Катрин Харт
Изкушение (23)

Глава двадесет и трета

Минаха няколко дена, преди Грант да се реши да каже на Аманда какви слухове се носят из града. И той, както и Пепърмайер не искаше да бъде човека, който ще й каже, и изобщо не знаеше как до го направи. Беше сигурен, че Аманда ще се разстрои, че това дълбоко ще нарани нежната й душа, и той направо се изплаши при тази мисъл. Ето защо отлагаше колкото можеше, като напразно се надяваше междувременно да намери някакво просто решение на проблема.

Когато Аманда спомена, че ще заведе Бетси в Лексингтън да купи някои нови рокли за приятелката си, Грант разбра, че повече не може да отлага. Нямаше как да го избегне. Тя трябваше да знае за това, преди да се сблъска с нажежената атмосфера, трябваше да е подготвена и да научи всичко от него.

Аманда направо избухна. Първият й изблик на гняв беше отправен към надутите членове на асоциацията на отглеждащите коне.

— Гадни лъжещи глупаци! Лигльовци и сополанковци! Ах, тези… тези конски задници! — Като скочи от стола си, тя започна да крачи напред-назад из кабинета и като стигаше до бюрото, отваряше чекмедже след чекмедже и ровеше във всяко от тях. — По дяволите! Къде съм си сложила дъвките! — изруга тя и още повече се ядоса. Като не можа да ги намери, отвори рязко табакерата на Грант и взе една пура. — По дяволите проклетата дъвка! — избухна тя. — Ако някога започна да пуша, то едва ли би имало по-подходящ момент! — С пура в ръка тя закрачи към вратата.

— Къде отиваш? — извика той след нея, безкрайно благодарен, че тя изля яда си в думи, а не в сълзи.

— В обора. Да псувам конете! Може и да изрина някоя конюшня, докато съм там, защото, ако не излея малко от яда си, направо ще експлодирам!

Грант тръгна подире й и не можеше да не се засмее, като си представи как тя ще „благославя“ всеки един от членовете на комисията и неговите роднини.

— Не можеш да пушиш в обора, Аманда — напомни й той.

— Тогава ще псувам в обора, а ще пуша на двора! И след това най-вероятно ще ударя няколко яки глътки от най-доброто ти уиски, за капак на всичко!

— Добре. Може би, ако се напиеш достатъчно, ще те прилъжа да играем на покер и ще си спечеля отново фермата.

— Ха! — възкликна тя. — Дори и тогава ще те победя без каквото и да било усилие, Гарднър. Пия бира от тригодишна възраст, а уиски — от четиринадесет и никога не съм стигала дотам, че да не мога да играя добре тази проклета игра.

— А какво ще кажеш за малко шампанско? — попита я той закачливо. — Тогава може би ще получа не само фермата, но и нещо друго. Всъщност има вероятност да получа всичко, което пожелая, и то без пари!

— Изобщо не ти препоръчвам да правиш каквито и да било опити. Както съм ядосана, още преди да си си свалил панталоните, ще съм те застреляла.

В действителност Грант се замисли дали наистина не заслужава да го застреля заради глупостта му и заради голямата му уста, които без съмнение спомогнаха за разпространяването на последните слухове, а също така и за голяма част от по-раншните.

В обора той стоеше настрана и се хилеше като идиот, докато я гледаше как се заема да чисти конюшните, мърморейки си нещо под носа. Когато най-накрая Аманда се умори, той я последва на двора и любезно й запали пурата, като положи усилия да си сдържи смеха, когато тя за първи път пое дима навътре и се закашля. Той обаче й даде няколко полезни съвета и я удари няколко пъти по гърба — доста силно, за да й помогне да си поеме въздух.

— Трябва да дърпаш по малко, скъпа, а не да се опитваш да засмукваш пурата до края. Опитай се да дръпнеш малко и задръж дима в уста, не го гълтай. После го изпусни.

Както винаги упорита, тя успя да дръпне няколко пъти, без да се закашля, но след това хвърли пурата.

— Уф! Как можеш да ги пушиш? — попита тя, като правеше физиономии. — Все едно, че в тези пури няма тютюн, а конски тор.

— Внимавай да не чуят местните производители на тютюн такива сквернословни думи по техен адрес, иначе и те ще ти се обидят както тези от асоциацията.

— Тези мерзавци не са ми наполовина ядосани, колкото аз на тях — каза тя с основание. — Може да ми отнеме много време, но ще намеря начин да им го върна. А също и на оная малка отвратителна измамница, за която беше сгоден!

— Почти сгоден — поправи я той тихо.

Тя махна с ръка, отхвърляйки репликата му.

— А какво ще кажеш за Дарси? Не е ли заслужил и той малко гняв?

— За него все още се замислям — каза тя, като го погледна на кръв. — В крайна сметка, той просто направи това, което би направил всеки измамен обожател, след като ти издрънка за нас двамата. Ако някой заслужава да получи добър урок, за да се научи да си държи устата затворена, това си ти, Грант Гарднър! Нямаше да имам почти никакви проблеми сега, ако не ти беше толкова дълъг езика!

— Е, напоследък и някой друг си е отворил устата — информира я той. — Може би някой от нашите работници, ако Пепърмайер е прав. Някой, който украсява това, което е чул, както му харесва.

Аманда кимна с глава отчаяно.

— Значи оттук изтича информация. По дяволите! Изобщо не искам и да си помислям, че някой от хората, които работят за нас, толкова ме мрази, че може да си получава от мен заплатата и същевременно да разпространява лъжи. Чувствам се така, сякаш някой ме използва, ужасно ме използва.

— На никого не му харесва да го правят на глупак, Аманда. Ако ще се почувстваш по-добре, възнамерявам да открия кой е виновника. И ако е някой от нашите работници, ще имаш удоволствието лично да го уволниш и да гледаш как ще го изхвърля или как ще я изхвърля от имението.

 

 

Докато Грант започна да отхвърля един по един заподозрените, Аманда направи всичко възможно да не показва пред никого колко е ядосана. Всъщност през следващите няколко дена тя се опита да бъде нарочно любезна и вежлива с всичките си работници, като се уповаваше на това, че ако се държи добре, ще покаже на виновния, че не е чак толкова лоша, колкото си е мислел, и ще спре слуховете.

Усилията й се оказаха напразни, макар че тя разбра това, когато вече беше прекалено късно. Веднъж, когато идваше откъм родилното, където Грант правеше необходимите реконструкции, и ушите й все още пищяха от звука на трионите и чуковете, с които мъжете работеха, и като си мислеше за разни други неща, тя изобщо не обърна внимание, че беше тръгнала към голямата конюшня по по-краткия път — този, който минаваше зад ковачницата.

Тогава един мъж й прегради пътя и Аманда веднага разбра, че е в опасност. Той се казваше Дел Ъркъл и беше един от работниците, които я гледаха похотливо още от деня на пристигането й. Защо не го беше уволнила досега и тя не можеше да разбере, но да е мислила по-рано, сега вече беше късно.

— Е, малка госпожичке — каза той и се ухили, а очите му проблеснаха, — виждам, че сте тук отзад сама. Търсите стария Дел, нали?

Като положи неимоверно усилие, тя погледна надолу, тъй като инстинктът й подсказваше, че най-лошото нещо, което би могла да направи, е да покаже страха си.

— Махни се от пътя ми, Ъркъл, и се върни на работа. Не ти плащам, за да стоиш и нищо да не правиш.

— О, аз възнамерявам да направя нещо, наистина — увери я той, като се усмихна толкова злокобно, че тя цялата настръхна. — Възнамерявам и аз да опитам малко от това, от което шефът отдавна вкусва.

Бавно, без да отмества погледа си от неговия, Аманда започна да се отдръпва. С крайчеца на очите си тя видя една желязна тръба, която подпираше и държеше отворен задния прозорец на ковачницата. Само да можеше да стигне до него, тя щеше да има с какво да се отбранява!

— Ъркъл, предупреждавам те — каза му тя, като се молеше той да не забележи как бавно отстъпва към тръбата. — Ще съжаляваш, ако ме докоснеш!

Той се изсмя с такъв заплашителен глас, че тя потръпна.

— Ще те докосна, и то не само с ръка, момичето ми, и нищо не можеш да направиш, за да ме спреш. Нали? Нима си мислиш, че не съм забелязал как ме гледаш понякога? И как вървиш така, че всички мъже да се обръщат подире ти? Ти си като клечка кибрит, която търси кой да я запали и точно аз съм този, който ще ти покаже как става.

Аманда вкопчи пръсти около тръбата зад гърба си и си помисли, че ще припадне от радост, че успя да стигне до нея. Сърцето й толкова лудо биеше, че тя почти не чуваше заплахите на Ъркъл. Като се приближи до нея, тя силно дръпна тръбата, изтръгна я и препъвайки се, залитна напред поради тежестта и дължината й. Прозорецът на ковачницата се затвори с трясък, като заглуши първия й вик на ужас.

Но Ъркъл сграбчи тръбата и я издърпа от ръката й. Тя удари нападателя си силно по крака. Като изстена от болка и погледна отмъстително, той хвърли металната тръба настрани, сякаш беше сламка. Аманда пищеше като полудяла, а той изръмжа:

— Не трябваше да правиш това. Не ме карай да полудявам, защото и без това възнамерявам да се държа гадно.

Той отново се опита да я сграбчи, като я хвана за ръката и я дръпна толкова силно, че Аманда се изплаши, че ще я откъсне. Очите й се замъглиха от сълзи на безпомощност, когато той я хвърли на земята и се стовари върху нея. За миг писъците й секнаха, защото й беше изкарал въздуха. Преди отново да може да си поеме дъх, той запуши устата й с огромната си ръка и пискливите й викове се превърнаха в тих хленч.

Другата му ръка беше под полата й, коленете му вече си проправяха път между краката й, когато бодването от една вила, опряна в гърба му, го сепна. Той се отърси, сякаш се пробуждаше от някакъв кошмарен сън, и бавно погледна огромния чернокож, който държеше оръжието. За свой голям ужас Аманда чу Ъркъл да се смее високо.

— Продължавай, негре — каза той подигравателно, — ще те обесят толкова бързо, че няма да имаш време да усетиш въжето около врата си!

Макар че и двамата разбраха, че заплахата на Ъркъл е напълно основателна, Арън не отстъпи.

— Изпратих момчето да повика мистър Гарднър, мис Аманда — каза й той спокойно, като продължаваше да натиска Ъркъл в ребрата с вилата.

Още не изрекъл тези думи, Грант и още няколко мъже се появиха иззад ъгъла на постройката.

— Можеш да се дръпнеш назад сега, Арън, пусни го — каза Грант, като гледаше с убийствен поглед. — Аз ще се разбера с него.

— Видя ли, момче? Какво ти казах? — ухили се Ъркъл, като изобщо не схвана намерението на Грант и си мислеше, че гневът му е насочен към Арън, а не към него. Той се изправи на крака. — Шефът знае…

Ударът, който Грант нанесе с юмрук по устата на Ъркъл, го накара да преглътне останалата част от репликата. Последва още един, но този път в коремната област, който му изкара въздуха и го накара да се свие. Докато Грант продължаваше да налага нападателя на Аманда, Арън я отведе настрани и я предаде в ръцете на Пади. Ако той не я беше хванал, тя щеше да се свлече плачеща на земята.

След няколко минути всичко свърши и Грант изсъска:

— Вземай си партакешите и се махай оттук, Ъркъл, докато все още можеш. И ако някога се приближиш на десет мили до „Мисти Вали“ или до Аманда, ще си голям късметлия, ако изгниеш в затвора, защото по-вероятно е да се окажеш заровен в някой гроб из полята, където никой никога няма да намери вмирисаното ти тяло, освен ако не реши да разбере, защо там тревата расте по-нависоко…

Докато другите побързаха да отведат Ъркъл от това място, Грант насочи вниманието си към Аманда. Плачът й беше стихнал и сега тя само хълцаше и се взираше в Грант с влажните си сини очи.

— По дяволите, Аманда! — изпсува той. Все още не беше излял гнева си и започна да й се кара, като в момента изобщо не го беше грижа дали тя го заслужава или не. Като дойде и ги завари по този начин, с Ъркъл отгоре й, той беше се уплашил толкова много, че не би искал да си го признае. Веднага му стана ясно какво можеше да се случи, ако Арън не беше чул писъците на Аманда. — Колко пъти трябва да ти казвам да внимаваш с тези мъже? Колко пъти трябва да ти повтарям едно и също нещо, за да ти влезе в мозъчето?

— Вината не… не беше моя — заекна тя, като цялата трепереше.

— Кой, ако не ти, беше толкова глупав да се мотае зад ковачницата, където никой не го вижда и чува?

— Аз… аз…

— Точно така. Ти! И заради това едва не те изнасилиха!

Гневът и най-искреното възмущение най-накрая развързаха езика на Аманда.

— Вината беше колкото моя, толкова и твоя! — отвърна му тя за негово голямо учудване. — Ти беше този, който се отнасяше с мене като с мръсница и ме тъпчеше. Ти ми отказа елементарно уважение още в момента, когато пристигнах, и направи всичко възможно всички да разберат за каква ме смяташ. Как трябваше да преодолея това, Грант? Кажи ми, защо работниците ще се отнасят по-различно към мен, щом самият ти ги научи още от началото да се отнасят презрително! Ти им даде пример, ти беше техния водач и те те последваха! Имам само една шепа приятели тук, които пренебрегнаха твоето мнение, че съм измамница и курва. Останалите просто ти подражават.

Думите й бяха толкова правдиви, че Грант се почувства като ударен с мокър парцал, и това го накара да види резултата от презрението и предразсъдъците си. Картината, която Аманда му описа, изобщо не беше приятна, нито пък истината, която трябваше да приеме за себе си. Но всичко беше вярно. И по-рано си го беше признавал донякъде, но сега осъзна, че трябва да разбере и да приеме истината за себе си — да я приеме в собственото си сърце и душа.

— Аманда, съжалявам — започна той, като посегна към нея и отправи най-искреното извинение, което някога беше произнасял.

Аманда потрепери и се дръпна настрана, сякаш й подаваше пълна шепа с гърчещи се змийчета. Макар че реагира така, защото беше уплашена след нападението на Ъркъл, а не за да отблъсне Грант, той не го разбра по този начин.

— Чудесно. Оставям те сега, Аманда — каза с равен глас. — Ще поговорим по-късно, когато си по-добре настроена към мен.

 

 

Имаше много неща, за които Грант трябваше да си помисли, най-вече за отвратителното си държание и за последиците от него. Колкото повече мислеше, толкова по-виновен се чувстваше. Ако не беше той и начинът, по който беше се държал с нея, на Аманда нямаше да й се наложи да преживее неодобрението на околните, нито пък щеше да е подложена на риска да я изнасили някой от собствените му работници. Само ако беше приел присъствието й по-нормално, ако не беше се отнасял постоянно с пренебрежение към нея, ако не я беше измъчвал, ако беше спазил елементарното благоприличие и се беше държал настрана от нея, тя щеше да има възможността да разпръсне всякакви обвинения относно репутацията си и щеше да върви с високо изправена глава.

Но не! Той й беше откраднал най-скъпото нещо, дадено й от бога, когато, без да се замисли, беше отнел невинността й. След това я нарани повторно, като разкри интимните им отношения на Дарси, а съответно и на цял Лексингтън. Сега трябваше да измисли някакъв начин, по който да оправи нещата и за двамата, макар че изобщо не знаеше какво би могъл да стори.

От цялата тая бъркотия в главата му се въртяха две различни мисли, които привидно нямаха никаква връзка помежду си. Едната беше тази, която Пепърмайер подхвърли на шега — да даде обява във вестника. Другата, доста по-объркваща, беше предизвикана от думите на Мейси — да се ожени за Аманда. Колкото повече обмисляше всяка идея поотделно, толкова повече те се смесваха, докато накрая се сляха в една.

Да речем, че се оженеше за нея. Ако му станеше жена, щеше ли да се подобри общественото мнение за нея? Щяха ли хората да започнат да я уважават повече, отколкото преди? Може би, когато отново стане собственик на „Мисти Вали“, както би следвало по закон, след брака и той ще получи отново уважението на хората към себе си. Освен това Грант отдавна беше член на асоциацията на отглеждащите коне, дори и сега, когато на Аманда й беше отказано това право.

Разбира се, Анабела нямаше да престане със своите лъжи, нито пък Дарси. Ако не помогнеше нищо друго, то съдбата щеше да се намеси, когато Анабела родеше дете, което изобщо нямаше да прилича на Грант. А що се отнася до приказките на Дарси, те лесно можеха да бъдат обяснени с чувство на ревност и характеризирани като естествена реакция на отблъснат ухажор. Ако всичко това не свършеше работа, Грант щеше да прибегне до последната мярка — да направи публично изявление в „Лексингтън нюз“, като назовеше определени имена, дати и места, така че всички да ги узнаят.

Да, колкото повече се замисляше над проблема, за неговото решаване и за вероятния резултат, толкова повече разбираше, че бракът беше единствения изход, като оставим настрана факта, че не обичаше Аманда и че тя все още не беше дама, или поне не беше това, което той влагаше в тази дума. Както баща му обичаше да казва: „На каквото си постелиш, на такова ще легнеш“ и Грант просто трябваше да легне на това, на което си беше постелил. В този случай женитбата беше най-разумното, най-джентълменското нещо, което можеше да направи.

След като стигна до този извод, макар че го беше донякъде страх, разбра, че единственото нещо, което трябваше да направи, беше да убеди Аманда.

 

 

— Ти да не си се побъркал напълно? — възкликна тя, като не можеше да повярва на ушите си. — До вчера ми казваше, че съм идиот, и ми крещеше. Само преди месец едва можеше да ме гледаш и съвсем ясно си спомням, че ми каза, че аз съм последната жена, за която може някога да се ожениш. А сега изведнъж нямаш търпение да ме заведеш до олтара! Грант Гарднър, ти си най-откачения, най-ненормалния човек, когото някога съм срещала! Нарочно ли се опитваш да ме подлудиш, или си такъв по природа и го правиш естествено?

— Аманда, ако се успокоиш малко, може би ще можем да обсъдим нещата разумно.

— Няма нищо разумно във всичко това! — настоя тя. — Кажи ми, Грант, ако се оженя за теб, какво повече бих спечелила от това, което притежавам в момента? — продължи тя, като показа с ръка къщата и земята около нея.

Той знаеше отговора, който можеше да я пречупи най-лесно, и го използва като комарджия, който изиграва най-силната си карта в най-подходящия момент.

— Уважение. Правото да се наричаш дама и никой да не може да се осмели да ти го отрече.

— Всичко това включва ли и теб?

— Да, Аманда — отговори той кратко, сякаш да признае това за него беше болезнено. — Като допълнение ще кажа, че ти ще имаш съпруг и свои деца — нещо, което всички жени толкова много желаят.

— Защото са глупави — измърмори тя в отговор, като си мислеше, че той не спомена нищо за неугасваща любов. Тя го изгледа хладно и каза: — А ти, от своя страна, ще си получиш обратно „Мисти Вали“, така ли? Възможно най-основателната подбуда да ми предложиш женитба.

— Изобщо не става въпрос за това.

— Не, аз мисля, че точно за това става въпрос, Грант.

— Тогава да разбирам ли, че ти отново отхвърляш предложението ми?

— Не, просто претеглям нещата, като се опитвам да разбера дали ще бъде добре за мен — отвърна тя. — Ако се оженим, какво ще се очаква да правя като съпруга? Тъй като Чалмърс се занимава с къщните работи, за мен няма да остане да правя нищо друго, освен да определям менюто и да се грижа за удобствата на бизнес клиентите ни и техните семейства — нещо, което и сега правя доста успешно. Ще трябва ли да се присъединя към някоя група жени и да бродирам, за да си уплътня времето? Или ще трябва да се науча да свиря на пиано?

— Ако искаш.

— Но аз не искам.

— Тогава какво предпочиташ да правиш? Казвай, Аманда! Да чета мисли, особено твоите, не е по силите ми.

— Искам да продължа да работя във фермата. Искам да продължа да се образовам за отглеждането на коне и за състезанията. Също така, понеже и двамата знаем, че съм по-добра от тебе в сметките, бих желала аз да правя всички изчисления в тефтерите.

— С други думи, от мен очакваш да ти позволя да ми бъдеш партньор както в брака, така и в бизнеса?

Тя кимна.

— Да.

— Дадено. Ако и двамата сме наясно, че аз ще командвам и ще имам право на последна дума за всичко, макар че съм сигурен, че постоянно ще спориш с мен и ще ми надуваш главата.

Усмивката, с която му отговори, обещаваше точно това.

— Също така бих желала да си имам собствена сметка в банката.

Той се намръщи.

— Аманда, независимо от това, което си си мислила за мене по-рано, нямам никакво намерение да съм един стиснат съпруг. Ти ще имаш достатъчно пари за домакински нужди и допълнително пари за дрехи или за лични покупки. Няма да се нуждаеш от отделна сметка. Освен ако възнамеряваш да си имаш платен любовник.

— Надявам се да не ми се налага — каза тя високомерно. — Не, просто искам да си имам свои пари, които да харча, за каквото си поискам. Другите жени може да нямат нищо против да използват парите на съпрузите си за подаръци за рождени дни и Коледа, но мен това не ме устройва. Освен това трябва да се грижа и за Бетси и кой знае какво още ще стане за в бъдеще. Не мога да искам от теб да издържаш приятелите ми, когато знам, че изобщо не ги одобряваш.

— Можеш да си имаш своя сметка. Що се отнася до Бетси, докато е под моя покрив, ще й бъде създаден необходимият комфорт и ще й се оказват грижи.

— Колко великодушно, като се има предвид ситуацията.

— Нещо друго?

— В момента не мога да се сетя.

Макар че все още имаше резерви, сърцето й настояваше да приеме предложението му, а също така и всички рискове с него. Твърде дълго се беше отказвала от това, за което копнееше: да се надява, че някой ден Грант ще я обикне с цялото си сърце така, както го обичаше тя. Разбира се, той беше твърде своенравен, за да повярва в този критичен момент на признанието й в любов, както и на предишното й обяснение, последвало първото им страстно любене. Само времето можеше да докаже, че е искрена, а не някакви думи, казани сега.

Макар че много й се искаше да му каже истината, Грант трябваше да достигне до нея сам. Беше й необходимо той да вярва и да знае със сърцето и ума си, че тя се е омъжила за него, единствено защото го обича и че желанието й за уважение в обществото няма нищо общо. Аманда усети, че тогава и само тогава те ще бъдат истински щастливи заедно, че тогава любовта и доверието им ще са взаимни. Това беше един риск, който тя искаше да поеме, и безсъмнено най-голямата игра в живота й.

Грант гледаше как Аманда очевидно обмисля всичко, което вече бяха говорили, и несъзнателно дъвчеше не само дъвката, но и долната си устна. Най-накрая, с една дълбока въздишка, тя каза:

— Добре. Кога и как ще осъществим този рискован скок в брачното блаженство?

— Твоят ентусиазъм е направо завладяващ — отговори той с неприкрит сарказъм. — Веднага щом мисис Лелен ти ушие сватбена рокля. Дай й повече пари, за да побърза и да ти направи една чисто бяла рокля, Аманда. Чист блестящ бял сатен и изобилие от дантела.

— Грант! За бога! Това е равнозначно да хвърлиш истинско предизвикателство в лицето на хората от цял Лексингтън!

Грант повдигна рамене, намекът предизвика една нахална усмивка върху устните му.

— Ще бъдат изпратени покани до нашите най-влиятелни клиенти, включително до сенатора, мисис Уиттейк и, разбира се, Арт Мейси.

— А Бетси? — попита Аманда, като го погледна упорито.

Грант издържа на погледа й.

— Естествено. Веднага щом уточня всичко, ще те информирам за датата. Възложи на Чалмърс да се заеме с подготвяне на тържеството в църквата.

Сега, след като беше се съгласила на таза абсурдна връзка, на Аманда й хрумна още нещо.

— О, Грант! — простена тя. — Какво ще стане, ако никой не дойде. Ще изглеждаме страхотни глупаци. Може би не трябва да го правим.

— Ще има хора, дори да е само от уважение към родителите ми или пък да задоволят непресъхващото си любопитство — увери я той.

— Аз дори не зная към каква вяра принадлежиш — започна да се противи тя, обхваната от паника. — Като се замисля сега, аз наистина зная съвсем малко за теб. Не знам откъде води корените си твоето семейство, макар че Анабела ми беше споменала нещо за Англия, нито пък с какво се занимават роднините ти, нито кой е любимия ти цвят, кой е засял розите в градината до къщата, нито пък къде си шиеш ризите. Нито… о, нищо не зная за теб!

— Аз съм лютеран. Тази религия е много близо до католицизма. Семейството ми води началото си от Англия, макар че имам малко роднини в Ирландия и Шотландия. Една доста странна смесица. Някои от тях са фермери, други са собственици на магазини, дори има една дукеса, ако трябва да включа и братовчедка си Амелия, която след брака си стана член на кралското семейство. Любимият ми цвят е синия, точно този нюанс, който имат очите ти. А градината с розите зася майка ми. Имам един предпочитан шивач на Мил стрийт, а на останалите си въпроси ще намериш отговор по-късно. Вече знаеш най-важните неща.

— Кои например?

— Например как да ми доставяш удоволствие в леглото, какъв парфюм предпочитам да използваш. Знаеш, че обичам да гледам косата ти разпусната и пръсната по възглавницата си и да се наслаждавам на гладката ти кожа. Обичам кадифените ти бедра да ме обгръщат и полудявам от желание, когато издаваш онези тихи еротични стонове, идващи дълбоко от гърлото ти, когато се любим. — Той се изсмя високо, като видя как тя се изчерви. — Да не би да ти стана горещо тук, скъпа? — подразни я той. — Би ли желала чаша шампанско, за да отпразнуваме нашия годеж?

— Запази я за брачната нощ, похотлив развратнико — отговори тя нахално, като си вееше с ръка, и добави с усмивка: — А дотогава се постарай да понасъбереш малко енергия, защото трябва да те уверя, че ще изразходиш всичките си резерви.