абаносовочерна коса или може би големите й, леко извити нагоре, сини очи, които изглеждаха толкова невинни и в същия момент — толкова видели (като тези на Ева, преди да откъсне ябълката от райската градина). Леко треперещите й пръсти бяха изящни; внимателно изпилените, дълги и добре поддържани нокти бяха лакирани с подходящ цвят за яркочервената й рокля, която прилепваше на гърдите й като втора кожа; изключително високите токчета на обувките караха краката й да изглеждат невероятно дълги. Тя наистина беше много привлекателна, макар че определено не беше дама. Нито пък облечена като такава.

Ето защо за Грант тя беше виновна за нещо, още преди да знаеше за какво да я обвини. В каквато и лудория да беше въвлякла Тед, щеше да разбере, че Грант не е толкова наивен, колкото по-малкият му брат. За каквото и да ставаше въпрос, той ще я надхитри и ще я накара да побегне с изкусителната си опашчица, завряна между краката, без да успее да получи нищо.

Докато той мълчаливо я преценяваше, Аманда едва не припадна в краката му от прехласване. Това би шокирало всичките й приятели. Те определено не биха очаквали подобно нещо от обикновено разумната Аманда, която обаче сега срещаше мъжа, който караше сърцето й да бие силно.

Най-накрая той заговори:

— Чалмърс ми каза, че настоявате да говорите с мен за брат ми, мис… Сайтс, нали?

Тонът му беше властен и обиждащ, и ефектът, който възпроизведе, беше като от лек шамар по бузата, но това я накара да се съвземе и да си спомни за своята цел. Този мъж може да имаше лице и тяло на бог, но доста неща му липсваха в държанието. Мобилизирайки всичките си вътрешни сили, Аманда отговори със същия студен глас като неговия:

— Да, Аманда Сайтс, и тъй като изглежда, че живеете тук, считам, че това, което имам да кажа, засяга и двама ни.

— О! — Тъмните му вежди се повдигнаха високомерно, а той продължи да я преценява. — Икономът ми ме информира също така, че сте пристигнали и сте довлекли всичкия си багаж. Смятате да се нанесете направо, така ли?

— Всъщност, да — каза тя.

Тъй като разбра, че от този аристократичен кретен напразно би чакала покана да седне, тя издърпа един стол и седна до масата.

— Смятате ли, че ще мога да вечерям, докато говорим? Цял ден пътувах. Изморена съм, гладна съм и в момента не съм в настроение, а една вечеря и гореща баня биха ме освежили.

И погледите им, и решителността им се сблъскаха в търсене на надмощие, докато накрая Гарднър повдигна рамене, подари й една ледена усмивка, пресегна се и позвъни с едно малко сребърно звънче, сложено от едната страна на чинията му. Отново настъпи тишина. Единственият звук беше този от тиктакането на часовника над камината. Когато един слуга се отзова на повикването, Гарднър му нареди:

— Ако обичаш, сложи още едни прибори за мис Сайтс и й донеси нещо за ядене.

— Благодаря — каза Аманда със стиснати устни.

Той отново повдигна рамене.

— Семейството ми винаги е било известно с гостоприемството си. — Той натърти последната дума, като почти я изръмжа. — Какво ще кажете за едно питие, докато чакате вечерята?

— Да, благодаря.

Грант стана, наля малко вино в една чаша, постави я пред нея и отново седна на мястото си.

— А сега — заяви той, като отпи от чашата си, — хайде да се заемем с проблема. Колко искате?

Аманда премигна, не съвсем сигурна, че е разбрала този тъп въпрос, но сигурна, че е нещо неприятно. Е, щом той ще се отнася по такъв начин, така да бъде. Тя се подготви да защитава правата си.

— Всичко — отговори тя спокойно, а лицето й не трепна.

Той почти се задави при думите й.

— Всичко от кое? — отвърна той, като привидно спокойното му изражение се замени с гневно. — Какво ти обеща брат ми срещу твоите услуги? Къща? Дрехи? Скъпоценности? Безгрижен живот като негова любовница? Какво точно? — попита той грубо.

Тя изобщо не беше изненадана от прибързаните му предположения, след като цял живот беше чувала подобни неща. Но побесня от това, че той се осмеляваше да се отнася с такова превъзходство към нея, само заради положението си и външността си.

— Той ми обеща „Мисти Вали“. „Всичко, заедно с конюшните“, както щедро заяви самият той.

Грант не можеше да повярва, че тази жена е толкова нагла. За бога, тя беше направо безсрамна! Идва в дома му с някакви абсурдни искания! Очите му се плъзнаха надолу по ръката й, която беше на масата.

— Не виждам халка, мис Сайтс — каза с подигравателна усмивка той. — Очевидно Тед не е бил толкова очарован от вашите прелести, та да си загуби ума и да се ожени за вас. А това е единствения начин, по който можете да докопате в ноктите си някой квадратен сантиметър от „Мисти Вали“. Но дори и тогава щях да успея да анулирам брака ви и щяхте да си съберете багажа, съжалявайки за всичките си хитри планове, които сте кроили. Ако сте бременна и ако успеете да докажете, че детето е на Тед, ще се погрижа той да плаща необходимата издръжка, и то единствено заради детето. Но дотук свършва щедростта ми. Когато приключите с вечерята, ще изпратя някой да ви закара обратно в града.

Очите на Аманда проблясваха като саби, докато тя се опитваше да се придържа към поведението си досега и да преглътне псувнята, която й беше на устата, и полагаше усилие да си напомня, че трябва да се държи като дама.

— Това няма да бъде необходимо, мистър Гарднър. Аз дойдох тук, за да остана. Вижте, не съм тук, за да предявявам претенции, породени от някаква романтична връзка. — Тя млъкна за момент и след това добави злъчно: — Брат ви не беше омаян от мен, а от играта на покер с високи залози на борда на „Царицата на хазарта“ миналата седмица. Когато загубите му драстично нараснаха, той отчаяно заложи фермата за коне и я изгуби. Аз я спечелих. И сега съм новата собственичка на „Мисти Вали“. — Преди Грант да успее да осмисли невероятното й изявление, тя бръкна в чантичката си и извади писмо, върху което беше написано името на Грант. — Това писмо до голяма степен ще обясни нещата. Тед ми каза да ви го донеса, тъй като очевидно няма намерение да се върне и да застане лице в лице с вас.

Слепешката, като човек, обзет от кошмар, Грант пое писмото от нея. Отвори го безмълвно и започна да го чете — загорялото му лице най-напред пребледня, а след това кръвта отново нахлу в него, след като той узна жестоката истина.

— По дяволите, Тед! — промърмори с присвити устни, без да осъзнава, че говори на глас. — Глупак! Безмозъчен идиот! Виж докъде ни доведе този път безразсъдството ти. Как можа да направиш такова нещо?

— Ако ще представлява някакво успокоение за вас, брат ви се чувстваше ужасно, когато загуби наследството си — подхвърли Аманда. — Беше толкова объркан, че ако не беше приятелят му, мистър Уидмарк, страхувам се, че щеше да се удави. Едно е сигурно: той не искаше да ви съобщи сам тази лоша новина.

— Къде е той сега? — попита дрезгаво Грант, като все още внимателно се вглеждаше в трудноразбираемия почерк на брат си, който никога не би могъл да сбърка.

— Нямам никаква представа. Слезе от парахода в Сейнт Луис, но изобщо не знам къде е отишъл след това.

Грант вдигна глава и прониза Аманда с поглед, изразяващ истинско отвращение.

— Как го направихте? — изръмжа той. — Напихте ли го, че да не разбере какво залага? Или го омаяхте с тези големи сини очи? Белязали сте картите? Сменили сте тестето? Как?

Мимолетното й съчувствие се превърна в злъчен гняв. Тя отвърна на предизвикателния поглед и каза с леден глас:

— Никога през живота си не съм мамила на карти, а и изобщо не беше необходимо за брат ви, тъй като той е най-лошия играч на покер, който някога съм виждала. Тъй че не се опитвайте да стоварите вината на някой друг, вместо на него. Всъщност аз се опитах да го убедя да не прави такава глупост. Бяхме седем души на масата и всеки би могъл да потвърди моите думи, включително и мистър Уидмарк, който е ваш съсед, доколкото знам. Вижте, разбирам гнева ви и ви съчувствам за невероятния шок, че сте загубили дома си, но не съм длъжна да търпя обидния ви език. Ако смятате, че можете да преодолеете враждебността си към мене, аз наистина бих имала желанието да ви задържа като надзирател, ръководител — какъвто и да е — тъй като много малко знам за това, как се ръководи ферма за коне, но…

Саркастичният смях на Грант изведнъж прекъсна възмутената й реч.

— Ох, каква жена! Ама вие наистина сте супер! — възкликна той иронично. — Но, както изглежда, аз не съм единствения, който ще бъде изненадан. Рискувайки да разбия красивите ви мечти, трябва да отбележа това, което моят брат очевидно е пропуснал да спомене. Тед притежава само едната половина от „Мисти Вали“, а аз — другата.

— Какво? — Очите на Аманда се разшириха от учудване.

— О, да! — увери я той, като устните му се бяха изкривили саркастично. — Според завещанието на баща ни, имуществото беше разделено наравно помежду ни. Тъй че, мис Сайтс, вие не сте чак толкова преуспяваща, колкото си мислите. — И без да прикрива гнева си, с предизвикателен жест към обрата на съдбата, която ги беше събрала сега, и то по такъв начин, той вдигна чаша в чест на Аманда: — Наздраве за най-отвратителната връзка, която някога е съществувала между хора или животни. И дано Бог е милостив да бъде кратковременна, тъй като няма съмнение, че ще е неприятна. — Той ядосано изпи питието си на един дъх, стана, закрачи към вратата, възнамерявайки да напусне стаята и да се освободи от присъствието й колкото е възможно по-бързо. Преди да излезе, още веднъж я погледна навъсено: — Ако бях на ваше място, нямаше да се разполагам така, мис Сайтс. Всъщност всичко би приключило по-бързо, ако не си правите труда да разопаковате багажа си. Няма да останете толкова дълго, че да измърсите и един чифт чаршафи.

— Бихте ли се обзаложили за това, като заложите своята половина от фермата? — стрелна го тя с отговора си. Гордостта й беше засегната и очите й бляскаха.

Погледът му се плъзна по нея с подчертано презрение.

— А вие, мис Сайтс, с какво бихте ми отговорили на свой ред? С изкушаващото си тяло, може би? — Преди тя да успее да отговори на обидата, той се присмя безмилостно: — Няма значение, скъпа. Може да ти плащат доста за услугите, но за мен те не представляват интерес.

Стъпките му бяха последвани от гневния й вик, а също и от чашата й за вино, която се разби в рамката на вратата и се разпръсна на блестящи късчета точно над мястото, където той беше стоял миг преди това.

Войната беше обявена.