Катрин Харт
Изкушение (19)

Глава деветнадесета

Когато на другата сутрин Грант се качи на коня и тръгна към дома на семейство Фостър, за да поиска официално ръката на Анабела от бъдещия си тъст, той си мислеше за това, което беше казал и направил предишната вечер. Беше се държал по начин, непристоен за един джентълмен. Беше заплашил Дарси, беше издрънкал много лични неща и след това направо атакува Аманда, да не говорим за ужасните неща, които й беше казал, само защото беше наранила гордостта му. Макар и само пред себе си, той си призна, че се срамува и че се е държал като разгонено животно. Изобщо не желаеше и да си помисля какво можеше да стане, ако страстта на Аманда не беше се разгоряла и тя не му беше отговорила. Той беше действал като разбеснял се жребец, както Аманда го нарече, и не заслужаваше нищо друго, освен да го одерат жив и да му овесят кожата над вратата на хамбара.

И на всичко отгоре, Грант беше сигурен, че Дарси ще разпространи новината, че той и Аманда са любовници. Действайки прибързано в яда си, Грант беше оставил чувствата си да надделеят над разума му и сега няколко души щяха да пострадат поради неговото неблагоразумие. И малкото уважение, което Аманда беше успяла да спечели от хората в града за последните няколко седмици, щеше да изчезне. Неговата репутация нямаше да пострада чак толкова, единствено защото той беше мъж, а такива неща можеха да се очакват от един мъж, но доста трудно щеше да обясни това на Анабела и семейството й, особено сега, когато им предстоеше годеж. Слуховете щяха да плъзнат и той щеше да има късмет, ако Анабела не поискаше да го набучат на кол, тъй като това си беше нейно право — в цялата тази бъркотия тя беше най-невинната жертва.

Като си помисли за Анабела — за невинната Анабела — на Грант му дойде наум нещо друго, една мисъл, която беше се спотайвала някъде в замътненото му съзнание през последните два дена и сега внезапно изскочи от мъглата в ярката дневна светлина. Тази мисъл беше толкова обезпокоителна, че той спря коня, шокиран от откритието, което току-що беше направил.

Ако Анабела беше бременна, както твърдеше, тя трябва да е заченала малко преди Аманда да дойде в „Мисти Вали“, защото оттогава Грант не беше спал с нея. Според неговите изчисления последния път, когато се бяха любили, беше средата на март, ако Анабела не е забременяла по-рано, а сега беше краят на юни. Вече трябваше да е навлязла в четвъртия месец и Грант не можеше да разбере как така не е сигурна дали е бременна или не.

Той не беше лекар, но нещо не се връзваше в цялата работа. Ако беше на толкова месеци, Анабела отдавна би трябвало да има някакви признаци, някакви симптоми, като виене на свят, от което винаги се оплакваха жените в такова деликатно положение, или да й прилошава. Не трябваше ли кръстът и коремът й да са се разширили поне малко? Също така, защо не беше споменала за тази вероятност по-рано, когато за първи път бяха се породили съмненията й? Защо беше чакала досега и изведнъж се разбърза да обявят публично годежа си?

Имаше нещо много гнило и Грант стана достатъчно подозрителен, за да позволи да попадне неподготвен в капан. Може би като си призна, че не обича истински Анабела и че не иска да се ожени за нея, той съзнателно търсеше начин да избегне това. Щеше да попадне в много тъпа ситуация, ако се оженеше за нея и малко по-късно се окажеше, че не е била бременна, а че просто се е опитвала да го накара по-бързо да сключат брак.

Като тръгна отново, Грант реши, че преди да говори с баща й, те двамата трябва обстойно и сериозно да си поговорят. Малката блондинка трябваше да му обясни някои неща, за да бъде той убеден, че тя не използва някакви женски трикове.

Когато пристигна в къщата, Грант веднага попита за Анабела. Когато му казаха, че е навън, в някоя от конюшните, и че веднага ще изпратят някой да я повика, той каза на камериерката да не се притеснява. Реши сам да отиде. Най-подходящото място за това, което имаха да обсъждат, беше далеч от любопитни уши и очи. Той щеше да я заведе на кратка разходка и щяха да си изяснят нещата.

Камериерката стана малко нервна, когато чу, че иска сам да намери Анабела, но това беше нищо в сравнение с реакцията на стария управител на имението.

— Сър, защо не изчакате тук на двора, докато аз отида да я извикам? — каза мъжът, като погледна нервно зад него към конюшните. — Всъщност, защо не се срещнете с мис Анабела на верандата? Няма смисъл да си цапате лъскавите ботуши с мръсотия.

Като се засмя и объркано поклати глава, Грант му отказа:

— Какво ти става, Сам? Много добре знаеш, че прекарвам повечето от времето си в обора и конюшните и дори не си спомням кога за последен път съм се притеснявал, да не би да си изцапам ботушите с тор или слама. — Той тръгна, като заобиколи управителя, който неохотно го пусна.

— Ъъъ, мистър Гарднър. Не мисля, че идеята ви е добра, ако ме извините?…

— Защо?

— Вижте… ъъ… мис Анабела не би желала да я видите изцапана, нали знаете…

— Ще го преживее — увери го Грант. — Освен това, няма да е за първи път да я видя с разчорлена коса и с конски косми по дрехите.

С решителна крачка Грант продължи през отворената врата, преди Сам да е успял да измисли някакви други неоснователни извинения. Вътре беше тъмно и тихо. Чуваше се единствено как копитата на конете стъпваха върху мекото сено. Покритият с дебел пласт мръсотия под заглушаваше стъпките му, докато вървеше напред по прашната пътека към конюшнята, където държаха любимия кон на Анабела.

Точно тогава, преди да я извика по име, от един сеновал точно над главата си, той чу тихия й смях, който беше последван от слабо мъжко стенание. Измежду цепнатините на дъските на тавана се изсипаха сламки. Чу се скърцане. Приглушен стон.

Още преди да изкачи последното стъпало на сеновала, Грант вече знаеше какво щеше да намери. Сега разбра, защо прислугата на семейство Фостър с такава неохота му позволи да влезе в конюшните. Там, гола-голеничка, както майка й я беше родила, и толкова слаба, колкото когато беше видял за последен път млечнобялото й тяло, беше Анабела — щастливо и ентусиазирано съвкупяваща се с един също толкова гол коняр. И двамата бяха толкова увлечени в чифтосването си, че не го забелязаха.

Най-накрая той заговори:

— Ай, ай, ай! Какво става тук? Една малка сутрешна лудория между господарката и слугата? Колко банално, от твоя страна, мило момиче.

— О, господи! — изпищя Анабела тревожно. Не знаейки какво да прави, тя започна да блъска любовника си, след това си промени решението и го прегърна, като безуспешно се опита да закрие с него голотата си. — Грант! Какво правиш тук?

— Ставам свидетел на твоята невярност, скъпа — отговори той меко. За по-малко от секунда му мина през ума, че приемаше по-спокойно изневярата на Анабела, отколкото бе приел невинната, в сравнение с това, което виждаше сега, целувка на Аманда с Дарси предишната вечер. Защо беше така, в този момент не можеше да разбере.

Той скръсти ръце на гърдите си, взря се в тях, а устата му се изкриви в иронична усмивка, защото момчето се опитваше да се махне от Анабела, а тя го придърпваше към себе си, като надничаше предпазливо зад рамото му.

— Наистина, Грант! Шегата ти не е уместна! Аз настоявам да ми кажеш дали не си вземал участие в подобни дейности с оная проститутка, която наричаш своя партньорка!

— Това не означава, че ще кажа на черното бяло и на бялото черно — отговори той подигравателно — и няма нищо общо с това, което ти вършиш. В момента ме интересува да науча от колко време продължава връзката между вас или между теб и бог знае още колко други — добави той.

— Няма да ти кажа каквото и да било по този въпрос или поне докато не се отместиш и не ми дадеш възможност да се облека. Тогава можем да обсъдим този нещастен епизод.

— Нещастен епизод? — повтори той, като вдигна въпросително вежди. — Защо, Анабела, смятам, че това е най-щастливата ни среща, откакто се познаваме. Не можеш да си представиш колко съм доволен, че разбрах за непостоянната ти природа, преди да реша да се свържа с теб за цял живот. Разбира се, това означава, че няма да се оженим. Определено не мога да имам за съпруга жена, която да ми изневерява с работниците.

В този критичен момент момчето успя да се освободи от Анабела и се опита да се измъкне, голо-голеничко, към стълбата. Не беше направило и две крачки, когато Грант застана зад гърба му и го прикова към пода.

— Недей да мърдаш, защото набързо ще изхвърчиш за ада — предупреди го Грант. — Никой няма да ходи никъде, докато не получа някои отговори.

Междувременно Анабела беше се добрала до разхвърляните си дрехи и ги обличаше много бързо, без изобщо да мисли за шевовете или за сламките, полепнали по плата.

Във всеки друг момент Грант би се смял поне на бързината й, ако не на фалшивата й скромност. Беше видял, че си е обула гащите наопаки, камизолата й също беше на обратно. Обаче при тези обстоятелства самолюбието му беше малко засегнато и настроението му — мрачно. В края на краищата, всеки знаеше, че едно е мъж да изневерява — това почти се приемаше за нормално — а съвсем друго беше една жена да го прави.

— Така — поде той, — хайде да продължим. Точно от колко време се срещате по такива тъмни местенца?

— От… откакто той ме изнасили първия път — измърмори Анабела, като лицето й от розово стана червено като домат.

Като чу това, момчето възрази доста високо:

— Не съм направил такова нещо! Защо, аз никога дори не бих я погледнал, ако…

Грант го натисна с ботуша си и го прекъсна, като изръмжа.

— Хайде стига, Анабела. Не си мисли, че съм чак толкова наивен. — Грант се усмихна подигравателно. — Видях със собствените си очи с какво удоволствие приемаше набезите му, а онези твои тихи стенания не бяха причинени от болка. Разбирам, че да те хванат със смъкнати гащи е малко неудобно, но поне сте длъжни да ми кажете истината. Откога?

— Откакто оная курва се нанесе при теб — каза тя намусено.

Още едно инстинктивно потрепване на момчето под ботуша подсказа на Грант, че Анабела лъже. Като го натисна пак, Грант попита:

— Откога, момче?

— От миналата Коледа, сър. И това е светата истина.

— Разбирам. Имаш ли нещо да добавиш, Анабела?

Анабела го погледна с умолителен поглед.

— Грант, моля те! Ти трябва да разбереш. Толкова бях сигурна, че ще ми подариш годежен пръстен по време на празниците и когато не го направи, бях направо побъркана от разочарование.

— И започна да си лекуваш раните, като се забавляваш с работниците. Колко странно. После, за да добавиш още един грях, имаш нахалството да претендираш, че си бременна от мен, като ме придумваше да се съглася да обявя годежа ни по-рано, отколкото бяхме решили. Кажи ми, Анабела, бременна ли си или не? Ако си бременна, откога и от кого?

Анабела избухна в сълзи. Грант не знаеше дали се преструваше, нито пък го беше грижа. Макар и случайно, сварването на Анабела с любовника й беше удар за него и той не изпитваше никаква симпатия към нея. Не и сега, когато се чувстваше така ужасно измамен и използван и се опитваше да прикрие чувствата си! По дяволите! Той имаше доверие на Анабела, а тя беше го предала!

— За това не те излъгах, Грант. Ти трябва да ми вярваш! Аз нося твоето дете!

— Прости ми, но се съмнявам, скъпа моя — каза той, като отчетливо натъртваше всяка дума. — Обаче съм любопитен да разбера в кой месец си. Изобщо не ти личи, че си бременна. Като съдя по това, което видях преди малко, бих казал, че гърдите ти и кръстът ти са малки както обикновено.

— Отвратителен звяр! — изхълца Анабела.

— Чувал съм го вече. Кога беше последният ти цикъл, Анабела?

Лицето й отново пламна при прекия му въпрос. Независимо от това тя се изправи гордо и заяви:

— Ако искаш да знаеш — преди два месеца.

Той й се поклони леко.

— Благодаря ти, скъпа. Това беше доказателството, от което се нуждаех. Тъй като с теб не съм спал отпреди три месеца, вярвам, че със сигурност можем да кажем, че детето не е от мен. Надявам се да си щастлива с твоя донжуан. — Той се обърна и започна да слиза по стълбата.

— Грант! Почакай! — извика подире му Анабела. — Моля те! Не можеш да ме оставиш така! Не можеш! Какво ще кажа на татко?

— Каквото желаеш, Анабела. Това си е изцяло твой проблем.

 

 

Грант размишляваше. Чувстваше се самотен, обиден и предаден. Беше се отдал на самосъжаление и беше пиян до козирката! След като си тръгна от Анабела, той отиде в Лексингтън и не се прибра вкъщи, докато не изпи всичкото уиски, във всички кръчми в града. Докато яздеше обратно към „Мисти Вали“, той оплакваше горчиво всички нещастия, които го бяха сполетели, като ги изброяваше на глас:

— Първо татко и майка умряха. Това беше началото. После трябваше да се грижа за фермата и за Тед, а Тед винаги, се заплиташе в някоя неприятност. Трябваше да не го пращам онзи хаймана в Ню Орлиънс, особено с оня негов приятел Уидмарк. Трябваше да се сетя, че ще донесе неприятности. А сега и той си отиде. Не знаеше ли, че ще му простя всичко, независимо какво? Наистина бях побеснял, но по дяволите! Той ми е брат и аз никога няма да се откажа от него. Сега не знам къде е, нито как е, нито дали този глупак е все още жив! По дяволите всичко! Защо всеки, когото обичам, си отива и ме изоставя? Отначало семейството ми, а сега и Анабела, макар че не я обичах, нито пък я харесвах. Загубих си и половината ферма и половината коне! Колко още трябва да понеса? — Той потупа приятелски коня по врата и продължи сантименталното си признание, сякаш животното наистина разбираше оплакванията му. — И после кой идва в живота ми — оная двулична измамница. Манда. Най-добрата курва, която някога съм срещал. Като ягодова глазура върху едно наистина каменно сърце! — Грант пиянски се изсмя на тъпото сравнение, което беше измислил. — Ей, ама тя се осмели да ме нарече жребец за оплождане? Не, аз казах, че съм такъв. Тя ме нарече жребец. И при това — хубав жребец. Е, в крайна сметка, не е толкова лошо, нали, момчето ми? — Той отново потупа коня. — Това е комплимент, ако си помислиш за оная работа, приятелю. А тя е една хубава кобила, макар че не е дамата, за която се мисли. — Той изръмжа: — Дама? Ха? Каква смешка! Вече започвам да се чудя, дали изобщо зная какво е туй дама! От едната страна е Манда, която се появява облечена като проститутка, с лакирани пръсти на краката, постоянно правеща балончета с дъвката си и псуваща като говедар, като побеснее, но която се оказа девствена, едно от най-невероятните неща, които човек би могъл да си представи! А от друга страна, малката, сладка, невинна Анабела, красавицата на Лексингтън, производство на една от най-известните южняшки фамилии, с най-безупречното държание. От устата й капе мед и масло и не би могла да каже „лайно“, дори ако цялата й уста е пълна с такова, а освен това ходи като по часовник всяка събота на църква! Измами ме тя, наистина ме измами! И то с някакво конярче!

— Кажи ми сега какво може да разбере човек от това? Сега ще ти кажа какво — продължи той в търсенето на отговор на пиянското си проучване. — Човек трябва да има едно наум след всичко това, та това е. Да има едно наум, че жените са змии по природа. Променливи са като времето и са почти толкова верни, колкото гърмящи змии! Те са една неприятност, казвам ти. Лоши са всичките! Но аз имам план да си отмъстя, да си върна обратно фермата и да накарам и двете да съжаляват за това, че са се отнасяли към мен толкова гадно. Само гледай и ще видиш!

Когато Грант се прибра, стовари се от коня и тръгна, препъвайки се, към къщата. Пееше с пълен глас третата си интерпретация на „На върха «Олд Смоуки»“, като чуруликаше толкова силно, че би събудил и мъртвец, за „излъганите любовници“ и как „на света няма едно момиче от десет хиляди, на което някое нещастно момче да се довери“.

Той беше стигнал на половината на стълбището, като висеше на парапета с риск за живота си, когато Аманда се появи на площадката горе, а Чалмърс — на тази долу. Той погледна Аманда смутено, като очевидно се притесняваше, че е видяла Грант в това състояние.

— Изглежда, господарят е попрекалил с пиенето тази вечер — каза той неуверено.

— Господарят е пиян като свиня и смърди на уиски — поправи го Аманда сухо.

— Господарят иска да възрази — каза им Грант, като напразно се опитваше да си постави крака на следващото стъпало. — Аз не съм пиян.

— Направо ти повярвах — увери го Аманда.

— Просто за момента съм малко понамокрен.

— А аз мога да стоя права, без да залитам — добави тя, като го видя как се свлече и седна. Като се усмихна, тя слезе при него. — Да се нуждаеш от помощ, Грант?

— Денят, в който ще приема помощ от жена, ще бъде, когато ме заровят в гроба.

— Чалмърс — каза Аманда с приглушен смях, — върви и донеси една лопата и междувременно свари едно кафениче силно кафе, ако обичаш.

— Вещица — измърмори Грант.

— Е, добре, носи си сам кръста — каза тя съчувствено.

— Изобщо не знаеш какво представлява това.

— Имам чувството, че ще ме осветиш по въпроса. Защо не се завлечем до кабинета и защо не разкажеш всичко на леля Аманда? — Като почти го влачеше и като го подкрепяше, тя го заведе в кабинета и когато най-накрая стигнаха до дивана, тя с удоволствие го стовари върху него.

— Трябва да взема живота си в собствените си ръце, Манда — каза й той, като се взираше в нея с кървясалите си очи. — Разбираш това, нали? Някак си нещата излязоха извън мой контрол и заради това изгубих всичко — родителите си, брат си, самоуважението си, половината от „Мисти Вали“. Дори Анабела. Това не може да продължава, нали?

Аманда се намръщи и поклати глава.

— Разбира се, че не.

Какви ги приказваше той? Какви са тези приказки, че е изгубил Анабела?

— Наистина, Манда. Трябва да взема поводите отново в своите ръце. И ти можеш да ми помогнеш да го направя.

— Стига да кажеш как.

Той я погледна с изкривена усмивка.

— Знаех си, че ще се съгласиш. Знаех си, че мога да разчитам да си свалиш картите. — Той започна да се смее. — Когато си свалиш картите! — каза той въодушевено, сякаш това беше най-смешното нещо, което беше чувал. — Е, това се казва работа!

Аманда го гледаше объркано и поклати отново глава.

— Много смешно — каза тя.

— И добре казано, тъй като ще играем комар.

— Комар? Ние?

Той кимна и главата му се тръсна силно, сякаш Грант беше риба, която дърпа захапаната кукичка надолу.

— М-да. Ти ще ми дадеш шанс да спечеля половината на Тед от „Мисти Вали“.

— Не, няма да ти дам. Откъде ти хрумна такава откачена идея?

— О, Манди! Ти каза, че ще ми помогнеш! Не можеш да се отметнеш от думата си сега! — Той каза това с умолителния глас на някое момченце, което иска да стане на неговото, и Аманда никога не беше си помисляла, че може да чуе такова нещо от Великия Грант Гарднър.

— Искаш ли да се обзалагаме?

— Точно това се опитвах да ти кажа. За облога, за условията. Ще ме слушаш ли сега?

— Имам ли друг избор? — попита тя шеговито.

— Ето плана. Ще играем покер и който спечели, взема цялата ферма. И само за да направя облога по-приемлив, ако спечеля аз, ти ще трябва да останеш и да бъдеш моя любовница. Това достатъчно предизвикателство ли е?

— Прекрасно — усмихна се тя самодоволно. — Но само ако останеш да ръководиш фермата, ако спечеля аз.

— Значи се обзаложихме?

— Не още. Първо, обясни ми така, че да разбера точно, защо искаш така изведнъж да рискуваш своята половина от наследството си.

— Защото чашата преля, не виждаш ли?

— По-точно би било да кажа, че мозъкът ти е прелял, Грант.

— И това — съгласи се той. — Манди, притежавам само половината от собственото си имущество. Ти си си наумила да провалиш всичко, защото не искаш да ме оставиш аз да водя бизнеса. По дяволите, хората вече не знаят кой ръководи нещата тук! Има прекалено много шефове и просто не може да продължава по този начин. Може да има само един шеф и щом не ми позволяваш да си откупя имота, това е единствения начин да се разреши по-про… да уредим всичко. Освен това — допълни той с нахална усмивка, — мястото на жената е в леглото на мъжа, не зад бюрото.

— Браво на тебе и на твоите предразсъдъци. — Тя се обърна към него и започна да ръкопляска. — А какво ще стане, ако изгубиш всичко, Грант? Какво ще стане, ако аз спечеля? Тогава какво ще направиш със себе си? Какво ще стане с безценната ти мъжка гордост?

— Ха! — каза той подигравателно с тъжен смях. — Каква гордост? Оная, която ми е останала, е на бунището! Слугите ми вече не ме уважават. — При тази реплика той погледна горчиво към Чалмърс, който слагаше кафето на масата пред дивана. След това погледът му се върна на Аманда, но този път обвинително: — Ти постоянно ме правиш за посмешище, а сега и Анабела се е сближила с онова конярче!

— Какво е направила Анабела? — попитаха Аманда и Чалмърс едновременно.

— Да! Сварих я в сеното с него тая сутрин! Грухтяха като разгонени прасета! Единственото добро нещо беше, че все още не бях поискал ръката й от баща й, за което сега и дума не може да става.

— Надявам се! — възкликна Чалмърс.

Аманда беше твърде изненадана, за да каже нещо.

— И всички ще ми се подиграват, защото това продължава от половин година, а пък аз не съм знаел — простена Грант. — Тая уличница почти ме заведе до олтара, като ме накара да вярвам, че носи моето дете!

— Така ли е? — изписка Аманда и сърцето й падна в петите.

— Бременна? Да. От мен? Неее. И преди някой от двама ви да започне да ми задава глупави въпроси, позволете ми да ви уверя, че поне елементарни сметки мога да правя и мога да изчисля възможностите. Няма такива — детето не е мое. Дори и да беше, нямаше да се оженя за тази глупава мръсница. Щях да издържам детето, но нея — никога.

— Съжалявам, Грант, наистина — каза Аманда тихо, като вече не се чудеше, защо клетият Грант се е опитал да удави мъката си в алкохол.

— Спести си съжаленията — изръмжа той сърдито. — Раздай само картите и ми дай шанс да си спечеля дома отново, а заедно с това и малко себеуважение.

— Грант, защо не се замислиш малко? В крайна сметка, никой не ни гони. Остави тази идея да отлежи в главата ти за още няколко дена и съм сигурна, че ще разбереш колко е глупава.

— Не. Решил съм. Чалмърс, ти ще ни бъдеш свидетел, тъй като изобщо не се съмнявам, че през цялото време си подслушвал и знаеш за какво става въпрос.

— Сър, трябва да ви напомня, че способностите ви са малко… ъъ… малко притъпени в момента. Мис Аманда е права, като ви предлага да си помислите за това.

— Слушай какво, предателски празноглавецо! Ние ще играем и ако не искаш да ни станеш свидетел, ще си намеря някой друг. Също така ще имаш най-голям интерес от това да се молиш Аманда да победи, защото, ако аз надделея, можеш да се окажеш на път за Англия.

— Грант, идеята ти определено не ми харесва — настоя Аманда.

— Какво става, Манди? Да не си се изплашила, че ще загубиш? — каза подигравателно той.

Тази мисъл наистина й беше минала през ума и последното нещо, което желаеше, беше да изгуби половината си от „Мисти Вали“ или да бъде любовница на Грант, да е изцяло подчинена на мъжа, когото обичаше повече от всичко на света, и да бъде захвърлена като прочетен непотребен вестник, да живее всеки ден в напрежение от това, кога ще й се насити и кога ще я изхвърли. С една дума, Аманда не би могла да си представи по-злочеста съдба.

Разбира се, почти нямаше никаква надежда да спечели сърцето на Грант, ако не приемеше тази безсмислица и ако останеше съпритежател и съдружник на Грант. Единственото различие беше, че ако загубеше, губеше себеуважението си, а също така и новопридобитото си богатство и сигурност. Ако пък спечелеше, щеше да бъде два пъти по-богата, а както някога Мейси й беше казал, с парите идва и уважението, макар и малко неохотно дадено отначало. А Аманда винаги беше си мечтала за уважение и никога не беше го получавала.

Най-приятното нещо беше мисълта, че би могла да стане шеф на Грант. Макар че по природа не беше отмъстителна, възможността да натрие носа на Грант за всичките отвратителни неща, които я беше карал да прави, за начина, по който я накара да се научи да язди, независимо от болезнения й страх от конете, беше толкова привлекателна, че не можеше да я изпусне.

Освен това той беше толкова пиян, че шансовете му да спечели бяха сведени до нула. Какво от това, че не беше честно да приеме облога му, тъй като почти не беше на себе си заради безценната Анабела? Той беше този, който настояваше за тази, глупост, нали? Той щеше да си получи това, което търсеше — и дори да загуби. Това едва ли би било пълното наказание, което заслужава. В края на краищата, както се казва, и в любовта, и във войната побеждава по-силният.

Единственият проблем, който Аманда се опитваше да разреши, беше дали да заложи на любовта или на войната.