Нора Робъртс
Единствена моя любов (6)

ШЕСТА ГЛАВА

Ник усещаше, че Фреди е разсеяна и не може да се съсредоточи в работата. През първите две седмици всичко вървеше относително гладко, но когато наближи времето да пристигнат родителите й за тържеството по случай годишнината на Надя и Юри, мислите й започнаха да блуждаят.

Всъщност той нямаше намерение да я мъмри сериозно, но когато забеляза как нервно прескача от тема на тема — например започваше с новата рецепта за телешко задушено на Рио, оттам преминаваше към лампата стил „ар деко“, която си бе купила за хола и накрая изстрелваше като скоропоговорка стиховете за първата сцена на второ действие, — вече му стана ясно, че така не можеше да продължава.

— Защо си губиш времето с мен, вместо да отидеш на пазар, а после на маникюристка? С една дума, заеми се с нещата, които наистина те интересуват.

Фреди го изгледа с празен поглед и за малко отново да си погледне часовника, но се въздържа. Семейството й щеше да пристигне най-много след три часа.

— Бас държа, че ако Стивън Зондхайм отсъства един следобед, животът на Бродуей не спира, нали?

Знаеше, че е права. И ако тя не беше предложила да си вземат почивка до края на деня, той сам щеше да го направи.

— Поели сме ангажимент. А аз се отнасям сериозно към задълженията си.

— И аз. Но става въпрос само за няколко часа.

— Няколко часа тук, няколко часа там. — Нарочно не я погледна в очите, докато слагаше на пианото нов лист нотна хартия. — Напоследък все имаш „много важна работа“ навън. — Взе запалената преди малко цигара и дълбоко пое дима. — Сигурно е много мъчително, когато работата пречи на светския ти живот.

Фреди си пое дълбоко дъх, за да се успокои. Но изпитаното средство този път не помогна.

— Сигурно е не по-малко мъчително, когато прословутият ти талант ти пречи да се държиш като нормален човек.

Точно както бе очаквала, думите й го засегнаха дълбоко.

— Защо просто не си гледаш работата? Омръзна ми да те влача на гърба си.

Сега бе нейният ред да изсъска възмутена:

— Никой никога не ме е влачил на гърба си. Нали съм тук и се старая да работя?

— Да бе, като никога. — Ник захвърли цигарата в пепелника, без да я загаси. — Защо не си понапънеш малко мозъка? Цял ден тъпчем на едно място. Някои от нас не разчитат на парите на татко и са принудени сами да си изкарват прехраната.

— Не е честно.

— Но е вярно, моето момиче. Нямам нужда от либретист, който работи само когато има пролука в претоварения си от светски ангажименти график.

Фреди се завъртя на столчето и го изгледа възмутено.

— От три седмици работя без почивка наравно с теб.

— Да, освен когато си купуваш чаршафи, лампи или чакаш да ти докарат леглото.

Нарочно я дразнеше и тя го знаеше великолепно. Въпреки това се хвана.

— Нямаше да отсъствам, ако беше приел да работим в моя апартамент.

— Да бе, много умно предложение. Не мога да работя на оня шум и прахоляк, които вдига Юри, докато ти прави етажерките.

— Имам нужда от етажерки. — Фреди напразно се опитваше да обуздае гнева си. — И едва ли трябва да се чувствам виновна, че ми докараха леглото с три часа закъснение. Не забравяй, че точно тогава завърших песента на хора от второ действие.

— Казах ти, че има още работа по стиховете. — Без да й обръща повече внимание, Ник отново започна да свири.

— Много даже са си хубави.

— Но трябва да се преработят.

Тя въздъхна отчаяно, но реши да не слиза до неговото ниво и да прекрати това детинско заяждане.

— Добре, ще ги оправя. Само музиката да не беше толкова куха.

Това окончателно отприщи гнева му.

— Само не ми казвай, че музиката ти е виновна. Ако не можеш да се справиш, признай си. Сам ще си напиша стиховете.

— О, така ли? Понеже великолепно си служиш с думите. — От гласа й буквално капеше сарказъм, когато се надигна от стола. — Добре, лорд Байрън, чакам да видя стиховете ви.

Ник се обърна към нея и я прониза с поглед. В очите му проблесна нещо опасно — все едно беше готов да я нареже на филийки.

— Само не ми се фукай с образованието си, Фред. Нито колежът, нито връзките могат да те направят поет или композитор. Сега ще те пусна да си вървиш, но държа де си отработиш тези няколко часа, когато се освободиш.

— Значи ти ме пускаш. — В гласа в прозвуча ръмжене — мрачно и гневно. — Ти, невъзпитан и самодоволен грубиян! Досега си ми причинил само огорчения. Сама мога да реша кога да почивам и нямам нужда от твоето благоволение. Ако не си доволен от трудовите ми навици или от стиховете ми, оплачи се на продуцентите.

Прелетя през стаята като ураган като по пътя грабна чантата си.

— Къде си хукнала, по дяволите?

— Да си лакирам ноктите — сряза го тя и се опита да мине през вратата, но той успя да я хване.

— Още не сме свършили. Сядай и прави това, за което ти се плаща.

Фреди се опита да се отскубне от него, но после реши да запази достойнството си и да жертва свободата.

— Хайде да си изясним някои неща. Ние сме съдружници, Никълъс. Което означава, че ти не си ми началник. И не се заблуждавай от факта, че досега се отнасях снизходително към навика ти да ми навикваш.

— Ти си се отнасяла снизходително към мен! — повтори той като наблягаше на всяка дума.

— Точно така. И поощрявах твоите меркантилни наклонности, мърлявщина и отвратителния ти навик да спиш до обяд. Търпях всичко това само защото го оправдавах с таланта ти. Съгласих се да работя в тази кочина, изцяло приспособих времето си така, че на тебе да ти е удобно. Даже се постарах да направя нещо стойностно от второкачествени мелодии. Но повече няма да понасям никакви злобни забележки, оскърбления или заплахи.

Очите му вече пламтяха от гняв. При други обстоятелства тя сигурно щеше да се възхити на златистите отблясъци в тях.

— Никой не те заплашва. Поне засега. И ако смяташ; че си се разтоварила достатъчно, седни да си довършим работата.

Фреди заби лакът в ребрата му, като си спомни как я беше учил да използва тежестта на тялото си, когато удря. След това отвори широко вратата, а той започна да ругае.

— Върви по дяволите — заяви тя и за тръшна вратата под носа му.

Ник за малко не хукна след нея. Но се отказа, тъй като не знаеше какво предпочита — да я удуши или да я завлече в леглото. И в двата случая щеше да постъпи глупаво.

Какво му става на това момиче? — чудеше се той. Разтри удареното място и се върна при пианото. Откакто я познаваше, винаги е била кротка, даже малко срамежлива и с приятен характер като слънчев изгрев.

Ето какво се получава — реши накрая, — когато едно сладко момиченце порасне и стане жена. Малко конструктивна критика — и пред теб се изправя истинска усойница.

Да му се не види, песента на хора наистина трябваше да се преработи. Стиховете определено бяха под възможностите й. А, както той бе готов да признае, при нормални обстоятелства възможностите й бяха впечатляващи.

Замислено пробяга пръсти по пианото. Е, може би не и го беше казвал. Или не направо. Да, но тя много добре знаеше какво изпитва той. Длъжна беше да знае.

Окончателно отвратен от себе си, разтърка челото си с ръка. Може би малко беше прекалил с нея, но тя наистина имаше нужда някой да и стегне юздите. Цял живот е била глезена и обожавана. Личеше си дори по това, че винаги отдаваше предимство на светските ангажименти пред работата.

Колко време е необходимо на човек, за да си подреди жилището? След като се изнесоха Рейчъл и Зак, той си оправи къщата за по-малко от два часа.

Ник се намръщи и замислено огледа стаята. Наистина беше малко разхвърляно — но така беше по-уютно. Веднага се виждаше, че тук се живее.

Не, тя беше права. Жилището му е истинска кочина. Отдавна мислеше да почисти и разтреби, но нали скоро пак щеше да се омърля. Тогава какъв смисъл имаше да си губи времето? Един ден щеше да боядиса стените и да изхвърли счупения стол.

Никак не беше сложно. Спокойно можеше да го свърши през почивните дни. Нямаше претенциите да превърне тавана си в палат като онзи, в който се бе настанила Фреди само на няколко преки оттук. Ник навсякъде можеше да работи.

Най-много се вбесяваше при мисълта, че колкото повече време прекарваше тук, толкова по-неугледен и мърляв му изглеждаше собствения му таван. Но и така да е, това си бе негов проблем и тя нямаше никакво право да коментира начина му на живот.

Взе твърдо решение да престане да мисли за нея и седна на пианото. Изсвири два такта и лицето му отново помръкна, Да му се не види, мелодията наистина беше куха.

В същото време Фреди поставяше последните акценти на леката закуска, с която смяташе да посрещне близките си. Вече съжаляваше, че не взе по-голям апартамент. Ако имаше поне две спални, всички можеха да останат при нея, вместо да се тъпчат у Алекс и Бес.

Хубавото бе, че все пак щяха да се отбият при нея преди тържеството. А Фреди държеше всичко да е идеално.

Точно там ми е проблемът, мислеше тя, докато нареждаше чинии, плата със сирене и фруктиери. За да е спокойна Фред, винаги всичко трябваше да е идеално. Не можеше да се задоволи просто с добро качество. Или идеално, или — на боклука.

Ето, днес се нахвърли върху Ник само защото не беше идеален.

Сигурна бе, че той си го заслужава. Как не го беше срам да се държи с нея като с някоя лигла, която си играе на професионалист? Нарани я жестоко, тъй като тя копнееше за неговото уважение не по-малко, отколкото за любовта му. Още повече я заболя при мисълта, че той за нищо не се досещаше.

Преместването в Ню Йорк беше не само вълнуващо преживяване, но и истинско изпитание. От една страна, сбъдна се мечтата й да напише либрето за неговия мюзикъл, но от друга, това означаваше изтощителен труд. На всичкото отгоре непрекъснато я преследваше ужасът от евентуален провал.

Нима Ник разбираше колко бе важно да не се провали? За нея този мюзикъл не беше само работа, а още по-малко хоби, както той се опитваше да представи нещата. С две думи — в него бе съсредоточен целият й живот.

И тъй като очите й започнаха да парят, Фреди реши да не мисли повече за него, а да се съсредоточи върху предстоящата вечер.

Всичко щеше да е идеално — Ето, пак го казах — ядоса се тя и изруга, защото за малко не си поряза пръста, докато кълцаше на ситно глава целина. — Ще е фантастично — поправи се, — тъй като цялото семейство ще се събере, за да отпразнуваме заедно вечността и красотата на брака. Фреди лично се бе заела с организацията на тържеството по случай годишнината на Юри и Надя. Избра и поръча цветята, помогна на Рио да състави менюто и отработи безброй други дребни подробности.

Тази сутрин, докато Ник още не беше станал, тя отиде в „Спускай платната“ и украси бара. Тримата със Зак и Рейчъл буквално излъскаха всеки сантиметър в заведението, докато всичко не заблестя от чистота. Бес й помогна да купи балоните, а Алекс излезе за няколко часа от работа, за да помогне с тежестите. Сидни в Майкъл също минаха, за да помогнат на Рио в кухнята.

Сега Фреди си спомни, че всички се включиха в приготовленията по един или друг начин. Всички, освен Ник.

Обеща си да престане да мисли него. Важното беше баба й и дядо й да прекарат една незабравима вечер.

Втурна се към вратата, когато чу бръмченето на домофона. Преди това за последен път огледа дневната, за да се убеди, че всичко беше както трябва. — Да?

— Семейство Кимбъл са строени и готови за проверка.

— Татко! Малко подранихте. Хайде, качвайте се. На петия етаж.

— Ей сега.

Фреди отиде да отвори и тъй като нямаше търпение да ги види, изтича в коридора и застана пред асансьора като се заслуша в механичното дрънчене на кабината.

Видя ги още преди асансьорът да спре — златната коса на баща си, тук-там прошарена със сребърни нишки, живите тъмни очи на майка си. Брандън носеше каскет с обърната назад козирка и надпис на любимия си отбор — „Янки“, а малката Кейти се беше вкопчила нетърпеливо в решетката.

— Фред, каква чудесна къща си имаш. — Кейти, вече висока почти колкото сестра си, я прегърна с грациозните си ръце. — Точно отсреща има балетно студио — през прозореца се вижда как репетират.

— Голяма работа — обяви Брандън. — Няма ли да хапнем нещо? Прегладнях от това пътуване.

— Всичко е готово — увери го Фреди. Брат й представляваше екзотична смесица от чертите на родителите си — нещо средно между златно и тъмно като тропическа нощ.

— Вратата е отворена — успокои го тя, когато той мина покрай нея и леко я целуна по бузата.

— Татенце. — Засмя се щастливо, както правеше винаги, когато той я вдигаше от земята, преди да я прегърне.

— О, колко се радвам, че те виждам. Много ми беше мъчно за теб. — Преглътна неканените сълзи и протегна ръце към Наташа. — И за двамата.

— Без теб къщата не е същата. — Наташа я стисна здраво в прегръдките си, след което я пусна и се отдръпна, за да я види по-добре. — Господи, колко си се променила! Станала си толкова елегантна и изискана. Спенс, къде е нашето малко момиченце?

— Ето го. — Той се наведе и я целуна. — Донесохме ти подарък.

— Пак ли? — Засмя се щастливо и ги поведе към апартамента. — Още не мога да се нарадвам на пианото. Татко, прекрасно е!

Той застана до вратата и кимна като видя инструмента. Тъмното дърво блестеше на ярката слънчева светлина.

— Намерила си му най-подходящото място.

Тя понечи да възрази, че Ник го беше избрал, но премълча и само поклати глава.

— Навсякъде щеше да изглежда добре.

— Няма ли нещо друго, освен храна за зайци? — попита Брандън, който излезе от кухнята, захапал парченце целина.

— При мен ще получиш само това. Но довечера на тържеството можеш добре да се натъпчеш.

— Мамо, татко! — извика Кейти от спалнята. — Елате да видите. Тук има нещо за сефтосване.

— Говори за леглото — обясни Фреди на смаяните си родители. — Едва вчера го докараха.

Новото и легло беше като излязло от вълшебна приказка. Огромно, с табли от ковано желязо, боядисаш в светло зелено — като патина, потъмняла от времето. Металните решетки се извиваха в изящни полукръгове, от която се подаваха цветя и летящи екзотични птици.

— Уау — беше единственият коментар, който успя да изрече Брандън, тъй като устата му беше пълна с презряната храна за зайци.

— Прекрасно е, нали? — Фреди с обич погали метала и покривката с цвят на слонова кост.

— Ще се чувстваш като приказна принцеса — тихо промълвя Наташа.

— Точно така. — Фреди цялата засия. Само майка й разбираше от какви чувства се бе ръководила при избора си. — Дядо лично ми направи етажерки за статуетките, които ми подари чичо Мик, когато бях малка. А огледалото открих съвсем случайно в един антикварен магазин в центъра. — Погледна с гордост украсената с цветове на хала метална рамка, която обрамчваше овалното огледало и се намръщи като забеляза кашони на пода.

— Само че нямам бюро.

— Свършила си огромна работа за по-малко от месец — изтъкна Спенс. Прониза го тиха болка в гърдите. Знаеше, че никога нямаше да се освободи от нея — беше се появила, откакто малкото му момиченце се беше отделило от тих. В същото време изпитваше и гордост, която пролича в погледа му, когато я прегърна през раменете. — Чух, че двамата с Ник напредвате с мюзикъла.

— Малко или много. — Усмихна се пресилено и отиде в дневната, където Брандън се бе налегнал на дивана, а Кейти тичаше от прозорец на прозорец с надеждата отново да види балерините в студиото отсреща.

— Трябва да се преоблека за тържеството — съобщи Фреди малко по-късно, след като всички много подробно бяха разгледали апартамента и си разказаха кой какво е правил напоследък. — Искам да отидем в бара по-рано. Татко, у теб ли са билетите?

— Да, ето ги. — Той потупа с ръка горния джоб на сакото ся. — Два самолетни билета за Париж с неуточнени дати и резервация за младоженски апартамент в „Риц“.

— Маман и папа в Париж — промърмори Наташа. — След всички тези години отново ще се върнат в Европа. И то като младоженци.

Спенс нежно погали стегнатите тъмни къдрици на жена си.

— Е, не е толкова вълнуващо, колкото да прекосиш планината с каруца.

— Вярно е. — Тя се усмихна. Никога нямаше да забрави как бяха избягали от Украйна, особено страха и смразяващия студ. — Не бих се учудила, ако се окаже, че го предпочитат. — Няколко пъти през последния час забеляза тревогата, която преминаваше като сянка през очите на Фреди. — Спенс, вие с децата можете да тръгвате. Виж дали Зак и Ник нямат нужда от помощ. — Наташа се усмихна, изпращайки мълчаливо послание на мъжа си. — А ние с Фреди ще останем да се нагласим за тържеството.

Спенс ги изгледа с любопитство, но нищо не попита и само кимна послушно.

— Изглежда тук има женски заговор. Запази ми първия танц — каза той и целуна жена си.

— Винаги е за теб. — Наташа търпеливо избута по-малките деца през вратата, след което с удоволствие прие чашата вино, която й подаде Фреди.

— Какво ще си облечеш за довечера?

— Купих си нова рокля с надеждата, че ще бъда най-съблазнителната жена на тържеството. — С гордост разгледа майка си. Възхищаваше се на екзотичната й циганска красота, подчертана от яркочервената копринена рокля. — Но след като те видях, смятам скромно да се задоволя с второто място.

Наташа се засмя гърлено и отиде в спалнята.

— Не споменавай пред баща си, че имаш намерение да изглеждаш съблазнителна. Като нищо може да припадне.

— Ала иначе го прие добре, нали? Имам предвид преместването.

— Мъчно му е за теб. Понякога се качва горе и отваря вратата на стаята ти. Все едно очаква да те види там — при това с опашчици. Да си призная, и на мен ми е мъчно — призна Наташа и седна на леглото. — Но в общи линии се отнася нормално. Даже повече. Той — всъщност и двамата, — много се гордеем с теб. Не само заради музиката, но и за това, че вече си голяма.

Наташа искрено се смая, когато Фреди тупна до нея на леглото и горчиво се разплака.

— О, обич моя, милото ми дете, какво се е случило? — Прегърна я и започна да я утешава. — Хайде, миличка, кажи на мама какво има.

— Извинявай. — Фреди се отпусна на любимото рамо и продължи да плаче. — Сигурно съм преуморена, тъй като през целия ден бях много заета — всъщност, през цялата последна седмица. Освен това сега започвам да си подреждам живота. А може би съм доста разглезена.

Наташа се отдръпна обидено и внимателно я изгледа.

— Разглезена ли? Изобщо не си разглезена! Откъде ти хрумна тази глупост?

— Не откъде, а от кого. — Засрамена от себе си, Фреди започна да търси из джобовете си хартиена кърпичка. — О, маман. Днес се скарахме с Ник. Беше ужасно.

Естествено — помисли си Наташа и тихо въздъхна. — Веднага трябваше да се досетя.

— Често се караме с хората, на които държим, Фреди. Не го приемай толкова сериозно.

— Не беше обикновени караница, както преди. Наговорихме си ужасни неща. Той изобщо не ме уважава като личност и не ме разбира. Смята, че съм дошла в Ню Йорк само да си поиграя на либретист и ако нещо объркам, вие с татко веднага ще ми се притечете на помощ.

— Точно така ще постъпим, ако се наложи. Нали затова е семейството. Не бих казала, че не си силна или самостоятелна само защото има кой да ти протегне ръка при нужда.

— Да, така е. — Фреди се почувства по-добре, когато го чу от устата на майка си. — Според него обаче… О, какво ме интересува какао мисли този човек! — отчаяно извика Фреди. — Но го обичам. Толкова много го обичам.

— Зная — нежно каза Наташа.

— Не, мама. — Фреди си пое дъх, за да се успокои и я погледна в очите. — Не е същото, както с Брандън и Кейти, или с братовчедите. Обичам го истински.

— Да, зная. — Наташа усети болка в гърдите и приглади с ръка разбърканите й коси. — Нима очакваше, че няма да го забележа? Още преди години ти престана да обичаш Ник, както обичат децата. А това винаги боли.

Поуспокоена, Фреди отново отпусна глава на рамото на Наташа.

— Не знаех, че е нормално. По-рано беше толкова лесно да го обичам. — Подсмъркна жално и се усмихна. — Виж на какво приличам. Рева като малко момиченце.

— Изпитваш чувства, нали? Значи имаш право да ги проявяваш.

Фреди неволно се усмихна, тъй като само преди няколко дни тя самата беше казала същото на Ник.

— Е, днес следобед определено ги проявих. Нарекох го невъзпитан и самодоволен грубиян.

— Значи е точно такъв.

Фреди се задави от смях през сълзи и стана. Започна да обикаля из стаята.

— Глупости. Да, такъв е, но също така е мил, благороден, щедър и нежен. Понякога не е лесно да видиш всичко това през черупката, зад която се крие.

— Знаеш, че животът му не е бял лесен, Фреди.

— Да, за разлика от моя. — Фреди нежно докосна фигурката на Спящата красавица, подарък от Майкъл. — С огромни усилия татко се постара да ми осигури дом, какъвто трябва да има всяко дете. След това се появи ти и довърши започнатото от него. Ти и всички Станисласки, Зная, че Ник беше вече голям, когато го приехме в семейството и че годините, прекарани на улицата, са му оставили белези. А аз го обичам целия — с всичките му достойнства и недостатъци, маман.

— Тогава трябва да приемеш цялата личност.

— Да, напоследък и аз мисля така. Всичко съм обмислила — призна тя и се усмихна лукаво. — Отдавна имам внимателно съставен план. Но не е лесно да убедиш един мъж да се влюби в теб.

— А ти искаше да е лесно?

— Да, исках, поне в началото. Сега вече не зная нито какво искам, нито как да го постигна.

— Все пак има едно нещо, което не изисква особени усилия. — Наташа стана, взе смачканата кърпичка от ръката на дъщеря си и й избърса очите. — Бъди такава, каквато си. Бъди вярна на сърцето си. И имай търпение. — Засмя се, когато Фреди иронично завъртя очи. — Зная, колко мразиш да бъдеш търпелива. Но е важно, Фреди.

— Виждаш какво се получава, когато отстъпиш назад, вместо да вървиш напред. А ако той сега се върне при теб, ще получиш онова, което искаш.

— Значи търпение. — Вече окончателно успокоена, Фреди въздъхна с престорен драматизъм. — Поне си заслужава да опитам. — След това вдигна глава и попита: — Мамо, вярно ли е, че обичам да командвам?

— Малко.

— А мислиш ли, че съм голям инат?

Наташа едва се въздържа да не се изсмее.

— И така може да се каже.

На Фреди също й стана смешно, но все пак попита:

— А това хубаво ли е или е лошо?

— И двете. — Наташа я целуна по носа. — Аз лично не бих се отказала нито от едното, нито от другото. Една влюбена жена има нужда да командва, а още повече — да бъде упорита. Сега иди да си измиеш лицето. Направи се красива и го накарай да страда.

— Прекрасна идея.

 

 

Ник реши да не демонстрира справедливия си гняв. В края на краищата това беше празникът на Надя и Юри и той нямаше да го разваля със словесни престрелки с Фред.

Макар тя да го заслужаваше.

И може би — но само може би, — Ник се чувстваше малко виновен. Особено, когато слезе долу и видя колко много време и усилия бе вложила, за да създаде празнична атмосфера в заведението. Ако някой се беше сетил да го събуди, и той щеше да помогне. Леко удари с пръст белите сватбени звънчета, окачени на бара и те издадоха мелодичен звън.

Самият той никога не би се сетил за сватбени звънчета. Нито за огромните кошници и букети с цветя, които изпълваха помещението с цветове и свеж аромат. Както и за гълъбите с истински пера, които висяха от тавана, нито за сребърните свещници на всички маси.

Сигурно й е отнело доста време, докато набави украсата, предположи той. Затова може би трябваше да се отнесе с повече снизходителност, когато се нахвърли срещу него или към вечно разсеяния й поглед.

Хайде, от него да мине, този път щеше да й прости, реши Ник, изпълнен с благородство.

— Хей, Ник, опита ли кюфтенцата?

Обърна се и се усмихна криво на Брандън.

— Не. Тъкмо протегнах ръка и Рио размаха сатъра.

— Така е, защото ме обича повече от теб. — С лукава усмивка Брандън хапна едно кюфтенце, забодено на клечка за зъби. — Хей, а сефтоса ли новото легло на Фред?

— Какво? — Гласът му прозвуча пискливо от чувство за вина, страх и таен копнеж. — Не, разбира се. Че откъде накъде?

— Истинско произведение на изкуството. Просторно като езеро. — Брандън се изкатери на едно от столчетата пред бара и — според собствените си представи се усмихна изключително чаровно. — Ник, а какво ще кажеш за една бира?

— Щом това не те дразни, с удоволствие ще си взема.

— Имах предвид да ме почерпиш — обиди се Брандън, когато Ник си отвори кутия бира.

— Няма проблеми, хлапе. Всеки има право да помечтае. — Ник се обърна към вратата, за да види кой влиза. И искрено благодари на Бога, че не се задави.

Наташа беше ослепителна — истинска циганска красавица в пищна червена рокля, но Фреди беше тази, която събра очите му.

Все едно бе облечена в лунна светлина. Роклята беше сива, но грееше и танцуваше със сребърно сияние. А Фреди се приближаваше с плавна стъпка, като че ли стъпваше по вълни. Семплата извивка на деколтето лодка и набраната в кръста кройка на роклята подчертаваха нежната й крехка фигура. А косата й — свободно пусната, пухкава и леко разрошена — го караше да си мисли, че току-що се бе надигнала от леглото с размери на езеро, което му бе описал Брандън.

Наташа веднага дойде да го прегърне, но Фреди само се усмихна отдалеч като избягваше да го гледа в очите.

— Имаш нов костюм? — попита го небрежно тя, тъй като се усети, че трябваше да каже нещо, а от няколко секунди не отделяше поглед от ревера на сакото му. Костюмът беше хубав, но тя за нищо на света нямаше да го признае.

— Реших, че събитието го заслужава.

Но не и да си сложиш вратовръзка, отбеляза Фреди наум. Отиваше му и разтворената яка на черната риза, и бирата в ръката, и дръзкият блясък в очите, който тя забеляза, когато най-после се реши да го погледне. Сви безгрижно рамене с надеждата, че успешно е прикрила истинските си мисли: колко красив и опасен изглеждаше Ник. Този човек не заслужаваше комплименти след всичките си безобразия от днешния следобед.

— Много добре изглеждаш — обади се Наташа.

— Благодаря.

— Всичко е идеално. Много ми беше приятно да се занимавам с украсата — заяви Фреди и се огледа да провери дали всичко си е на мястото.

— Доста си се постарала. — Според Ник това беше тактичен начин да развее белия флаг на примирието. Но тя само му хвърли празен поглед през рамо. — Изглежда страхотно — продължи той, съжалявайки, че не може да си държи езика зад зъбите. — Сигурно ти е отнело доста време.

— Според някои, глезла като мене разполага с предостатъчно свободно време. Брандън, ще ми подадеш ли ръка? Чичо всеки момент трябва да доведе баба и дядо.

— Няма да ги доведе — промърмори Ник на бирата си.

— Какво намекваш? Разбира се, че ще ги доведе. Всичко съм уредила.

— Да, но аз промених твоите нареждания — рязко отвърна Ник и добави по-учтиво: — Поръчах лимузина.

Тя примигна.

— Лимузина?

— Да. Някой ми подхвърли тази идея. — Ник изсумтя презрително. — В края на краищата хората имат годишнина от сватбата. Не отиват просто на вечеря.

Фреди издаде нечленоразделен гърлен звук, което накара Брандън да извие учудено вежди като майка си.

— Сега вече кръв ще се лее — промърмори той и се наведе напред, за да се наслади на скандала.

— Много мило от твоя страна, Никълъс. — Гласът на Фреди отново бе хладен и овладян. Брат й въздъхна разочаровано. — Сигурна съм, че баба и дядо ще оценят жеста ти. Но не се изисква нито време, нито големи усилия да вдигнеш телефона и да поръчаш кола. А сега отивам да помогна на Рио.

И се изнесе с валсова стъпка. Поне така се стори на Ник. Отмести бирата, мърморейки си под нос. Изглежда се очертаваше една безкрайна и тягостна нощ.