Нора Робъртс
Ритуал в смъртта (5)

Пета глава

Когато се събуди, се почувства напълно отпочинала. Взе горещ душ, а щом подуши аромата на храната, поръчана от Рурк, настроението й леко се повиши. Докато се тъпчеше с бъркани яйца, Ив гледаше към монитора, където се изписваше информацията, която съпругът й беше открил.

— Повече прилича на дневник, отколкото на записки, които се водят по време на разследването на даден случай — заяви тя. — Забелязвам много забележки от личен характер, очевидно Франк се е тревожил за Алис.

„Не съм сигурен доколко са повлияли на разсъдъка й, доколко са наранили душата й.“

Разсъждавал е като дядо на момичето, не като полицай. В домашния му компютър ли откри тези записки?

— Да. Информацията беше закодирана и защитена с парола. Навярно не е искал жена му случайно да се натъкне на нея.

— Тогава как си успял да получиш достъп до данните?

Рурк извади цигара от някаква гравирана кутийка и се втренчи в нея, сетне промълви:

— Сигурен съм, че не държиш да получиш отговор на този въпрос, лейтенант.

— Прав си. — Ив набоде на вилицата си нова огромна хапка. — Но ми се струва, че дневникът на Франк няма да ми помогне. Необходимо ми е да науча какво е открил и докъде е напреднало „частното му разследване“.

— Има още някои подробности. — Рурк натисна клавиш и на монитора се появи нова информация. — Тук той споменава Селина Крос и дава имената на неколцина нейни… сътрудници.

— Липсват конкретни факти, Франк подозира, че Селина е наркопласьорка. Убеден е, че тя извършва странни церемонии в своя клуб и може би в дома си. Споменава, че е забелязал в заведението да се навъртат съмнителни типове, ала не посочва конкретни имена. Личи си, че отдавна не се е занимавал с истинско проследяване. — Тя отмести празната чиния и се изправи. — По дяволите! Разбирам, че не е искал да въвлича колеги в разследването си, но поне е трябвало да наеме частен детектив за черната работа… Това пък какво е?

Тя смръщи чело и се приведе към монитора.

„Струва ми се, че онази жена ме накара да постъпя по този начин. Не съм сигурен, но мисля, че сега тя определя поведението ми, сякаш съм кукла на конци. Скоро ще трябва да предприема нещо. Алис е ужасена, моли ме да се пазя от Крос и от самата нея. Бедното дете прекарва прекалено дълго време в компанията на онази Изида, която може би е безобидна чудачка, но оказва лошо влияние върху Алис. Излъгах Сали, че довечера ще работя до късно. Ще отида в дома на Крос. Знам, че всеки четвъртък тя прекарва нощта в клуба. Ако успея да се промъкна в апартамента й и да открия каквото и да било доказателство в подкрепа на твърдението на Алис, че там е било убито дете, ще изпратя анонимен рапорт до Уитни. Мръсницата ще плати за онова, което с противния си любовник са сторили на момиченцето ми. Да, по един или друг начин ще ми плати.“

— Господи, само това липсваше. Един полицай да влиза с взлом в чуждо жилище и да извършва обиск без разрешително! — Ив нервно прекара пръсти през косата си. — По дяволите, как е възможно да е бил толкова наивен? Би трябвало да знае, че каквото и да открие, не би му послужило в съда. По този начин никога не би могъл да докаже вината на Селина и съучастника й.

— Имам чувството, че изобщо не го е било грижа за съда, Ив. Искал е възмездие.

— Но сега е мъртъв. Алис също. Покажи ми останалото.

Рурк отново натисна клавиша.

„Сградата е отлично охранявана, не можах да проникна вътре. Дявол да го вземе, личи си, че през последните години съм седял на бюро и съм се занимавал с писмена работа. Изгубил съм тренинг. Може би ще се наложи да потърся помощта на някого. Ще се погрижа онази вещица да заплати за стореното, дори и да се наложи да заплатя с живота си.“

— Това е всичко — редовете, които току-що прочете, са били записани в нощта преди смъртта му. Възможно е да има още информация, но под друг код.

„Все пак не е получил мечтаното възмездие — помисли си Ив. — Не е имал време да повика някого на помощ.“ Изпита едновременно облекчение и тъга. Записките в дневника доказваха невинността на Франк и Фийни. Обърна се към Рурк:

— Навярно си убеден, че няма други записки.

— Да. Освен това колегата ти не е бил компютърен гений — обясни той. — Беше фасулска работа да се добера до „засекретените“ данни. Ще потърся още информация, ала това изисква време. А тази сутрин имам няколко съвещания.

Ив го изгледа и изведнъж осъзна как за миг е забравила, че Рурк не й е колега. Професията му беше толкова различна от нейната, сякаш двамата бяха отдалечени на светлинни години един от друг.

— Горкичкият Рурк, има толкова много милиони, но няма минутка свободно време — подигравателно произнесе тя.

— Права си. Но довечера отново ще се занимая със задачата, която си ми поставила.

Въпреки ироничния си тон Ив беше забелязала, че тази сутрин Рурк още не е прегледал сведенията от световните борси, нито е разговарял с брокерите си. Ето защо гузно промърмори:

— Знам, че отнемам прекалено много от ценното ти време.

— Така си е. — Той заобиколи бюрото и се облегна на него. — А в отплата ще поискам да си вземеш един-два дни отпуска, лейтенант. Иска ми се да отидем някъде, където ще бъдем сами, само ние двамата. — Усмивката му помръкна. Взе ръката на съпругата си и прекара пръст по гравираната й венчална халка. — Ив, не искам да се намесвам в работата ти, но те предупреждавам, че този път трябва много да внимаваш.

— Доброто ченге винаги е нащрек.

— Не и в твоя случай. — Той я погледна право в очите. — Смела си, умна си и си изцяло отдадена на работата си, ала невинаги си предпазлива.

— Не се тревожи, справяла съм се с много по-опасни престъпници от Селина Крос. — Леко го целуна и добави: — А сега отивам на работа. Ще се опитам да ти се обадя, ако ми се наложи да закъснея довечера.

— Непременно — промълви Рурк и си каза, че този път любимата му съпруга греши. Едва ли беше имала работа с по-опасни личности от Селина Крос. А той нямаше намерение да я остави сама да се справя с магьосницата. Включи видеотелефона и нареди на секретарката си да отложи всичките му пътувания, запланувани за следващия месец.

Възнамеряваше неотлъчно да следва Ив.

 

 

— Не е вземала наркотици. В кръвта й не е открит алкохол — заяви Ив, докато четеше заключението от токсикологичната експертиза. — И все пак си я чула да разговаря с някакво невидимо същество, след което се е хвърлила под колелата на приближаващото се такси. Когато разговарях с нея, забелязах, че е на ръба на истерията, подсилена от странното телефонно обаждане. Онези мръсници отлично са знаели как да я манипулират.

— Не е забранено да се пее по видеотелефона.

— Не. — Ив се замисли. — Но е незаконно да отправяш заплахи от обществено средство за комуникации.

— Струва ми се, че се поизсилихте — промърмори Пийбоди. — Подобна постъпка едва ли е наказуема.

— Все от нещо трябва да започнем. Ако успеем да докажем, че Селина Крос се е обаждала и е заплашвала Алис, ще я попритиснем. Във всеки случай крайно време е да се запозная с нея. Какво ще кажеш за едно пътуване до преизподнята, Пийбоди?

— Умирам да отида там.

— За да отиде в ада човек действително трябва да умре. — Ала преди да успее да стане, Фийни нахълта в канцеларията й. Под очите му имаше тъмни сенки, наболата му брада подсказваше, че тази сутрин не се е бръснал. Без предисловия той се обърна към Ив:

— Защо разследваш смъртта на Алис? По дяволите, защо служител от отдел „Убийства“ ще се занимава с пътнотранспортно произшествие?

— Фийни…

— Алис беше моя кръщелница, а ти изобщо не благоволи да ми съобщиш за смъртта й. Чух новината по телевизията.

— Извинявай. Не знаех, че си й бил кръстник. Седни, ще ти обясня всичко.

Ирландецът рязко се отдръпна, когато тя понечи да докосне ръката му.

— Не искам да сядам. Искам да отговориш на въпросите ми, Далас!

— Пийбоди, моля те, остави ни насаме. — Ив изчака, докато сътрудничката й излезе и се обърна към Фийни: — Съжалявам. Повтарям, че не знаех колко сте близки. Съобщих печалната новина на майка й и на брат й и предположих, че те ще уведомят другите роднини.

— Лекарят е дал сънотворно на Бренда — сопна се ирландецът. — По дяволите, какво ли си очаквала? В разстояние на няколко дни бедната жена е загубила баща си и дъщеря си. Джейми е само на шестнайсет. Докато се е обаждал на лекаря и на баба си, аз научих новината от телевизионните новини. Господи, малката ми Алис! Та тя още беше дете. — Извърна се и нервно разроши косата си. — Спомням си как я носех „на конче“ и тайно й подарявах шоколадчета.

„Навярно се чувстваш смазан, когато загубиш любим човек“ — помисли си Ив и с благодарност констатира, че обича сравнително малко хора.

— Седни, Фийни. Не биваше да идваш на работа.

— Казах ти, че не искам да сядам. — Той успя да потисне мъката си и се обърна с лице към Ив. — Отговори ми защо разследваш злополуката с Алис.

Тя не биваше да се поколебае нито за миг, за да не прозре Фийни лъжата й.

— Пийбоди неволно станала свидетелка на произшествието — заговори тя, като благославяше, че в думите й все пак има известна доза истина. — Снощи не беше на работа, затова отишла в някакъв клуб. Видяла катастрофата и в объркването си първо се свързала с мен. Навярно е действала машинално. Не знаех какво точно се е случило, затова й наредих да се обади на диспечера и да отцепи местопроизшествието. Побързах да отида там. После уведомих най-близките на жертвата. Реших, че по-лесно ще понесат удара, ако незабавно им съобщя печалната вест. — Вдигна рамене и изпита угризение на съвестта, че лъже най-верния си приятел. — Помислих си, че това е най-малкото, което мога да направя в памет на Франк.

Фийни я изслуша, без да откъсва поглед от лицето й.

— Това ли е всичко?

— Да. Току-що получих токсикологичния анализ на кръвта й. Алис не е вземала наркотици, била е напълно трезва. Може би все още е била разстроена от смъртта на дядо си или пък е имало друга причина за странното й поведение. Възможно е дори да не е видяла проклетото такси. Снощи валеше и беше доста мъгливо.

— Проклетият шофьор е карал с превишена скорост, нали?

— Грешиш. — Тя не можеше да му предложи дори утешението да вярва, че шофьорът е виновен за смъртта на Алис. — Движил се е с нормална скорост. Никога досега не е допускал нарушения, а тестът за употреба на дрога или алкохол даде отрицателен резултат. Фийни, девойката буквално се е хвърлила под таксито и шофьорът е бил безпомощен да направи каквото и да било. Разговарях с него и лично огледах местопроизшествието. Човекът е невинен. Всъщност никой няма вина за случилото се.

„Не може да бъде“ — помисли си ирландецът. Невъзможно е в разстояние на няколко дни да загубиш двамина от най-близките си хора.

— Искам да поговоря с Пийбоди — обърна се той към Ив.

— Дай й малко време да се посъвземе. — Гузната й съвест не й даваше покой и сякаш тегнеше като бреме на плещите й. — Направо е съсипана. Иска ми се да отклоня вниманието й към други задачи, докато осъзнае, че не носи вина за гибелта на Алис.

Фийни тежко въздъхна. Почувства благодарност, че човек, комуто има доверие, тъгува за неговата Алис.

— Обещаваш ли, че лично ще приключиш разследването? Надявам се да получа цялата информация.

— Имаш думата ми, Фийни.

Ирландецът кимна и разсеяно потърка брадясалата си страна.

— Извинявай, че преди малко се нахвърлих върху теб.

— Няма нищо, оправдавам поведението ти. — Тя се поколеба, сетне постави ръка на рамото му. — Прибери се вкъщи, Фийни.

— Така и ще направя. — Спря до вратата и промълви: — Алис беше най-милото същество, което познавам. Господи, не ще преживея още едно погребение.

Когато той си отиде, Ив се отпусна на стола си. Чувстваше се едновременно гузна и виновна, гневът сякаш стягаше шията й в железен обръч. Скочи на крака и грабна чантата си. Каза си, че точно сега е в подходящо настроение да се запознае със Селина Крос.

— Каква тактика ще възприемем? — поинтересува се Пийбоди, когато Ив паркира колата пред елегантна старинна сграда в центъра на гарда.

— Без заобикалки. Искам госпожа Крос да узнае, че Алис ми е доверила тайната си. И още, че я подозирам в упражняване на психически тормоз, в търговия с наркотици и в съучастие в убийство. Ако има капчица мозък в главата, ще разбере, че нямам никакви доказателства. Но ще й дам храна за размишление.

Ив слезе от колата и огледа сградата. Забеляза, че прозорците са от шлифовано стъкло, а водосточните тръби са украсени с ухилени причудливи същества.

— Щом живее тук, едва ли е зле финансово. Трябва да проверим произхода на доходите й. Пийбоди, искам да записваш всичко и да си държиш очите отворени. Интересуват ме наблюденията ти.

— Веднага ще споделя първото си впечатление. — Сътрудничката й прикрепи записващото устройство към куртката си, без да откъсва поглед от най-горния кръгъл прозорец на сградата. — Върху онова стъкло е изрисуван обърнат пентаграм — символът на Сатаната. А чудовищата по водосточните тръби не изглеждат приятелски настроени. — Усмихна се и добави: — Според мен имат вид на гладни зверове.

— Интересуват ме наблюденията ти, Пийбоди. Запази фантазиите за себе си. — Ив се приближи към екрана на системата за сигурност, откъдето се разнесе глас:

— Моля съобщете името си и целта на вашето посещение.

— Лейтенант Ив Далас и сътрудничката й. — Тя показа значката си. — Искаме да посетим Селина Крос.

— Имате ли предварително уговорена среща?

— Не, но предполагам, че госпожа Крос няма да бъде изненадана от посещението ни.

— Един момент.

Докато чакаха, Ив огледа улицата. Направи й впечатление, че пешеходците предпочитат да се движат по отсрещния тротоар и че мнозина хвърлят враждебни погледи към нея и към къщата. Още по-странно бе, че наоколо не се виждаше нито един амбулантен търговец.

— Разрешено ви е да влезете, лейтенант. Моля, използвайте първия асансьор, който вече е програмиран.

— Добре. — Ив вдигна очи и забеляза някакво движение зад стъклото на кръглия прозорец. — Придай си по-строг вид, Пийбоди — прошепна, докато се приближаваха към входната врата с тежка метална решетка. — Наблюдават ни.

Решетката се плъзна встрани, дочу се изщракване на ключалки. Червената светлина на контролното екранче в стената премина в зелена.

— Охранителната система е като на някой затвор — измърмори Пийбоди и въпреки че стомахът я сви от притеснение, смело пристъпи след Ив.

Тъмночервеният цвят преобладаваше във фоайето, което напомняше траурна зала. Двуглава змия бе втъкана в кървавочервения килим. Златистите й очи наблюдаваха как друга втъкана фигура с черно наметало допира извит нож до гърлото на бяла коза.

— Каква прелест! — Ив иронично повдигна вежди, когато сътрудничката й предпазливо заобиколи змията. — Не бой се, килимите не хапят.

— Човек никога не знае — промълви Пийбоди и се обърна, преди да се качат в асансьора. — Ненавиждам змиите. Като малък брат ми ги ловеше из гората и непрекъснато ме плашеше с тях.

Асансьорът за секунди се изкачи до последния етаж, но Ив успя да забележи още една камера в кабината, облицована с черни огледала.

Вратите се отвориха и двете жени се озоваха в просторно фоайе с под от черен мрамор. От двете страни на извития свод имаше канапета с червена тапицерия. Облегалките за ръцете бяха украсени с дърворезба, изобразяваща озъбени вълци. Във ваза с формата на глиганска глава бяха подредени цветя.

— Вълчи корен, беладона, напръстниче — замислено промълви Пийбоди и сви рамене, когато забеляза изпитателния поглед на Ив. — Познавам тези растения, защото майка ми се увличаше от ботаниката. Лейтенант, това тук не е обикновен букет.

— Какви начетени гости имам.

Двете смаяно се извърнаха по посока на гласа и видяха Селина Крос. Театралната й поява очевидно беше постигнала целта си. Тя стоеше под свода и се усмихваше. Носеше плътно прилепнала дълга до земята черна рокля. Беше боса, а ноктите на краката й бяха боядисани с яркочервен лак.

На фона на мъртвешки бледото й лице се открояваха плътно начервените й устни, които лъщяха така, сякаш Селина току-що беше изсмукала кръвта на някоя жертва. Зелените й котешки очи лукаво проблясваха. Не беше красива, но човек не можеше да откъсне поглед от необикновеното й лице. Гарвановочерната й коса беше дълга до кръста и бе сресана на прав път.

Носеше пръстени на всеки пръст, дори на палеца. Към всеки пръстен беше прикачена сребърна верижка, всички верижки се съединяваха върху опакото на дланта й и образуваха сложна плетеница.

— Лейтенант Далас и полицай Пийбоди, ако не греша. Вашата поява внася приятно разнообразие в този иначе скучен ден. Заповядайте в… приемната ми.

— Сама ли сте, госпожо Крос? Държим да разговаряме и с господин Олбан.

— О, колко жалко. — Копринената рокля на Селин прошумоля, когато тя се обърна и премина под свода. — Той е зает тази сутрин. Моля, седнете. — Намираха се в просторна стая, претъпкана с мебели. Облегалките на столовете и канапетата бяха украсени с дърворезби, изобразяващи глави или лапи на някакъв хищник. — Мога ли да ви предложа нещо разхладително?

— Не, благодаря. — Ив се настани на стол, чиито облегалки за ръцете бяха във формата на ловджийски кучета.

— Не желаете ли поне чаша кафе? Известно ми е, че това е любимата ви напитка. — Тя вдигна рамене и докосна татуирания над веждата й пентаграм. — Е, не искам да ви се натрапвам. — Опитвайки да се движи с непринудена грациозност, Селина се отпусна на едно канапе и се облегна. — С какво мога да ви бъда полезна?

— Алис Лингстром е била убита рано тази сутрин.

— Да, знам — усмихнато заяви домакинята, сякаш обсъждаха хубавото време. — Можех да ви кажа, че съм видяла… злополуката чрез моето пророческо огледало, но едва ли щяхте да ми повярвате. Разбира се, не отричам технологичните постижения и гледам новините по телевизията. Преди няколко часа съобщиха за смъртта на Алис.

— Да разбирам ли, че сте познавала жертвата?

— Естествено. Известно време Алис беше моя ученичка. Признавам, че за мен тя е едно разочарование. Оплакала ви се е от моите методи на обучение. — Селина изрече последните думи като констатация, но замълча, сякаш очакваше отговор.

— Съобщи ми, че е била дрогирана, подложена на сексуално насилие и че е станала свидетелка на брутално убийство.

Селина се изкикоти или по-скоро измърка като котка.

— Ах, какво развинтено въображение е имала малката Алис! Жалко, че не успя да го използва, за да разшири мирогледа си. А вие притежавате ли богато въображение, лейтенант Далас? — Селина едва забележимо махна с ръка и в облицованата с мрамор камина лумнаха пламъци.

Пийбоди стреснато подскочи и не успя да сдържи вика си, ала Селина и Ив не й обърнаха внимание. Продължаваха да се взират една в друга. Първа наруши мълчанието домакинята, като иронично попита:

— Мога ли да ви наричам Ив?

— Не. Обръщайте се към мен с „лейтенант“. Не мислите ли, че е прекалено горещо, за да се пали камината? Доколкото ми е известно, подобни фокуси се правят вечер за забавление на гостите.

— Обичам топлината на камината… Имате железни нерви, лейтенант.

— Имам и една слабост — не понасям мошениците, наркопласьорите и убийците на деца.

— Нима ме обвинявате във всичко това? — Селина забарабани с пръсти по облегалката на канапето, очевидно притеснена от мълчанието на Ив. — Докажете го.

— Ще го докажа. Къде бяхте снощи между един и три?

— Тук, в ритуалното помещение, заедно с Олбан и един млад послушник, когото наричаме Лобар. Участвахме в сексуална церемония, която продължи от полунощ до ранни зори. Лобар е млад и… много жизнен.

— Искам да разговарям с двамата.

— Ще откриете Лобар всяка вечер между осем и единайсет в нашия клуб. Колкото до Олбан, той прекарва нощите тук или в клуба. Боя се, че си губите времето, лейтенант, освен ако не вярвате в магии. Съгласете се, че е невъзможно да съм била тук и да съм се чукала с двама привлекателни мъже и същевременно да съм причинила смъртта на горката Алис.

— Нима се мислите за магьосница? — Ив насмешливо погледна към огъня в камината. — Убедена съм, че това е само оптическа измама. Спокойно можете да получите лиценз за улична фокусница. Гарантирам ви, че ще изкарвате добри пари.

Селина се приведе и мускулите й под прилепналата й рокля заиграха. Очите й горяха като огъня.

— Аз съм главната жрица на Господаря на мрака. Нашите привърженици са хиляди. Надарена съм с власт, която може да ви накара да се разтреперите.

— Не съм от страхливите, госпожо Крос — заяви Ив и доволно си помисли: „О, нашата домакиня си показа рогата. Господи, колко е честолюбива! Май улучих слабото й място“. — Този път нямате работа с наивна осемнайсетгодишна девойка или с дядо й, когото сте изплашили до смърт. Мога ли да знам кой от хилядите ви привърженици снощи се е обадил на Алис и й е пуснал запис на заплашително заклинание?

— Нямам представа за какво говорите. Боя се, че започвате да ме отегчавате.

— Черното перо върху перваза на прозореца е подсилило ужаса на Алис. Едва ли е забелязала, че е изкуствено. Падате ли си по домашни любимци-дроиди, госпожо Крос?

Селина бавно вдигна ръка и приглади дългата си коса, сетне промълви:

— Изобщо не обичам… домашните животни.

— Нима? Нито дори гарвани и черни котки?

— Не, въпреки легендата, че те са задължителни „атрибути“ за всички магьосници.

— Алис вярваше, че можете да се превъплъщавате в различни същества — каза Ив, взирайки се в лицето на Селина, която се усмихна. — Ще ни демонстрирате ли тази ваша способност?

Чернокосата жена отново забарабани с пръсти по гърба на креслото. Думите на Ив дълбоко я бяха засегнали, сякаш й бе зашлевила плесница.

— Нямам никакво намерение да устройвам представление, за да ви забавлявам. Не съм длъжна да слушам обиди от една тесногръда глупачка.

— Нима ви обидих? Навярно сте искала да позабавлявате Алис, като сте я заплашвали по видеотелефона. Целта ви е била да я накарате да изпитва страх и несигурност дори в собствения си дом. Но защо? Нима е представлявала толкова сериозна заплаха за вас?

— За мен Алис е само свидетелство за моя провал.

— Видели са ви да продавате наркотици на Франк Воджински.

Внезапната смяна на темата накара Селина да премигне от изненада. Устните й се извиха в усмивка, но очите й останаха сериозни.

— Ако имахте доказателства затова, сега нямаше да разговаряме тук, а в полицията. Занимавам се с билколечение, за което имам разрешително, и често продавам напълно безобидни лекове и мазила.

— Тук ли отглеждате билките?

— Да. Освен това сама приготвям лекарствата.

— Ще ми покажете ли градината и лабораторията си?

— С удоволствие, стига да имате разрешително за обиск. Ала и двете отлично знаем, че нямате никакви доказателства, за да издействате въпросното разрешително.

— Права сте. Сега разбирам защо Франк е решил да действа на своя глава. — Ив стана и промълви: — Знаела сте, че той е по следите ви, но не сте предполагала, че може да проникне в дома ви. Изглежда не сте видели това в кристалната топка. — Забеляза, че Селина започна да се задъхва от ярост и добави: — Питам се как ще реагирате на новината, че Франк е влизал в дома ви и че е описал всичко, което е открил тук.

— Нямате никакви доказателства! — повторно извика Селина и скочи на крака. — Франк Воджински беше само един застаряващ глупак. Разбрах, че е ченге още първия път, когато се опита да ме проследи. Изобщо не е стъпвал в дома ми. Не ви е казал нищо, докато е бил жив, а сега е замлъкнал завинаги.

— Така ли мислите? Госпожо Крос, нима не вярвате, че мъртвите могат да говорят?

— А пък вие си въобразявате, че ще се хвана на глупавия ви блъф. — Чернокосата жена се опита да се овладее. Пищната й гръд изпъваше роклята й при всяко вдишване и издишване. — Алис беше малка глупачка, която си въобразяваше, че може да се позабавлява с тъмните сили, сетне да се върне към абсурдната бяла магия и в обятията на тесногръдите си родители. Тя заплати за невежеството си и за малодушието си. Но не загина от моята ръка. Нямам какво повече да ви кажа.

— Засега това е достатъчно. Да тръгваме. Пийбоди. — Отправи се към вратата и престорено небрежно отбеляза: — Огънят ви догаря, госпожо Крос. Скоро на мястото му ще остане само купчина пепел.

Селина не помръдна от мястото си. Неудържимо трепереше от гняв. Когато външната врата се затвори и охранителната система се включи, тя сви ръце в юмруци и изкрещя в изблик на ярост.

Тайната врата в стената се плъзна встрани и в стаята пристъпи висок мъж със златиста кожа и руси коси. Беше гол под широката черна роба, пристегната около кръста му със сребърен шнур. Мускулестите му гърди проблясваха като намазани с благовонно масло. Над сърцето му беше татуиран козел.

— Олбан! — Селина изтича към него и се хвърли на шията му.

— Успокой се, моя любов. — Гласът му беше плътен и мелодичен. На ръката, с която милваше Селин, носеше масивен сребърен пръстен с гравиран пентаграм. — Не бива да разстройваш душевното си равновесие.

— Майната му на равновесието! — Селина се разрида и заудря с юмруци по гърдите му като капризно дете, изпаднало в истерия. — Мразя я! Ненавиждам я! Тя трябва да бъде наказана!

Мъжът въздъхна и я остави да крачи из стаята и да хвърля на пода всичко, което й попаднеше под ръка. Знаеше, че гневът й ще премине по-бързо, ако не се намесва.

— Искам я мъртва, Олбан! Мъртва, чуваш ли! Искам да бъде подложена на неописуеми мъчения и да моли за пощада, докато се гърчи от болка и кръвта й изтича. Тя ме обиди. Предизвика ме. Още малко оставаше да ми се изсмее в лицето.

— Тази жена е неверница, Селина. Никога няма да получи прозрение.

Изтощена от гневния си пристъп, чернокосата се отпусна на канапето и прошепна:

— Винаги съм мразила ченгетата.

— Зная. — Олбан взе някаква бутилка с тясно гърло и наля в чаша гъста мътна течност. — Трябва да внимаваме с нея. Говори се, че била отличен професионалист. — Подаде й чашата и добави: — Не се тревожи, все ще измислим нещо, нали?

— Разбира се. — Тя се усмихна и отпи от отварата. — И то нещо специално. Навярно Господарят ще пожелае да проявим по-голяма изобретателност. — Селина се засмя и отметна глава. Доскоро смисълът на съществуването й беше борбата с полицията… сетне бе открила „друго забавление“. — Ще направим от нея вярваща, нали, Олбан?

— Да, скъпа моя.

Тя жадно отпи от чашата и почувства как съзнанието й се замъглява и нервите й се отпускат. Жадно впери поглед в мъжа и прошепна:

— Обладай ме.

Олбан легна върху нея, тя извърна глава и толкова силно захапа рамото му, че от раната бликна кръв.

— Искам да ми причиниш болка — прошепна му отново.

— С удоволствие.

Най-сетне задоволиха животинската си страст и уморени се отпуснаха на пода. Олбан мълчаливо лежеше до Селина. Знаеше, че сега тя ще възвърне силите си, ще се успокои и ще започне да разсъждава трезво.

— Довечера трябва да извършим ритуал. Събери цялото братство за Черна литургия. Необходима ни е сила, Олбан. Онази жена е сериозен противник и твърдо е решила да ни унищожи.

— Няма да успее. — Той нежно погали страната й. — В края на краищата тя е само едно ченге без минало и с ограничено бъдеще. Все пак си права, че трябва да свикаме братството. Ще извършим церемонията и ще осигурим работа на лейтенант Далас. Скоро не ще има време да скърби за смъртта на малката Алис.

Думите му отново я възбудиха и очите й помътняха от страст.

— Кой ще умре?

— Любов моя, изборът е твой. — Повдигна я, проникна в нея и блажено въздъхна, когато мускулите й го обгърнаха в желязна хватка.

 

 

— Здравата я вбесихте — заяви Пийбоди и тайно изтри потта, избила по челото й, докато колата се отдалечаваше от сградата.

— Точно това целях. Сега знам, че тази вещица не умее да се контролира. Скоро ще й дам нов повод да се нервира. Сериозно засегнах самочувствието й. Навярно си въобразяваше, че ще се хванем на изтъркания фокус с огъня.

— Да бе. — Пийбоди престорено се усмихна. — Обаче номерът й изобщо не мина.

Ив реши да не се заяжда с нея.

— Слушай, след като сме започнали да се срещаме с магьосници, предлагам да се отбием в „Спирит Куест“ и да разпитаме онази Изида. — Не издържа на изкушението и добави със сериозен тон: — Тъкмо ще си купиш някакъв талисман или билки, които да те предпазват от злите сили.

Пийбоди неловко се размърда на седалката. В момента изобщо не я беше грижа дали изглежда глупава в очите на началничката си. Повече се страхуваше да не бъде урочасана. Ето защо промърмори:

— Май точно това ми е необходимо.

— След като поговорим с Изида, ще хапнем по една пица с много чесън.

— Чесънът пропъжда вампирите.

— Брей, колко си била учена! Хрумна ми нещо — ще помолим Рурк да ни даде по една от неговите старовремски пушки и ще ги заредим със сребърни куршуми.

— Сребърните куршуми служат за убиване на върколаците, лейтенант. — Пийбоди забели очи, развеселена от темата на разговор. — Изобщо не сте подготвена да се опълчите срещу разни магии.

— Какво помага срещу магиите?

— Не знам — призна Пийбоди. — Но ще се постарая час по-скоро да науча.