Нора Робъртс
Единствена моя любов (7)

СЕДМА ГЛАВА

За съжаление, Фреди не можеше да се сърди дълго на Ник. Все пак, реши засега да стои настрани от него. А при положение, че в бара беше пълно с хора, това никак не беше трудно.

Ала не можеше да си затваря очите пред това, което беше направил за дядо й и баба и.

Слава Богу, нямаше много време за подобни терзания. Непрекъснато някой вдигаше тост, а през останалото време Фреди или добре си похапваше, или ставаше да танцува.

Не че Ник я покани. Въпреки че непрекъснато танцуваше с нейните лели, с майка й, с Надя. И, разбира се, с неотразимата Лорелай.

Е, щом беше решила да се държи надменно с Ник, щеше да издържи докрай.

— Страхотно тържество! — извика Бен право в ухото й.

— Така е. — Усмихна му се тъжно, когато я поведе към претъпкания дансинг. — Радвам се, че дойде.

— Никога не бях пропуснал подобно събитие. Отдавна познавам тъстовете на Зак. Невероятни хора.

— Вярно е. — Малко се развесели, когато забеляза с какво усърдие Алекс въртеше майка си във вихъра на танца. — Наистина са прекрасни.

— Тъкмо смятах. — Бен пропусна един такт, спъна се и я настъпи. — Извинявай, забравил съм на какво са ме учили в курса по танци.

— Добре се справят. — Ала за малко да й счупи китката, докато я въртеше като ръчка на кладенец, отброявайки такта. За да го отвлече от мисълта за танца и да си спаси ръката, Фреди се залови за първата тема, която й хрумна. — Опита ли храната? Този път Рио е надминал самия себе си.

— Искаш ли да си вземем нещо за хапване?

 

 

Само я погледни — мрачно мислеше Ник и не отделяше свиреп поглед от Фреди, докато Лорелай се увиваше около него като лиана. — Как само флиртува с Бен. Всеки нормален мъж — дори Бен! — би трябвало да е достатъчно интелигентен, за да забележи, че на нея изобщо не й пука за него. Просто го води за носа. Типична женска.

— Ник, слънчице — сладникавият глас на Лорелай наруши потока на мисълта му. Неговата дама гледаше обидено. — Ти изобщо не ми обръщаш внимание. Имам чувството, че танцувам сама.

Отправи й чаровна усмивка, която накара дори опитната Лорелай да повярва, че мисли само за нея.

— Тъкмо си помислих, че е крайно време да проверя какво става на бара.

— Нали преди пет минутки ходи да проверяваш. — Лорелай кокетно се на цупи. Добре знаеше кога не получава полагащото й се внимание и го приемаше философски. При привлекателен мъж като Ник конкуренцията винаги беше голяма. — Тогава нали ще ми донесеш чаша шампанско?

— Веднага. — Ник я пусна с облекчение. Цяла вечер се увиваше около него като отровен бръшлян. А подобно обсебване го предизвикваше колкото може по-скоро да се отърве от нея.

Истината бе, че те просто не си подхождаха. Ник не смяташе, че ще й разбие сърцето, но от горчив опит знаеше, че жените се отнасяха зле дори към най-тактичното предложение за раздяла.

Трябваше да се освободи от нея много внимателно. И колкото по-бързо, толкова по-добре. Естествено, за нея.

Тази мисъл го накара да се почувства като истински алтруист и да изпита невероятно облекчение. Ето защо отвори нова бутилка шампанско.

— Защо само онази машина свири музика на нашето тържество? — Юри сграбчи Ник в прегръдка, която би могла да повали и гризли. — Ти пианист ли си или лукова глава?

— Естествено, че мога да свиря на пиано, но сега отговарям за напитките.

— Искам музика от моето семейството. В края на краищата, на кого е това тържество?

Само някой много по-корав от Ник Лебек би могъл да устои на молбата на Юри.

— Твое, папа. Желанието ти е закон за мене. Ето, вземи. — Подаде на Юри чашата с шампанското. — Не, не е за теб. — Ник се засмя и посочи към другия край на помещението. — Виждаш ли онази брюнетка? Онази, с големите очи?

Юри се ухили щастливо.

— Как бих могъл да я пропусна?

— Би ли й занесъл шампанското, ако обичаш. Обясни й, че си ме накарал да посвиря. И да не си посмял да я прелъстяваш, разбра ли?

— Ще гледам да се държа прилично. — С тези думи Юри хукна с игрива стъпка към Лорелай.

Ник реши да си достави удоволствие и започна да си пробива път към пианото. Но усмивката му помръкна, когато видя, че там вече се бе настанила Фреди. — Седнала си ми на мястото.

Тя му отправи мълниеносен поглед, с който недвусмислено показа, че не по-малко от него беше недоволна от развоя на събитията.

— Искат да им посвирим заедно.

— Обаче има само един стол.

— Все пак това е тържеството на папа, нали?

Ник за малко да се изсмее, когато чу същите думи, но се въздържа.

— Да, никой не спори по този въпрос. Мръдни малко. — Седна, като внимаваше да не докосне бялото й като сметана рамо и се обърна към другия край на клавиатурата.

— Какво поръчаха?

— Коул Портър или Гершуин.

Ник изскърца със зъби и изсвири началните акорди на „Копнея да те прегърна“.

Фреди сви равнодушно рамене и го последва. След двайсетина минути тя вече изпитваше удоволствие от музиката и забрави, че беше решила да се държи надменно.

— Не е ли много старомодно?

— Обожавам музиката от четирийсетте години.

— Хм. — Фреди автоматично премина след него в темпото на буги-вуги.

Ник винаги се възхищаваше на бързината, с която тя бе готова да го последва при всяка импровизация. А парфюмът й направо го побъркваше.

— Ако искаш, можеш да си дадеш пет минути почивка. И сам мога да се оправя. Горкият Бен може да се почувства изоставен.

— Бен ли? — Фреди го изгледа недоумяващо. — А, да, Бен. Ще го преживее. Но ако искаш, ти си почини. Горката Лорелай сигурно страда без теб.

— Тя не е от обсебващия тип жени. — За да прикрие лъжата, Ник рязко смени темпото, с надеждата да я обърка. Ала тя го последва с лекота.

— Нима? А аз си помислих обратното като я гледах как се е вкопчила в теб. Нищо чудно, някои мъже сами си го… — Прекъсна, тъй като избухнаха ръкопляскания. — Само ги погледни. — Фреди се засмя весело, когато видя Надя и Юри да танцуват румба. — Нали са прекрасни?

— Да, най-прекрасните дядо и баба на света. Искаш ли… Кучият му син!

— Моля? — Тя примигна и чак тогава ги забеляза. Самотните Бен и Лорелай вече се бяха утешили. Ако това може да се нарече утеха, помисли Фреди, като ги видя как се натискат в ъгъла. — Виж, тя се е настанила в скута му.

— Много добре виждам къде се е настанила.

— Значи Бен не се отчайва лесно — промърморя под нос Фреди, а Ник си помисли същото за Лорелай.

Той пръв се сепна и я попита рязко:

— Какво? Каза ли нещо?

— Не. Нищо не съм казвала. А ти?

— И аз.

Изведнъж се засмяха.

— Всъщност… — Фреди въздъхна и ги последна отново, без да сваля пръсти от клавишите. — Нали са чудесна двойка?

— Много са сладки. Ето, сега отиват да потанцуват.

— Горката Лорелай — съжали я Фреди. — Бен е много приятно момче, но танцува като нефтена сонда. За малко да ми изкълчи рамото.

— Нищо, тя е издръжлива. Предлагам да забавим малко темпото, иначе Юри може да получи инфаркт.

Ник плавно премина към „Искам някой да ме обича“. Фреди отново въздъхна, но се подчини. Тъжните мелодии винаги я хващаха за сърцето. Увлечена от ритъма, погледна към Ник. Може би сега беше моментът да забрави старите обиди и да му каже нещо приятно.

— Това, което направи за баба и дядо, беше просто чудесно.

— Хм, нищо особено. Достатъчно беше само да вдигна телефона, както ти забеляза.

— Хайде да се сдобрим — промълвя тя и леко го докосна по ръката. — Нямам предвид само лимузината, Ник. Сетил си се да поръчаш освен нея и бели рози, хайвер и изстудена водка. Много мило.

— Исках да ги зарадвам. — Както винаги, с няколко думи Фреди успя да оправи мрачното му настроение.

И да забрави старите обиди.

— Днес наистина се държах отвратително. Трябваше да се замисля колко време и усилия ти е струвало, докато организираш тържеството и се нанесеш в новото жилище. Въпреки че не разбирам как можа да отделяш толкова време за някаква си лампа.

— Лампата в стил „ар деко“ беше най-голямата радост и гордост през последната седмица. Не можеш ли да се ограничиш само с извинения и комплименти?

— Чудесно си се справила с тържеството.

— Благодаря. — Доволна от частичната победа, Фреди направи знак на баща си да я смени на пианото. — Щом можеш да бъдеш толкова мил, стига да поискаш — допълни тя и го целуна по бузата, — от мен да мине, прощавам ти.

— Изобщо не съм те молил да… — Но тя вече се бе отдалечила. Ник се ухили на Спенс, който зае мястото на дъщеря си. — Какво да ги правиш — жени!

— Чудесно го каза. Аз сигурно нямаше да го формулирал толкова точно. А Фреди наистина е пораснала. Вече е красива и независима жена.

— Какво сладко хлапе беше — замисли се Ник. — Не трябваше да и позволяваш да расте.

Само един поглед към Ник беше достатъчен, за да се убеди Спенс, че съмненията на Наташа относно любовната история на дъщеря му ще се окажат верни. Сърцето го заболя. Неговото малко момиченце навлизаше в живота. Но освен болката, изпитваше и гордост.

— Знаеш ли — продължи той, — у дома започнаха да идват момчета и да ухажват Кейти.

— Не думай. — Ник се стресна и изпита неприятното чувство, че на неговите трийсет години вече бе истински старец. — Не може да бъде. Никога не бих го допуснал, ако бях на твое място.

— Да, обаче животът е жестоко нещо. — Изведнъж чувството за хумор надделя у Спенс и той продължи с проникновен глас. — Знаеш ли Ник, за мен е истинско облекчение, че се грижиш за Фреди. Винаги мога да разчитам, че ще я държиш под око.

— Аха, точно така. — Ник се закашля от притеснение. — Слушай, за малко трябва да стана. Искам да проверя как вървят нещата на бара.

Спенс се ухили мислено и започна да импровизира по популярна танцова мелодия.

— Защо го дразниш? — Наташа застана до мъжа си и постави ръка на рамото му.

— Като любящ баща съм длъжен да превърна живота му в истински ад. Помисли си само, какъв опит ще натрупам за негова сметка и в какво ще се превърна, когато дойде ред на Кейти.

— Отсега се разтрепервам от ужас.

Тържеството завърши към два през нощта. Последни останаха Фреди, Ник и още няколко превъзбудени членове на семейството. Фреди се огледа доволно.

Барът изглеждаше като бойно поле след оттеглянето на победители и победени.

От тавана тъжно висеше смачкана разтегателна хартия, а белите гълъби се рееха в безтегловност като че ли се чудеха дали да продължат полета или да кацнат на земята. Масите, доскоро отрупани с храна, бяха опустошени. Нищо не бе останало нито от телешкото задушено в сметана на Рио, нито от пет етажната сватбена торта. Виждаха се само смачкани салфетки и няколко сребърни съда за лед.

Навсякъде бяха оставени празни и полупразни чаши. Някой изобретателен веселяк беше построил нестабилна пирамида от чаши за шампанско. На пода се търкаляха прибори, салфетки и — колкото й да бе странно, — една златна обувка с висок ток.

Фреди се замисли дали собственичката й е успяла да се прибере, без да си навехне крака.

Облегнат на бара, Зак доволно оглеждаше владенията си.

— Изглежда гостите добре са се забавлявали.

— Съгласна съм. — Рейчъл машинално посегна към един парцал и забърса плота на бара. — На излизане папа продължаваше да танцува, а и ушите ме заболяха от украински народни песни.

— Ама и ти не остана назад и изпя няколко — напомни мъжът й.

— Както винаги, когато съм пила водка — въздъхна тя. — Видя ли колко се зарадвала на подаръка?

— Баба се разплака — обади се Фреди.

— А папа само й повтаряше да престане — вметна Ник. — въпреки че и той плачеше.

— Идеята ти беше чудесна, Фреди. — Очите на Рейчъл се навлажниха при спомена за тържеството. — Всичко беше толкова красиво и романтично. Просто съвършено.

— Всички искахме да направим за тях нещо хубаво. Заслугата е на мама — тя си спомни, че баба искала да види Париж.

— И се получи прекрасно. — Рейчъл разкърши уморените си рамене и огледа бара. — Вижте, предлагам да оставим цялата тази свинщина за утре, а сега да си лягаме.

— Съгласен съм. — Зак без колебание обърна гръб на съсипаното си заведение и й подаде ръка. Напускаме кораба.

— Вие двамата можете да си тръгвате — спокойно каза Фреди. Не й се искаше тази нощ да свърши. Даже ако това означаваше да се заеме с мръсните чинии. — Аз ще остана да поразтребя.

Рейчъл се засрами.

— Тогава всички можем да…

— Не. — Фреди й отправи мълчалива молба. — Вие плащате на детегледачка, а аз съм свободна.

— Голяма работа — няколко часа повече или по-малко са без значение — забеляза Зак и се прозя.

— Добре тогава, оправи колкото успееш, а ние утре ще довършим останалото — съгласи се Рейчъл и настъпи мъжа си по крака.

— Но…

Зак загря, че настъпването не беше случайно, чак след като го последва сритване по глезена.

— О, добре. Значи вие, деца, ще започнете с почистването. Аз съм гроги. Едва си държа очите отворени. — И за по-голяма убедителност, отново се прозя мощно. — Лека нощ, Фред. — А тъй като не беше сигурен дали да намигне на брат си или да го изгледа свирепо, за да го предупреди да внимава какво прави, каза му само: — Ник.

— Да бе, чао. — Когато вратата се затвори след тях, Ник забеляза: — Брат ми напоследък се държи някак странно.

— Уморен е — обясни Фреди и започна да реди празните чаши върху табла.

— Не, зная как изглежда, когато е уморен. Сега беше странен. — Внезапно Ник осъзна, че и той самият се чувстваше странно, откакто двамата с Фреди останаха сами. — Слушай, Рейчъл беше права. Стана късно. Искаш ли да загърбим целия този хаос и да се прибираме? Работата няма да ни избяга.

— Добре, отивай си, ако си уморен. — Фреди понесе подноса с чашите към кухнята. Аз няма да мога да заспя като зная а какво състояние сме оставяли бара. — Което, естествено, не се отнася за теб — подхвърли през рамо, преди да захлопне вратата след себе си.

— Е, не бих казал, че сам съм освинил заведението — промърмори Ник и също взе поднос с мръсни чаши. — Един-двама от присъстващите също ползваха посудата тази вечер.

— Каза ли нещо? — извика Фреди.

— Не. Нищо.

Той занесе своя поднос в кухнята, където тя вече беше заредила миялнята машина, и с трясък го стовари на мивката.

— Никой не е отишъл в ада, защото не си е измил чашите преди лягане.

— Но не е отишъл и в рая. Казах ти да си легнеш, щом си уморен. Сама мога да се справя.

— „Сама мога да се справя“ — имитира я той и извади кофата за миене на пода. Сложи я в мивката, сила солидна доза почистващ препарат и я напълни с гореща вода.

Когато Ник излезе от кухнята, Фреди се усмихна.

През следващите двайсетина минути двамата мълчаливо се трудеха, а мълчанието им ставаше все по-дружелюбно. Изостаналата храна бе изхвърлена в контейнера за боклук, барът отново светеше от чистота. Фреди забеляза, че докато работеше, Ник си подсвиркваше някаква мелодия и определено изглеждаше доволен.

— Забеляза ли, че Бен и Лорелай си тръгнаха заедно — обади се тя.

— Аха. Ама и ти нищо не пропускаш. — На устните му трепна усмивка. — Изглежда чудесно си прекараха. Както, впрочем, и всички останали.

— Не ми изглеждаш много разстроен.

Той сви рамене.

— Между мен и Лорелай нямаше нищо сериозно. Ние двамата никога не сме… — Внимавай какви ги плещиш, глупако, сряза се мислено Ник и продължи по-спокойно: — Всъщност, ние никак не си подхождаме.

Фреди изпита неописуемо блаженство, но не се издаде. Мърморейки си под нос, вдигна един стол върху масата, за да може Ник да мине отдолу с парцала.

Той прецени, че след като тя отново се държеше нормално, двамата трябваше да си изяснят някои неща.

— Фред, искам да поговорим за днес следобед.

— Добре. Хайде, стига толкова. Иначе Зак ще реши, че вече нямаме нужда от него и ще се обиди.

Отиде до музикалния автомат и започна да разглежда касетите. Избра една, натисна копчето и обяви:

— Тази вечер ти изобщо не танцува с мен, Ник.

— Така ли? — наивно попита той, въпреки че прекрасно знаеше не само, че не е танцувал с нея, но и защо.

— Да. — Фреди се приближи към него под звуците на бавната мелодия. Страхотен избор направих: „Изобщо не ми пука“ на Платърс, помисли тя.

Отново самото съвършенство.

— Нали не искаш да ме обидиш, Никълъс?

— Не, но…

Тя внимателно го прегърна. Той постави ръка на тесния й гръб и я поведе.

Движенията му бяха плавни и невероятно изискани. Винаги си е бил такъв — помисли тя и облегна глава на рамото му. Забеляза го още първия път, когато танцуваха заедно. Беше много вълнуващо.

Сега отново се развълнува, но по различен начин. Вече бе жена, а не момиченце в пубертета.

Толкова ми е добре с нея — мислеше си той и я привлече по-близо до себе си. Както винаги. Но за пръв път усещаше невероятното й ухание и изпитваше желание ла притисне устни към косата и.

Двамата бяха сами и музиката беше точно каквато трябва. Искаше му се да докосне с устни слепоочието й или поне да захапе леко нежното й ухо.

Наруга се мислено за тези еретични мисли и бързо я завъртя. Това и се стори много смешно, а когато се обърна в ръцете му и го погледна, очите й сияеха.

Фреди следваше всяко негово движение с лекота, все едно, че беше родена да я държи в ръцете си. Предусещаше всяка негова стъпка, всяко обръщане. С изящно движение се изви и вдигна глава към него. Устните й го чакаха.

И той ги пое. Потопи се съвсем естествено в целувката, в нейната топлина. Тя вдигна ръце и го прегърна. Пръстите й се заровиха в косата му.

Ник така и не разбра кога свърши музиката на автомата, тъй като друга музика продължаваше да звучи в ушите му. Тяхната толкова лична симфония. С удоволствие би могъл да я погълне цялата. Нейната кожа, ароматът й, нейната така щедра уста.

Целувката ставаше все по-дълбока и продължителна. Представи си колко лесно и естествено би могъл да я вдигне на ръце и да я отнесе горе на тавана. В своето легло.

Този образ така го зашемети, че го накара бързо да се отдръпне от нея.

— Фред.

— Не, не казвай нищо. — Очите й бяха замъглени. — Просто ме целуни, Ник. Само ме целуни.

Устата й отново се впи в неговата и той забрави десетките причини, поради които не биваше да го прави. Но накрая се овладя и решително постави ръце на раменете и, отстъпвайки крачка назад.

— Не бива.

— Защо?

— Навлизаш в опасна територия, Фред — предупреди я той. — А сега си вземи чантичката или каквото там имаш, и ще дойда да те изпратя.

— Искам да остана. — Каза го спокойно, макар че сърцето й лудо биеше. — Искам да се кача горе с теб, в леглото.

Възелът в стомаха му се стегна като примка.

— Казах да си намериш чантата. Стана късно.

Въпреки оскъдния си опит, Фреди все пак усещаше кога може да настоява и кога трябва да отстъпи. Едва стигна до бара на омекналите си крака, за да си вземе нещата.

— Добре. Нека да е по твоему. Не знаеш какво изпускаш.

Опасявайки се, че прекрасно то знае, Ник прокара ръка през косата си.

— Откъде си научила тези неща?

— Оттук-оттам — изсъска тя през рамо и отвори вратата. — Идваш ли?

Изведнъж му хрумна, че може би беше по-разумно — или по-безопасно — да поръча такси.

— Почакай малко. — Затръшна вратата на бара и заключи.

Фреди тръгна надолу по улицата.

— Каква прекрасна нощ.

Ник смутолеви нещо, надявайки се, че не го е чула как ругае.

— Аха, страхотна е. Дай ми чантата.

— Какво?

— Просто ми я дай и престани да спориш. — Взе лъскавата луксозна чантичка и я пъхна в джоба на сакото си. И тогава чак забеляза обеците й. — Бас държа, че тези камъчета са истински.

— Тези ли? — Механично вдигна ръка и докосна обеците, на които проблясваха сапфири и диаманти. — Да, истински са. Защо питаш?

— Не е безопасно да се разхождаш с толкова скъпи камъни на ушите.

— Какъв смисъл има да си купуваш обеци, ако не ги носиш? — срази го тя със съвършената си логика.

— За всичко си има време и място. Което изключва разходка в три през нощта по Лоуър Ийст Сайд.

— Искаш ли да ги сваля, за да ги прибереш в джоба си? — сухо го попита Фреди. Преди да успее да и отвърне, че точно това смята да направи, някой го извиха по име:

— Хей, Ник.

На отсрещната страна на пустата улица забеляза сянка. Веднага позна на кого е.

— Продължавай, без да спираш — тихо нареди на Фреди и автоматично я отмести от вътрешната страна на улицата. — И не говори.

Останал без дъх от усилието да притича през улицата, мъж с изпито лице и торбест панталон ги настигна и тръгна редом с тях.

— Е, Ник, как е?

— Не се оплаквам, Джак.

Фреди отвори уста да каже нещо, но от устата и излезе само приглушен писък, тъй като Ник за малко не й счупи китката.

— Страхотно парче — смигна му Джак и го смушка в ребрата. — Винаги си бил късметлия.

Беше прекалено жалък, за да си прави труда да му размаже физиономията.

— Аха, мацките сами ми се лепят. Едвам смогвам. Имаме си планове, Джак.

— Сигурно. Ник, проблемът е, че съм останал на сухо до заплата.

Ник си помисли: Кога ли не си бил на сухо, но на глас каза:

— Мини утре през бара. Все ще измислим нещо.

— Високо ценя благородството ти. Проблемът е, че в момента съм на сухо.

Без да спира, Ник бръкна в джоба си и извади двайсетачка. Знаеше къде щеше да попадне банкнотата след малко, ако Джак успееше да се свърже с пласьора си по това време на нощта.

— Мерси, брато. — Парите бързо изчезнаха в торбестите панталони. — Ще ти ги върна.

— Разбира се. — Когато в ада завали сняг. — Чао, Джак. — Който някога е бил „Кобра“, винаги остава един от тях.

Как не, помисли си Ник, стига да успее да се отърве от тях Вбесен, че не бе успял да избегне неприятната среща и че Фреди се бе докоснала до неговото минало, ускори крачка.

— Познаваш го от уличната банда, нали? — тихо попита тя.

— Точно така. А сега той е наркоман.

— Ник…

— По цели нощи обикаля из квартала. Понякога изляза и през деня. Има вероятност да не те е запомнил, тъй като беше друсан. Но ако го видиш някога, веднага хуквай в обратна посока. Срещата с Джак означава само неприятности.

— Добре. — Фреди искаше да го докосне, да го успокои и да прогони мъката в очите му. Но вече бяха стигнали до нейната сграда и той й подаде чантичката.

После взе ключовете, отключи входната врата, влезе заедно с нея и натисна копчето на асансьора.

— Качи се горе и добре се заключи.

— Остани при мен.

Ник много искаше да я докосне. Поне веднъж. Но усещаше, че пръстите му са омърсени, след като бе подхвърлил смачканата дайсетдоларова банкнота на Джак.

— Разбираш ли какво се случи преди малко? — сърдито я попита той. — Току-що се натъкнахме на човек от моето минало. Ако не бях с теб, като нищо можеше да те нападне. И да ти отнеме много повече от лъскавите обеци.

— Вече нищо не те свързва с този човек — спокойно възрази Фреди. — И не ти е приятел. Но ти му даде пари. — Надявам се, че така поне няма да пребие следващия когото срещне… Ник ти вече не си един от тях. И дълбоко се съмнявам, че някога си бил истински член на бандата.

Ник внезапно се почувства толкова уморен. Предаде се и облегна челото си на нейното.

— Не знаеш нито какъв съм бил, нито какъв мога да бъда. Хайде, Фред, прибирай се.

— Ник.

За да я накара да замълчи, той я хвана за раменете и грубо впи устни в нейните. И когато тя отново бе в състояние да си поеме дъх, макар че се олюляваше, бързо я блъсна в кабинката. Фреди го наблюдаваше стреснато как яростно дърпа решетката на асансьора.

— И добре заключи вратата — отново напомни Ник. Внимателно огледа улицата в двете посоки, след което вдигна глава и изчака прозорецът й да светне. След което бавно си тръгна към дома.