Метаданни
Данни
- Серия
- В смъртта (6)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Ceremony in Death, 1997 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Весела Прошкова, 1997 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,2 (× 82 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Корекция
- ultimat (2009)
- Сканиране
- ?
- Сканиране и разпознаване
- savagejo (2009)
- Допълнителна корекция
- ganinka (2014)
Издание:
Издателство Златорогъ, 1997
История
- — Добавяне
- — Корекция от ganinka
Осемнайсета глава
Ив се въртеше пред тройното огледало в банята и ужасено се взираше в изображението си. Върху задните й части действително се мъдреше татуирана розичка.
— Идва ми да арестувам Трина — ядно промълви тя.
— По обвинение, че декорирала без разрешение задника на едно ченге — предложи Рурк, който току-що беше влязъл в банята. — Или пък за престъпно изобразяване на цвете.
— Струва ми се, че добре се забавляваш за моя сметка. — Ив сграбчи халата си и разгневено изгледа съпруга си.
— Скъпа моя, нима снощи не проявих съчувствие към проблема ти? Не положих ли огромно усилие да залича със зъби и език досадната татуировка?
Младата жена едва сдържа смеха си и здраво стисна зъби, подсещайки се, че положението никак не е забавно.
— Трябва да купя някакъв разтворител или препарат, с който да отстраня тази гадост.
— Защо бързаш толкова? Намирам, че татуировката е много… симпатична.
— Какво ще се случи, ако ми се наложи да взема душ или да се преоблека в управлението? Знаеш ли, че до края на живота ми ще ме вземат на подбив заради тъпата картинка на задника ми.
Рурк плъзна ръце под халата й и прошепна:
— Днес не си на работа.
— Ще се отбия в кабинета, за да проверя дали Фийни ми е изпратил някаква информация.
— Не вярвам да се случи нещо фатално, ако сториш това в понеделник сутринта. Днес имаме почивен ден.
— И какво ще правим?
Той се усмихна и плъзна ръката си надолу върху розичката.
— Нали току-що го правихме.
— Струва си да го повторим — замислено изрече Рурк, — но мога да поизчакам. Какво ще кажеш да прекараме деня край басейна?
— Край басейна ли? Идеята ми се струва привлекателна.
— Едно уточнение — край басейна на вилата ми на остров Мартиника. — Рурк я целуна по устните и добави: — Не взимай никакъв багаж, освен дрехите на гърба ти.
Прекараха незабравими часове на Мартиника. Може би затова в понеделник сутринта Ив беше отпаднала и жадуваше за сън.
— Изглеждате уморена, лейтенант. — Пийбоди извади някакъв плик от чантичката за инструменти и сложи на масата две понички с крем. Сияеше от гордост, задето беше успяла да ги внесе в кабинета на Ив, без да ги подушат колегите й. — И май имате тен. Да не са ви облъчвали с ултравиолетова лампа?
— Не, вчера се попекох на слънце.
— Но нали валя цял ден?
— Не и там, където бях — промърмори Ив и отхапа от поничката. — Подготвила съм доклад за командира. Цитирала съм данните за вероятните убийци, дадени ми от Фийни, но ми се струва, че няма да удовлетворят Уитни. Все пак ще поискам хора за денонощно следене на заподозрените.
— Сигурно няма да ти бъде приятно да чуеш, че вероятността искането ти да бъде удовлетворено, е минимална. Тази сутрин ни разпратиха ведомствен документи за намаляване на излишните разходи.
— По дяволите. В случая разходите не са излишни и ще бъдат оправдани. Уитни може да въздейства на началника на полицията, а той да упражни натиск върху кмета. Разследваме две убийства, които живо интересуват представителите на медиите. Необходими са ни хора, за да можем час по-скоро да заловим престъпниците и да докажем, че полицията си върши работата.
Пийбоди се усмихна.
— Струва ми се, че репетирате речта си пред командира.
— Може би си права — въздъхна Ив. — Ако процентите от теста за вероятния убиец бяха малко по-високи, щях да си спестя усилието да убеждавам началството. Лошото е, че трябва да проверим толкова много хора. — Тя затвори очи и притисна с пръсти клепачите си. — Необходима ми е информация за всеки член на двете… секти, а те са над двеста души. Да речем, че отхвърлим половината, ако сведенията потвърждават невинността им. И все пак ще ни се наложи да следим стотина души, да проверяваме алибитата им.
— Което изисква много време — допълни Пийбоди. — Командирът може би ще отпусне няколко униформени, за да разпитат съседи и познати и да елиминират хората, които са вън от подозрение.
— Мисля, че никой от членовете на двете братства не е вън от подозрение. — Ив стана и се заразхожда из тесния си кабинет. — Сам човек не би могъл да повдигне мъртвия Лобар и да го привърже към пентаграма. Освен това убийците са използвали кола, за да пренесат трупа пред дома ми.
— Никой от главните заподозрени не притежава толкова голям автомобил.
— Може би транспортното средство е на някого от членовете на братството. Ще проверим в компютъра на транспортния отдел кой каква кола притежава. Ако не открием нищо, ще започнем проверка на автомобилите, взети под наем, както и на онези, които са били откраднати в нощта на убийството. — Тя нервно прекара пръсти през косата си.
— Твърде вероятно е колата да е била задигната от паркинг, където превозните средства се оставят за по-дълго време. В такъв случай може би кражбата не е била забелязана.
— Мисля, че трябва да проверим и тази възможност.
— Разбира се. Може би Фийни ще ни „отпусне“ някого от своите хора, който да търси необходимите ни сведения. Междувременно ти започвай, а пък моя милост отива на просия при командира. — Видеотелефонът избръмча и тя го включи. — Тук лейтенант Далас от отдел „Убийства“.
— Трябва спешно да разговарям с теб.
— Лоуис, не мога да повярвам, че ми се обаждаш. Ако си решил да обсъждаш обвиненията срещу клиента ти, свържи се с прокурора.
— Трябва спешно да поговорим — повтори адвокатът. Ив видя как той машинално започна да гризе елегантно подрязаните си нокти. — Искам да се видим някъде, където ще бъдем сами, и то възможно най-бързо.
Тя направи знак на Пийбоди да се отдръпне, за да не я забележи адвокатът. Сетне с престорено безразличие попита:
— Защо си се разбързал толкова?
— Не мога да го обсъждам по видеотелефона. В момента използвам портативното си устройство, ала дори това е рисковано. Искам да се срещнем.
— Ела в управлението.
— Не, не! Може би ме следят. Не съм съвсем сигурен. Взел съм всички предпазни мерки.
Ив се питаше дали е забелязал човека на Фийни, който го следеше, или пък чисто и просто страдаше от параноя.
— Стегни се, Лоуис. Кому е притрябвало да те следи?
— Искам да се срещнем — отново настоя той. — Ще те чакам в клуб „Лукс“ на Парк авеню. Апартаментът, който наемам, се намира на петия етаж. Ще съобщя името ти на портиера.
— Подскажи ми за какво става дума, Лоуис. Затънала съм в работа.
— Мисля… мисля, че видях как убиха един човек. Слушай, Ив, непременно ела сама. Няма да разговарям с друго ченге, освен с теб. Провери дали те следят и побързай. Побързай!
Ив стисна устни и няколко секунди се взира в потъмнелия екран на видеотелефона. После се обърна към сътрудничката си:
— Този път скучният Лоуис възбуди любопитството ми. Предлагам да прекъснем за обедна почивка. От теб се иска да отидеш при Фийни и да го придумаш да ни отпусне още двама души от неговия отдел.
— Опасно е да отивате на срещата сама — запротестира Пийбоди.
— Мога да се справя с един изплашен до смърт адвокат. — Ив се наведе и провери резервното си оръжие, прикрепено към глезена й. — Освен това имаме човек, който наблюдава входа на клуба. А за да бъдеш по-спокойна, ще оставя комуникатора си включен.
— Лейтенант, бъдете нащрек.
Петият етаж на клуб „Лукс“ се заемаше от двайсет апартамента, които се използваха само от членовете на клуба за лични или професионални срещи. Всеки апартамент беше обзаведен в стила на дадена епоха, без обаче да бъде пропуснат индивидуален комуникационен център. Клубът предоставяше възможности за организиране на пищни приеми, както и на интимни вечери. Според мнението на повечето членове и посетители готвачът на клуба беше ненадминат, което беше повече от похвала, тъй като тези хора бяха преситени. Срещу неголяма сума портиерът уреждаше присъствие на лицензирани компаньонки.
Лоуис винаги наемаше апартамент 5-С. Допадаше му разкошът на френския стил от осемнайсети век, наблягащ на декоративните елементи. Винаги с удоволствие докосваше плътните тапицерии на столовете с изящно извити облегалки и на кадифените канапета. Харесваха му тежките завеси със сърмени ресни и пискюли и високите огледала с позлатени рамки. В огромното легло с балдахин се беше любил не само със съпругата си, но и с много други жени.
Според него именно през този исторически период е бил разцветът на епикурейството; хората са задоволявали собствените си желания и са се отдавали на удоволствия.
Кралят управлявал с желязна ръка и правел каквото си пожелае. И все пак именно по това време настъпил разцвет на изкуствата. Може би разкошът е бил само сред стените на палата, може би селяните са гладували, но всъщност това е било обществено отражение на природния подбор. Малцината „богоизбрани“ бяха живели на широка нога.
Триста години по-късно, без да напуска луксозния клуб в центъра на Манхатън, Лоуис имаше удоволствието да се наслаждава на предметите, създадени за задоволяване на капризите на отдавна измрели хора.
Ала днес не му беше до изкуство. Неспокойно крачеше из апартамента и жадно отпиваше скоч от голяма чаша. От страх по челото му непрекъснато избиваше студена пот. Повдигаше му се, сърцето сякаш щеше да изскочи от гърдите му.
Беше присъствал на убийство. Беше почти сигурен, въпреки че спомените му бяха мъгляви и някак сюрреални като програма за виртуална реалност с липсващи елементи.
Спомняше си тайната стая, дима и гласовете (между които и неговият глас), които напяваха монотонно. Спомняше си и вкуса на топлото вино.
Всичко това му беше до болка познато, тъй като вече три години членуваше в сектата. Беше се присъединил към нея, защото му допадаха идеите, проповядвани от Селина Крос, както и ритуалите: дългите роби, маските и повтарянето на едни и същи думи, докато свещите се превърнеха в езерца от черен восък.
А сексът беше направо невероятен.
После започна да се случва нещо странно. Той откри, че с нетърпение очаква всяка следваща сбирка на братството, че отчаяно жадува за първата глътка от ритуалното вино. Установи, че в паметта му има бели петна, а в утрините след обредите му беше трудно да се съсредоточи и се чувстваше отпаднал.
Наскоро бе открил кръв под ноктите си, но изобщо не си спомняше какво е докосвал.
Ала постепенно спомените нахлуваха в паметта му, сякаш фотографиите, които му беше показала Ив, бяха открехнали някаква заключена врата. А през процепа беше видял картини, които го караха да тръпне от ужас: стелещ се дим, гласове, които повтаряха едни и същи думи, мъже и жени, които се съешаваха като животни и потните им тела блестяха под светлината на черните свещи.
После фонтан от кръв беше бликнал като вик на човек, изпитал върховно сексуално удоволствие.
А Селина… Селина с хищна усмивка държеше нож, от който капеше кръв. Лобар — за бога, наистина беше Лобар — се бе свлякъл от олтара. Прерязаното му гърло зееше като уста, разтворена в безмълвен вик.
Убийство! Той нервно разтвори тежките завеси и със страх огледа улицата. Да, беше присъствал на ритуал, при който в жертва не беше принесен козел, а човек.
Нима беше докоснал прерязаното гърло на Лобар? Нима бе облизал пръстите си, за да вкуси прясната кръв? Нима беше способен на това?
С ужас се запита дали е имало и други жертвоприношения на хора. Възможно ли е да е присъствал на тях и после да е забравил за случилото се?
Лоуис отново дръпна завесите и си напомни, че е цивилизован човек, съпруг и баща, уважаван адвокат. Невъзможно бе да е съучастник в убийство.
Задъха се и си наля още уиски, после застана пред едно от огледалата с великолепни рамки. Видя човек, който дни наред не беше спал, не се беше хранил, не се беше прибирал вкъщи.
Страхуваше се да заспи; въобразяваше си, че в съня си ще види още по-ясно ужасяващите картини. Боеше се да се храни; беше сигурен, че храната ще заседне в гърлото му и ще го задуши.
А най-много се страхуваше за семейството си.
Уайнбърг беше присъствал на онази церемония и бе видял случилото се.
А сега беше мъртъв.
Уайнбърг нямаше жена и деца, ала Лоуис беше семеен. Питаше се дали ако се прибере, „онези хора“ ще дойдат да го измъкнат от дома му. През дългите самотни часове, когато компания му правеше само бутилката с уиски, беше осъзнал стореното и се бе засрамил при мисълта, че децата му ще научат в какви церемонии е участвал.
Трябваше да защити не само тях, но и себе си. Смяташе, че тук е в пълна безопасност. Никой не можеше да влезе в апартамента, освен ако самият той отвореше вратата.
Внезапно му хрумна, че може би преувеличава опасността. Избърса челото си с носната си кърпа, която вече беше подгизнала от пот. Каза си, че стресът, преумората и множеството безсънни нощи даваха своето отражение. Може би изживяваше нервна криза. По-добре беше да отиде на лекар.
Да, непременно ще отиде да се прегледа. После ще вземе семейството си и ще заминат за няколко седмици. Имаше нужда от почивка, от свободно време, за да преосмисли живота си. Ще напусне сектата — очевидно членуването в нея се отразяваше зле не само на здравето, но и на джоба му. Редовните „вноски“ му струваха цяло състояние. Питаше се как е затънал толкова дълбоко, след като се бе присъединил към братството, воден от любопитство и от желанието за секс.
Хрумна му, че сигурно е погълнал прекалено много от дима и от виното, които навярно са причинили халюцинациите му.
Господи, но нали кръвта под ноктите му беше истинска.
Лоуис закри лицето си с длани и се опита да се овладее. Внезапно се упрекна, че се е обадил на Ив. Не биваше да се поддава на паниката — лейтенант Далас ще го помисли за луд или още по-лошо — за съучастник.
Селина беше негова клиентка и беше длъжен да спазва професионалната етика.
И все пак не можеше да заличи спомена за ножа, който тя заби в плътта на нищо неподозиращия младеж.
Олюлявайки се, Лоуис отиде в тоалетната и повърна изпитото уиски. Когато престана да му се повдига, се приближи до умивалника и с прегракнал глас нареди на автомата да пусне леденостудена вода. От позлатения кран рукна освежаваща струя и той наплиска пламналото си лице.
Внезапно се разрида, раменете му потръпваха, хлипанията отекваха сред тихото помещение, облицовано с блестящи плочки. След няколко минути вдигна глава и отново се втренчи в огледалото.
Не биваше да се самозалъгва. Действително беше присъствал на убийство. Реши да разкаже всичко на Ив и да снеме товара от плещите си.
Почувства неописуемо облекчение, идваше му да полети от радост. Искаше да се обади на съпругата си, да види децата си.
В огледалото забеляза някакво движение. Рязко се обърна и сърцето му лудо затуптя.
— Как влязохте тук?
— Аз съм камериерка, сър. — Чернокожата жена със спретнато униформено облекло носеше купчина хавлиени кърпи. Изгледа втренчено Лоуис и се усмихна.
— Не влизайте, след като не съм ви повикал. — Избърса челото си с трепереща от страх ръка и добави: — Всеки момент очаквам гости. Моля, оставете кърпите и… — Бавно отпусна ръка и ужасено прошепна: — Познавам те. Познавам те отнякъде.
„Виждал съм лицето й в дима“ — помисли и ледена ръка сграбчи сърцето му.
— Разбира се, че ме познаваш, Лоуис. — Без да престава да се усмихва, тя захвърли кърпите и в ръката й проблесна атаме. — Нали се чукахме миналата седмица.
После, преди адвокатът да успее да изкрещи, тя заби ножа в гърлото му.
Когато Ив слезе от асансьора на петия етаж, беше побесняла от гняв. Дроидът на рецепцията я беше накарал да чака цели пет минути, докато проверяваше документите й. Сетне започна да се заяжда, че тя няма право да влиза с оръжие в клуба. Ив точно се канеше да използва електрошоковата си палка, за да го накара да млъкне, когато се появи управителят на клуба и заяви, че се е получило недоразумение, че много съжалявал.
Младата жена знаеше, че той се извинява на съпругата на Рурк, не на Ив Далас, което я раздразни още повече.
Зарече се, че рано или късно ще му го върне тъпкано. Управата на клуба едва ли щеше да се зарадва на посещението на инспектор от здравното министерство или от нравствения отдел. Имаше достатъчно връзки, за да накара собствениците на клуба няколко дни да живеят в истински ад.
Тръгна към апартамент 5-С и понечи да натисне звънеца под монитора, който служеше като шпионка. Погледът й попадна върху лампичката на алармената система, която примигваше в зелено. Апартаментът беше отключен.
Тя извади оръжието си и повика по комуникатора Пийбоди.
— Чувам ви, лейтенант. — Гласът на сътрудничката й звучеше приглушено, тъй като уредът се намираше в джоба на ризата на Ив.
— Вратата е отключена. Влизам в апартамента.
— Искате ли помощ?
— Засега изчакай следващото ми обаждане.
Безшумно пристъпи в апартамента и затвори вратата. Приведе се в отбранителна поза, стисна с две ръце оръжието си и се огледа. Стаята беше обзаведена с мебели, които й се сториха претенциозни и дори грозни, на канапето беше захвърлено измачкано сако, а на масичката стоеше полупразна бутилка. Завесите бяха спуснати, цареше мъртвешка тишина.
Ив пристъпи още няколко крачки, като притискаше гърба си към стената. Надникна зад мебелите и зад завесите, но там нямаше никой. Малката кухня също беше празна.
Ив застана на вратата на спалнята. Леглото беше оправено, върху него бяха подредени декоративни възглавници. По всичко личеше, че никой не беше спал в него. Тя погледна към дрешника, чиито врати бяха плътно затворени. Тръгна към него, но внезапно дочу звуците, идващи от банята: задавено дишане, пъшкане на човек, който полага физическо усилие, женски кикот. Хрумна й, че Лоуис е решил набързо да се позабавлява с някоя компаньонка, и гневно стисна зъби. Ала все още беше нащрек, готова да използва оръжието си.
Влезе в банята и първо усети миризмата. Миг след това ужасено възкликна:
— Боже мой!
— Лейтенант, какво става? — прозвуча разтревоженият глас на Пийбоди.
— Не мърдай! — Ив насочи оръжието си към жената. — Хвърли ножа!
— Изпращам подкрепления. Какво се е случило, лейтенант?
— Току-що е извършено убийство… Отдръпни се! — извика тя на жената.
Непознатата се усмихна. Беше възседнала Лоуис или по-точно онова, което беше останало от него. На пода имаше локви кръв, белите плочки по стените, лицето и ръцете на жената също бяха покрити с кръв. Миризмата беше непоносима и сякаш изпълваше помещението като гъст дим.
Ив моментално забеляза, че няма надежда да спаси Лоуис. Беше не само заклан, но изкормен.
— Мъртъв е — заяви жената.
— Виждам. Хвърли ножа! — Ив пристъпи към нея. — Хвърли ножа и легни на пода! Ръцете зад гърба!
— Трябваше да го направя. — Убийцата коленичи до трупа, както опечалена вдовица би коленичила до гроба на любимия си съпруг. — Не ме ли позна?
Въпреки че лицето на жената беше покрито с кръв, Ив действително я беше познала. Беше си спомнила кога и къде е чувала този мелодичен глас.
— Ти си Мириам, нали? Онази, на чието посвещаване присъствах. Хвърли проклетия нож и легни на пода.
Мириам покорно пусна ритуалния нож и дори не погледна към него, когато Ив го изрита в другия край на помещението. Просна се на пода и промълви:
— Той ми нареди да действам бързо, но, изглежда, съм изгубила представа за времето…
Ив извади белезниците от задния си джоб и ги постави на ръцете на жената. После попита:
— Кой ти нареди да убиеш Лоуис?
— Час. Нареди ми да го направя колкото е възможно по-бързо и да избягам… — Тя въздъхна. — Но не успях да го свърша навреме.
С мрачно изражение Ив погледна трупа на Лоуис Тривейн и мислено се упрекна за закъснението си, което беше струвало живота на адвоката.
— Записа ли самопризнанието й, Пийбоди?
— Да, лейтенант.
— Арестувай Чарлс Форт. Не отивай сама. Вземи двама униформени полицаи като подкрепление.
— Слушам. Ще се справите ли със ситуацията, лейтенант?
Ив отстъпи встрани от вадичката кръв, която се стичаше към обувките й.
— Да, ще се справя.
Нямаше време за губене, но отдели десет минути, за да вземе душ и да се преоблече, преди да започне разпитите. Дрехите й бяха просмукани с кръв след огледа на трупа. Не разбра дали някой в съблекалнята е забелязал татуировката й, тъй като не чу подигравателни коментари.
Всички в полицейското управление вече бяха научили за жестокото убийство.
— Първо ще разпитам Мириам — обърна се тя към Фийни, докато наблюдаваше крехката на вид жена през еднопосочното стъкло.
— По-добре почини малко, Далас. Говори се, че гледката била кошмарна.
— Казвам си, че вече нищо не може да ми направи впечатление, ала всеки път се сблъсквам с небивала жестокост. — Тя тежко въздъхна. — Ще я разпитам веднага. Иска ми се да приключа час по-скоро.
— Добре. Сама ли ще проведеш разпита?
— Да. Сигурна съм, че Мириам ще „изпее“ всичко. — Ив поклати глава. — Може би е напълно умопомрачена, но имам чувството, че е дрогирана. Ще я накарам да се съгласи да й бъде направен тест за наркотици. Прокурорът не признава самопризнания, които са направени под въздействието на дрога.
— Ще уредя незабавно да бъде подложена на тест.
— Благодаря. — Тя влезе в помещението за разпит. Бяха измили кръвта от лицето на Мириам. Въпреки че носеше грозна затворническа униформа, младата жена приличаше на неземна приказна фея.
Ив включи записващото устройство и продиктува задължителната информация, сетне се обърна към Мириам:
— Залових те на местопрестъплението, затова няма смисъл да увърташ и да ми губиш времето. Ти ли уби Лоуис Тривейн?
— Да.
— Какво си взела?
— Не разбирам.
— Не вярвам да си на „Зевс“, много си кротка. Ще се съгласиш ли да ти бъде направен тест за наркотици?
— Не, не искам — нацупи се тя и тъмните й очи помръкнаха. — Може би… може би по-късно ще се съглася. — Сви устни и нервно подръпна полата на униформата. — Искам си моите дрехи. Тези ме притесняват, освен това са много грозни.
— Много съжалявам, че не можем да удовлетворим молбата ти. Защо уби Лоуис Тривейн?
— Защото Час ми каза, че бил олицетворение на злото.
— Чарлс Форт ли наричаш с името Час?
— Да. Всички му казват така.
— Значи Час ти е казал, че Лоуис е олицетворение на злото. Той ли те накара да убиеш Тривейн?
— Разреши ми да го сторя. Много пъти съм наблюдавала как го правят, днес трябваше да се справя сама. Имаше много кръв. — Тя внимателно огледа ръката си. — А сега… вече я няма.
— Присъствала ли си, когато са били извършвани други убийства?
— О, да. — Младата жена небрежно сви рамене. — Кръвта пречиства, а смъртта е само преход към друг свят. Трябваше да убия този човек и да изтръгна демона в него. Знаете, че демоните съществуват, а ние се борим против тях.
— Като убивате хората, в които са се вселили.
— Точно така. Час ме предупреди, че сте много умна. — Тя ведро се усмихна и присви бадемовидните си очи. — Час никога не ще се остави в ръцете ви. Той не се интересува от вашите закони и от глупавото ви правосъдие.
— Разкажи ми как успя да влезеш в апартамента на Лоуис.
— Имам приятел, който работи в клуба. Е, първо трябваше да се чукам с него, но това дори ми беше приятно. Обичам да правя секс. Та след като с моят човек свършихме, успях да открадна кодовата карта, с която се отварят вратите на всички апартаменти. Облякох униформата на камериерка, грабнах куп хавлиени кърпи и отидох при Лоуис. Заварих го в банята и по миризмата познах, че е повръщал. Прерязах гърлото му, както ме бяха инструктирали. После май съм се поувлякла… — Отново сви рамене и закачливо се усмихна. — Имах чувството, че забивам ножа във възглавница. Разнасяше се странен звук… После изтръгнах демона от гърдите му и се появихте вие. Но мисля, че съм изпълнила мисията си.
— Да, добре си се справила. Откога се познавате с Час?
— От няколко години. Двамата обичаме да се чукаме денем в парка. Много е вълнуващо, защото никога не знаеш кой може да те види.
— Изида не ревнува ли?
— О, тя не знае. — Мириам забели очи. — Едва ли щеше да се зарадва.
— Изида одобрява ли убийствата?
Мириам смръщи чело и за миг очите й станаха безизразни.
— Убийствата ли? Ами… не подозира за тях. Да, не знае. Решихме да не й казваме нищо.
— Значи само вие с Час знаете тайната?
— Да, само ние двамата. — Стреснато се огледа, сякаш едва сега осъзнаваше къде се намира. — Така мисля. Разбира се.
— Споделяла ли си с някого от братството?
— Братството ли? — неразбиращо попита тя. Замисли се за секунда, сетне промълви: — Не, не. Това е нашата малка тайна.
— Защо уби Уайнбърг?
— Кого?
— Банкерът, когото намушка в подземния гараж. Нима не си го спомняш?
— Този не съм го убивала. — Мириам прехапа долната си устна и поклати глава. — Час го направи. Трябваше да ми донесе сърцето му, но ми обясни, че не успял да го изтръгне, защото го преследвали.
— Ами Лобар?
— Лобар… Лобар… — Мириам разсеяно потупваше с пръсти устните си. — Не, с него беше по-различно, нали? Не мога да си спомня. Имам страхотно главоболие… — раздразнено произнесе тя. — Отказвам да отговарям на други въпроси. Уморена съм. — Скръсти ръце на гърдите си и затвори очи.
Ив я изгледа и реши, че няма смисъл да я насилва. Онова, което беше научила, засега й беше достатъчна. Отново постави белезниците около китките на Мириам, после повика един от униформените полицаи.
— Заведете я при доктор Майра. Искам пълен психиатричен профил. И още нещо — помолете я да убеди задържаната да се подложи на тест за наркотици.
Когато излязоха, тя натисна някакъв бутон и нареди:
— Доведете Форт в помещение №3.
Беше отвратена и уморена до смърт. Искаше й се да облегне глава на масата и да заспи. Стисна зъби, прекоси коридора и влезе в стаята, от която Пийбоди и Фийни бяха наблюдавали разпита.
— Искам да присъстваш, докато разговарям с Форт — обърна се тя към сътрудничката си. — Какви са впечатленията ти, Фийни?
— Момичето не е на себе си. — Той я покани да си вземе от пликчето със захаросани бадеми, към които имаше особена слабост. — Не знам дали беше упоена или пък действаше под хипноза. Струва ми се, че и двете предположения са верни.
— И аз си помислих същото. Да знаеш колко нормална изглеждаше, когато за пръв път я видях… — Нервно разроши косата си и избухна в смях. — Не мога да повярвам, че поведението й ми се е сторило нормално. Нашата „приятелка“ стоеше гола сред гората, а пък Форт я целуваше между краката. — За миг притисна с пръсти клепачите си, после отпусна ръце. — Баща му никога не е имал съучастник. Убивал е сам.
— Това не означава нищо. Синът може би има друг „стил“ — обади се Фийни. — Не знам дали момичето е откачено, но със сигурност уличи Форт.
— Имам чувството, че нещо не е наред — колебливо изрече Пийбоди. Ив любопитно я изгледа.
— Какво имаш предвид, полицай?
Сътрудничката й усети саркастичната нотка в гласа й и упорито вирна брадичка.
— Привържениците на уика не убиват.
— Убийствата се извършват от хора. Не всички изрично спазват изискванията на своята религия. Да вземем за пример самата теб. Хапвала ли си наскоро месо?
Пийбоди силно се изчерви. Членовете на „Свободна ера“ бяха заклети вегетарианци. След миг се овладя и отговори:
— Това е съвсем различно.
— Интересувам се само от факти, а те са следните: заварих убийцата на местопрестъплението, ножът още беше в ръката й. Тя призна, че Чарлс Форт е неин съучастник. Когато го разпитвам, ще се придържам именно към фактите. Разбра ли?
— Да, лейтенант. — Пийбоди изпъна рамене и безмълвно изгледа началничката си, която мина покрай нея и се отправи към помещението за разпит.
— Имала е ужасно преживяване — съчувствено промълви Фийни. — Прегледах снимките на онова, което е заварила в клуба и съм потресен.
— Аз също ги видях. — Докато наблюдаваше през стъклото как въвеждат Чарлс Форт, тя поклати глава. — И все пак ми се струва, че тук има нещо гнило.
Извърна се, мина по коридора и влезе в стаята точно когато Ив съобщаваше на Форт правата му.
— Не разбирам — промълви той.
— Нима не ви стана ясно какви са правата и задълженията ви?
— Тях ги разбрах, но не проумявам защо съм тук. — Час с недоумение погледна Пийбоди и на нея й се стори, че кой знае защо е разочарован именно от нея. — Щях да се отзова на поканата ви, щом сте искала отново да разговаряме. Не беше необходимо да изпращате трима униформени полицаи в дома ми.
— Прецених, че се налага — рязко отговори Ив. — Желаете ли на разпита да присъства вашият адвокат?
— Не. — Той притеснено се огледа, опитвайки да забрави, че се намира в полицията, че са го арестували също като баща му. — Питайте ме каквото искате. Ще се постарая да ви помогна.
— Разкажете ми за Лоуис Тривейн.
— Съжалявам. — Час поклати глава. — Не познавам такъв човек.
— Винаги ли изпращате помощниците си да убиват непознати?
— Какво? — Той пребледня и скочи на крака. — Не разбирам за какво говорите.
— Седнете! — заповяда Ив. — Преди два часа Лоуис Тривейн беше убит от Мириам Хопкинс.
— От Мириам ли? Но това е абсурдно… невъзможно е.
— Възможно е и още как! Заварих я да изтръгва черния дроб на жертвата си.
Час залитна, сетне тежко се отпусна на стола.
— Навярно грешите. Мириам не е убийца.
— Мисля, че вие сте сгрешил. — Ив стана и се приближи до него. — Би трябвало по-внимателно да подбирате… „оръдията“ си. В противен случай ще загазите, както се случи сега.
— Не ви разбирам… Ще ми дадете ли чаша вода?
Ив направи знак на Пийбоди да изпълни желанието му, сетне промълви:
— Няма смисъл да отричате. Мириам ми разказа всичко. Как сте били любовници, как не сте изпълнил обещанието си да й занесете сърцето на Уайнбърг и как сте й разрешил да екзекутира Тривейн. Съобщи ми и за вярването ви, че кръвта пречиствала.
— Не! — Ръцете му трепереха толкова силно, че водата в чашата се изплиска. — Не е вярно!
— Баща ви е обичал да „разфасова“ жертвите си. Може би е научил и вас. Колко души сте използвал за престъпните си деяния? Може би сте ги убивал, след като са изпълнели задачата си. Къде сте ги погребал?
Ив безмилостно продължаваше да го притиска, ала той седеше безмълвно и само клатеше глава.
— Сигурно си въобразявате, че водите борба срещу хората с религиозни убеждения, различаващи се от вашите. Решил сте да унищожите враговете си и демоните в тях. Баща ви е бил сатанист и е превърнал живота ви в ад. Не сте успял да го убиете, но има други последователи на същата религия. Може би когато ги убивате, си въобразявате, че ликвидирате него, че го кълцате на парчета заради мъките, които ви е причинил.
Час затвори очи и започна да се полюшва напред-назад, като непрекъснато повтаряше:
— Боже мой, боже мой, боже мой…
— Пълните самопризнания ще облекчат положението ви. Обяснете защо и как сте убивал. Може би ще пледирам за смекчаващи вината обстоятелства. Разкажете ми за Алис… За Лобар.
— Невинен съм. — Той вдигна глава. Лицето му беше обляно в сълзи. — Не съм убиец като баща ми.
Ив не се трогна от неописуемата мъка в очите му.
— На друго мнение съм — промърмори и излезе, без да обръща внимание на риданията му.