Нора Робъртс
Ритуал в смъртта (16)

Шестнайсета глава

Когато Ив спря служебната кола пред „Спирит Куест“, магазинът още беше затворен. Ала Час стоеше на тротоара и отпиваше от чаша с някаква димяща течност. Лицето му беше поруменяло от хладния утринен ветрец.

— Добро утро. Питах се дали ще се съгласите да поговорим в апартамента, вместо в магазина.

— Страхуваш се, че появата на две ченгета ще ти съсипе търговията, нали?

— Да речем, че има опасност да прогоним първите клиенти. Освен това ще отворим точно след половин час. Предполагам, че не желаете да разговаряте с Изида.

— Не… поне засега.

— Ако обичате да изчакате още минутка… — Той смутено се усмихна. — Изида не ми разрешава да пия кафе в дома ни. Ала аз нямам воля. Всяка сутрин „тайно“ излизам да задоволя малкия си порок, а милата ми партньорка се преструва, че не знае нищо. Изглежда глупаво, но това разрешение задоволява и двама ни.

— Пий си спокойно кафето. Откъде го взимаш? Навярно от отсрещното кафене.

— Не. Прекалено е близко, пък и откровено казано, там сервират истинска помия. В закусвалнята на ъгъла правят свястно кафе. — Отново отпи с наслада и добави: — Отказах цигарите преди години, но не мога без кафе. Какво мислите за церемонията, която наблюдавахте снощи?

— Стори ми се интересна. — Ив пъхна премръзналите си ръце в джобовете си и се огледа. Въздушното и уличното движение беше понамаляло, след като първата вълна хора, прииждащи от съседните градчета, се бяха добрали до работните си места. — Струва ми се, че вече е доста студено, за да се разхождате голи из горите.

— Да, идва зима. Може би през тази година повече няма да устройваме церемонии на открито. Но Мириам искаше на всяка цена да бъде провъзгласена за магьосница преди Самхейн.

— Това пък какво е?

— Хелоуин — отговориха едновременно Час и Пийбоди, която смутено се усмихна и промърмори, че родителите й принадлежат към „Свободна ера“.

— Да, между нашите ритуали и празници има известна прилика. — Той довърши кафето си, приближи се до рециклиращата кофа и пусна чашката в нея. — Имате сериозна настинка, полицай.

— Да, сър. — Пийбоди подсмръкна и с геройски усилия се въздържа да кихне.

— Имам нещо, което ще ви помогне. Лейтенант, една жена, която членува в нашето братство, ви позна. Каза, че ви е гледала наскоро. Всъщност през нощта, когато загина Алис.

— Така е.

— Касандра е много опитна и има изключително благ характер — заобяснява Час, докато се изкачваха по стълбата. — Чувства се отговорна задето не е успяла да погледне ясно в бъдещето и да ви предупреди, че Алис е в опасност. Твърди, че сега вашият живот е на карта. — Той спря да се изкачва и се обърна. — Помоли ме да ви попитам дали носите камъка, който ви е дала.

— Не и в момента. Не знам къде съм го оставила.

Час въздъхна и попита:

— Как са раните ви?

— Все едно, че не ги е имало.

— Виждам, че не са се инфектирали.

— И при това изчезнаха като по магия. С какво ги намаза?

Очите му проблеснаха закачливо.

— С най-обикновен мехлем, приготвен от език на прилеп и око на тритон… — Отвори вратата, при което се разнесе мелодично дрънчене на звънчета. — Моля, седнете. Ще донеса чай, за да се стоплите, след като заради мен стояхте на улицата.

— Не си прави труд.

— За мен е удоволствие да обслужа две чаровни дами. Връщам се веднага.

Ив любопитно се огледа.

Апартаментът беше разкошно обзаведен. Много от стоките, които предлагаше „Спирит куест“, бяха подредени тук. Върху кръглата маса бяха подредени огромни блестящи кристали, които заобикаляха медна ваза с есенни цветя. На стената зад синьото канапе висеше великолепен гоблен. Върху него бяха избродирани мъже и жени, слънца и луни, както и замък; от процепите за стрелите излизаха големи пламъци.

— Това е голямата аркана^[1] — обясни Пийбоди, когато началничката й се приведе да разгледа по-добре гоблена. После силно кихна и извади носната си кърпичка. — Гобленът е старинен, ръчно изработен.

— И много скъп — добави Ив.

Върху полиците и шкафовете бяха поставени метални и дървени скулптори, изобразяващи магьосници и дракони, двуглави кучета, грациозни жени с тънки като паяжина крила. Една от стените беше покрита със странни символи, изрисувани с ярки цветове.

— Това са символи от „Книга на промените“ — обясни Пийбоди и сви рамене, когато забеляза любопитството на началничката си. — Майка ми обичаше да ги бродира по възглавнички и покривчици, защото са много красиви. Този апартамент е красиво обзаведен, макар и малко ексцентрично. — „Когато седя тук, не ме побиват тръпки като в жилището на Крос“ — мислено добави тя.

— Навярно търговията им върви, щом могат да си позволят антики, скъпи гоблени и статуетки.

— Права сте, лейтенант. Действително магазинът ни има голям успех — заяви Час, който безшумно се беше върнал в гостната. Носеше поднос с керамични чаши и купички, върху които бяха изрисувани цветя. — Самият аз притежавах известна сума още преди да отворим „Спирит Куест“.

— Да не си получил наследство?

— Не. — Той постави подноса върху кръгла масичка. — Парите бях спестил, а голяма сума бях инвестирал и експериментът се оказа успешен. Знаете, че инженер-химиците са много добре платени.

— И все пак си се отказал от тази доходна професия.

— Точно така. Не се чувствах удовлетворен нито от работата, нито от живота си.

— Дори сеансите при психотерапевт не са ти помогнали.

Час отново я погледна в очите, въпреки че това му струваше много.

— Не ми навредиха. Моля, седнете. Ще отговоря на всичките ви въпроси.

— Тя няма право да те разпитва, Час! — възкликна Изида, която незабелязано бе влязла в дневната. Днес носеше рокля с цвета на тъмносиви буреносни облаци, която стигаше до глезените й. — Ти си под защитата на закона за личната тайна.

— Грешиш. Мога да го заставя да ми отговори — поправи я Ив. — Разследвам няколко убийства и подозренията падат върху твоя… компаньон. Разбира се, той има право на юридически съветник.

— Не му трябва адвокат, а спокойствие! — възкликна Изида, очите й гневно проблеснаха. Час хвана двете й ръце. Целуна ги, сетне притисна челото си към тях.

— Имам спокойствието — промълви. — Имам теб, Изида. Не се тревожи за мен. По-добре отиди да отвориш магазина, а аз ще отговоря на въпросите на лейтенанта.

— Позволи ми да остана.

Той поклати глава. Двамата се спогледаха и Ив занемя от учудване. Час и Изида не криеха, че са любовници, но сега израженията им подсказваха, че помежду им има истинска любов, че са изцяло предани един на друг.

Царствената Изида се наведе, за да целуне дребничкия мъж по устните. Гледката беше абсурдна, но вместо да се присмее, Ив се почувства трогната до сълзи.

— Ако ти потрябвам, само ме повикай — на глас или чрез мисълта си. Ще дойда незабавно.

— Знам, скъпа моя. — Той нежно потупа ръката й. Изида хвърли последен гневен поглед към Ив и царствено излезе от дневната.

Час се втренчи във вратата и замислено промълви:

— Едва ли щях да се справя без нея. Вие сте силна жена, лейтенант, и едва ли знаете какво е да зависиш от някого.

Доскоро Ив би се съгласила с него, ала сега не беше толкова сигурна.

— Бих искала да запиша нашия разговор, господин Форт — заяви тя, без да осъзнава, че е започнала да разговаря учтиво с него.

— Нямам нищо против. — Докато Пийбоди подготвяше записващото устройство, Час наля чая. После с наведена глава изслуша Ив, която изрецитира традиционното предупреждение.

— Разбирате ли какви са правата и задълженията ви?

— Да. Искате ли подсладител?

Ив нетърпеливо погледна към чашата си. Ароматът на питието подозрително напомняше миризмата на чая, който доктор Майра винаги й поднасяше.

— Сложих лъжичка мед в чашата ви, полицай. — Той широко се усмихна на Пийбоди. — И… още нещо. Надявам се да ви помогне.

— Ухае приятно. — По-младата жена предпазливо отпи от чая си, усети познатия вкус от детството си и също се усмихна. — Много благодаря.

— Кога за последен път видяхте баща си? — рязко попита Ив.

Час се сепна от неочаквания въпрос и ръката му потрепери. Успя да се овладее и отговори със спокоен глас:

— В деня, когато произнесоха присъдата му. Бях в съдебната зала, видях как го оковаха в белезници и го отведоха, за да го затворят до края на живота му.

— Какво изпитахте тогава?

— Срам. Облекчение. Чувствах се нещастен, бях на ръба на отчаянието. Това чудовище беше мой баща. — Той отпи голяма глътка от чая, сякаш беше уиски, което да успокои нервите му. — Мразех го с цялото си сърце и душа.

— Защо? Може би защото е избивал невинни хора?

— Защото беше мой баща. Наскърбих майка ми, когато настоях да присъствам на процеса. Ала сърцето й беше сломено и тя беше безсилна да ми попречи. Както никога не беше успяла да попречи на съпруга си. Накрая действително го напусна, което сякаш изненада всички ни. — Час се втренчи в чашата си, като че се опитваше да разгадае съдбата си по листата от чай на дъното. — Дълги години ненавиждах и нея. Знаете ли, че омразата може да превърне и най-благородния човек в чудовище?

— Нима това се е случило и с вас?

— Можеше да се случи. В дома ни цареше потискаща атмосфера, което беше съвсем естествено, като се има предвид тираничната натура на баща ми. Навярно подозирате, че съм наследил много от него. — Час говореше с привидно равнодушие, но очите му издаваха, че едва сдържа чувствата си.

Ив знаеше, че трябва да наблюдава очите на човека, когото разпитва. Често думите не означаваха нищо.

— Верни ли са предположенията ми?

— Съществуват много теории за генетичната обремененост. — Той поклати глава. — Не съм сигурен, че съм наследил „качествата“ на баща ми. Все пак трябва да признаете, че всяко дете, независимо какви са родителите му, живее със страха, че е генетично обременено.

Думите му жегнаха Ив; Час говореше така, сякаш знаеше тайната й.

— Какво влияние оказа баща ви върху живота ви?

— Огромно. Имате голям опит при разследванията, лейтенант. Сигурен съм, че вече сте проучила всички материали относно баща ми. Навярно сте се убедила, че той притежава неоспорим магнетизъм. Беше човек, който бе убеден, че е над всякакви закони. Трудно е да се устои на подобна арогантност.

— За мнозина злото е притегателна сила.

— Права сте. — Той тъжно се усмихна. — Предполагам, че всеки ден се сблъсквате с примери за това. Баща ми беше несломим в буквалния и в преносния смисъл. Притежава неподозирана физическа сила и железен характер. — За миг Час притвори очи. Принуден беше да говори за онова, което искаше завинаги да забрави. — Страхувах се, че ще стана като него, обмислях да се разделя с най-ценния дар божи — с живота.

— Да разбирам ли, че сте се опитвал да се самоубиете?

— Не. Но много често ми се искаше да го сторя. Първия път, когато ми хрумна тази мисъл, бях едва десетгодишен. — Той отпи от чая си, за да се поуспокои. — Представяте ли си какво съм преживял, за да реша да сложа край на живота си?

Ив си каза, че много добре го разбира. Самата тя бе невръстно дете, когато й беше хрумнало да се самоубие, за да сложи край на мъките си.

— Баща ви малтретираше ли ви?

— „Малтретирал“ е неточно определение. Всъщност той ме пребиваше. Най-страшното беше, че го правеше съвсем хладнокръвно, не в мигове на гняв. Нахвърляше се върху мен най-неочаквано, замахваше с юмрук и счупваше ръката ми с безразличието на човек, който пропъжда досадна муха.

Ив забеляза, че Час машинално е свил дланите си в юмруци. Той погледна ръцете си и бавно разпери пръсти.

— Нападаше ме като акула — мигновено и в пълно мълчание. Никога не издаваше какво възнамерява да направи. Животът ми изцяло беше подчинен на капризите му, на желанието му да ми причини болка. Бях попаднал в ада — прошепна Час, сякаш изричаше молитва.

— Никой ли не ви помогна? Не се ли опитаха да му попречат?

— Никога не се задържахме дълго в някой град. На двама ни с мама беше забранено да се сприятеляваме с когото и да било. Баща ми твърдеше, че мисията му е да проповядва учението на Антихриста… Счупваше ми я ръка, я крак, сетне сам ме водеше в болницата, преструвайки се на загрижен родител.

— Защо не се оплакахте на някого?

— Едва ли щяха да ми повярват. Никой не би могъл да предположи, че един баща е способен на такива зверства. Пък и на кого можех да се оплача?

Ив също не се беше оплакала никому. И тя не бе имала близък човек, на когото да се довери.

— Когато бях съвсем малък — продължи Час, — взимах думите му за чиста монета. Вярвах, че ще ме сполети страшно наказание, ако се оплача на някого. Бях на тринайсет, когато той ме изнасили за пръв път. Завърза ръцете ми, а когато се разплаках, ми обясни, че това е обредна церемония, че сексът е в основата на живота. Негово задължение и право било да извърши ритуала, който ще ме направи истински мъж. — Наля си още чай, Ив забеляза, че ръцете му треперят. — Нямах представа, че ме изнасилва. Не се съпротивлявах, не го молех да престане. Беззвучно плачех и му позволих да прави каквото си пожелае.

— Изнасилил ви е… — смаяно промълви Пийбоди.

Час поднесе чашата към устните си, но установи, че не може да отпие нито глътка. Беше задавен от емоции. Постепенно се овладя и продължи ужасяващия си разказ:

— И така, не споделих с никого какво ми е сторил. Дори след години, когато го осъдиха на доживотен затвор, не казах нищо на полицията. Не вярвах, че ще го задържат в затвора. Притежаваше несломим дух и необикновена физическа сила, а извършените убийства сякаш бяха подсилили убеждението му, че е недосегаем. Странно, но майка ми се реши да избяга с мен именно заради секса. Не заради жестокостта му, не защото ме пребиваше до смърт, дори не и заради отвратителните убийства, които бе извършил и за които тя навярно знаеше. Ала един ден го завари да ме изнасилва върху неговия олтар, около който горяха черни свещи. Баща ми не я забеляза, ала аз съзрях изражението й, когато пристъпи в стаята. После безшумно излезе и го остави да свърши с мен. Същата нощ тайно напуснахме дома ни.

— Въпреки всичко майка ви не е отишла в полицията.

— Не. — Той изгледа Ив. — Навярно си мислите, че ако го беше сторила, жертвите му щяха да бъдат по-малко. Ала знайте, че понякога страхът надделява над другите чувства. Единственото й желание беше да се спаси, да остане жива. Когато арестуваха баща ми, всеки ден бях в съдебната зала. Сигурен бях, че той ще намери начин да избегне правосъдието. Не повярвах, дори когато обявиха, че ще го затворят до края на живота му. Опитах се да го залича от паметта си, да заживея нормално. Намерих си работа, която ми беше интересна и за която смятах, че имам талант. Ала останах самотник, страхувах се да се сближа с когото и да било. В гърдите ми се спотайваше необясним гняв, бях озлобен към целия свят. Поглеждах случаен човек и изпитвах омраза към него, защото изглеждаше щастлив. Или пък нещастен. Ненавиждах ближните си, защото не се опитваха да забравят ужасяващото си минало. И също като баща ми не се задържах дълго на едно място. Мисълта за самоубийство ставаше все по-натрапчива. Изплаших се и потърсих помощ. — Той с усилие се усмихна. — Макар че не го осъзнавах, именно тогава започнах новия си живот. Направил бях решителната стъпка, когато споделих ужасяващата си тайна. Осъзнах, че съм бил невинна жертва на извратения си баща, дори простих на майка ми. Ала злобата и гневът се бяха свили на кълбо в душата ми. Всичко се промени, когато се запознах с Изида.

— Навярно ви е сближил интересът към окултните науки — обади се Ив.

— Да, именно този интерес ме излекува от омразата. — Час замислено отпи от чая си. — Ненавиждах целия свят и когато се запознах с Изида, бях груб към нея. Изпитвах отвращение към абсолютно всички религии и ненавиждах нейните убеждения. Беше толкова красива и чиста! Мразех я дори заради това. Изида ме помоли да присъствам на една церемония само като наблюдател. Казах си: „Защо пък не? Като учен ще докажа, че вярата й се гради върху изтъркани фрази, повтаряни от глупци“. Спомнях си как баща ми използваше религиозните си убеждения като оправдание за жестокостите си и за тираничния си характер.

С ирония наблюдавах церемонията, но постепенно усетих гняв, който се постарах да прикрия. Изпитах омраза към членовете на братството заради тяхната непретенциозност и безрезервна вяра. Бях виждал същия екстаз, изписан по лицата на онези, които идваха да чуят проповедите на баща ми. Казах си, че не искам да имам нищо общо с тези хора, но неочаквано за самия себе си посетих още три техни сбирки. Сега разбирам, че именно тогава са започнали да зарастват душевните ми рани. В нощта на пролетното равноденствие Изида ме покани в дома си. Когато останахме сами, тя ми съобщи, че ме е познала. Изпаднах в паника, тъй като бях положил неимоверни усилия да погреба миналото си и да залича от паметта си човека, който по ирония на съдбата беше мой баща. Изида забеляза уплахата ми и побърза да ме успокои, че сме се срещали в предишния ни живот, но погледът й подсказваше, че знае чий син съм. Съобщи ми още, че от мен щяло да излезе прекрасен лечител, но преди това трябвало да излекувам наранената си душа. А след това ми стана любовница. — Той се засмя и очите му придобиха замечтано изражение. — Представяте си каква беше изненадата ми, когато тази красива жена ме поведе към леглото си. Последвах я като кученце — желаех я и същевременно бях изплашен до смърт. Изида беше първата жена в живота ми и досега не съм бил с друга. В онази далечна нощ на пролетното равноденствие ледът, който беше сковал сърцето ми, започна да се топи.

Сигурен съм, че Изида ме обича. Това е истинско чудо, което ме накара да повярвам в други чудеса. Станах последовател на уика и бях приет от братството. Предсказанията на Изида се сбъднаха — станах лечител. През целия си живот не съм наранил никого, освен себе си. Любимата ми жена е пророчица, но не познава хората така добре, както ги познавам аз. Знам колко опасни са склонността към насилието и егоизма, както и прекланянето пред някакъв идол.

Ив чувстваше, че Час е искрен, но не смееше да се довери на интуицията си.

— Все пак се питам защо сте положил толкова големи усилия да скриете кой е баща ви?

— Нима не бихте сторила същото, ако бяхте на мое място?

— Алис знаеше ли?

— Тя беше олицетворение на невинността и на младостта. В живота й нямаше серийни убийци, докато се запозна със Селина Крос.

— Крос е интелигентна и отмъстителна жена. Ако беше открила тайната ви, положително щеше да използва Алис, за да ви изнудва. Как мислите, дали членовете на братството ще ви се доверяват, ако знаят историята ви?

— Не мога да отговоря, тъй като лоялността им към мен не е била поставена на изпитание. Разбира се, предпочитам да запазя миналото си в тайна.

— Твърдите, че в нощта на убийството на Алис сте бил тук, заедно с Изида.

— Да. Също и през нощта, когато са убили Лобар. Знаете къде бяхме с нея по време на убийството на банкера. — Той леко се усмихна. — Знам какво си мислите — че Изида би излъгала, за да защити любимия си. Не се съмнявам, че ще го стори. Ала има и друго — тя се е съгласила да живее със син на убиец, но никога не би понесла да споделя леглото си с убиец. Това противоречи на всичките й принципи.

— Изида ви обича.

— Да.

— Вие също я обичате.

— Точно така. — Внезапно лицето му се изкриви от ужас. — Не, невъзможно е! Нали не мислите, че ми е съучастница? Та тя обичаше Алис, грижеше се за нея, както майка би се грижила за болното си дете. Повярвайте, че е неспособна да причини зло някому, камо ли да извърши убийство.

— Господин Форт, във всеки човек се крие потенциален убиец.

 

 

— Сигурна сте, че е невинен — промълви Пийбоди, докато слизаха по стълбата.

— Баща му е бил психопат, а понякога лудостта се предава по наследство. Час е фармацевт, който познава въздействието на халюциногените и опиатите на билкова основа. Няма алиби за нощите, когато са били извършени трите убийства. Бил е близък с Алис и ако тя случайно е научила тайната му, разкритията й биха могли да разрушат доверието на братството към него. Освен това е имал пълно основание да мрази Селина Крос и да иска да отмъсти на членовете на сектата й, след като не е успял да отмъсти на баща си. Присъстваше в ритуалната зала, когато Уайнбърг изпадна в истерия. Спокойно би могъл да го проследи и да го убие. Имал е мотив и възможност да го стори; нищо не ни гарантира, че не е наследил от баща си склонност към насилие.

— Успял е да превъзмогне кошмарното си детство и да заживее като нормален човек — възрази Пийбоди. — Не бива да го обвиняваме само защото баща му е бил убиец.

Ив спря и изгледа по-младата жена. В душата й бушува противоречиви чувства, спомените за собствения й баща бяха прекалено болезнени. След няколко секунди промълви:

— Не го осъждам, Пийбоди. Длъжна съм да обмисля и да проуча всички възможности. Ето един пример: ако Алис е узнала тайната на Час и е побързала да я сподели с дядо си, Франк положително я е принудил да прекъсне връзката си с братството на Изида. Твърде вероятно е лично да се е срещнал с Форт и да го е заплашил, че ще го издаде, ако не престане да въздейства на внучката му. Франк е бил в отдел „Убийства“ по време на арестуването на Конрой и навярно си е спомнял всяка отвратителна подробност.

— Да, но…

— Смущава ме фактът, че Алис се е преместила обратно в апартамента си. Продължила е да работи по няколко часа в магазина, но е напуснала жилището на Изида. Защо го е направила, въпреки че се е страхувала?

— Не знам — призна Пийбоди.

— Не можем да я попитаме — мрачно промълви Ив и отново заслиза по стълбите. Когато се озоваха на улицата, тя тихо изруга при вида на момчето, което се облягаше на колата й. Решително се запъти към Джейми и му извика:

— Разкарай се от автомобила ми. Това е служебно превозно средство.

— По-точно — служебна таратайка — поправи я юношата и нахакано се усмихна. — Градската управа ви е отпуснала коли, които отдавна трябва да бъдат изпратени на автомобилното гробище. Срам и позор е, че прочуто ченге като вас е принудено да използва подобна трошка.

— Непременно ще предам думите ти на най-висшия ни началник. А сега обясни какво правиш тук.

— Ами… разхождам се. — Той отново се усмихна. — Успях да се изплъзна от онзи тип, на когото си поръчала да ме следи. Признавам, че си го бива, но аз съм по-добър от него.

— Защо не си на училище?

— Не си правете труда да се обаждате на групата по залавяне на ученици, самоволно напуснали учебните занятия, лейтенант. Днес е събота.

Ив си помисли, че напоследък има толкова работа и изобщо не забелязва как лети времето. Престорено строго изгледа Джейми и попита:

— Тогава защо не обикаляш из някой огромен супермаркет като нормалните момчета на твоята възраст?

Юношата се усмихна още по-широко.

— Мразя да ходя там. Подобни… забавления ми се струват детински и старомодни… Между другото, гледах ви по Канал 75.

— Да не си бил път чак до тук, за да ми поискаш автограф?

— Ако сложите автографа си на чек за голяма сума, ще направя от таратайката ви истинско чудо. — Погледна през рамото й към магазина и добави: — Доста време наблюдавам през витрината онази магьосница. Днес търговията й върви.

Ив се обърна и видя многобройните клиенти, които разглеждаха изложените стоки.

— Значи познаваш собственичката на магазина.

— Да, виждал съм я няколко пъти, когато следях Алис.

— Забелязвал ли си нещо интересно?

— Не. Посетителите на „Спирит Куест“ никога не се събличат. — Той повдигна вежди и продължи: — Надявах се, че някой ден ще ми излезе късметът. Доста съм чел за последователите на уика и знам, че обичат да се разхождат голи. А, сетих се — един ден видях как главната магьосница изрита от магазина някакъв тип.

— Така ли? — Ив се облегна до него. — Защо?

— Нямам идея, обаче онази жена беше адски вбесена. Не чувах какво си говорят, но по израженията им личеше, че се карат. Помислих си, че тя ще го цапардоса, особено след като непознатият я блъсна.

— Сигурен ли си?

— О, да, блъсна я яко. Рекох си, че трябва да се намеся, макар госпожа магьосницата да беше много по-едра от грубияна. Според мен нито един достоен мъж не бива да вдига ръка на представителките на… нежния пол. Но забелязах, че думите й накараха непознатия заднешком да тръгне към вратата. Сетне изскочи като тапа от магазина и побягна по улицата.

— Можеш ли да го опишеш?

— Беше кльощав тип, висок около метър и шейсет. Стори ми се с една-две години по-голям от мен. Черната му коса беше дълга почти до кръста, а връхчетата на кичурите бяха боядисани в червено. Лицето му беше продълговато, кучешките му зъби — дълги като на вампир, а очите му бяха червени. Издокаран беше с тесен кожен гащеризон и не носеше риза. Забелязах татуировки по гърдите му, но бях прекалено далеч, за да ги разгледам. — Джейми отново се усмихна, но изражението му беше мрачно. — Струва ми се, че и вие го познавате. Последният път, когато го видях, не изглеждаше толкова наперен.

„Бил е Лобар“ — помисли си Ив и се спогледа с Пийбоди. Момчето беше описало с почти професионална точност любимеца на Селина.

— Спомняш ли си кога се случи това?

— Ден преди… — За миг замълча и се изкашля. — Ден преди Алис да загине.

— Какво направи Изида, след като прогони Лобар?

— Обади се по видеотелефона. След няколко минути дотича чичкото, с когото тя живее. Разговаряха доста разгорещено, сетне магьосницата затвори магазина и двамата влязоха в задната стаичка. Общо взето, се прекарах, задето останах да ги наблюдавам. По-добре да бях проследил онзи тип с кожения гащеризон.

— Престани да се правиш на детектив, Джейми. Ако хората, които следиш, те забележат, здравата ще си изпатиш.

— Никога няма да ме видят. Аз съм истински цар на проследяването.

— Въобразяваше си и че си цар на електрониката, обаче се убедихме, че грешиш — напомни му тя и видя как момчето се изчерви като рак, сетне промърмори:

— Вярно, че се поизложих. Слушайте, човекът, когото прободоха с нож, присъстваше на поклонението в ритуалната зала. Сигурен съм, че по някакъв начин е бил свързан със сестра ми и с онзи гадняр Лобар. Имам право да науча истината.

Ив го погледна в очите.

— Вероятно се интересуваш дали съвестно си гледам работата.

Момчето направи кисела гримаса.

— Бъди спокоен, досега се справям и без твоята помощ. А сега изчезвай!

— Имам право да знам — повтори Джейми. — Нали на роднините на жертвите се казва цялата истина.

— Но ти си и внук на полицай — напомни му тя. — Отлично знаеш, че няма да научиш нищо от мен. При това си малолетен, което означава, че имам право да не ти съобщавам каквото и да било. Хайде, иди да си играеш другаде, хлапе, преди Пийбоди да те арестува за безделничество.

Джейми стисна зъби, сетне процеди:

— Не съм хлапе. Ако не откриете убиеца на Алис, аз ще го намеря и ще му отмъстя.

Ив го сграбчи за ръкава в мига, когато се готвеше да побегне. Наведе се, погледна го право в очите и прошепна:

— Слушай, не искам да ми пречиш. Обещавам ти, че ще направя всичко възможно убиецът или убийците на сестра ти да бъдат наказани. Ала ако си намислил да си отмъщаваш, ще те тикна в ареста. Спомни си в какво вярваше дядо ти, каква беше Алис и размисли върху постъпките си. А сега се махай!

— Обичах ги. — Той освободи ръката си от хватката на Ив. — Майната му на правосъдието! Майната ти и на теб!

Обърна се и бавно се отдалечи. Миг преди това младата жена забеляза насълзените му очи. Помисли си, че непристойният му език отговаря на възрастен, ала сълзите му бяха на невинно дете.

— Хлапето е сломено от скръб — промълви Пийбоди.

— Знам. — Ив мислено се упрекна, задето се беше държала толкова строго с него. — Моля те, тръгни след него и внимавай да не се забърка в някоя каша. Надявам се до половин час малкият да се поуспокои. Тогава ми се обади, за да ми съобщиш къде се намираш. Ще дойда да те взема с колата.

— Сигурно ще разговаряте с Изида.

— Да. Много ми е интересно за какво са се карали с Лобар. Слушай, отваряй си очите на четири. Джейми е умно момче. Щом е успял да се изплъзне от човека на Рурк, нищо чудно да заблуди и теб.

— Мисля, че съм способна да проследя едно хлапе — обидено заяви Пийбоди.

Ив се надяваше сътрудничката й да не позволи на Джейми да извърши нещо глупаво. Въздъхна, обърна се и влезе в „Спирит Куест“. Въздухът в магазина беше натежал от миризмата на тамян и на разтопен восък. Въпреки че лъчите на яркото октомврийско слънце проникваха през витрината и се отразяваха през призмите, висящи от тавана, в залата горяха няколко дузини свещи.

Изида забеляза Ив и се намръщи, сетне процеди:

— Свърши ли с Час, лейтенант?

— Засега. Моля да ми отделиш няколко минути.

В този момент към Изида се приближи някаква клиентка с молба да й обясни как да приготви билките, които опресняваха паметта.

— Варите сместа в продължение на пет минути, после я прецеждате. Препоръчвам да пиете отварата всеки ден в продължение на една седмица. Уведомете ме, ако не получите желания резултат — обясни Изида и се обърна към Ив: — Както виждаш, моментът е неподходящ.

— Няма да те задържам. Интересувам се защо Лобар те е посетил няколко дни преди да прережат гърлото му.

Говореше тихо, но с поведението си даваше да се разбере, че е твърдо решена да получи отговор на въпроса си. Изида трябваше да прецени дали да останат в търговската зала или да се скрият от очите на любопитните клиенти.

— Започвам да мисля, че съм сгрешила в преценката си за теб. — Амазонката направи знак на млада жена, която Ив беше видяла по време на церемонията, и се запъти към помещението в дъното на магазина. — Джейн ще обслужва магазина, но не искам да я оставям задълго сама, тъй като съвсем отскоро е при нас.

— Ясно — взела си я на мястото на Алис.

— Никой не ще може да замени Алис! — В очите на Изида проблеснаха гневни пламъчета.

Влязоха в помещение, което беше едновременно кабинет и склад. Върху подсилени пластмасови полици бяха подредени скулптури на невиждани чудовища, свещи, запечатани кутии със сушени билки, шишенца, пълни с различно цветни течности.

Върху бюрото стояха компютър и свръхмодерна комуникационна система.

— Великолепна техника — отбеляза Ив. — Не предполагах, че магьосниците се нуждаят от компютри.

— Не сме старомодни и нямаме нищо против да се възползваме от чудесата на напредналите технологии. — Покани гостенката да седне в кресло с висока облегалка с дърворезба, а тя се настани в друго, на което облегалките за ръцете имаха форма на криле. — Дано да спазиш обещанието си и да не ме бавиш. Ала първо искам да разбера възнамеряваш ли да оставиш Час на спокойствие?

— Задачата ми е да разследвам няколко убийства, не да се грижа за душевния комфорт на един заподозрян.

— Как е възможно да го подозираш? — Амазонката здраво стисна облегалките и се приведе. — Ти по-добре от всички знаеш какво е преживял.

— Ако вземеш предвид миналото му…

— Какво ще кажеш за твоето минало? — прекъсна я Изида. — Дали кошмарното ти детство ти се е отразило отрицателно или ти е помогнало да станеш по-добра и по-човечна?

— Не говори за миналото ми, което не познаваш — с привидно безразличие изрече Ив.

— Виденията, които ми се явяват, понякога са откъслечни и замъглени, в други случаи са ясни като бял ден. Знам, че си страдала незаслужено, също като Час. Знам, че не можеш да забравиш душевната травма и често си недоверчива към хората, които те обичат. Час изпитва същите чувства. Знам, че правиш усилия да се помириш с миналото… Виждам някаква стая… — Гласът й стана по-плътен, очите й потъмняха. — Малка, неприветлива стая, окъпана в мътно червена светлина. В ъгъла е сгушено пребито и окървавено дете. Болката му е неописуема. Виждам и някакъв мъж. Дрехите му са подгизнали от кръв. Лицето му е…

— Престани! — извика Ив. Сърцето й биеше до пръсване, тя се задушаваше. За миг се бе превърнала в хленчещото, свито в ъгъла момиченце с окървавени ръце. — Върви по дяволите!

— Извинявай. — Изида притисна треперещата си ръка до сърцето си. — Много извинявай. Никога не съм постъпвала така. Поддадох се на гнева… — Тя стисна клепачи и отново прошепна: — Моля те да ми простиш.