Катрин Харт
Изкушение (4)

Глава четвърта

Този ден вечерята беше цяло изпитание. Тъй като не искаше да вижда Грант след катастрофалната случка в кабинета му, Аманда реши да поръча да й донесат вечерята на поднос в стаята й. На учтивата си молба тя получи не толкова учтив отговор от страна на мисис Дивот, икономката на „Мисти Вали“, която също претендираше, че е англичанка по произход и беше почти толкова надута, колкото Чалмърс.

— Нито аз, нито някой от моя персонал ще слугува на прищевките ви — каза с пренебрежение мисис Дивот, вирнала твърде острия си нос към тавана. — Вечерята ще бъде сервирана в столовата точно в седем, както винаги, и ако искате да вечеряте, трябва да дойдете тогава.

Смутена от враждебността на икономката, Аманда впери поглед в нея, докато излизаше, марширувайки, с толкова скована и изправена стойка, сякаш беше кралски страж.

— По начина, по който ми говорят и по който се държат с мене, човек ще рече, че съм убила някого — чудеше се Аманда на глас. — А аз само поисках поднос с вечеря, не корона със скъпоценни камъни. Дори на осъдените на смърт затворници им носят храна!

Но, така или иначе, Аманда беше принудена или да вечеря с Грант, или да си легне гладна, а тя винаги имаше невероятен апетит или поне до момента, в който се оказа седнала на масата за вечеря срещу своя заклет враг. Храната беше добре приготвена, но що се отнася до Грант, на него му липсваха толкова много неща, за да бъде задоволен вкусът му.

Грант погледна деколтето на роклята й, която изглеждаше малко по-прилична поради копринената кърпичка, приспособена като нагръдник и прикрепена с карфици към плата на корсажа по врата й, и каза с язвителен и доволен глас:

— Скъпа ми мис Сайтс, какъв е смисълът да се опитвате да прикриете нещо, от което вече съм вкусил?

Като се стремеше да не избухне, Аманда го попита кратко и ясно:

— Толкова ли ще ви е трудно да се опитате поне по време на вечерята да се държите като джентълмен? Или това е може би обичайният начин, по който се отнасяте с познатите ви дами?

— Но вие не сте дама, нали? — отговори той бързо. — Ето защо не би трябвало да очаквате да ви възприемат като такава.

— И какво ви кара да мислите, че не съм дама?

— Едни от нещата са начина, по който се обличате, и лакираните ви нокти. Също и отвратителният ви навик да дъвчете тази дъвка, преживяйки като крава.

Тя ядосано извади омразната вече дъвка и я залепи на края на чинията си.

— Така по-добре ли е?

— Доста по-добре — въздъхна той, като гледаше лепкавото топче с погнуса.

— Добре. — Аманда отлепи дъвката си и веднага я залепи на ръба на неговата чиния, като се наслаждаваше на начина, по който очите му проблеснаха от изненада и недоумение.

— А що се отнася до начина, по който се обличам, мистър Гарднър — продължи тя, възвръщайки предишното си държание, — това са работните ми дрехи. Просто нямах възможност да си закупя по-подходящо облекло, откакто напуснах „Царицата на хазарта“. Всъщност в понеделник трябва да отида до Лексингтън, откъдето възнамерявам да си купя няколко тоалета, ако ми осигурите кочияш и карета за този ден.

— Ако се съгласите да вземете първия влак и никога да не се върнете, аз самият ще ви закарам, ще ви платя билета, ще ви купя цял гардероб нови дрехи и ще наема шумен оркестър за изпращането ви.

— Не. Благодаря — отговори тя с изкуствена усмивка. — Ще бъде достатъчно да ми заемете карета. Обаче имам друг проблем, за разрешаването, на който бихте могли да ми помогнете, ако бъдете така любезен.

— Нима?

— Прислугата ви се отнася с неохота към моите желания и се надявам да поговорите с тях да бъдат по-услужливи и по-учтиви. В края на краищата, аз наистина притежавам половината от цялото имущество и предполагам, че част от средствата ми ще трябва да отидат за техните заплати. Не би ми харесало, ако трябва да уволня някого поради липса на уважение към новия им работодател.

— К… какво? — изломоти Грант с уста, пълна със супа.

— Аз казах…

— Чух ви! — полагайки усилие, той се опита да се овладее. — Мис Сайтс, вие никого няма да уволните. Никого. Ясно ли се изразих? Вие нямате никакво право да направите това…

Този път Аманда го прекъсна:

— Моето мнение е различно, а, предполагам, и това на моя адвокат.

— Какъв адвокат?

— Този, който ще направи всичко, за да съм сигурна, че нито вие, нито някой друг ще се опита да ме измами и да ми отнеме това, което ми се полага по право и по закон.

— Начинът, по който сте измамили и Тед?

Единственото нещо, което можа да направи Аманда, за да не го намуши, беше да остави вилицата си настрана и да стисне здраво ръцете си върху коленете.

— Аз не съм измамила брат ви. Той е този, който толкова глупаво и упорито проигра наследството си, макар че всички го съветваха да не го прави. Трима бяхме залагащите при последната ръка. Всички — Тед, Мейси и аз имахме шанс да успеем, но картите бяха в моя полза.

— Мейси? — Грант подскочи при споменаването на това име. — Кой е той? Съучастникът ти? Не работите ли двамата в комбина, за да ограбвате набелязаните жертви? Той ли ще бъде следващият, който ще почука на вратата ми и ще пожелае да остане?

Тя стискаше ръцете си толкова силно една в друга, че кръвта вече не нахлуваше в пръстите й. Отговори му със стиснати зъби:

— Не се безпокойте, мистър Гарднър. Арт Мейси е достатъчно богат. И изобщо се съмнявам, че би му потрябвала някаква си ферма за коне, след като се занимава с по-големи работи. И, разбира се, той не ми е партньор. Когато става въпрос за карти, аз се осланям единствено на собствените си умения.

Грант се намръщи и присви очи.

— Арт Мейси? Същият Арт Мейси, който притежава няколко хотела и дестилерии за уиски и има доста вложения в две големи железопътни линии?

— Да, между другото — съгласи се Аманда и рязко кимна с глава.

— И колко добре познавате мистър Мейси, Аманда? Беше ли ви редовен клиент? Ваш любовник? Или може би благодетел?

Кристалните й очи блестяха срещу неговите.

— Никога не съм била държанка на никого. Никога не съм била и няма да бъда. Сама се оправям на този свят, и то доста добре.

— Така изглежда — призна той подигравателно. — Разбира се, това, че сте надарена с такава безспорна красота, ви помага много.

— Това, как изглеждам, няма никакво значение за работата ми. Естествената ми дарба и уменията, които съм придобила от баща си, са много по-важни за настоящия ми занаят, отколкото красивото ми лице.

Грант зяпна от учудване и впери в нея очи, в които се четеше ужас.

— Вашият баща? — повтори той изтръпнал. — О, господи! Баща ви ви е научил да… да…

— … играя карти — му помогна Аманда, като си помисли погрешно, че той не я е разбрал, и искрено се учуди на това, че беше шокиран. Защо винаги считаха за обидно някоя жена да си изкарва прехраната с игра на покер? Всъщност това беше по-добре, отколкото ако си беше избрала някоя друга, действително унизяваща достойнството й професия или ако би била принудена да си избере такава, за да преживява след смъртта на баща си.

— Вижте, той също беше комарджия по параходите — продължи тя, тъй като Грант се съвзе от шока и се постара да следва обясненията й. — Откакто започнах да пълзя, той ме научи на всичко, което знаеше. Аз пътувах навсякъде с него и буквално си чешех зъбките с тестета карти. За щастие имах талант за картоиграчка и когато баща ми умря, притежателите на параходи изобщо не се замисляха да ме наемат като крупие в казината.

Той си отдъхна с облекчение. Сам не знаеше точно защо. Може би, защото беше смятал Аманда за лека жена, а сега беше вече съвсем друго, като знаеше, че е била въвлечена в този начин на живот от баща си.

— И така се запознахте с Тед? — продължи той да я разпитва. — А тогава защо вие, а не собственикът на „Царицата на хазарта“ предявявате претенции към собствеността на Тед?

— Това беше частна игра на покер. След работното ми време. Играх с мои собствени пари.

— И кой покани брат ми да вземе участие в играта?

— Мистър Мейси, когато Тед и мистър Уидмарк изявили желание да играят вечерта. Защо?

— Сигурна ли сте, че първо не сте примамили брат ми в леглото си, а след това и в играта, като сте открили какъв богат наивен глупак е той? Той няма да е първият нещастник, станал жертва на напращели гърди и сладки предложения, прошепнати върху възглавницата след страстна нощ.

При последната клевета по отношение на морала й Аманда не издържа и стана рязко с истинско възмущение. Твърде дълго се беше примирявала с подобно отвратително отношение на много мъже, но повече нямаше да слуша такива обиди. Сега тя беше заможна жена и можеше да изисква и по-добро отношение. Като гледаше разгневена красивото му, но подигравателно лице, тя отговори хладно и предизвикателно:

— Много по-красиви и по-богати мъже от сополивото ви братче са се опитвали и не са успявали да ме вкарат в леглото си, мистър Гарднър. Само защото си изкарвам прехраната с комар не означава, че се подценявам и се предлагам.

За да й го върне с още по-голяма обида, Грант бръкна в джоба си, извади една пачка банкноти, отброи няколко от тях и ги подхвърли през масата.

— А за такава сума, мис Сайтс? Това достатъчно ли е, за да си проправя път към леглото ви и между краката ви? От момента, в който се срещнахме, вие излагате на показ стоката си под носа ми. Дори днес следобед ми показахте примамлива част от това, което бих могъл да очаквам от вас, и, осмелявам се да кажа, бяхте толкова въодушевена, че бих могъл да получа всичко без пари, ако Чалмърс не беше избрал такъв неподходящ момент да ни прекъсне.

— Мръсна свиня! — Като замахна с ръка, тя забърса парите и чашата му, които полетяха направо към панталона му. — Циничен, отвратителен мръсник! — Тя прекоси стаята и забърза към вратата, преди той да успее да я спре. — Няма достатъчно пари на света, които могат да ме вкарат в леглото ти, нито пък тебе в моето! Ти си една крастава жаба!

— Внимавай, Аманда. Известно е, че жабите се превръщат в принцове — предупреди я той. — Може би въпреки всичко ще те очаровам и ще ми отдадеш изкусителното си тяло.

— А може би ще си видиш ушите без огледало! И между другото — бъркаш краставите жаби с обикновените.

Като изстреля последната си реплика, тя излезе в коридора, като се блъсна в Чалмърс тъй, че още малко и двамата щяха да паднат.

— Имате навика да подслушвате и да гледате през ключалката, Чалмърс? — озъби се тя на изненадания слуга. — Това е чудесен начин, по който някой може да ви бръкне в очите, тъй да знаете!

 

 

Следващият ден беше неделя и Аманда отново спа до късно. След спора предната вечер тя беше взела книгата за отглеждането на животни и чете почти до зазоряване. Беше потисната от омразата на Грант към нея, а и не беше свикнала да си ляга рано и да става рано. След известно време може би щеше да се нагоди към навиците на другите в къщата.

Денят беше ясен и слънчев, с лек ветрец, който носеше уханието на нацъфтелите дървета. Нямаше нищо подходящо, с което да се облече, особено нещо, с което би могла да се разходи из оборите и конюшните, затова Аманда навлече най-старата си рокля и износените си домашни обувки, които обикновено обуваше, когато й се налагаше да става нощем, и реши да се поразходи.

Тя започна с обиколка на къщата и откри една градина с рози, която й достави огромно удоволствие и донякъде я обърка. Нито Грант Гарднър, с неговия цинизъм, нито пък безотговорният му брат бяха хора, които можеха да се насладят на такава крехка красота или пък биха се грижили за нея. И все пак някой беше наредил да има такава градина, някой беше създал това чудесно убежище, като внимателно е избирал най-подходящото място за всеки един от безбройните видове рози, за всяка една от беседките и декоративните решетки, за всяка пейка край криволичещите пътечки и каква точно зеленина да се добави, за да се подчертае и дооформи красотата на градината. И някой очевидно се грижеше много усърдно за това лехите и растенията да са в отлично състояние. Но кой? Някой наемен работник градинар? Строгата икономка с напереното си държание? Или това беше другата страна на Грант Гарднър, която Аманда все още не беше видяла — по-нежния, по-сантименталния човек, който той криеше в себе си?

Точно зад градината с рози имаше овощна градина. Плодовите дръвчета изглеждаха толкова живи с ухаещите си напъпили цветове, с монотонното жужене на пчелите, които прелитаха от цвят на цвят, с пеперудите, които бяха толкова много, колкото Аманда никога не беше виждала. Птиците я посрещнаха с весели серенади, под тънките й подметки тревата беше мека и зелена, пръстта ухаеше на пробуждащата се за живот земя. Навсякъде бяха нацъфтели на кичури диви цветя — жълти и виолетови, сини и розови, устремени към топлината на слънчевите лъчи, която проникваше измежду клоните над тях.

Аманда беше напълно очарована. Ако градината с розите беше прекрасна, овощната градина беше по-усамотена, по-естествено уютна и затова повече й допадаше. Тя й приличаше на някаква горска поляна, където самодиви и горски духове лудуват измежду лунните лъчи и се крият под гигантски гъби. Точно за такова място си беше мечтала, място, където би могла да си събуе обувките, да зарови голите си нозе в тревата, да седне, да чете и да мечтае цял ден.

Тя неохотно излезе от градината и си обеща скоро да се върне и да я посещава често през идните дни. Но сега из фермата я очакваха други места, които трябваше да проучи и да опознае.

Зад къщата имаше лятна кухня, огнище и лятна къща, чиито достъп беше много лесен откъм господарската къща. От едната страна на тези постройки имаше още една градина с наскоро обърната пръст и засята. Колове, забити от двете страни на грижливо окопаните лехички, подсказваха, че скоро ще се покажат зеленчукови растения.

На другия край на обширния двор имаше огромен обор, в който бяха оградени множество конюшни и хамбари, а извън него се простираха ливади, различни по размер и форма. Прашни пътища тръгваха от главната част на обора и водеха към по-отдалечени постройки и поляни, където пасяха коне, а под лазурното небе лениво въртящи се вятърни мелници, разположени над няколко кладенеца, мелеха зърно за храна.

За Аманда оборът приличаше на някакво малко, кипящо от работа градче. Във всички посоки се вършеше някаква работа: яздеха се или се разхождаха коне, мъже забързано сновяха напред-назад, носейки седла и поводи, а също инструменти, каквито не беше виждала, други пък бяха заети или с изпразването, или с товаренето на безбройни каруци със сено, зърно и нещо, което миришеше на тор и се използваше за цели, за които Аманда само можеше да се досеща. Едрият негър, който се виждаше близо до отворените врати на ковачницата, сигурно правеше подковите, предположи Аманда. Надничайки в една друга сграда, тя видя човек, който поправяше някакъв кожен хамут.

Като влезе в това, което й приличаше на обор, Аманда се озова в началото на един дълъг тунел, от двете страни, на който имаше конюшни. Пред двойната врата на всяко отделение имаше дървена табелка с името на обитателя. Аманда беше заинтригувана както от лъскавите, дългокраки коне, така и от чудесните изразителни имена, които носеха — Син на природата, Ярка комета, Сигурен победител, Звезден огън и Вихрогон. Само някои от конюшните бяха заети и Аманда предположи, че конете са навън за паша или за ежедневните си тренировки.

Докато минаваше през следващите две конюшни, подобни на първата, тя беше поразена от чистотата и реда в тях. Не само че изобщо не миришеше, но и всичко от главните пътечки беше прибрано. Всичко беше окачено на удобни закачалки и наредено в огромни дървени кутии, които не пречеха на никого.

Когато имената започнаха да й звучат като имена на жени — Фанси Фили, Сайрън Сонг, тя се досети, че там се помещават кобилите. Веднага след това видя една, която й приличаше на бременна. Всички коне, които беше видяла досега, бяха големи, и това малко я разочарова, защото не се чувстваше добре сред такива огромни животни. Тъй като беше отгледана на реката, за нея конете бяха нещо необичайно и се боеше от тях. И щом щеше да й се налага да се грижи за тях, тя предпочиташе да се запознае първо с по-малките — с новородените.

Тъкмо надничаше внимателно в една от конюшните, готова веднага да отскочи назад, ако се появи някоя голяма глава с огромни зъби, когато един глас, точно зад нея, я попита:

— Какво правиш тук?

— Ау! — изписка Аманда, като се хвана с ръка за сърцето, което се беше качило чак в гърлото от уплаха. — По дяволите, Грант Гарднър! Какво се опитваш да направиш? Да ми се пръсне сърцето от страх ли искаш?

Докато крещеше срещу него, тя подскачаше като разбесняла се кобила.

Той не можа да не се изсмее.

— Спокойно! Господи, никога не съм си помислял, че ще бъда свидетел на такава чудесна уплаха, откакто братовчедка ми Нел седна на игленика си.

— Радвам се, че поне единият от нас го намира за толкова забавно! Заради тебе си глътнах дъвката! Цяло чудо е, че не се задавих. Защо се промъкна зад мен и ми изкара акъла!

— Не съм се промъкнал, но трябва да кажа, че ти подскочи така, сякаш си виновна за нещо. Какво правеше, Аманда? Не обичам чужди хора да си пъхат носа в конюшните ми.

— В конюшните ни — поправи го тя злъчно. — Просто гледах конете. Всъщност търсех понитата.

— Понита? — попита той като я погледна с недоумение и с подозрение. — Ние нямаме понита.

— Нямате ли? — този път Аманда се обърка. — Но аз съм сигурна, че момичето, което ми донесе закуска вчера сутринта, каза, че няколко току-що са се родили. Със сигурност не сте се отървали от тях толкова бързо. Или бедните малки създания са умрели?

— Чакай малко. Струва ми се, че започвам да разбирам. Да не би да говориш за новородените жребчета?

Аманда кимна с глава.

— Да. За новородените. За понитата. Зная, че имате такива.

Грант поклати глава, не вярвайки на чутото, като почти се усмихна заради абсурдната ситуация. Той се опасяваше, че тя го саботира, а тя дори не знаеше разликата между пони и жребец.

— Ти наистина не знаеш нищо за конете, така ли? Аманда, новородените от чистокръвна порода се наричат жребчета. Мъжките коне се наричат жребци, а женските — кобили. Те не са понита. Понитата са друга порода, поне така знаем ние, които разбираме от коне.

Той не искаше да я обърква още повече, като й каже, че всеки пораснал кон, който е по-нисък от четиринадесет педи, се счита за пони, независимо от породата.

Аманда сбръчка чело, замисли се за малко и после попита:

— Тогава вие тук отглеждате чистокръвни коне? И има отделна порода коне, които се използват за състезания?

— А също и за яздене — отговори той.

— И в крайна сметка всички новородени порастват, за да станат големи колкото родителите си.

Той кимна с глава и допълни, за да бъде по-ясен:

— На бащите им казват жребци, а на майките — майки и обикновено жребчетата стават на ръст колкото тях.

— Докато понитата остават през целия си живот малки — заключи тя.

— Правилно, скъпа. Любопитството ти трябва да е задоволено за днес, тъй като нямам повече време за уроци.

— Ти пожела да ми дадеш тези уроци, Гарднър — напомни му тя. — Аз исках единствено да разбера къде са жребчетата.

— Защо? — Той отново беше обзет от подозрения. Наистина ли беше толкова невежа, колкото се представяше, или искаше да му изиграе номер.

— Защото искам да ги видя. Защото сигурно ще ги харесам повече, отколкото порасналите им родители. Защото никога не съм виждала новородено животно, освен едно котенце и няколко мишлета.

Съзнателно или несъзнателно Аманда го гледаше с такъв поглед, на който никой мъж не би устоял. Тези честни сини очи, тези подканващо намусени устни биха разтопили сърцето дори и на дявола.

— Добре — съгласи се той с въздишка. — Ще те заведа да видиш жребчетата.

— Не — каза му тя глухо, противопоставяйки се. — Вие току-що казахте, че сте много зает, и аз не мога да приема да си оставите работата, за да ме развеждате. Само ми покажете накъде да вървя и съм сигурна, че ще се справя сама.

Последното нещо, което Грант искаше, беше тази жена да се мотае и да си вре носа навсякъде, да се пречка и да разсейва работниците. Особено както беше облечена в една от най-предизвикателните рокли, които някога беше виждал да се носят посред бял ден. Макар че преди роклята сигурно е изглеждала доста по-добре — на места беше износена и имаше няколко петна — сега беше твърде малка за Аманда. Лъскавият сатен прилепваше по тялото й като втора кожа, следваше всяка извивка и беше ясно какво се крие отдолу. Малко парченце от дантелата около врата й се беше скъсало и висеше близо до извивката на едната й гърда свободно и мамещо, толкова подлудяващо и възбуждащо, както бляскавата стръв за гладната пъстърва.

Не, няма да стане мис Сайтс да се разхожда напред-назад и да кара мъжете да падат в краката й като полудели от желание безумци, когато минава покрай тях. Дори старият Кланси, който беше на около седемдесет, не би бил застрахован от това, като види щедро разголените й прелести. Самият той трябваше да се справи с проблема, колкото и време да му отнемеше, и да издържи, докато я заведе на сигурно място в къщата, далеч от погледа на всички. А още по-добре щеше да е, ако си замине от „Мисти Вали“ и от живота му.

 

 

— О, Грант! — изгука тя, напълно омаяна от роденото преди два дена жребче, което беше в конюшнята с майка си. — То е толкова сладко! Погледни го! Какви дълги тънки крачета! Каква малка бухнала опашка! Виж тези големи шоколадовокафяви очи! Познавам жени, които всичко биха дали, за да имат мигли, дълги като неговите! Никога не съм виждала нещо толкова очарователно! — въздъхна тя, напълно забравила засегнатото си честолюбие, докато се възхищаваше на новороденото. — Цяло кощунство е, че трябва да се превърне в такъв голям звяр, след като сега е толкова сладко.

Грант се взираше в нея, размишлявайки, и в очите му се появи дяволито зеленикаво пламъче.

— Аманда, страхуваш ли се от коне?

Той й приличаше на лешояд, който кръжи над жертвата си, и затова тя не искаше да му каже истината, защото се опасяваше, че ще я използва като оръжие срещу нея за в бъдеще.

— Е — затрудни се тя, — не че толкова ме е страх, колкото… колкото…

— Да? — каза той провлачено, като устните му потрепнаха подозрително.

— Колкото се отнасям с почит към тях — отговори тя, като го стрелна сърдито с очи. — Не се чувствам много спокойна, когато съм близо до толкова голямо животно. Всяко животно, което тежи колкото един кон и има такива големи зъби, заслужава доста уважение, не си ли съгласен?

Този път той се ухили.

— По дяволите! Ужасно те е страх от тях, нали? Хайде де, признай си!

— Добре! — изръмжа тя, като го гледаше предизвикателно сбръчкала вежди. — Никога не съм била близо до коне, не знам какво мога да очаквам от тях и си умирам от страх. Сега доволен ли си? По-добре ли се чувстваш, като го знаеш?

Странно, но не се чувстваше по-добре, макар че и на него самия му беше трудно да си отговори защо. Усмивката му се стопи и на нейно място се появи преценяващ и замислен поглед.

— Ако имаш някакво намерение да останеш в „Мисти Вали“, а аз ще направя всичко възможно да предотвратя това, по-добре ще сториш, ако наистина бързо свикнеш с конете, Аманда, защото в тази ферма се работи и всеки взема участие. Партньорите споделят както работата, така и печалбата и да пукна, ако трябва аз да върша всичко, докато ти мързелуваш. Тъй че, скъпа, имай това предвид, докато обмисляш как да похарчиш коварно спечелените си пари. Или ще работиш колкото можеш за прехраната си, или си вземаш багажа и се връщаш — как да кажа — на по-приятната работа. С други думи — който не работи, няма да яде, моя прекрасна мързеланке.

Като хвана Аманда за ръка, той я изведе от обора и продължи с бърза крачка да я води напред по пътеката към къщата, докато тя се опитваше да асимилира казаното от него и да разбере дали е обидно или не. Имаше ли някаква прикрита, завоалирана заплаха в думите на Грант? Какво точно искаше да каже с това, че трябва да работи колкото може за прехраната си? Това за неумението й да работи с конете ли се отнасяше, или той още веднъж я обиждаше и намекваше, че или ще я има в леглото си, или ще я изпъди? Когато му беше угодно, той беше цар на намеците, които бяха толкова обидни, колкото безспорно красив бе самият той.

Грант беше способен да обърка всичките й понятия, както стана ясно. Необяснимо защо, но от мястото, където я беше хванал за ръката с дългите си загрубели пръсти, навсякъде по тялото й пробягнаха диви тръпки. Макар че тя нямаше как да знае, Грант изпитваше нещо подобно, но се опитваше да отрече горещия прилив в слабините си, предизвикан единствено от докосването на коприненонежната й кожа.

С объркани чувства и мисли Аманда крачеше до него, сбръчкала чело. Безброй пъти, размишляваше тя с тревога, животът й сигурно е бил предопределян като при игра на покер, но този път не беше сигурна как да разиграе петте карти, които беше изтеглила при новата си ръка: „Мисти Вали“, надута прислуга, чистокръвни коне и два джокера — тя и Грант Гарднър. Каква абсурдна комбинация!