Метаданни
Данни
- Серия
- В смъртта (6)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Ceremony in Death, 1997 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Весела Прошкова, 1997 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,2 (× 82 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Корекция
- ultimat (2009)
- Сканиране
- ?
- Сканиране и разпознаване
- savagejo (2009)
- Допълнителна корекция
- ganinka (2014)
Издание:
Издателство Златорогъ, 1997
История
- — Добавяне
- — Корекция от ganinka
Шеста глава
Ив не беше от жените, които смятат пазаруването за едно от малките удоволствия в живота. Мразеше да прелиства списания, не обичаше да зяпа витрините или да преглежда електронния каталог за поръчки. Стараеше се да не стъпва в бутиците в и около Манхатън. Потръпваше при перспективата да посети някой от модерните летящи супермаркети.
Навярно безразличното й изражение беше подсказало на Изида, че жената, която току-що бе влязла в „Спирит Куест“ не е клиентка, а ченге.
Ив си помисли, че магазинът си го бива. Тя не се интересуваше от кристалите и колодите карти, от скулптурите и свещите, въпреки че всички стоки бяха подредени с вкус. Звучеше приглушена музика, а под грижливо насочените лампи кристалите и обработените скъпоценни камъни блестяха с всички цветове на дъгата. Магазинът ухаеше на борова гора.
Ив си каза, че макар двете жени да минават за магьосници, разликата във външния им вид е огромна. Селина беше бледа, слаба, с котешка грациозност. Изида бе екзотична амазонка с тъмночервени къдрици. Очите й бяха черни, а скулите изпъкнали. Златистата й кожа подсказваше смесения й произход, лицето й бе широко и като че беше издялано от камък. Беше много висока, но добре закръглена.
Облечена бе със снежнобяла широка роба, пристегната с колан, украсен с необработени скъпоценни камъни. На дясната си ръка носеше златна спирала, която се извиваше от лакътя й чак до рамото. Пръстите й бяха украсени с най-малко дузина пръстени.
— Добре дошла — произнесе Изида. Гърленият й глас със странен акцент й подхождаше. Устните й се извиха в печална усмивка. — Ти си ченгето, за което говореше Алис.
Ив повдигна вежди и извади значката си. Каза си, че навярно външният й вид издава професията й. Пък и откакто се беше омъжила за Рурк, снимката й непрекъснато се появяваше във вестниците.
— Лейтенант Далас. Да разбирам ли, че вие сте Изида?
— Точно така. Дошла си да поговорим. Извини ме. — Запъти се към вратата. Движеше се грациозно като атлетка. Обърна старомодната табела на „Затворено“, спусна щората върху горната остъклена част на вратата и дръпна резето.
Върна се и Ив забеляза, че очите й горят, а изражението й е мрачно. Жената проговори:
— Донесе сенки, които затъмниха светлината ми. Тя е прилепнала към теб… както прилепва отвратителна миризма. — Когато Ив недоверчиво присви очи, амазонката кимна. — Да, говоря за Селина. Един момент.
Приближи се до полицата и се залови да пали восъчни свещи и конусообразни свещички тамян. Сетне обясни:
— За пречистване, за предпазване и защита от злото. Водиш със себе си сенки, Далас. — Тя се усмихна на Пийбоди. — Нямам предвид само сътрудничката ти.
— Дошла съм да поговорим за Алис.
— Зная. Мислиш си, че ти губя времето с моите глупави фокуси. Не ти се сърдя. Всяка религия трябва да дава отговор на въпросите и да бъде отворена за промени. Да седнем. — Посочи към ъгъла, където стоеше маса с гравирани странни символи. От двете й страни беше поставен по един стол. — Отново се усмихна на Пийбоди. — Ще донеса стол и за теб.
— Не се притеснявайте. Ще постоя права. — Младата жена любопитно се оглеждаше, от време на време погледът й с копнеж се приковаваше към някой изящен предмет.
— Моля те, огледай стоката ми — подкани я амазонката.
— Не сме дошли да пазаруваме. — Ив се настани на стола и хвърли смразяващ поглед към сътрудничката си. — Кога за последен път сте видяла или сте разговаряла с Алис?
— През нощта, когато тя загина.
— В колко часа?
— Мисля, че беше два сутринта. Алис вече бе мъртва — добави Изида и скръсти ръце. Ив забеляза, че амазонката има невероятно изящни пръсти.
— Нима твърдите, че сте я видяла, когато е била мъртва?
— Духът й дойде при мен. Навярно си мислиш, че бърборя глупости, но това е самата истина. Събудих се внезапно. Тя стоеше тук, до леглото. Разбрах, че сме я загубили. Каза ми, че е изменила на себе си, на семейството си, на мен. Духът й е неспокоен и дълбоко скърби.
— Алис е мъртва. Искам да разбера точно какво се е случило.
Изида взе гладък розов камък от масата и го стисна в дланта си.
— Дори аз, вярващата в прераждането, не мога да се примиря със смъртта й. Беше толкова млада, толкова умна и любознателна. — Огромните й черни очи се насълзиха. — Много я обичах, все едно, че ми беше по-малка сестра. Но не ми е било съдено да я спася в този живот. Но знам, че душата й ще се върне, ще се прероди и че отново ще видя Алис.
— Всичко това е прекрасно, но предпочитам да говорим за онова, което се случва в настоящия живот.
Изида преглътна сълзите си и печално се усмихна.
— Навярно думите ми те отегчават. Разсъждаваш логично и прагматично. Искам да ти помогна, Далас. Заради Алис, заради мен и дори заради самата теб. Познавам те.
— Така и предположих.
— Не… не бързай. Срещали сме се и преди, но по друго време, в друго съществуване. — Тя разпери ръце. — В деня на погребението на дядо й разговарях с Алис. Самообвиняваше се, беше решила да изкупи грешката си. За известно време се беше отклонила от правия път, бе позволила да я заблудят, ала имаше добро и честно сърце. Обичаше семейството си. И се страхуваше от онова, което Селина ще направи с… тялото и душата й.
— Познавате ли Селина Крос?
— Срещали сме се.
— В този живот ли? — иронично попита Ив, което накара Изида отново да се усмихне.
— В този живот и в минали съществувания. За мен тя не представлява заплаха, но знай, че е много опасна. Съблазнява слабохарактерните, обърканите и онези, които са запленени от нея.
— Тя твърди, че е магьосница.
— Лъже. — Амазонката изпъна рамене и вдигна глава. — Основната догма на нашата вяра, вярата на уика, гласи: „Ако не вредиш никому, направи необходимото“. А Селина използва жалките си способности да призовава силите на мрака, възползвайки се от тяхната жестокост. И двете с теб добре познаваме злото. То има много лица, но винаги е еднакво грозно.
— Съгласна съм. Но защо е искала да причини зло на Алис?
— Защото е била в ръцете й. Защото й е доставяло удоволствие. Безсъмнено тя е виновна за смъртта на момичето. Няма да ти бъде лесно да докажеш вината й. Ала няма да се откажеш. — Изида не откъсваше поглед от лицето на Ив. — Селина ще бъде изненадана и разгневена от упорството и от силата ти. Приемаш смъртта като лична обида, а когато умре млад човек, сякаш се откъсва частица от сърцето ти. Паметта ти е силна, но не си спомняш всичко. Не си била родена с това име, но постепенно си се превърнала в Ив Далас. Непоколебима си, когато защитаваш мъртвите, когато отмъщаваш заради тях… Знай, че той е трябвало да умре, за да живееш ти.
— Млъкни! — извика Ив.
— Защо споменът не ти дава покой? — Изида дишаше равномерно, тъмните й очи бяха ясни като безоблачно небе. — Изборът ти е бил правилен. Загубила си невинността си, но си станала по-силна духом. Така е било съдено. Силата ще ти бъде необходима, докато свърши този цикъл. Вълк, глиган и сребърен нож. Огън, дим и смърт. Довери се на вълка, убий глигана и ще останеш жива. — Внезапно тя примигна, очите й помътняха, притисна ръка до слепоочието си. — Съжалявам. Нямах намерение да… — Тихо изстена и притвори клепачи. — Ужасно… главоболие. Извини ме. — Олюлявайки се, тя се изправи и забърза към помещението в дъното на магазина.
— Боже мой, лейтенант! Тази работа не ми харесва. Имате ли представа за какво говореше тя?
„Той е трябвало да умре, за да живееш ти.“ Думите на Изида още отекваха в съзнанието на Ив. Потръпна, защото знаеше, че става дума за баща й. Спомни си за студената тъмна стая и за кръвта върху ножа, който стискаше отчаяното момиченце.
— Изобщо не вярвам на подобни брътвежи — заяви тя и изпита гняв, когато усети, че дланите й са влажни от пот. — Тези хора си въобразяват, че трябва да направят някой и друг фокус, за да привлекат вниманието ни.
— Учила съм в пражката школа на Кижински — намеси се Изида, която безшумно беше влязла в залата. — Там бях подложена и на различни тестове. — Остави чашката, която носеше и измъчено се усмихна, щом изпитата билкова отвара пооблекчи главоболието й. — Имам диплома за медиум и я показвам на онези, които се интересуват от дипломи. Моля да ме извиниш, Далас, изгубих контрол, което досега не ми се е случвало. — Отново седна и приглади робата си. — Представям си какъв ад би настъпил, ако не мога да се контролирам, когато проникна в нечие съзнание. Не искам да чета чужди мисли. Освен това ми причинява болка — добави тя и отново разтърка слепоочията си. — Искам да ти помогна да изпълниш желанието на Алис, за да почива тя в мир. Лично съм заинтересована Селина скъпо да заплати за делата си. Ще направя всичко според възможностите си, стига да ми позволиш да ти помогна.
Ив не се доверяваше никому и се зарече обстойно да провери що за птица е тази странна жена. Засега щеше да я разпита най-подробно, за да получи необходимата й информация.
— Разкажете ми всичко, което знаете за Селина Крос.
— Тя е лишена от съвест и от морал. Мисля, че наричат хората като нея социопати, но според мен думата е прекалено елементарна и… чиста. Тя е въплъщение на злото, на Сатаната. Селина е умна и умее да се възползва от човешките слабости. Не мога да кажа дали е надарена със свръхестествени способности.
— Кой е Олбан?
— За него не знам почти нищо. Селина упорито го крие. Предполагам, че е неин любовник, освен това навярно й е полезен, иначе отдавна щеше да се… освободи от него.
— Ще ми кажете ли нещо повече за нейния клуб?
Изида иронично се усмихна и отговори:
— Не посещавам подобни… заведения.
— Но вероятно знаете за съществуването му.
— Чувала съм различни слухове… — Тя вдигна широките си рамене. — Говори се, че там се извършват странни церемонии, четат се Черни литургии, пие се кръв и се извършват жертвоприношения с хора. Изнасилвания, убийства на деца, призоваване на демони… — Тя въздъхна. — Признавам, че подобни обвинения се отправят към уиканите от онези, които не познават принципите ни и споменаването на думата „магьосница“ извиква в съзнанието им прегърбени бабички с черни одежди.
— Алис твърдеше, че е видяла да убиват дете.
— Убедена съм, че е казала истината. Едва ли би могла да измисли такава страховита история. Когато дойде при мен, беше потресена до дъното на душата си. — Амазонката стисна устни и печално въздъхна. — Опитах се да й помогна.
— Защо не я накарахте да съобщи на полицията за убийството?
— Алис сама трябваше да реши как да постъпи. — Изида упорити повдигна брадичката си и дори не потръпна под гневния поглед на Ив. — Исках да я предпазя от полудяване, да й помогна да преодолее емоционалната криза. Детето вече бе мъртво; не биваше да допусна Алис да бъде сполетяна от същата съдба. — Очите й се насълзиха. — До края на дните си ще съжалявам, че не постъпих по друг начин. И че в крайна сметка измених на момичето. Може би виновна е гордостта ми. Понякога се опияняваме от могъществото си, изпадаме в заблуждение. Въобразявах си, че съм достатъчно мъдра и силна, за да се справя със Селина. Оказа се, че съм се лъгала. Ето защо съм готова на всичко, за да изкупя вината си. Ще споделя с теб всичките си знания и могъществото, с което са ме дарили боговете.
— Засега искам само информация. Селина ни демонстрира част от възможностите си и фокусът й направи огромно впечатление на Пийбоди.
— Глупости, просто се стреснах. — Младата жена враждебно изгледа Изида. Очевидно подозираше, че и амазонката ще й покаже някой трик. Ала беше безкрайно учудена, когато Изида отметна глава и се засмя. Звукът напомняше подрънкването на сребърни звънчета сред гъста мъгла.
— Може би трябва да призова вятъра — кикотеше се тя и притискаше ръка към гърдите си. — Да повикам духа на някой мъртвец или да запаля огън с погледа си. Далас, убедена съм, че няма да ми повярваш, затова няма да изразходвам напразно енергията си. Но може би ще ти бъде интересно да посетиш някоя от сбирките на братството, които се провеждат в края на всяка седмица. Мога да го уредя.
— Ще си помисля.
— Мислено ми се подиграваш и все пак носиш на пръста си символ, който предпазва от злото.
— Моля?
— Венчалната ти халка, Далас. — Изида кротко се усмихна и посочи лявата ръка на Ив. — Върху нея е гравиран древен келтски символ за предпазване от злото.
Ив озадачено разгледа изящната гравюра върху златния пръстен.
— Не забелязвам нищо особено — само някаква рисунка.
— Символът е много специфичен и притежава способността да прогонва злите сили. — Изида развеселено повдигна вежди. — Ясно ми е, че не си знаела. Всъщност не би трябвало да се учудваш. В жилите на съпруга ти тече келтска кръв, а ти водиш опасен живот. Носиш на пръста си символа на любовта на Рурк към теб.
— Предпочитам фактите пред суеверията — заяви Ив и се изправи.
— Така и трябва да бъде — съгласи се амазонката. — И все пак запомни, че си поканена на някоя от нашите сбирки. Можеш да доведеш и Рурк. Както и тази млада жена. — Тя се усмихна на Пийбоди. — Ще приемеш ли един подарък от мен?
— Уставът ми забранява да приемам подаръци.
— Уставът трябва да се спазва. — Изида стана, приближи се до един остъклен шкаф и извади прозрачна купичка. — Предлагам да я купиш. В края на краищата загубих потенциални клиенти, докато разговарях с теб. Дължиш ми двайсет долара.
— Става. — Ив бръкна в джоба си за кредитни жетони. — Какво е това?
— Наричаме я купичка за тревоги. Поставяш в нея всичките си скърби, мъки и тревоги, след което никакви сенки не смущават съня ти.
— Направо невероятно. — Ив остави жетоните на тезгяха и изчака Изида да увие с хартия купичката.
Ив се прибра вкъщи рано, което й се случваше доста рядко. Възнамеряваше да поработи на спокойствие в кабинета, който й беше обзавел Рурк. Спря колата в края на алеята и си каза, че намръщената физиономия на Съмърсет не ще може да я нервира. А може би той просто ще навири нос и ще се престори, че не я забелязва, както му беше обичай. Тя реши да отиде право в кабинета си. Разполагаше с няколко часа, през които трябваше да събере информация за Изида. Напомни си да се обади на доктор Майра и да поиска среща с нея. Интересно й беше да чуе мнението на психиатърката за Селина Крос и Изида.
Когато влезе във фоайето, плановете й за вечерта рухнаха.
От големия салон се носеше оглушителна музика, напомняща поредица от ядрени експлозии. Тя се олюля, притисна длани към ушите си и изкрещя.
Не беше необходимо да й съобщават, че Мейвис е тук. Никой друг неин познат не би издържал пронизващите, виещи звуци. Когато застана на прага, музиката се усили още повече. Ив отново изкрещя, но виковете й не повлияха нито на дистанционното управление на уредбата, нито на жената върху канапето.
Мейвис беше сама. Носеше къса пурпурна роба, а спираловидно навитата й коса беше боядисана в същия цвят. Лежеше на канапето и спеше под оглушителния вой на музиката.
— Господи! — отчаяно извика Ив. Тъй като изключването на уредбата чрез устна команда се беше оказало невъзможно, тя прежали тъпанчетата си и протегна ръка към контролното табло в стената. — Изключи! Изключи! — крещеше и натискаше различни бутони. Музиката внезапно секна и Ив облекчено изстена.
Мейвис се размърда и отвори очи.
— Хей, как ти се струват!
— Какво? — Ив поклати глава, опитвайки се да прогони пищенето в ушите си.
— Това беше новата група, която открих днес. Казва се „Скандал“. Страхотни са.
— Моля?
Мейвис се изкиска, грациозно стана от канапето и се приближи до шкафа.
— Изглеждаш така, сякаш едно питие ще ти дойде добре дошло, Далас. Сигурно съм задрямала. Няколко нощи подред почти не съм мигвала. Исках да поговорим за една работа.
— Устните ти се движат — промърмори Ив. — На мен ли говориш?
— Хайде, не се занасяй. Музиката не беше толкова силна. Съмърсет ми каза, че няма нищо против да поостана. Не знаеше кога ще се прибереш.
Бог знае защо надутият иконом очевидно беше влюбен в Мейвис.
— Обзалагам се, че сега си е в стаята и съчинява оди за бедрата ти — промърмори Ив.
— Я не се занасяй с горкия човек. Той просто ме харесва. — Певицата подаде чашата на Ив. — Доколкото разбирам, Рурк не е вкъщи.
— Разбира се, че не е. Да не искаш да оглушиш и него?
— Радвам се, че го няма, защото трябва да обсъдя нещо с теб. И то насаме. — Тя седна, отпи от чашата си и потъна в мълчание.
— Какво се е случило? Да не си се скарала с Леонардо?
— Не, не. Никога не се караме. Не мога да му се разсърдя за нищо, той е такова сладурче. Замина за няколко дни за Милано.
— А ти защо не го придружи? — Ив седна и вдигна обутите си с ботуши крака върху безценната масичка за кафе.
— Назначиха ме в клуба „Даун енд Дърти“. Не мога да погодя мръсен номер на Крак, след като ми помогна.
— Хмм. — Ив се облегна назад и усети, че започва да се отпуска. Кариерата на Мейвис като изпълнителка (думата „певица“ не й подхождаше) набираше скорост. По пътя й се бяха изпречили сериозни препятствия, но тя беше успяла да ги преодолее. — Мислех си, че няма да работиш задълго в бара. Нали имаш договор със звукозаписно студио?
— Ами… точно за договора става дума. След като открих, че Джес е използвал мен, теб и Рурк за мръсните си игрички, реших, че видеоматериалът, който беше заснел, никога няма да се използва.
— Клипът беше великолепен, Мейвис. Затова е направил впечатление на хората от студиото.
— Нима? — Дребничката певица отново скочи от мястото си и приглади пурпурната си коса. — Днес научих, че Рурк е собственик на компанията, която ми предложи договор. — Изгълта питието си на един дъх и нервно закрачи из салона. — Вярно, че с теб сме приятелки от сто години и ти благодаря задето си накарала Рурк да ми помогне, но се чувствам кофти. Все пак искам да ти благодаря. — Тя се обърна и с трагично изражение впери в Ив сребристите си очи. — И да ти съобщя, че ще откажа договора.
— Мейвис, нямам представа за какво говориш. Може би се опитваш да ми кажеш, че Рурк, който живее в тази къща, е продуцент на диска ти?
— Неговата компания „Иклектик“ издава всякакви дискове — от класически до рок музика. Това е най-могъщата компания в музикалния бизнес. Затова бях откачила от радост, когато ми предложиха договор.
„Типично за Рурк — да притежава и най-влиятелната звукозаписна компания“ — помисли си Ив.
— Никога не съм чувала за „Иклектик“, Мейвис. Повярвай ми, че не съм молила съпруга си за услуга.
Певицата примигна и приседна на най-близкия стол.
— Наистина ли? Да не ме баламосваш!
— Не съм го молила, а той не ми е казал нищо. Убедена съм, че щом ти предлагат договор, Рурк или шефът на компанията е убеден в таланта ти.
Мейвис замислено я изгледа. Беше се вживяла в ролята на жена, която прави безкористна саможертва, за да запази приятелството си с Ив. След миг промълви:
— Може би е искал да ми намери някакво занимание…
Ив повдигна вежди.
— Рурк е бизнесмен до мозъка на костите си. Щом ти предлага работа, значи е преценил, че ще му донесеш печалба. Съмнявам се, че е искал да ти направи услуга, но ако е така, ще трябва да докажеш, че си заслужила доверието му.
— Разбира се! — възторжено възкликна Мейвис. — Ще се скъсам от работа, ще видиш. — Широко се усмихна и добави: — Защо довечера не се отбиете в бара? Ще изпълня новите си песни, а Рурк ще се убеди, че новата му „инвестиция“ си струва парите.
— За съжаление ще ти откажа. Налага се служебно да посетя клуб „Атаме“.
Певицата се намръщи.
— По дяволите, защо ще ходиш там? Заведението е гадно.
— Посещавала ли си го?
— Не, но съм чувала само лоши неща за този клуб.
— Отивам там, за да разговарям с един човек. Мисля, че е замесен в случая, който разследвам в момента. — Замисли се и си каза, че ексцентричната певица положително има необикновени приятели. — Познаваш ли някоя магьосница, Мейвис?
— Ами… да. Когато работех в „Синята катерица“, няколко сервитьорки се увличаха от разните там магии. Самата аз се интересувах от магьосничество на времето, когато си изкарвах хляба с мошеничество.
— Вярваш ли в омагьосването и в гадателството?
Мейвис наклони глава и се замисли. След миг заяви:
— Това са пълни глупости.
— Господи, все успяваш да ме изненадаш с по нещо. Мислех, че си падаш по окултизма.
— Едно време се прехранвах със страхотен номер. Обявих се за медиум. Твърдях, че съм Ариел — преродена фея. Няма да повярваш колко нормални хора ми плащаха да се свържа с мъртвите им сродници или да им предскажа бъдещето.
За да демонстрира артистичните си способности, тя отметна глава, забели очи и долната й устна леко провисна. Бавно повдигна ръце с обърнати нагоре длани и монотонно занарежда:
— Чувствам нечие силно присъствие… човекът търси… много е печален. — Гласът й стана по-плътен и тя заговори с лек акцент. — Тъмните сили са се съюзили срещу теб. Спотайват се и чакат удобен момент да извършат ужасното си дело. Пази се от силите на злото.
Отпусна ръцете си и доволно се ухили.
— Казваш на наивника, че трябва безпрекословно да ти вярва, за да го предпазиш от въпросните зли сили. От него или от нея се иска само да сложи една хилядарка в плик и да го запечата. Разбира се, запечатването се извършва със специалния восък, който продаваш на будалите. После заравяш плика на потайно място по време на новолуние, като придружаваш церемонията с монотонно припяване. Обясняваш, че след един месец ще изкопаеш плика и ще го върнеш. Процедурата е унищожила лошите сили.
— Нима е толкова лесно да измамиш някого?
— В общи линии, да. В някои случаи се налага да проточиш работата, за да понаучиш това-онова за живота и роднините на клиентите, за да ги шашнеш с разкритията си. Но общо взето е фасулска работа. Хората изпитват потребност да вярват в нещо.
— Защо?
— Защото понякога животът е гаден.
Когато остана сама, Ив се замисли върху думите на Мейвис и реши, че приятелката й е права. Никога нямаше да забрави ужасяващото си детство и дългите години, през които с упорство се беше превърнала в Ив Далас, от която мнозина се възхищаваха. Сега живееше в истински палат с човек, който, бог знае защо, я обичаше. Този живот й бе чужд, но тя се опитваше да се приспособи към него. Внезапно се отказа да работи и реши да излезе и да се наслади на великолепната есенна вечер.
По-голямата част от деня тя прекарваше в клаустрофобния си кабинет или по улиците, по които се движеха тълпи от хора. Все още не можеше да свикне с тишината и простора на имението на Рурк, намиращо се в сърцето на града. Градината около къщата напомняше добре поддържан парк, засаден с великолепни дървета, чиито листа есента беше обагрила в ярки цветове. Долавяше се уханието на ароматни цветя и слаба миризма на дим, типична за късните есенни дни.
Дори въздушните превозни средства сякаш заобикаляха имението и грохотът им не нарушаваше тишината. Нямаше ги аеробусите, от които надничаха любопитни туристи, въоръжени с бинокли. Светът, който Ив така добре познаваше, бе отвъд високите стени, в дебнещия мрак.
В тази приказна градина можеше поне за малко да забрави смъртта и насилието, които дебнеха по улиците на Ню Йорк. Тишината я успокояваше, тя вдъхваше с наслада чистия въздух. Докато вървеше по гъстата зелена трева, Ив машинално въртеше халката със странните символи.
Откъм северната страна на сградата се издигаше арка, покрита с пълзящи растения с яркочервени цветове. Под тази арка Ив и Рурк бяха изрекли думи, които ги бяха направили съпруг и съпруга. Бракосъчетанието беше тържествена церемония, ритуал, придружен с музика и цветя, който не се беше променил векове наред.
И други ритуали бяха издържали изпитанието на времето; хората ги изпълняваха и вярваха в тях. Ив внезапно си спомни за Каин и Авел. Единият е бил земеделец, другият пастир. И двамата предложили да извършат жертвоприношение. Едното било прието, другото отказано. „Навярно точно тогава са се зародили доброто и злото — каза си тя. — Защото те не могат да съществуват без взаимен баланс и предизвикателство.“
Едно и също се повтаряше от незапомнени времена. Учени и философи се опитваха да докажат несъстоятелността на ритуалите, но хората продължаваха да ги изпълняват; кадеше се тамян, раздаваха се нафори и се пиеше вино, което символизираше Христовата кръв.
И се принасяха в жертва невинни хора.
Ив се сепна и разтърка слепоочията си. Неволно се беше увлякла в безполезно философстване. Убийствата се извършваха от човешки същества, не от невидими сили. Правосъдието се раздаваше също от хора. В крайна сметка това беше най-справедливият баланс между доброто и злото.
Тя седна под арката и вдъхна аромата на кървавочервените цветя.
— Не мога да повярвам, че те намирам тук — проговори Рурк, който безшумно се беше приближил до нея. Седна на тревата и попита: — Нима общуваш с природата?
— Имах нужда от чист въздух. Днес прекарах почти целия ден в затворени помещения. — Тя се усмихна, когато Рурк галантно й поднесе червено цвете. Повъртя го между пръстите си и хвърли поглед към съпруга си, който лежеше на тревата. Представи си ужаса на Съмърсет, когато видеше петната по скъпия и елегантен костюм. Черната коса на Рурк се спускаше до раменете му, от него лъхаше на скъп одеколон, а мускулестото му тяло беше олицетворение на мъжка сила. Внезапно Ив го пожела, но се постара да прикрие страстта си.
— Как мина денят ти?
— Сравнително добре. Мисля, че осигурих прехраната ни за ден-два.
Младата жена нежно вплете пръсти в косата му й промълви:
— Не те вълнуват парите, нали? Изпитваш удоволствие от способността си да ги печелиш.
Той я погледна усмихнато и заяви:
— Грешиш, скъпа. Обичам парите… както и предизвикателствата в бизнеса. — Той протегна ръка, привлече я до себе си на тревата и жадно впи устни в нейните.
— Почакай! — извика тя, но Рурк се оказа по-бърз и легна върху нея. Жадно зацелува шията й и усети как по тялото й се разливат жарки вълни. — Искам да разговарям с теб.
— Добре. А пък аз междувременно ще те съблека. Още носиш оръжието си — отбеляза той, докато сваляше кобура й. — Да не си намислила да убиеш някой представител на дивата природа?
— Знаеш, че това е противозаконно. Престани, Рурк — възкликна тя и го хвана за китката, когато ръката му докосна гърдите й. — Искам да поговорим за нещо.
— А пък аз искам да те любя. Да видим кой от двама ни ще надделее.
Вече беше разкопчал ризата й и Ив се разгневи на себе си, задето не беше успяла да овладее страстта си. Усети устните му върху най-чувственото място от тялото си и очите й се премрежиха от екстаз. И все пак беше решена да не го остави да спечели толкова лесно.
Отпусна се, изстена, прекара пръсти през косата му, вкопчи се в раменете му и прошепна:
— Свали си сакото.
В мига, когато Рурк се повдигна, тя приложи хватка от любимите й бойни изкуства и съпругът й се озова по гръб. Ив притискаше коляно между краката му и лакътя си върху гърлото му.
— Трудно достижима си — промълви той, докато преценяваше възможностите си. Би могъл да отмести ръката й, колкото до коляното… това бе риск, който не смееше да поеме. Без да откъсва очи от нейните, докосна гърдата й. — Възхищавам се от жени, които притежават това качество.
— А пък ти си лесен. — Тя се задъха, когато пръстите му стиснаха зърното й. — Възхищавам се от мъжете, които притежават това качество.
— Е, сега съм във властта ти. — Рурк разкопча панталоните й и я накара да потръпне. — Не бъди груба с мен.
Тя се усмихна, отдръпна лакътя си от гърлото му и се подпря на ръце. Сведе глава и страстно го целуна. Чу как Рурк рязко си пое въздух, усети как я притегля към себе си. Стенанието, което се изтръгна от гърдите му, я накара да потръпне.
— Махни си коляното — едва успя да каже той.
— Какво? — Ушите й бучаха, страстта й беше изпепеляваща.
— Коляното, скъпа. — Ив леко се повдигна, захапа ухото му и за малко не го лиши от мъжествеността му. — Хватката ти е много ефикасна.
— Извинявай. — Тя отмести коляното си и позволи на Рурк да я обърне по гръб. — Май се бях поувлякла.
— Няма страшно, само дето можеше да ме осакатиш за цял живот.
— Горкичкият. — Ив закачливо се усмихна и смъкна ципа на панталоните му. — Обзалагам се, че след малко ще ти стане по-добре.
Започна да го милва. Очите му помътняха, но той не ги откъсна от нейните, когато устните им отново се срещнаха. Целунаха се нежно, опитвайки се да потиснат изгарящата ги страст и силните си чувства.
Небето на запад беше обагрено в кървавочервено като цветовете на пълзящото растение, обвило арката над тях. Сенките на дърветата постепенно се удължаваха. Ив чуваше чуруликане на птици и шумоленето на листата, понесени от ветреца. Усещаше милувките на Рурк, които я караха да забрави ужаса и болката, царуващи в нейния свят.
„Тя дори не осъзнаваше, че има нужда от ласките ми“ — помисли си Рурк и продължи да я гали. Внезапно разбра, че също жадува за нежност. Моментът беше неописуемо романтичен. Той усети необикновена възбуда при мисълта, че постепенно подчинява на властта си тази силна жена.
Плъзна се в нея, без да сваля очи от лицето й, и след секунди усети как тялото й се загърчи от удоволствие.
Тя не притвори клепачи, сякаш беше хипнотизирана от погледа му, докато тръпнеше от наслада. Рурк ускори ритъма, тя го обгърна с бедрата си. Когато видя как тъмните му очи се премрежиха, придърпа главата му по-надолу и притисна устни към неговите, за да вдъхне стенанието му. Рурк тежко се отпусна върху нея, а тя силно го прегърна и му прошепна:
— Оставих се да ме прелъстиш.
— Хмм.
— Не исках да ти откажа, за да не те засегна.
— Благодаря ти. Забелязах, че доста стоически издържа изпитанието.
— В полицейската академия ни учеха, че ченгетата стоически трябва да понасят несгодите.
Той протегна ръка и й подаде значката, която беше паднала в тревата:
— Май си загубила най-важното, лейтенант.
Ив закачливо го плесна по гърба.
— Ставай. Тежиш цял тон.
— Ако продължаваш да ми говориш толкова мило, не гарантирам какво може да ти се случи. — Той се претърколи и се излегна по гръб. Забеляза, че синьото допреди малко небе е добило сивкав оттенък. — Гладен съм като вълк. Времето за вечеря отдавна мина.
— Забрави за малко стомаха си. — Ив седна на тревата и започна да се облича. — Получи онова, което искаше, приятелю. А сега ще поговорим.
— Можем да го направим, докато вечеряме. — Рурк въздъхна, когато съпругата му го стрелна с леден поглед. — Ако предпочиташ, ще поговорим тук. Проблеми ли имаш? — Той нежно докосна трапчинката на брадичката й.
— Да речем, че искам да ти задам няколко въпроса.
— Питай. Може би случайно знам отговорите.
— Първо… — тя замълча и се втренчи в него. Съпругът й беше полугол и кой знае защо й напомни за доволен котарак. — Моля те, облечи се. Не искам да ме разсейваш. — Подхвърли му ризата, а той дяволито й се усмихна. — Когато се прибрах, заварих тук Мейвис.
— Така ли? — Взе ризата и я облече, въпреки че цялата беше на петна от тревата. — Защо не я покани на вечеря?
— Бързаше. Тази вечер ще пее в „Даун енд Дърти“. Рурк, защо не си ми казал, че си собственик на „Иклектик“?
— Това не е тайна. — Обу панталоните си, после й подаде кобура с оръжието. — Притежавам много компании.
— Много добре знаеш накъде бия. — Ив реши да прояви по-голямо търпение, тъй като въпросът беше деликатен. — От „Иклектик“ са предложили договор на Мейвис.
— Да, знам.
— Знам, че знаеш — сопна се тя и блъсна ръката му, когато Рурк се опита да я помилва по главата. — По дяволите, можеше да ме предупредиш, за да бъда подготвена, когато тя започне да ме разпитва.
— Защо да те разпитва? Договорът е стандартен. Мейвис трябва да си наеме агент или пълномощник, който да прегледа клаузите, но…
— Заради мен ли го направи? — Тя не откъсваше поглед от лицето му.
— Какво искаш да кажеш?
Този път Ив се вбеси.
— Заради мен ли предложи договор на Мейвис?
Рурк скръсти ръце и наклони глава.
— Нали не възнамеряваш да се откажеш от работата в полицията и да станеш театрален агент?
— Не, разбира се.
— В такъв случай въпросът не те засяга.
— Само не ми казвай, че харесваш песните на Мейвис.
— Изпълненията й нямат нищо общо с пеенето…
— Ето, че си призна! — Тя гневно забоде пръст в гърдите му.
— Почакай, не съм свършил. Смятам, че Мейвис има талант и че необикновеният й стил ще допадне на публиката. Целта на „Иклектик“ е да издирва комерсиални изпълнители.
— Искаш да ме убедиш, че предложението ти не е алтруистично, а съвсем делово.
— Разбира се. Не бих си позволил да назначавам некадърници в компанията си.
— Нищо чудно да ме заблуждаваш — заяви тя след секунда. — Способен си на това.
— Така си е. — Рурк доволно се усмихна при мисълта, че е един от малцината, които биха могли да я излъжат. — Така или иначе въпросът е приключен. Това ли е всичко?
— Не. — Ив се приведе и го целуна. — Каквато и да е причината да назначиш Мейвис, все пак ти благодаря.
— Няма за какво.
— Има и още нещо. Тази вечер трябва да отида в „Атаме“, за да разпитам един човек. — Забеляза как очите му гневно проблеснаха и как стисна зъби. — Искам да ме придружиш. — Прехапа езика си, за да не се изсмее, когато очите му се разшириха от удивление.
— Не мога да повярвам на ушите си. Нима искаш да те придружа по време на служебна акция? Мислех, че цивилни лица не бива да научават тайните на полицията.
— Престани! Каня те със себе си първо, защото мисля, че ще ми помогнеш. И второ — опитвам се да спестя време. Известно ми е, че щяхме да спорим, докато наложиш волята си. Затова реших да те помоля да ме придружиш — така поне знаеш, че аз „командвам парада“.
— Умница! — Той я хвана за ръката и й помогна да се изправи. — Но първо ще вечеряме. Днес не успях да обядвам.
— Позволи ми да ти задам още един въпрос. Защо върху венчалната ми халка е гравиран келтски символ, предпазващ от злите сили?
Той успя да прикрие изненадата си и невъзмутимо заяви:
— Не разбирам за какво говориш.
— Този път не успя да ме заблудиш — доволно заяви Ив, щастлива, че е забелязала реакцията му. — Една добронамерено разположена квартална магьосница ми разкри тайната.
— Ясно. — Рурк разбра, че е разкрит и реши да спечели време, като вдигна ръката й и се престори, че разглежда халката. — Гравюрата е много изящна.
— Не ме мисли за глупачка, Рурк. Не можеш да излъжеш едно ченге. — Тя се приближи до него и се повдигна на пръсти, сетне впери поглед в лицето му. — Признай, че вярваш на тези бабини деветини.
— Въпросът не е в това дали вярвам или не — опита да се оправдае той, но разбра, че е направил още по-голяма грешка, когато забеляза замисленото й изражение.
— Не може да бъде! — изненадано и развеселено възкликна Ив. — Никога не съм те виждала смутен. Запазваш самообладание в най-трудните ситуации, а сега пелтечиш като слаб ученик. Струва ми се странно. Знаеш ли, много си сладък.
— Не съм смутен — промълви той, а наум си каза: Точната дума е „съкрушен“. — Само че… не знам как да се изразя… Обичам те — изтърси ненадейно и думите му накараха Ив да престане да се киска. — Ежедневно рискуваш живота си, а аз не искам да те загубя — не мога да си представя съществуването си без теб. — Докосна халката и добави: — Този пръстен ще те предпазва от злото.
— Колко си романтичен. Но не ми казвай, че действително вярваш в магии, урочасване и какво ли още не.
Тон вдигна глава и очите му проблеснаха в падащия мрак. Ив си помисли, че в този миг съпругът й прилича на вълк. Внезапно си спомни думите на Изида, че трябва да се довери на вълка.
— Твоят свят е сравнително малък, скъпа — промълви той. — Не казвам, че е безопасен, но е… ограничен. Никога не си виждала исполин да танцува, не си усещала силата на древните скали. Не си докосвала изображението на Огам, издялано в ствола на някое дърво, вкаменило се през изминалите хилядолетия, нито си чувала странният шепот в мъглата, стелеща се над свещената земя.
Онемяла от учудване, тя поклати глава, сетне попита:
— Това ирландски магии ли са?
— Всяка раса и култура има своите легенди и предания. Ти си най-земният човек, когото познавам. Понякога честността ти те прави дори брутална. А пък аз съм водил… разнообразен живот. Имам нужда от теб, от почтеността ти. Ще използвам всякакви средства, за да осигуря безопасността ти. — Вдигна ръката й и допря устни до венчалната халка. — Да речем, че взимам всякакви предпазни мерки.
— Добре — замислено изрече Ив и си каза, че за пръв път се сблъсква с непознат аспект от характера на съпруга си. — Но искам да знам дали имаш някоя тайна стая, където танцуваш гол и пееш?
— О, имах — закачливо отговори той, — но я превърнах в работен кабинет.
— Отлична идея. Е, приключих с въпросите. Хайде да вечеряме.
— Слава богу! — възкликна Рурк, хвана я за ръка и я поведе към къщата.