Нора Робъртс
Единствена моя любов (5)

ПЕТА ГЛАВА

Никога големият неделен обяд у семейство Станисласки не протичаше спокойно и достолепно. Той започваше в ранния следобед, огласен от детски крясъци спорещите гласове на възрастните и кучешки лай. А откъм кухнята се носеха апетитни ухания.

Семейството постепенно се разрастваше, а старата къща в Бруклин изглежда се разтягаше като ластична, тъй като успяваше да събере всички на едно място. Децата пълзяха по пода или, стига да имаха желание, все се намираше кой да ги вземе в скута си. Износените килими бяха затрупали с камиончета, кукли, домино, „Не се сърди човече“. Когато настъпваше моментът да седнат на масата, Юри я разтягаше с допълнителни приспособления и всички се настаняваха около нея, тясно притиснати един до друг. Тогава настъпваше пълен хаос — всеки разговаряше с всеки, непрекъснато се предаваха прибори, подправки, чинии и купи с храна.

Къщата на Майкъл и Сидни в Кънектикът беше значително по-голяма, апартаментът на Рейчъл и Зак — по-удобен, в студиото на Алекс и Бес — с по-просторна трапезария. Но на никой не би му хрумнало да промени традицията и да престанат да се събират в тясната къща на Юри и Надя.

Докато се опитваше да се намести на вехтия диван между Сидни и Зак, Фреди реши, че това бе съвсем нормално, след като именно тук бе поставено началото на голямото семейство. За всички, независимо къде живееха или работеха, тук беше техният дом.

— На ръчички — изкомандва Лоръл и започна да се катери по коленете й. Детето имаше широката слънчева усмивка на баща си и хладния, преценяваш поглед на майка си.

— Ето, вече си на ръчички. — Фреди я прегърна, а малката се заигра с ярките камъчета на колието й.

— Значи си доволна от апартамента? — попита Сидни и протегна ръка да погали сина си, който прелетя покрай нея, гонейки един от братовчедите.

— Направо съм във възторг. Много съм ти задължена. Точно това исках — и като размери, и като местоположение.

— Добре. — Майчинският инстинкт на Сидни не й позволяваше да изпуска от поглед най-големия си син. Напоследък беше започнал да тормози сестра си. Не че имаше основания да се притеснява за Мойра. Хлапето имаше бърз и силен ляв удар. — Гриф! — извика след миг, което, в съчетание със стоманен поглед, се оказа достатъчно синът й да пусне рошавата опашка на сестра си. Беше я дръпнал, просто за да види какво ще стане.

— Започна ли да си търсиш мебели? — полита Сидни точно когато Лоръл решително заяви намерението си да се премести от скута на Фреди в нейния.

— Още не съм се заела сериозно — призна Фреди. От горния етаж се чу смразяващ кръвта боен вик, последван от силно тупване на пода. Никой от присъстващите дори не трепна. — Все пак успях да си купя някои неща. Следващата седмица смятам да се нанеса.

— В центъра зная един много приличен магазин за килими — предлагат добро качество на достъпни цени. Ако искаш, ще ти дам адреса. Хей, Зак.

— Хм? — Той откъсна поглед от мача по телевизията и проследи с поглед пръста на Сидни. Най-малкият му син се беше изкатерил на един стол до бюфета на Надя и не сваляше лаком поглед от желираните дъвчащи бонбони на Юри на най-горния рафт.

— Гидиън, внимавай в картинката!

Гидиън отправи сияйна усмивка към баща си — самата невинност.

— Само един бонбон, татенце. Дядо ми разреши.

— Не се и съмнявам — промърмори Зак. Стана, подхвърли сина си във въздуха, за да го отвлече от опасните мисли и извика; — Хей, мамо, ела да хванеш детето!

Опитът и добрият рефлекс позволиха на Рейчъл да го хване още във въздуха. Новоназначеният съдия по наказателни дела преметна кикотещия се син нагоре с краката и попита Фреди:

— Къде е непокорният Ник?

Точно това се питаше тя самата.

— Сигурно всеки момент ще се появи. Не вярвам да пропусне вкусната храна на баба. Вчера говорих с него и каза, че ще дойде.

Но не й беше казал какво мислят продуцентите за съвместната им работа. За Фреди чакането беше все едно да седи на някой от иглениците на Надя.

А би трябвала да съм свикнала с чакането — помисли тя и тихо въздъхна. — Нали вече десет години чакам Ник?

Стана, като остави разговорите да текат около нея. Ловко заобиколи налягалите на пода деца и разхвърляните играчки и тръгна към кухнята.

До масата стоеше Бес и поставяше последните щрихи в украсата на салатата, а Надя се суетеше край печката.

Колко е хубаво тук, мислеше Фреди, оглеждайки помещението. Типично място за хранене; плотове, вечно затрупани с продукти и чинии, хладилник, целият облепен с ярки детски рисунки за радост на внуците. На печката винаги къкреше нещо вкусно, а кутията за сладки не оставаше празна.

Точно тези дребни неща правеха от една къща дом, мислеше Фреди. Един ден и тя непременно щеше да има подобно уютно помещение.

— Бабо, здравей. — Целуна топлата буза на Надя и долови познатия дъх на лавандула в съчетание с миризмата на печеното. — Имаш ли нужда от помощ?

— Не, Седни и си налей чаша вино. В последно време се навъдиха прекалено много желаещи да готвят.

Бес намигна на Фреди.

— Допусната съм в светая светих само защото се уча да готвя. Надя реши, че е крайно време да престана да бъркам буламачи с телефонната слушалка на ухото и то в единствената тенджера, която притежавам.

— Всичките ми деца могат да готвят — гордо обяви Надя.

— Без Ник — забеляза Фреди и грабна една репичка зад гърба на баба си.

— Не че всички са еднакво добри в кухнята. — Надя месеше тесто за курабийки. Тя беше дребничка, закръглена жена със стоманено сива коса, която обрамчваше лицето й — красиво и сякаш неподвластно на времето. Постепенно Фреди бе разбрала, че това бе лице на една щастлива жена. Имаше няколко бръчки, но всички те се дължаха на възрастта, а не на мъка или нещастие.

— Когато се научиш да готвиш — Надя размаха поучително черпака към Бес, — на свой ред ще го предадеш на своите деца.

Бес весело вдигна рамене.

— Звучи ужасяващо. Миналата седмица Кармен си изсипа цял пакет брашно на ставата, а след това счупи и няколко яйца.

— Значи дошло е времето да й покажеш как се готви. Същото се отнася и за момчетата. Непременно ще ти дам рецептите на моята майка. Фреди, приготвяш ли пиле по киевски, както съм те учила?

— Да, бабо. — Фреди се усмихна лукаво на Бес. — Когато се настаня в новата квартира, непременно ще ви поканя с дядо да го опитате.

— Фукла — промърмори леля й.

В съседната стая стана много шумно — чуваха се викове за поздрав, посипаха се въпроси. Надя отвори фурната и надникна да провери какво ставаше с печеното.

— Пристигна и Ник — обясни тя. — Скоро ще седнем на масата.

Фреди се надигна, надявайки се, че се държи естествено и посегна към каната с виното.

— Лельо Бес, искаш ли нещо студено?

— С удоволствие ще изпия един сок. — Прехапала език между зъбите си от старание, тя съсредоточено режеше краставички. — Какво ли стана с мача?

— И аз това се чудех — промърмори Фреди.

Вратата на кухнята се отвори и на прага застана Ник. В едната си ръка държеше огромен букет маргаритки, с другата крепеше току-що проходилата си племенничка. Още едно дете се държеше за крака му.

— Извинявай, че закъснях. — Подаде на Надя букета и я целуна по бузата.

— Затова ли ми се подмазваш с тези цветя?

Той се ухили доволно.

— А постигнах ли целта си?

Надя се засмя.

— Предавам се. Сложи ги във вода. В най красивата ваза.

Без да се смущава от хлапетата, които здраво се бяха вкопчили в него, Ник отвори бюфета.

— Ще ги сложа в глиненото гърне. М-м-м, баба приготвя печено месо в повече — обяви той и се облиза към Лоръл, която висеше на кръста му. — Вкусно е като крехко малко момиченце.

Лоръл изпищя щастливо и още по-здраво стисна колана му.

— Ник, вземи ме. И аз искам на ръчички.

Ник погледна момченцето, което се държеше с две ръце за джинсите му и гледаше обидено отдолу нагоре.

— Почакай малко, Кайл, ей — сега ще си освободя другата ръка.

— Кайл, остави Ник на мира — обади се Бес и взе от Фреди чашата със сока.

— Мамо, той взе само Лоръл на ръчички.

— Ще дойде и твоят ред. — Ник натопи маргаритите във вода и се наведе да го вземе. Чак тогава се обърна към Фреди. — Здрасти, хлапе. Как си?

— Зависи какво ще ми кажеш. — Погледна го през стъклото на чашата. Да го вземат дяволите, толкова беше красив, както стоеше срещу нея, прегърнал децата, и я наблюдаваше с ведър и дружелюбен поглед. — Говори ли с Рийд?

— Не, нали е неделя — напомни й той. — Цялото семейството са или в Хемптън, или в Бар Харбър. Сигурно ще се обади след няколко дни.

Ала дотогава тя ще се е пръснала от напрежение.

— Не реагира ли по някакъв начин?

— Не.

— Поне обеща ли да прослуша записа?

Ник намести Кайл по-удобно и го погъделичкаха под брадичката, за да му достави удоволствие.

— Естествено, че го прослуша.

Непостоянният Кайл светкавично насочи любовта си към нов обект и протегна ръце към Фреди. С машинално движение, отработено в резултат на богата практика, Ник ловко го прехвърли на коленете й.

— И какво каза?

— Почти нищо.

Тя изсъска през зъби:

— Но все е казал нещо. Проявил е някакво чувство.

Ник сви рамене. Протегна се да си вземе морковче от чинията пред Бес, но тя го плесна по ръката.

— Стига де, Бес, кой щеше да забележи?

— Аз. В момента се старая като за презентация. Старая се да съчетая цвят, състав и форма. Ето, вземи този. — Подаде му обелен морков, който още не бе включен в украсата на салатата.

— Благодаря. Впрочем, Фред, защо не се отпуснеш за няколко дни и не се заемеш с новата къща? — Отхапа от моркова и задъвка замислено. Обичаше да наблюдава как се променят очите й — от спокойни и гладки като повърхността на езеро до пламтящи от гняв като буреносен облак, а долната й устна се издуваше ядно. — Иди и си купи някоя нова джунджурия. Веднага щом разбера нещо, ще ти се обадя.

— Значи просто да седя и да чакам?

Кайл облегна съчувствено главичка на рамото й и се ухили на Ник.

— Значи просто да седя и да чакам? — повтори детето и Ник се засмя.

— Точно това имах предвид. И си избий от главата тъпата мисъл сама да се обадиш на Валънтайн. Не ме интересува, че е стар приятел на семейството ви, аз не работя с връзки.

Нищо не можеше да възрази, тъй като точно това смяташе да направи.

— Не виждам с какво ще ни навреди…

— Не — твърдо каза той. Подаде й остатъка от моркова и излезе от кухнята с Лоръл.

— Инатлив, твърдоглав многознайко — мрачно промърморя Фреди.

— Многознайко — щастливо повтори Кайл. — Лельо Бес, нали няма нищо лошо да използваш връзки щом ги имаш?

Бес внезапно прояви задълбочен интерес към правилата за рязане на гъби.

— Като че ли схванах как са прави. Номера е в движението на китката.

— Самонадеян, избухлив кретен — тихичко продължи да ругае Фреди.

— Кретен — съгласи се Кайл, когато тя го изнесе от кухнята.

— В един момент са още деца, а в следващия се оказва, че вече са станали големи мъже и жени — тихо забеляза Надя.

— Не е лесно да си пораснал. — Надя замислено обърна тестото с точилката.

— И как само я гледа.

Бес рязко вдигна глава. Не беше сигурна, че Надя ще забележи това, което видяха очите й. Всъщност, как няма да забележи — помисли Бес. — Тя усеща всичко, което става в семейството.

— Ама и тя му отговаря с поглед — съгласи се Бес.

Двете се спогледаха и весело се засмяха.

— Фреди ще го накара да прояви най-доброто от себе си:

Бес кимна.

— А той ще я пази от прекалено емоционални постъпки.

— В това момче има толкова много нежност. Има нужда от семейство.

— Тя също.

— Това е добре.

Бес се засмя я вдигна тост със сока.

— Направо страхотно.

Това беше първият от поредицата разговори, посветени на Фреди и Ник тази вечер. Двамата сигурно щяха да припаднат ако можеха да ги чуят отнякъде.

 

 

Когато се прибраха в мезонета, Бес се сгуши а Алекс и се прозя. През първите месеци на бременността винаги беше ленива като котка, която се изтяга на слънчева светлина.

— Алекс?

— Хм? — Той я галеше по косата, с едно око наблюдаваше новините по телевизията и в същото време мислеше за последния нерешен случай в участъка. — Искаш ли да ти донеса нещо от кухнята?

И двамата се забавляваха със състоянието й, тъй като тя се оказа христоматиен пример за жена в начална бременност. Последователно проявяваше всички описани в книгите прищевки.

— Мисля, че в хладилника има още сладко от ягоди и фъстъчено масло.

— Ами — Замисли се за миг, но решително завъртя глава. — Не, предлагам тази вечер да не прекалявам. — Усмихна се щастливо, когато той плъзва ръка по плоския й корем. — Да си призная, мислите ми все се въртят около Фреди и Ник.

Алекс се отмести предпазливо, тъй като бе обещал на племенницата си да не я издава.

— Защо?

— Чудя се дали знаят, че са луди един за друг или още са на етапа „не разбирам какво ми става“?

— Какво? — Той седна в леглото и смаяно погледна съпругата си със сънените очи и разрошената коса. — Какво каза?

— И аз още не мога да преценя. — С привично движение Бес удобно се намести в новото положение, което бе заело тялото му. — Сигурно и двамата се чувстват доста странно.

Алекс издиша дълбоко.

— Странно — промърмори, — как разбра, че са луди един за друг?

Тя събра цялата си енергия, за да отвори едното си око.

— Колко пъти съм ти повтаряла, че писателите са не по-малко наблюдателни от ченгетата. Нали и ти забеляза? Как се гледат, как внимават да не се докоснат случайно.

— Може и да има нещо. — И никак не бе възхитен от тази идея, — Трябва да подготвим Наташа.

Бес лениво изсумтя.

— Алекс, в сравнение с майките всички писатели и ченгета са направо слепи, глухи и неми. — Примъкна се по-близо до него. — Значи сладко от ягоди, така ли?

 

 

В другия край на града Зак и Рейчъл проверяваха дали децата са заспали. Рейчъл свали слушалките от главата на дъщеря си, а Зак подпъхна под ръката й плюшеното зайче, с което тя заспиваше от бебе. Рейчъл често си мислеше, че това беше типична проява на противоречивата душа на една госпожица в пубертета.

— С всеки изминал ден все повече започва да прилича на теб — прошепна Зак, докато стояха пред леглото на първородната ся дъщеря. — Само брадичката е на Мълдун — упорита като изваяна от камък.

Хванати за ръце влязоха в спалнята на момчетата. И едновременно въздъхнаха — дълбоко и безпомощно. Така би реагирал всеки нормален родител, особено след като успее да различи в бъркотията телата на синовете си. Навсякъде — включително на горното креватче — бяха разхвърляни дрехи, чорапи, обувки, строители, играчки, спортни екипи. Единият крак и ръката на Джейк се подаваха под дюшека. Неговият ангел-пазител трябва да беше от чисто злато, щом не бе допуснал да се изтърси от леглото върху купчината дрехи на пода. На долния креват малкият Гидиън изобщо не се виждаше, забелязваше се само една странна подутина под смачканите чаршафи.

— Сигурен ли си, че тези деца са наши? — попита Рейчъл и внимателно избута големия си син навътре, а той промърмори нещо насън.

— И аз всеки ден си задавам същия въпрос. Оня ден хванах Гидиън да обяснява на децата на Мик, че ако си направят пелерина от чаршафи и скочат от покрива на Юри, за пет минути ще се приберат в Манхатън.

Рейчъл затвори очи и потръпна от ужас.

— Не ми казвай. По-добре е да не зная всичко. — Опита се да извади главата на Гидиън изпод възглавницата, но се оказа, че там са краката. Въздъхна и го подхвана от другата страна. — А какво ще кажеш за Фреди и Ник?

— За съвместната им работа ли? Мисля, че е чудесно. — Зак изруга, когато набоде босия си крак на перката на разглобен самолет. — Да му се не види.

— Сто пъти съм ти казвала да си слагаш рибарските ботуши, когато влизаш в тази стая. Не питам за работата. Имам предвид любовната история.

Застанал на един крак, за да разтрие наранения си крак, Зак се вцепени от изненада.

— Каква любовна история? За кого говориш?

— За Ник и Фреди. Внимавай къде стъпваш, Мълдун.

Той бавно се изправи.

— За какво намекваш?

— За това, че Фреди е хлътнала до уши в Ник. А той си прибира ръцете в джобовете всеки път, когато тя се приближи до него. Все едно се страхува, че ако я докосне…

— Задръж малко. — Зак повиши глас и тя му изшътка да внимава. Тогава той я сграбчи за ръката и я измъкна в коридора. — Да не искаш да кажеш, че те двамата за започнали да проявяват интерес към…

— Искам да кажа, че отдавна са минали границата на обикновения интерес. — Развеселена, Рейчъл наклони глава и го погледна. — Какво ти става Мълдун? Да не се уплаши за малкото си братче?

— Не. Да. Не, разбира се. — Притеснено прокара ръка през косата си. — Сигурна ли си?

— Естествено, че съм сигурна. А ако престанеш да гледаш на Ник като на хлапак с хулигански забежки, сигурно и ти ще го забележиш.

Зак се облегна на стената.

— Като че ли и аз усетих нещо. Той реагира доста странно, когато тя излезе на среша с един приятел.

Рейчъл се изкикоти високо.

— Аха, значи ревнува. Жалко, че съм го пропуснала.

— За малко да ме удуши, че съм ги запознал. — Устните на Зак бавно се извиха в усмивка. След малко и той се смееше на глас. — Боже, какъв майтап. Фреди и Ник! Кой би могъл да предположи?

— Всеки, който има очи. Тя го обожава от години.

— Права си. Много е сладка и не се отказва лесно. Брат ми изглежда ще си има големи неприятности. — Погледна жена си. Косата й беше разбъркана. Халатът се бе смъкнал леко и разкриваше едното й рамо. Усмивката му се разшири. — И като говорим за любов, госпожо съдия, току-що ми хрумна една мисъл, която може да се хареса на съда.

Наведе се и прошепна нещо, което я накара да вдигне вежди и да се усмихне.

— Гледай ти, много интересно предложение, Мълдун. Искаш ли да го обсъдим в спалнята?

— Вече се бях уплашил, че никога няма да попиташ.

 

 

В просторната къща в Кънектикът Сидни се беше излегнала върху съпруга си. Сърцето й биеше като барабан в джунглата, кръвта й пееше в унисон с неговите удари.

Колко странно, мислеше тя. След толкова години още не можеше да свикне с усещанията, които този мъж постигаше с тялото й. И се надяваше никога да не свикне.

— Студено ли ти е? — промърмори той и погали голия и гръб.

— Подиграваш ли ми се? — Вдигна към него силещото си лице и посрещна погледа му на трептящата светлина на свещите. — Толкова си красив, Майкъл.

— Хайде, не започвай пак.

Тя се засмя и проследи с устни извивката на гърдите му.

— Обичам те.

— Е, това вече е друго. — Въздъхна доволно, когато тя се намести в извивката на лакътя му. Известно време останаха да лежат в блажено мълчание като наблюдаваха танца на сенките. — Мислиш ли, че скоро ще имаме сватба? — внезапно попита той.

Сидни не се учуди и не го попита какво имаше предвид. Въпреки че не го бяха обсъждали, веднага разбра за каква сватба говори мъжът й. И за кого.

— Ник още не знае нито какво чувства, нито какво да прави. А Фреди знае второто, но не е сигурна за първото — поне що се отнася до него. Много са сладки.

— Напомнят ми за друго време — замисли се той. — И за друга двойка.

Тя се отмести, за да го погледне и се усмихна.

— О, нима?

— Ти беше много упорита. Помниш ли колко време се съпротивяваше, милая?

— А ти беше изключително нахален и арогантен.

— Вярно е. — Майкъл изобщо не се обиди. — Ако не бях толкова нахален и арогантен, ти щеше да си останеш стара мома, женена за работата си. Направи се, че не усеща юмрука, който се заби в стомаха му. — Добре, че те спасих от тази ужасна съдба.

— Само че сега няма теб кой да спаси — заяви тя и отново се обърна към него.

 

 

В щастливо неведение за интереса, който бе предизвикала в семейството, Фреди вдигна току-що включения безжичен телефон в новото си жилище. Избра номера като почти танцуваше от вълнение. Баща й имаше лекции, но майка и беше в магазина за играчки.

— Мама — с троен пирует се премести от дневната в кухнята, — познай откъде се обаждам. Да. — Смехът й проехтя в полупразните стаи. — Апартаментът е прекрасен. С нетърпение чакам да го видите. Да, зная, на тържеството по случай годишнината на баба и дядо. Всичко е като приказка. — С танцова стъпка се приближи до старинния източен килим, който й беше препоръчала Сидни. — Да, видяхме се всички в неделя. Баба приготви печено в повече. Подарък ли? — Спря да бърбори щастливо и се заслуша в думите на майка си. — От татко? Не, няма да излизам. Какъв е подаръкът? Завъртя очи и отново затанцува.

— Добре, ще бъда търпелива. Да, получих чиниите. Благодаря ти. Даже ги подредих в кухненските шкафчета. Вече си купих най-необходимото.

Грабна една бисквита от чантата си, оставена на кухненския плот, и отново се върна в дневната.

— Не, искам да си купя ново легло. Нали ще ми запазиш стаята? Така ще се чувствам като че съм си у дома. О, предай на Брандън, че още не съм ходила на мач на „Янките“, но през следващата седмица и това ще стане. Обаче вече имам билет за балет.

Два билета, поправи се мислено тя. На всяка цена щеше да замъкне Ник със себе си или мътните го взели.

— На Кейти кажи, че ще запомня всеки пирует и фуете и после ще й разкажа. А, и на татко! Господи, колко много неща искам да споделя с вас. Когато ми дойдете на гости, сигурно ще ви промуша ушите — Изчакай така, някой звъни. Да, мама обеща с усмивка Фреди. — Разбира се, че ще погледна през шпионката преди да отворя. Само ме изчакай. Да? — извика по домофона.

— Госпожица Фредерика Кимбъл? Имате пратка.

— Дядо?

— А ти кого очакваше? — попита силен глас с украински акцент. — Франк Синатра?

— Качвай се, Франки. Апартамент 5D.

— Зная къде си, момиченце.

— Дядо е — обясни Фреди в телефонната слушалка. — Сигурно ще поиска да те чуе. — След това отиде да отвори и отново се върна на телефона. — Мамо, не можеш да си представиш колко е хубаво — имам просторен асансьор с метална решетка. А отсреща живее истинска поетеса — типична бунтарка срещу буржоазните условности. Облича се в черно, говори с превзето английско произношение — под него съвсем леко се усеща акцентът не Бронкс, — и подозирам, че изобщо не носи обувки. О, асансьорът спря на етажа. Дядо!

Юри не беше сам. След него вървеше Майкъл с огромен кашон.

— Тенджери и тигани — обясни той, когато стовари кашона на пода и вътре нещо издрънча. — Баба ти се уплаши, че нямаш в какво да готвиш.

— Благодаря. Говоря с мама по телефона.

— Дай да я чуя — бързо каза Майкъл и грабна слушалката на Юри стисна внучката си в здрава мечешка прегръдка.

Юри беше огромен мъж, който я прегърна така, като, че не се бяха виждали от години, а не от предишния ден.

— Как е моето момиченце?

— Фантастично. — Дядо й миришеше на ментови бонбони, тютюн и пот — съчетание, което тя от дете свързваше с нещо домашно и сигурно. — Ела да ти покажа апартамента.

Юри си намести колана, подви устни и критично огледа дневната.

— Имаш нужда от етажерки.

— Ами всъщност — Фреди го прегърна през кръста и невинно запърха с мигли, — мислел да потърся някой познат дърводелец и ако ти имаш свободно време…

— Аз ще ги направя. А къде са мебелите?

— Купувам ги едно по едно.

— В работилницата имам една маса, която много ще ти подхожда.

Отида да провери уплътняването на прозореца и дали черчеветата се движат свободно.

— Добре — забеляза одобрително и тръгна към кухнята да погледне състоянието на прозорците и первазите в кухнята, но в коридора се натъкна на Ник, който тъкмо влизаше. — Здрасти — поздрави го Юри. — Сигурно идваш да помогнеш за разопаковането на кашоните.

— Нищо подобно. — Ник натика в ръцете на смаяната Фреди пищна бяла теменужка и обяви: — Подарък за новата къща.

Тя така се трогна, все едно, че бе паднал на колене и й бе подарил диамантен пръстен в кутийка, облицована с кадифе.

— Много е красива.

— Сетих се, че обичаше цветя. Не е зле да имаш поне едно. — Ръцете му веднага се скриха в безопасното пространство на джобовете, а очите му обиколиха помещението. — Нали уж си беше намерила скромна малка квартира?

Беше поне два пъти по-голяма от неговия таван. Поклати глава недоумяващо. Типично за богатите и привилегированите.

— И никога не оставяй отключено.

Тя повдигна вежди учудено.

— Нали не съм сама.

— Папа, Таш иска да те чуе — обади се Майкъл. — Фред, имаш ли нещо разхладително?

— Да, в хладилника — отвърна тя, без да откъсва поглед от Ник.

— Значи, дойде да огледаш апартамента и да ми представиш списъка с изискванията на Лебек, така ли?

— И да и не. — Ник надникна в спалнята, където имаше само гардероб, пълен с дрехи, няколко кутии на пода и килим, който сигурно струваше колкото годишния му наем.

— Къде ще спиш?

— Днес ще ми докарат разтегателния диван. Искам да си избера леглото на спокойствие, без да бързам.

— Хм. — Ник продължи обиколката из апартамента. Неволно бе навлязъл в опасна територия. Като спомена думата „легло“. Представи си я в легло. В нейното. В своето. В което и да е легло. — И да си затваряш прозорците — каза след малко. — Тази пожарна стълба е откровена покана към престъпниците.

— Никълъс, не съм чак такава идиотка.

— Не, просто си малко глупава. — Вдигна поглед точно навреме, за да хване кутията с газирана вода, която му подхвърли Майкъл. — А на вратата трябва да се монтира солидна брава.

— Ключарят ще мине днес следобед, в два. Имаш ли още препоръки, татенце?

Той само я изгледа отгоре-надолу. Обмисляше как да и отвърне по подходящ начин, но звънецът на домофона отново забръмча. Изглежда имаше още доставки за госпожица Кимбъл.

— Сигурно е диванът — забеляза Фреди. Ник запали цигара и се огледа за пепелник. Тя му подаде порцеланова сапунерка с формата на лебед.

Но не беше диванът. Фреди буквално зяпна, когато трима мускулести мъже внесоха огромно пиано.

— Къде да го сложим, госпожо?

— О, Господи? Татко. — Очите й веднага се навлажниха.

— Оставете го ето тук — посочи Ник, тъй като тя не спираше да подсмърча и да си бърше очите. — „Стейнуей“ — отбеляза, развълнуван не по-малко от нея. — За малката Фреди само най-доброто.

— Млъквай, Ник. — Все още подсмърчайки, тя взе слушалката от Юри. — Мама, о, мама!

Мъжете си тръгнаха още докато тя плачеше по телефона.

Ник съжали, че не ги последва, когато след половин час се усети, че са останали само двамата. Фреди започна да настройва великолепния инструмент, като от време на време спираше, за да пророни някоя сълза.

— Хайде, стига си ревала. — Той се размърда от неудобство на стола и натисна горно „до“.

— Някои хора имат чувства и не се срамуват от тях — сряза го тя. — Дай ла мажор.

— Божичко, какъв звук — промърмори той. — В сравнение с него старият ми спинет дрънчи като консервна кутия.

Фреди го изгледа косо и натисна един акорд. И двамата знаеха, че Ник отдавна можеше да смени старото пиано с не по-малко разкошен инструмент от нейния „Стейнуей“, но не го бе направил от сантиментални съображения.

— Ако искаш, можем да работим тук. — Изчака един такт, отдръпна пръстите си и удари няколко акорда. — Разбира се, ако имаме работа.

— Да, та по оня въпрос. — Увлечен от звука на инструмента, Ник започна да импровизира блус. — Само чуй това.

— Нали точно това правя. — Не по-малко доволна от него, Фреди поде мелодията с лява ръка — на ниските тонове. — Какво искаше да кажеш по онзи въпрос? — напомни му тя.

— Хм. О, чудесно се справяш, Фред. Гледай да не паднеш от смях — до края на седмицата ще подпишем договора. Изпусна два такта — възмути се Ник, когато ръката й трепна. Внимавай в ритъма.

Ала тя седеше неподвижно с ръце на клавишите и вперен в стената поглед.

— Лошо ми е. Не мога да си поема дъх.

— Първо поеми въздух, после го издишай.

— Не мога. — Тя се наведе и отпусна глава между коленете си. — Значи са ни одобрили — успя да каже само, а той неловко я потупа по гърба.

— Направо са във възторг. От всичко. Валънтайн сподели, че според Мади О’Хърли това била най-добрата ария, която са й предлагали. Харесала и любовната песен. Разбира се, най-вече е зашеметена от моята музика.

— Върви по дяволите, Лебек! — Въпреки острия тон, очите й отново плувнаха в сълзи.

— Пак ли ще ревеш? Нали уж бяхме професионалисти?

— Аз съм поетеса, автор на песен. — Замаяна от радост, Фреди го прегърна и облегна глава в рамото му. — И сме адски добър екип.

— Изглежда е така. — В следващия момент той усети, че лицето, му е заровено в косите й. — И престани да си слагаш от това нещо.

— От кое?

— От този парфюм. Непрекъснато ме разсейва.

Ала тя беше прекалено щастлива, за да внимава какво говори и какво прави.

— Обичам да те разсейвам. Вдигна устни нагоре и без да мисли, леко го захапа по ухото.

Ник за малко да се поддаде на изкушението да впие изгладнелите си устни в нейните, но на време се усети и изруга.

— Откажи се. — Хвана я за раменете и решително я отмести. — Отношенията ни са чисто професионални. Не искам да ги смесваме с…

— С какво?

— С хормони — накрая намери точната дума. — Вече съм минал възрастта, когато разсъждаваш с жлезите си, Фред. И ти трябва да пораснеш.

Тя навлажни с език устните си.

— С какво толкова притеснявам жлезите ти, Никълъс?

— Млъкни. — Стана, тъй като беше по-безопасно да разговаря с нея от разстояние. — Искам да въведем някои основни правила.

— Чудесно. — Фреди не успя да скрие нито веселото пламъче в очите си, нито широката усмивка. — И кои са те?

— Ще ти кажа. Междувременно, не забравяй, че сме колеги. Колеги — подчерта още веднъж, но прецени, че не е разумно да запечатат споразумението със стискане на ръцете. Не и когато знаеше, че трябва да докосне а след това да пусне нейните малки и невероятно чувствителни ръце. — И професионалисти — завърши решително Ник.

— Професионалисти — съгласи се тя. Наклони глава и бавно кръстоса крака, което го накара да впери поглед в стената зад нея. — Е, кога започваме работа… колега?