Нора Робъртс
Единствена моя любов (12)

ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА

За свое учудване, Фреди веднага заспа. И се събуди в полутъмното помещение, все още капнала от умора. За добро или за зло, веднага си спомни какво се бе случило и как се бе озовала посред бял ден в леглото на Ник. При това сама.

Простена тихо, когато превръзката на раната й се размести и отметна завивките. Беше много жадна. А от брендито, което й бяха дали да изпие, главата й беше омекнала като памук.

Отиде в кухнята и си наля чаша вода от чешмата. Жадно я изпи. Стори й се странно, че краката и продължаваха да треперят и се чувстваше отпаднала. Изведнъж си спомни, че от сутринта нищо не бе яла, а и на закуска бе хапнала съвсем малко.

Без да храни излишни надежди, отвори хладилника на Ник. Имаше избор между парче шоколад и ябълка. Тъй като беше прегладняла, взе и двете. Тъкмо си наливаше следващата чаша вода, когато се появи Ник. Носеше табла с храна.

Сърцето му се обърна, когато я видя, застанала в кухнята — беше толкова малка, така нежна. И веднага си спомни какво можеше да й се случи. Заради него. За да не се издаде, каза с преднамерено равнодушен тон.

— Станала си, значи.

— Очевидно. — Тя говореше също така равнодушно и отчуждено.

— Рио предположим, че може да си гладна. — Остави подноса на масата и забеляза: — Вече не си толкова бледа.

— Чувствам се добре.

— Как не.

— Казах, че се чувствам добре. От нас двамата ти имаш вид на прегазен от камион.

— Аз сам си търсех белята — хладно напомни той. За разлика от теб. И двамата знаем кой е виновен за всичко, което се случи.

— Да. Рийс.

Опитвайки се да запази спокойствие, той извади цигара.

— Рийс никога не би се захванал с теб, ако не бях аз. А освен това Джак нямаше да знае къде да те търси, ако не те беше видял с мен.

Тя изчака да се успокои, преди да отговори.

— Ако правилно съм те разбрала, всичко се върти около теб. Според твоята изкривена логика, заплашиха ме с нож и се опитаха да ме изнасилят, само защото една вечер съм се разхождала с теб по улицата.

Нож. Изнасилване. Кръвта му се смрази.

— В логиката ми няма нищо криво. Рийс искаше да ми го върне и намери начин. Нищо не мога да направя, след като Алекс…

— Да направиш ли? — прекъсна го тя. — Какво смяташе пак да направиш, Ник? Още веднъж да пребиеш Рийс яли този път щеше да се нахвърлиш върху Джак? Наистина ли смяташ, че това е правилното решение на проблемите?

— Не, не го намирам за правилно. — Точно това беше най-лошото. Нищо не можеше да направи, за да промени това, което вече се бе случило. Само можеше да предотврати това, което можеше да се случи следващия път.

Смачка цигарата, тъй като не му се пушеше.

— Въпреки всичко ние с теб трябва да уредим някои неща. Когато се оправиш достатъчно, смятам, че трябва да си работиш вкъщи. Аз ще ти изпращам нотите.

— Какво означава това?

— Това, което казах. Стигнахме до онази точка в нашата съвместна работа, когато е много по-разумно — дори по-продуктивно — да работим отделно. — Очите му решително се впиха в нейните. — И не искам повече да идваш тук.

— Разбирам — Фреди събра цялата си гордост — единственото, което й бе останало, — не ме искаш нито в професионален, нито в личен план.

— Точно това имах предвид. Съжалявам.

— Нима? Колко мило: Съжалявам, Фред, но аз бях дотук. — Нахвърли се върху него. — А аз те обичам, откакто се помня.

— Аз също те обичам, но така е по-добре и за двама ни.

— Аз също те обичам — повтори тя и го сграбчи за ризата. — Как смееш да ми излизаш с тези банални приказки, когато ти казвам, че те обичам?

Много бавно, но и много твърдо той се освободи от ръцете й.

— Постепенно стигнах до извода, че съм допуснал грешка. И сега искам да я поправя. Доколкото разбирам, ти бъркаш чувствата със секса.

За обща изненада Фреди го зашлеви по лицето, като вложи в удара цялата си сила. И двамата замряха. Чуваше се само нейното неравно дишане. След това тя избухна и вече не можеше да спре.

— Значи мислиш, че става дума за секс? Че това, което се случи между нас, бяха само цветни фойерверки? По дяволите, не си прав, И ти много добре го знаеш. Мюзикълът бе единственият начин да стигна до теб. Не можах да измисля нищо по-добро. За мен това беше много важно. Много. Бях планирала всяка своя стъпка, за да те накарам да ме забележиш. Всичко вървеше идеално, докато не…

— Планирала? — Ник беше потресен. — Ти пристигна в Ню Йорк, убеди ме да работим заедно, накара ме да те отведа в леглото. И всичко това е част от някакъв грандиозен план?

Фреди понечи да му обясни и се отказа. Казаното от него прозвуча толкова студено, толкова пресметливо. Ала тя не го виждаше така. Не и когато го правиш от любов.

— Всичко бях обмислила — започна тя.

— О, не се и съмнявам. — Най-после бе получил възможност да излее гнева си и да оправдае решението си. — Обзалагам се, че всичко предварително е било пресметнато в малката ти умна главичка. Поискала си нещо и си направила всичко възможно, за да го получиш.

— Да. Точно така беше. — Седна, тъй като краката й се подкосиха от срам. — Исках ти да ме обикнеш.

— И каква е останалата част от плана, Фред? Да ме подмамиш да се оженя за теб, да създам семейство в бяла спретната къщурка?

— Не. Никога не бих те подмамила.

— Е, наричала си го другояче, но това беше целта, нали?

— Приблизително — прошепна тя.

— Сега започвам да разбирам — изръмжа той и започна да се мята из кухнята. — „Списък със задачите на Фреди. Първо, заминаване за Ню Йорк. Второ, да работя с Ник. Да спя с Ник. Да се омъжа за Ник. Да създам семейство.“ Идеално семейство — язвително допълни той и тя се сви от неудобство. — Всичко трябваше да е идеално, нали? Винаги си държала всичко около тебе да е чисто и подредено. Съжалявам, че ще те разочаровам. Предложението ти се отхвърля.

— Това вече ми е напълно ясно. — Опита се да стане, но той я блъсна обратно на стола.

— Мислеше, че е лесно, нали? А сега искам да погледнеш — и то много внимателно — какво си искала да уловиш в мрежата си. Между мен и онзи, който те е заплашил с ножа, има не повече от две крачки разстояние. Зная, че е така. И цялото семейство го знае — същото семейство, на което разчиташ да те подкрепи в безумните ти фантазии. Какво си въобразяваш, Фред? Че съм като всички останали Станисласки?

— А защо да не мисля така? — сопна му се тя. Чувстваше се толкова унизена, че й идеше да се разплаче. — Защо ти да не си като останалите?

— Защото здраво съм стъпил на земята, а ти — не. Мислиш ли, че има много хора като тях? Критериите ти са много завишени.

— В това няма нищо лошо.

— За тях, да. Както и за малцина други. Това ли се въртеше в главата ти, когато бяхме у О’Хърли? „Ето още едно голямо щастливо семейство.“

Тя гордо вдигна брадичка.

— Това само потвърждава моята теза. И би трябвало да сработи.

— Да, но не се отнася за мене. — Ник стовари ръце върху масата. — Погледни ме още веднъж, Фред. Това, което се случи през последните дни — това е моят свят. В него има пребити жени, уплашени деца, пиянски побоища по баровете. Мъже, които намират удоволствие в изнасилването. И ти искаш да създадеш семейство от всичко това? Трябва да те освидетелстват.

— Ник, ти не си виновен за това, което се е случило с Мария. Или с мен.

— Нима? — Устните му се извиха в подигравателна усмивка. — А къде е свързващата нишка? Аз съм тази нишка. Може и да съм се измъкнал от този свят — горчиво каза той, — но само благодарение на семейството. Как мислиш, че ще реагират, ако разберат, че спя с теб?

— Не ставай смешен. Всички те обичат.

— Да бе, как не. А аз наистина съм им задължен. Мислиш ли, че е редно да им се отблагодарява като те влача по баровете? Да не съм луд, че да мисля за брак и деца. Деца, за Бога! Та аз дори не зная кой е баща ми. Но много добре зная кой съм аз и не искам повече да си затварям очите пред този факт. Ти не ми си безразлична — вярно е. И точно затова не искам да те замесвам в цялата тази гадост.

— Значи не съм ти безразлична — бавно повтори тя, — и точно затова искаш да скъсаме, така ли?

— Абсолютно точно си ме разбрала. Явно съм си загубил ума да допусна нещата да стигнат толкова далеч. За малко да… — Замълча, тъй като си спомни, че само преди няколко дни за малко да й се обясни в любов. — Вярно е, че ми въздействаш и временно бях изпуснал нещата от контрол. Но дотук. Заради семейството трябва да забравим всичко, което ни се случи.

— Да забравим, значи?

— Да, окончателно и безвъзвратно. Нямам намерение да рискувам втори път да те наранят, както не искам да навредя и на останалите. Нямам никого, освен тях. Това са единствените хора, които ме искат и се интересуват от мен.

— Горкият Ник — каза тя с леден глас. — Горкото нещастно и нежелано момче. Наистина ли си въобразяваш, че си единственият, който се е чувствал сам и изоставен? Е, крайно време е да свикнеш с мисълта, че и други, са го преживели. Например аз.

— Не знаеш какво говориш.

— Напротив, майка ми никога не ме е искала.

— Глупости. Наташа изобщо не.

— Нямам предвид мама. Говоря за биологичната си майка.

Той се сепна. Беше забравил за първия брак на Спенс.

— Тя е починала, когато си била съвсем малка, почти бебе. Няма как да знаеш какво е изпитвала към теб.

— Лъжеш се. Зная точно какво е изпитвала. — В тона й нямаше и следа от горчивина. Точно това го потресе най-силно. Изобщо липсваше чувство. — Татко много искаше да ми го спести. И сигурно даже не подозира, че съм го чувала какво говори със сестра си. Или с мама. За нея аз съм била неволна грешка, за която е искала да забрави. Изоставила ме е, когато съм била още бебе, без изобщо да се замисли. Във вените ми тече нейната кръв. Същата студена, коравосърдечна кръв. Но аз свикнах да живея с нея и да я преодолявам.

Ник не знаеше, че тя крие в себе си толкова много болка, всички тези съмнения.

— Извинявай. Не знаех. Никой никога не я споменава. — Искаше му се да я прегърне, да я утеши, да прогони тази така неестествена и нехарактерна за нея скованост. Но не посмя. — Това обаче нищо не променя.

— Вярно е, нищо не променя. Защото ти не би допуснал нещо да се промени. — Фреди се разплака, но повече от яд, отколкото от мъка. — Знаеше, че съм влюбена в теб. Както и че съм готова на всички възможни компромиси, само и само ти да си щастлив. Но ти никога не правиш компромиси, Ник Лебек.

— В момента си прекалено разстроена, за да обсъждаме този въпрос. Отивам да ти поръчам такси.

— Не искам никакво такси — нахвърли се върху него тя. — Никъде няма да ме изпращаш. Аз сама ще си тръгна, когато съм готова. Мога да се грижа за себе си. Днес го доказах нали? Нямам нужда от теб.

Остави думите да увиснат във въздуха и затвори очи. Когато отново ги отвори, в тях имаше повече гняв, отколкото мъка.

— Нямам нужда от теб. Какво облекчение. Мога да живея и без теб, Никълъс, така че не се притеснявай, че ще тя досаждам. Помислих си, че би могъл да ме обикнеш. Лъгала съм се.

Пое си дъх и събра нови сили.

— Грешката е само моя. Ти не си способен да обичаш. Исках от теб толкова малко. Толкова унизително малко, че чак се срамувам от себе ся.

Преди да се е усетил, Ник протегна ръка.

— Фред.

— Не; остави ме да довърша. Нито веднъж не ми каза, че ме обичаш, както и нито веднъж не ми го показа, освен в леглото. А това не е достатъчно. Нито една нежна дума. Нито една. Можеше поне да се насилиш и да се престориш — поне веднъж, — че ме намираш хубава. Никакви цветя, никаква музика — освен ако не го правиш заради останалите. Нито веднъж не си ме поканил на вечеря на свещи, освен, ако аз самата не се погрижа да ги осигуря. Аз те ухажвах, а не ти мен. Затова съм толкова патетична. От самото начало бях готова да се задоволя с трохите на твоето внимание. И точно това получих.

— Не беше така. — Той бе ужасен от нейните разсъждения. — Винаги съм те мислил за много красива.

— Е, кой сега се изразява патетично? — сряза го тя.

— Ако не съм се сетил за романтика, то е само защото нещата толкова бързо се объркаха. — Това беше лъжа и той го знаеше. И все пак не разбираше защо изпитваше потребност да се оправдава, защо изпитваше паника пред ледения й, лишен от всякакво чувство поглед, когато той се опита да я отпрати. — Не мога да ти дам това, което искаш.

— Вече го разбрах. Без теб ще ми е много по-добре. Това също е самата истина. Тогава да направим това, което предлагаш. Просто да забравим.

Ник постави ръка на рамото й, когато тя се обърна към вратата.

— Фред, чакай малко.

— Не ме докосвай — произнесе тя с толкова нисък и яростен глас, че пръстите му сами се отдръпнаха. — С мюзикъла свършват нашите отношения. Само ще си разменяме любезни забележки пред семейството. През останалото време изобщо не желая да те виждам.

— Да му се не види, ти живееш само на три преки оттук — извика той след нея.

— Това лесно може да се промени.

— Значи все пак ще се прибереш у дома при мама и татко?

Погледна го унищожително през рамо.

— Хич не се надявай.

Ник реши да се напие. Ето един лесен начин да избяга от проблемите. При това на никого нямаше да навреди, освен на себе си. Но така и не събра сили да го направи.

През нощта на няколко пъти стана от леглото, тъй като не можеше да заспи. Призори седна пред пианото, но всичко, което написа му звучеше кухо и безлично, лишено от съдържание.

Беше постъпил правилно, утешаваше се той. Тогава защо беше толкова нещастен?

Тя нямаше право да го напада. Особено след като сама си призна, че всичките й действия, откакто бе пристигнала в Ню Йорк, са следвали предварително съставен план. При това положение той беше жертвата. Освен това бе направил всичко възможно, за да я предпази от неприятности.

Кой нормален човек би си представил Ник Лебек женен и с деца. Изсумтя презрително и неволно рухна на един стол, тъй като внезапно го осени, че всъщност идеята бе твърде съблазнителна.

Налудничава, но привлекателна. Да има свое собствено семейство, жена, която го обича. Боже, какво безумие!

Безумие или не, вече нямаше надежда да го сполети. Жената, която вчера си тръгна оттук не го обичаше. Изпитваше към него само напълно заслужено отвращение.

„Доста усилия положи, докато докараш нещата дотук, нали, Лебек? Нещастен кретен.“

А можеше да успее. Всичко беше толкова просто, а сега свърши. Съдбата му бе подарила шанс да обича и да бъде обичан, да създаде семейство с единствената жена, на която държеше.

Как можа да бъде толкова глупав, толкова сляп? Никога не е имало друга, освен нея. Тя беше първият човек, с когото искаше да сподели добрите новини. А когато бе нещастен, достатъчно бе да чуе гласа й по телефона и всичко отново беше наред.

Приятелство, Точно това го бе изплашило — да не загуби приятелството й. Веднага, щом усети, че изпитва нещо повече, той се опита да не му обръща внимание, да го отрече. Беше използвал всички извинения, за да не си признае основното.

А то бе, че не я заслужаваше.

Дори когато отношенията им се промениха, той си имаше едно на ум. Фред беше права. Никога не й бе казвал нежни думи. Нито се бе постарал да я ухажва.

А ето, че сега я загуби.

Отпусна се назад и затвори очи. Тя наистина щеше да е по-добре без него. Сигурен беше. Поне досега.

На вратата се почука и той целият подскочи. Веднага си помисли, че тя се връща.

Радостта изчезна от лицето му, когато отвори и видя пред себе си Рейчъл.

— Ама че посрещане.

— Извинявай. — Неловко я целуна по бузата. — Тъкмо смятах — Нищо. Какво правиш?

— Дойдох да те видя. Имам два часа до заседанието в съда. — Рейчъл седна и с жест го подкани да седне. — Ник, искам да поговорим.

Говореше със съдийския си тон и той веднага застана нащрек.

— Какъв е проблемът?

— Предполагам, че ти си проблемът. Седни. — Когато той седна, тя постави ръката си върху неговата. — Обичам те.

— Да, зная. Е, и?

— Просто исках да ти го кажа, за да мога да премина към следващото изречение. Ти си абсолютен кретен. — Ръката, която само преди миг така нежно бе покрила неговата, изведнъж се сви в юмрук и се стовари върху рамото му. — Тъп, ненормален, себичен и сляп глупак. С една дума — мъж.

— За какво става въпрос? — попита през зъби Ник, тъй като тя неволно бе улучила една от раните, нанесени от юмруците на Рийс. Така му се падаше — Нека боли.

— Вчера бях при Фреди. Тя не искаше, но ние всички заедно нахлухме при нея.

— О, така ли? — Въздъхна предпазливо. — Е, как е тя?

— Що се отнася до нападението, ще се оправи. А що се отнася до твоето поведение — чувства се обидена и унизена.

— Чакай малко. Изобщо не съм я обиждал.

— Възражението се отхвърля. Успях да измъкна от нея почти цялата история. Не стига, че си й разбил сърцето, което само по себе си е отвратително, но на всичкото отгоре си объркал собствения си живот. А за това вече се изисква голям талант.

Защитният механизъм в главата на Ник изщрака, преди да успее да го спре.

— Виж какво, наистина няколко пъти спахме медно. После разбрах, че съм сбъркал и ударих спирачките.

— Не ме обиждай. Ник — хладно каза Рейчъл. — Освен това обиждаш и Фреди, и себе си.

Той затвори очи и мислено се наруга. Да вървят по дяволите и инстинктът за самосъхранение, и тъпата му гордост. Само му блокират пътя.

— Рейчъл, обичам я. Но не подозирах колко е сериозно, преди тя да си тръгне.

Колкото и да бе трудно, тя не му показа нито разбирането, нито съчувствието, което изпитваше.

— Поне направи ли си труда да признаеш, че я обичаш?

— Не и по начина, който тя очакваше. Точно това е едно от нещата, които оплесках.

— И аз така разбрах.

— Разбираш ли, не бях подготвен за чувствата си. — Стана и започна да крачи из стаята. — А тя всичко била планирала предварително. Стъпка по стъпка.

— А на теб това ти се стори оскърбително — допълни Рейчъл. — Което още веднъж показва колко си глупав. Всеки интелигентен мъж щеше да приеме като комплимент факта, че е харесван и желан от една прекрасна жена.

— Това ме преобърна, разбираш ли? Обърна ме наопаки. Изведнъж ми се стовари на главата като чувал с камъни. Не съм и подозирал, че съм способен на подобни чувства.

— И за да й ги покажеш, взе, че я изхвърли.

— Тя сама си отиде.

— Искаш ли да се отдалечи още повече? Точно това смята да направи. И ако още веднъж посмееш да кажеш, че не си достатъчно добър за нея и не можеш да я направиш щастлива, следващия път наистина ще те ударя. В теб е останало съвсем малко от онова момче, с което се запознах преди години, Ник. И то най-доброто.

Колко искаше да й повярва. Повече от десет години се бе старал да й го докаже.

— Не съм сигурен, че мога да й дам онова, което иска.

— Тогава не го прави — безмилостно го сряза Рейчъл. — Фреди ще го преживее. Вече не са й останали сълзи, а е изразходвала и по-голямата част от гнева си. Жената, която оставих преди малко, напълно контролираше чувствата см ш твърдо бе решила да те забрави.

— Искам да се върне. — Тази мисъл вече не му изглеждаше толкова ужасна. Дори му се стори единственото правилно решение. — Искам да я върна.

— Тогава се захващай за работа, приятел. — Рейчъл стана, прегърна го през раменете и бързо го целуна по бузата. — Залагам цялото си състояние, че ще успееш, Лебек.

Ала самият Ник не би заложил на себе си. Натовари чантите на ръчна количка и я подкара към блока на Фреди. Доста ще трябва да се постарае, за да вмести цяло едно пропуснато ухажване в сцената на балкона.

Погледна към петия етаж на сградата и тръгна към пожарната стълба.

— Закъде си се запътил, Лебек?

Възрастен полицай, стар познайник на Ник, се приближи като потупваше с палка по дланта си.

— Как си, полицай Муни?

Опитният поглед на ченгето веднага се прикова подозрително към чантите.

— Попитах, къде си се запътил?

— Имам нужда от помощта ти, Муни.

— Така ли? Защо не каза веднага?

— Виждаш ли онзи прозорец? — Ник посочи и изчака, докато възрастният човек го види добре. — Там живее жената, която обичам.

— Там живее племенницата на капитан Станисласки. Момичето вече си имаше достатъчно неприятности.

— Да, зная. Точно нея обичам. В момента ми е малко сърдита.

— Нищо чудно.

— Малко оплесках нещата и сега искам да ги поправя. Виж, тя няма да ме пусне през предната врата.

— Да не мислиш, че ще ти разреша да се катериш по прозорците на дамата?

Ник отмести чантите.

— Муни, откога ме познаваш?

— Прекалено дълго, бих казал. — Но вече се усмихваше под мустак. — Я разкажи, какво си наумил?

И когато Ник му разказа, Муни се ухили доволно.

— Знаеш ли какво ще направя, след като съм те наблюдавал как растеш и пред очите ми се превърна от сополиво хулиганче в почтен гражданин? Ще остана тук, долу и ще ти дам възможност да изнесеш най-доброто си представление. Ако дамата не склони да те приеме, можеш да се върнеш при мен.

— Значи се разбрахме. Слушай, това може да ми отнеме известно време. Тя е голям инат.

— Те всички са такива. Хайде момче, дерзай. Ела да ти помогна.

Двамата заедно смъкнаха пожарната стълба. След дълго катерене, при което всички наранявания и натъртвания напомниха за себе си, най-накрая Ник стигна до прозореца на Фреди и учтиво почука.

След секунда тя се показа.

Очите й бяха подути от плач, което донякъде го обнадежди. Но погледът й никак не беше гостоприемен.

— Фред, исках само да…

Тя затръшна прозореца под носа му и сложи райбера.

— Едно на нула за нея, Ник! Давай номер едно — извика отдолу Муни. Някакъв човек, който тъкмо излизаше от хлебарницата, се спря до полицая и вдигна глава нагоре.

— Какво става тук?

— Онова момче там се старае да очарова дамата.

Ник се молеше нелюбезното посрещане да се дължи само на гневливия й характер. Ако тя окончателно го бе отписала, той щеше да загуби всичко, на което държеше. Успокои се, че засега поне бе привлякъл вниманието й и нервно отри длани в джинсите. Извади цветята. Малко се бяха смачкали, но той се надяваше, че тя може и да не забележи. Отново почука — този път малко по-силно.

— Фред, отвори. Нося ти цветя. Ето, виж. — Вече почти се бе отчаял, когато видя лицето й в стъклото. — Жълти рози, любимите ти.

Вместо отговор тя решително дръпна завесите.

— Две на нула, Ник! Карай с номер две!

— Млъквай, Муни — промърмори.

Отдолу вече се бе събрала цяла тълпа, но той не им обърна внимание. Извади следващото оръжие. Внимателно подреди свещи в свещниците и ги запали. Обърна се към затъмнения прозорец и извика високо с надеждата, че Фреди ще го чуе. Но все пак не толкова високо, че да предизвика коментарите на зяпачите долу.

— Хей, осигурил съм свещи, Фред. Казвал ли съм ти колко си хубава на светлина на свещи? Как светят очите ти и кожата ти излъчва сияние. Всъщност, винаги си красива — и на слънчева, и на лунна светлина. Трябваше да ти го кажа. Пропуснах да ти кажа много неща.

Ник затвори за миг очи и си пое дъх.

— Страхувах се, че всичко ще оплескам и ще ти съсипя живота, Фред. И точно това направих съсипах живота и на двама ни. — Притисна ръце към стъклото. — Позволи ми да поправя грешката си. Само искам да ти кажа всичко, което пропуснах да ти кажа преди. Например, че навсякъде ме преследва твоето ухание. С часове мога да се наслаждавам на това ухание, дори когато те няма. Все едно винаги си с мен.

— Много добре казано — забеляза Муни на неколцина от зрителите, които наблюдаваха сцената. Всички се съгласиха с него.

— Отвори прозореца, Фред. Искам да те докосна. Дори не беше сигурен, че го слуша. Виждаше само преградата на завесите. Тогава извади портативната йоника и отдолу се разнесоха окуражителни подвиквания.

— Написахме тази песен за себе си, Фред, а аз дори не го подозирах.

Изсвири началните акорди на „Винаги само ти“ и, отхвърляйки гордостта си, запя.

Тъкмо беше стигнал до втория куплет, когато тя дръпна пердетата и отвори прозореца.

— Веднага престани — нареди тя. — Правиш се на глупак и ме излагаш пред съседите. А сега…

— Обичам те.

Тези думи я накараха да замълчи. В очите й заблестяха издайнически сълзя.

— Нямам сили отново да премина през всичко това. Върви си.

— Винаги съм те обичал, Фреди — тихо каза той. Ето защо никога не съм се интересувал — а и не бих могъл — от друга жена. Сбърках и се държах идиотски, когато те пуснах да си отидеш. Много искам да ми простиш, Фред. Дай ми още един шанс, защото без теб животът няма смисъл.

Първата сълза капна на бузата й.

— О, защо го правиш? Тъкмо бях взела решение.

— Отдавна трябваше да го направя. Не ме изоставяй, Фред. Дай ми още един шанс. — Ник отново извади цветята и й ги подаде.

Тя се поколеба за миг, но ги взе.

— Не е само заради цветята, Ник. Казах го, защото бях много ядосана. Това е.

— Страхувах се да те обичам — промълви той. — Защото чувството ми беше толкова огромно и силно. Страхувах се, че изцяло ще ма погълне. Страхувах се да ти го покажа.

Вдигна поглед от розите и го задържа на очите му. Някога бе мечтала да види точно това — нежност, сила и любов.

— Никога не съм искала да бъдеш нещо по-различно от това, което си, Ник.

— Хайде, ела при мен. — Без да откъсва очи от нея, подаде й ръка. — Добре дошла в моя свят.

Тя се засмя и поклати глава.

— Добре, но може да ни арестуват за фалшива пожарна тревога.

— Няма страшно. Ченгето долу е мой човек.

Фреди стъпи на затрупаната с инструменти за ухажване платформа и погледна надолу. Наистина видя униформен полицай, заобиколен от група зяпачи. Някакъв човек й махна с ръка.

— Ник, това е просто смешно. Можем да поговорим и вътре.

— На мен тук повече ми харесва. — Нали искаше романтика? А той точно това й предлагаше. — И няма за какво толкова да говорим — просто кажи, че още ме обичаш.

— Да, обичам те. — Изпълнена с чувство, вдигна ръка и го погали по бузата. — Обичам те, Ник.

— Прощаваш ли ми?

— Никога нямаше да го направя. Никога. Бях решила да прекарам живота си без теб, Ник.

— Точно от това се страхувах. — Сложи ръка върху нейната, която още беше на бузата му. — А сега?

— Ти не ми остави избор. — Фреди избърса една сълза. — Как можа да ти хрумне идеята да се появиш с цветя и свещи посред бял ден?

Смути се, но разбра, че вече му е простила.

— Крайно време беше да започна да те ухажвам. Искаш ли да премина към следващата стъпка в грандиозния си план?

— Исках да ти се извиня за плана.

— Не го прави. — Вдигна ръката й и я целуна, а тя затаи дъх. Предпочитам да ти напомням до края на живота си как си тръгнала на лов за мен. И съм ти благодарен, че го направи — Отново целуна ръката и. — Дълго време ще трябва да доказвам колко съм ти благодарен. — Без да отмества поглед от очите й. Ник се отмести и извади от джоба си кутийка. — И се надявам, че ще ми го дадеш. Фред, омъжи се за мене. — Отвори кутийката и извади елегантен пръстен с напълно традиционен диамант. — Никои не те обича така, както те обичам аз. И никога няма да те обича.

— Ник. — Фреди притисна ръка към устните си. Чак сега разбра, че това не е сън. Нито фантазия, нито сцена ат любовен роман. Беше самата истина. Точно за това бе мечтала.

— Да. О, да. — Засмя се през сълзи и се хвърли в прегръдките му.

— Изглежда момчето най-после успя да спечели точка — отбеляза Муни. За секунда си достави удоволствието да наблюдава двойката влюбени на петия етаж, които се целуваха така, все едно смятаха да останат там до края на живота си.

— След това размаха палката. Стига толкова. Разотивайте се. Нека ги оставим малко насаме.

Като си подсвиркваше весело, полицаят също се оттегли. Погледна нагоре само веднъж и видя как красивата млада жена подхвърли букета във въздуха.

Ник Лебек, помисли той. Колко дълъг път извървя това момче.