Арнет Лем
Ангел на нощта (8)

СЕДМА ГЛАВА

По-късно през същия ден Алпин остави далеч зад гърба си стените на замъка Килдалтън. Вятърът се промъкваше през забрадката й и рошеше косите й. Тя отпусна юздите и остави коня да забави ход. Буйната езда бе причинила болки в краката и в задните й части, което й напомни, че не се беше качвала на кон, откакто напусна „Рай“.

„Рай“. Обхваната от носталгия, затвори очи и си представи синьото небе на този остров, едно истинско бижу сред водата, покрит с тънка като дантела папрат, разклонени на всички страни смокинови дървета и цял океан от захарна тръстика.

По бузите й потекоха сълзи. Хладният ветрец облъхваше влажната й кожа, показвайки й очевидната разлика между тропическия й дом и тази северна земя. Някога мразеше живота си тук. Когато бащата на Малкъм, лорд Дънкан я качи на кораба преди повече от двадесет години, тя не погледна назад. Беше стъпила на Барбадос с устрема на изследовател, обявявайки острова за своя територия. Нейната територия. Нейният нов свят.

Там хората зависеха от нея. Беше обещала на робите да ги освободи. След като се върнеше, отново щеше да се заеме с това. Измъчените слуги щяха да видят края на тежките години, прекарани в робство, като получат по парче земя и независимост. Под надзора на Хенри Фенуик „Рай“ щеше да изкара спокойно изминаващите месеци след изсичането на тръстиката. Ако се наложеше, щяха да я изчакат за новите насаждения.

После самотата я притисна и тя зарида. Но Алпин знаеше, че трябва да събере цялата си смелост. Размишленията върху минали неправди и бъдещи награди само щяха да бъдат пречка за завръщането й в „Рай“. И въпреки това не беше честно Малкъм да притежава толкова много, а тя — толкова малко.

Малкъм.

Усети празнина в себе си при мисълта за него, за закачливите му усмивки, вместо които бе очаквала подигравки, за мъжествеността му, която я привличаше, въпреки че се смяташе за имунизирана към любовните романи. Спомените й се върнаха назад, в детството. Видя себе си и него край езерото, където търсеха най-подходящия камък, откъдето да скочат във водата. През дъждовните дни играеха на гоненица и се криеха из тъмните коридори на замъка Килдалтън.

В каква светлина я виждаше той сега? Какви ли бяха спомените му за детството им? Спомена й за счупени кокили и откраднати целувки, но когато я взе в прегръдките си и я подмами с опитността на истински мъж, тя усети у него яд, който не разбираше. С лекотата на амбулантен търговец от доковете, който примамва пътниците от току-що акостирал кораб, той я бе включил в някаква схема. И понякога неговият чар и привлекателност й се струваха толкова измамни, като че ли пак играеше някоя от многото си роли.

Причината за безсърдечното му отношение й убягваше. Да не би да беше заради случая със стършелите? Но тогава тя бе само на шест години. Едва ли й имаше зъб от толкова отдавна. Та тази болка е минала и заминала.

Тя беше едно сираче, бедна роднина, измъкната от смъртния одър на майка си и захвърлена в ръцете на чичо й, барон Синклеър, който беше безразличен към нея. В началото нейните кошмари и ридания държаха будно цялото семейство, което я бе осиновило. Презрението им я нараняваше повече, отколкото смъртта на безотговорната жена, дарила я с живот, после умряла с разбито сърце, понеже останала вдовица, при това без пукната пара.

За да избяга от непрестанните забележки и подигравки на роднините си, Алпин събра нищожната си собственост — една монета за късмет, кичур от косата на майка си, колекция от ножове — и зае едно ъгълче в конюшните на имението Синклеър. В това претъпкано домакинство не липсваше на никого.

Приспивна песен й беше мученето на една крава. Намираше успокоение, като се грижеше за болни и ранени същества, без да разбере през цялото това време, че самата тя бе едно от тях.

И тогава, през една студена зимна нощ, недалеч от мястото, където се намираше в момента, нейният Ангел на нощта я намери и й каза, че за децата трябва да се полагат грижи и трябва да се даряват с много обич.

Като видя мъжа Малкъм, тя най-после разкри самоличността на човека, отнесъл се мило с нея. Бащата на Малкъм се беше погрижил за нея. Споменът за тъмнокосия й спасител й вдъхна смелост.

Избърса сълзите и преглътна мъката. Дяволите да го вземат Малкъм Кар! Тя можеше и щеше да извлече възможно най-голяма полза от престоя си на Границата. Щеше да намери с какво да се забавлява тук, на тази земя, която беше напуснала преди толкова много години.

Сред поле от мека като памук орлова папрат бяха пръснати като петна островчета от пирен и прещип, които изпълваха въздуха с незабравимото ухание на Шотландия. На известно разстояние пред нея Стената на Адриан се виеше през тази земя като огромно влечуго. Някога беше лудувала из тези римски руини.

С надеждата, че споменът за тези дни ще я успокои, тя насочи коня по тесния път, който често бе изминавала като малка. Пътят на свободата, която намираше в замъка Килдалтън.

Двойка шотландски яребици се втурнаха да пресекат пътя и се шмугнаха под прикритието на сплетените клони на миналогодишен къпинов храст. Стадо гладни овце изобщо не й обърна внимание, но два благородни елена с току-що наболи рога вдигнаха глави и се втренчиха в ездачката, после се стрелнаха към една букова горичка.

Алпин се приближи до ронещата се каменна стена. С изненада откри, че тя бе много по-ниска и по-разрушена, отколкото си я спомняше. Нищо чудно. Навремето всичко бе изглеждало огромно на момиче, наричано „джуджето“.

Алпин дръпна юздите и се смъкна от гърба на коня, стиснала здраво седлото. Скокът на земята здравата я раздруса. Конят отстъпи и се отправи към една локва с дъждовна вода. Тя намери една пръчка и се зае да чопли стената. Познатата обстановка стопли душата й: стария път и прохода в стената, купчините пръст, които римляните бяха натрупали и които природата бе засяла със семена, неуморни полски бъбрици, които прелитаха над главата й, носещи храна на своите малки, а добре прикритите врани не ги изпускаха от зоркия си поглед, постоянният ветрец, който дори през лятото я караше да настръхва от хлад.

— Е, как я караме, лейди Алпин? Какво толкова видя в тези камъни, та стана така невнимателна?

Малкъм Кар.

Би разпознала гласа му дори ако наоколо вилнееше ураган.

Стисна по-здраво пръчката и се обърна с лице към него. Отново я порази мъжествената му красота. Облечен от главата до петите в шотландска носия и отрупан с емблемите на властта му, яхнал чисто бял жребец, той приличаше на всесилен монарх, под чието разпореждане беше всяка жива твар наоколо.

— Сигурно би могла да ме поздравиш поне — каза той.

Волята й да устои на мъжкото му привличане заплашваше да се разруши също като стената зад гърба му. Ужасена от своята слабост, мушна пръчката под мишница и го погледна.

— Имате цялото ми внимание, милорд, и най-сърдечните ми поздрави.

Мъжът свали баретата си, украсена с три орлови пера и един по-малък вариант на брошката с емблемата на клана, изработена от сребро.

— И ти приеми най-сърдечните ми поздрави. Какво правиш тук? Отново ли ме шпионираш?

— Отново ли? Аз първа дойдох тук. Ти ме шпионираш.

Той извърна поглед, като че ли се бе изпуснал и бе казал нещо, което не трябваше. После скочи от коня само с едно единствено движение, което събуди завист у нея.

— Доколкото си спомням, това беше любимото ти място.

— Доколкото аз си спомням — тя се упъти към едно място до стената, — това беше моя територия. — Начерта една линия в прахоляка. — А това тук беше твоя земя.

Той я погледна. На устните му имаше дръзка усмивка, а в очите му блестеше предизвикателство.

— Значи нарушавам границите.

Сърцето й говореше, че е станал специалист по нашествията, но гордостта й казваше, че може да го бие по точки и в тази област.

— Сигурна съм, че това е едно от най-големите ти престъпления.

— О? И се предполага, че ти си светицата, която ще посочи всичките ми грехове.

— Само няколко. Трябва да направя консултация с другите ти жени, за да науча останалите.

— Сега, когато си станала жена, аз не съм извършил никакъв грях спрямо тебе, въпреки че опитах.

— Много си речовит, Малкъм. Винаги имаш готов отговор. Какво търсиш тук?

Той посочи над стената.

— Съвсем случайно живея там.

Тя се изкачи върху няколко свлекли се камъка и надзърна над стената. В далечината, близо до едно езеро, в което обичаше да лови риба, видя добре поддържан път, водещ към малко имение. Присви очи, за да разгледа по-добре, но разстоянието беше прекалено голямо. После изведнъж се сети.

— Това е Карворан Манър.

— Да.

— Там държиш любовницата си.

— Държах я. Тя си отиде.

— О, толкова съжалявам. Трябва да си съкрушен.

Той въртеше в ръце баретата, докато очите му изучаваха костюма за езда на Алпин. Несигурна в преценката му, тя зае защитна позиция. Не вярваше да не е виждал жена в бричове и блуза.

— Какво ме зяпаш?

— Ами зяпам те, понеже гледката, която представляваш в кожени бричове, е голямо успокоение за съкрушеното ми сърце. Най-вече в удобната поза, която си заела.

Той само се шегуваше. Тя се засмя и скочи на земята.

— Ти или си непоправим женкар, или си голям шегобиец.

— Вероятно и двете едновременно.

— И вероятно аз съм майската кралица, а не бездомна девойка.

Усмивката му изчезна.

— Защо винаги правиш това, Алпин?

— Какво правя?

— Говориш с горчивина за живота си, така че да изпитвам съжаление към тебе.

Гордостта я направи безразсъдна.

— Грешиш. Не искам нито ти, нито някой друг да ме съжалява.

— Тогава какво искаш?

Моя дом, изкрещя душата й.

— Ще бъде честно — каза той с подкупващ тон, — ако ми кажеш. Аз никога не съм те лъгал.

Стъписана от откровеността му, като не намери подходящ отговор, тя посочи заобикалящата ги стена.

— Искам ковчежето с римско злато, което винаги търсехме.

Той стана сериозен като смъртта, пронизвайки я с проницателния си поглед.

— Знаеш, че ще разбера, нали? Не можеш да скриеш тайната си от мене.

Заплахата в гласа му я накара да застане нащрек.

— Какво те кара да мислиш, че крия нещо?

Намигна й.

— Аз съм твоят най-добър приятел, спомняш ли си? А ще бъда и първият ти любовник.

Почувства се като животно, попаднало в капана на собствената си глупост и поставено в клетка благодарение на неговата находчивост.

— Обезпокоена съм от перспективата да бъда предмет на твоите плътски желания.

Малкъм пристъпи напред и протегна ръка.

— Не е честно да хвърляш в лицето на човек собствените му думи и аз не мисля за тебе по този начин.

— А по кой? По начина, по който мислиш за Розина ли?

— Изобщо не мисля за нея.

— Не очаквай от мене да бъда поласкана. Ти си непостоянен.

Той взе пръчката от ръцете й и я захвърли, после улови китките й и я притегли към себе си.

— Не е така, Алпин. Мога да бъда верен на подходящата жена. Право да ти кажа, заинтригуван съм от това, което виждам и от това, което не виждам.

Стърчеше над нея, но тя взе да свиква да се взира в брошката с емблемата на клана, която бе забодена на рамото му, за да прикрепя карираната му фустанела.

— Какво не виждаш?

Усмивка смекчи мъжествените му черти.

— Ти ме попита дали смятам да те обвиня за всичките беди, сполетели ме в детството. Убеден съм, че е вярно тъкмо обратното.

Тя се постара да не говори със сарказъм.

— За какво бих могла аз да те обвиня?

— Нека просто да кажем, че имам усещането, че ме виниш за произхода ми.

Беше много близо до разкриването на мотива й. Опасно близо.

— Караш ме да се чувствам завистлива и дребнава.

Той се приведе и се приближи толкова много, че тя можеше да различи всяка негова мигла и да усети топлия му дъх.

— Покажи ми тогава истинската си същност. Кажи ми защо потърси моята закрила.

Пресилването на истината й се струваше правилно, вземайки под внимание колко бързо туптеше сърцето й и колко много й се искаше да обвие ръце около врата му и да се увери, че наистина е забравил Розина.

— Твоя закрила? Та ти на всяка крачка се опитваш да ме прелъстиш.

— Някои неща никога не се променят, като например умението ти да увърташ и усукваш.

Трябваше да успее да се отдалечи от него. Тъй като нямаше да може да се съсредоточи, ако не се отдръпне, тя се обърна към стената.

— Знаеш защо дойдох при тебе.

— Защото нямаше къде да отидеш ли? Не ти вярвам. Можеше да отидеш в Синклеър Манър.

Споменът за жестокостта, която бе понесла през онези години, отново й причини болка. Обърна се към него.

— Ха! Мразех живота си там и бягах всеки път, когато ми се удадеше възможност.

— Но можеше поне да се отбиеш да ги видиш. И ако го беше направила, мисля, че би останала в Синклеър Манър.

— По-скоро бих заживяла отново в помещението в кулата ти.

Поклати глава, а очите му бяха пълни с истинско разочарование.

— Ето. Пак го направи. Съжалявам, Алпин, че трябваше да търсиш убежище в стая без прозорци. Съжалявам, че трябваше да крадеш храна, но не беше моя вината.

Обоснованият му довод я възпря. Не беше очаквала откровеност от Малкъм Кар, но той беше нрав относно методите й; сега разбра това.

— Благодаря ти, че ми каза, и не беше твоя вината, задето избягах от чичо си. — Обаче фактът, че загуби „Рай“ беше дело на Малкъм, но по-скоро би живяла в някоя кръчма и би висяла по масите, отколкото да признае истината. Тази мрачна перспектива й се стори доста иронична, понеже ако той наистина бе разкрил методите й, тя пък знаеше как да му сложи каишка.

Като преглътна гордостта си, протегна ръка.

— Прощаваш ли ми?

Той я пое и взе да гали с палец пръстите й.

— Извинението се приема. Сигурно ще ти бъде интересно да узнаеш, че домът на чичо ти се е променил.

— Сигурно — отправи тя хаплива забележка. — Сега бедните му роднини живеят в кочината.

— Грешиш. Благодарение на преговорите, които води мащехата ми, сега всичките ти братовчеди имат добри съпрузи и съпруги и са се преместили от тук. Чичо ти е в Ирландия. Можеш да имаш цяло крило в имението само за себе си.

Станала подозрителна от неочакваната новина, каза:

— Искаш ли да отида там?

Ръката му се плъзна по рамото й.

— Не. Искам те в леглото си.

Младата жена въздъхна объркано.

— Та аз едва те познавам като голям мъж. — Но изглежда той я познаваше много добре.

— Още едно отлично отбягване на отговора. Номер две за този ден, струва ми се.

Някъде зад гърба й жално заблея агне. Стонът напълно отговаряше на обърканите й чувства. Можеше да изрече това, което той искаше да чуе, и да приключи въпроса.

— Предпочитам да остана с тебе.

Малкъм се приближи още. Тя долови мирис на сандалово дърво, мъжественото ухание, което той предпочиташе още като момче.

— Тогава ще трябва да признаеш, че имам напредък, нали? — попита той.

Алпин се изчерви от притеснение, въпреки че се постара да не го покаже.

— Ще призная, че ставаш прекалено смел.

Преди години, когато посещаваше домовете на благородните дами, той се цупеше, когато го щипеха по надутите бузи. Сега на нея й се прииска да го цапне с юмрук по носа.

— Кога ли ще се науча как да се държа? — каза той. Обезпокоена от лекотата, с която отвличаше вниманието й, вдигна безучастно рамене.

— Сигурно, когато времето престане да руши тази стена. — Загреба пълна шепа прах между камъните. — Хоросанът се рони.

Той отвори уста, после я затвори. Стисна ръката й и отбеляза:

— Това е увъртане номер три. Струва ми се, че обсъждахме какво друго искаш, освен дом и честен труд.

Ако си мислеше, че щеше да я заблуди чрез прелъстяването, щеше да се провали. Възнамеряваше да направлява ухажването и любовта му.

— Някакво оплакване ли имаш?

— Само едно. — Докосна края на забрадката й, точно над ухото. — Чух някакъв плъх да броди из тунелите.

Нима подозираше, че бе подслушала разговора му със Саладин? Не. Беше прекалено арогантен, за да остави нещата да се разминат. Щеше да вдигне скандал, ако се беше досетил. Въпреки че походът й сред интригите беше безплоден, можеше отново да се наложи да използва тунелите.

— Ще накарам Дора да провери дали конярят няма някоя котка.

— Много добре. Тези гризачи могат да се окажат много опасни. А сега ми кажи какво искаш от мене.

Единственият й изход беше да се преструва.

— Искам да се опознаем така добре, както в миналото.

— Познаваме се, откакто аз бях на седем, а ти на шест. Прекарали сме много следобеди в игри на целувки и милувки.

Животът й се бе променил от деня, в който срещна Малкъм Кар. Преди двадесет години съдбата или някой друг пак се бе намесил. Докато не постигнеше желания контрол над собственото си бъдеще, щеше да увърта.

— Не е трябвало да бъдем толкова безсрамни.

— Вероятно си права. — Засмя се и пристъпи към нея. — Изглежда, че съдбите ни са свързани навеки. От мига, в който избяга от дома си, животът ми се промени.

Щастливите моменти от миналото я накараха да преплете пръсти с неговите. Кожата му й се стори загрубяла от работа и това я накара да премисли твърдението си, че той води привилегирован живот. Но трябваше да внимава с разбирането и възприятията си; още в зората на своя живот бе разбрала колко висока бе цената, която трябваше да плаща наивното момиче.

Като вдигна поглед, установи, че той я чака да проговори.

— Спомняш ли си времето, когато исках да построя къща тук? — попита тя.

— О, да. — Посочи купчина по-дребни камъни, струпани близо до една пролука в стената. — Ти вярваше, че ще натрупаш състояние, като предлагаш освежителни напитки на минаващите по този път.

— Беше така, понеже ти ми каза, че имало вода в онзи стар кладенец.

— Мислех си, че има.

— Прекарах цял ден в тази дупка, като копаех в сухия прахоляк.

— Аз те издърпах и се погрижих за наранените ти пръсти.

Беше го направил. Тя беше изтощена и на път да заплаче. Тогава се появи той с усмивка на лицето, с духовита забележка на уста и с въже в ръце.

— Господи, била съм трудолюбива, малка просякиня!

— Просякиня ли? Никога. Ти винаги настояваше да свършиш своята част от работата и да си заслужиш храната.

— Сега съм по-умна.

— Знам. И по-изобретателна.

— Ти пък печелеше състезанията.

Той се засмя.

— Не и когато състезанието включваше хвърляне на ножове и стрелба с лък.

— Но с меча ти винаги ме надвиваше.

— Само защото бях по-голям и по-силен.

— Както сам казахте, милорд, някои неща никога не се променят.

Той се замисли. Напрегнатият му поглед следеше полета на един полски блатар.

— Попита ме защо изпитвам съмнения към тебе. Ето ти едно доказателство. Не очаквам да се обръщаш към мене толкова официално, освен ако не ми се подиграваш.

Можеше да я нарича изобретателна, но печелеше първо място по проницателност.

— Наистина ти се подигравах. Съжалявам.

— Тогава си спечели моята прошка, като се обръщаш към мене като към стар приятел.

— Добре, Малкъм, въпреки че с изненада откривам, че използваш името си. Ти винаги си го мразил. Помниш ли, когато се беше облякъл като Цезар и аз те подмамих, и ти ми позволи да те вържа за дървото?

— Това е номер четири.

Като си помисли, че грубостта му се дължеше на изгубено търпение, тя пусна ръката му и взе да играе ролята на уплашена девойка.

— Днес не позволяваш никакви четвъртинки, а?

Очите му се присвиха.

— Възможно е да бъда принуден да взема някакъв залог.

Като разбра, че го е ядосала, потърси начин да укроти яростта му.

— Мисля, че имаш предвид да вземеш затворничка.

— Не. Залогът е нещо, с което можеш да сключиш сделка. — Погледът му се премести върху гърдите й. — Ти притежаваш необходимите ценности.

— Би трябвало да те ударя.

— Можеш да го направиш, но тогава още повече ще се усъмня в искреността ти.

Не можеше да допусне да го накара да охладнее. Искаше само да завладее сърцето му, като в същото време предпази своето. След като веднъж станеше собственица на дома си, Малкъм бе свободен да прави каквото си ще. Обърна му гръб и тръгна към стария кладенец.

— В такъв случай трябва да ми кажеш какво да направя, за да те убедя.

Последва я и дръпна забрадката от главата й.

— Можеш да започнеш с разпускането на косата си и после отново да приемеш ролята на езическа богиня.

През пролетта на последната й година в Шотландия двамата бяха изрисували телата си и бяха танцували голи, изпълнявайки древен ритуал за плодородие.

— Виждам, че си спомняш — добави. — Изчервяваш се.

— През този ден ти се правеше на друидски свещеник. — Като видя, че очите му потъмняват от желание, добави: — Изпълнявахме ритуала с невинност, присъща на децата.

Сграбчи я с две ръце за кръста и я повдигна, поставяйки я върху каменната рамка на кладенеца.

— Да го повторим, а? Ти ме надигра.

С решителен блясък в очите разтвори бедрата й и се приближи толкова много, че тя почувства топлината, излъчваща се от вълнената му фустанела.

— Не съм танцувала от години, а и ти си по-силен сега.

— Специално ще се погрижа да ти покажа правилните стъпки и ще спирам често, за да можеш да си поемаш дъх.

Пулсът й се ускори.

— Не говориш за детски танци, нали?

Като постави бузата си до нейната, нежно погали с дъха си ухото й, като прошепна:

— Свали фибите от косата си и ще ти покажа точно за какво говоря.

През тялото й преминаха тръпки и тя сграбчи раменете му, за да запази равновесие.

— Ще падна в кладенеца.

— Обещавам да те хвана — прошепна й с уста опасно близо до нейната. — Винаги съм го правил.

Неспособна да се съпротивлява, вдигна ръце и се зае да сваля дървените фиби от косата си. Ръцете й трепереха, пръстите й станаха несръчни, забързани да изпълнят земна задача, която сега й се струваше жизненоважна за светостта й. Устните му докоснаха нейните, езикът му се устреми напред, за да ги разтвори. Тя го следваше и докато косата й падна свободно, усещанията й вече бяха извън контрол. Екзотичното му ухание я омагьосваше, а горещото му тяло подхранваше пламъците на желанието й.

Обви ръка около тялото й, притискайки я толкова внимателно, като че ли бе скъп спомен, и въпреки че усещаше как свободната му ръка разкопчава блузата й, Алпин вече не се питаше правилни ли бяха действията му. Той й се струваше съвършения партньор. Сърцето му биеше с ритъма на нейното, ускореното му дишане бе в унисон с нейното. Когато езикът му настоятелно опря о нейния, тя го посрещна, присъедини се към церемонията на бързи движения и извиване.

Тъкмо когато си помисли, че ще падне в кладенеца, Малкъм очерта линия от целувки от бузите към шията й. Отдръпна се, като я придържаше с една ръка, а с другата отново започна да разкопчава малките седефени копчета на блузата й. Тя погледна нагоре. Полският блатар все още летеше във висините. Следобедното слънце превръщаше скупчените облаци в огромен лист ковано злато.

Малкъм издърпа блузата от бричовете и впери поглед в голата й гръд.

Силните му черти бяха облъхнати от някаква мекота, а устните му бяха влажни от целувките.

— Ти си плувала гола, както някога обичахме да правим. Кожата ти е потъмняла там, където не би трябвало.

— Един джентълмен не би го споменал — това беше всичко, което й идваше наум.

Той вдигна старата монета, която тя носеше на верижка.

— Ейдриън ти даде това. Топлината ти се предава на метала.

Устни, чувствени като неговите, би трябвало да бъдат забранени от закона, помисли си тя, и толкова измамни думи би следвало да бъдат отречени.

— Да. Принадлежала е на Лорда на Границата.

Изведнъж й се стори по-млад. Беше също като онзи обичащ приключенията Малкъм от изминалите дни.

— Не — отвърна й. — Беше на баща ми. Той й даде монетата.

Беше достатъчно честен, за да посочи една от грешките й. Сега тя трябваше да бъде честна към него.

— Баща ти е или беше Лордът на Границата.

Очакваше от него да спори и да се кълне, че не е така, но не го направи. Най-после един кратък отдих в непрестанната им война.

— Чудех се кога ще се сетиш кой е бил той. И това е номер пет, Алпин. Последното за деня, надявам се.

Предизвикателният му тон отне съпротивителните й сили, накара я да желае примирието да продължи. Да продължи с ласките й се струваше неизбежно. Посегна към дантелите на ризата му.

— Един момент, сладка моя. — Погледът му беше решителен, а ръката му беше настоятелно твърда върху нейната. — Все още не съм те нарисувал. Чакай тук.

Той отстъпи назад. После изтича до коня си и взе от лъка на седлото меха за вино. Краката й висяха над земята, тя го гледаше как се приближава към нея, как вятърът развява копринената му риза, как фустанелата с цветовете на рода Кар добавя още сила към и без това опасното му присъствие. Как би могла, чудеше се тя, някоя жена да му устои?

Инстинктивно събра краищата на блузата си.

Махайки запушалката, той каза:

— Мога ли да предложа напитка, която да утоли жаждата ти?

Този съвсем обикновен въпрос звучеше дяволски неразбираемо, произнесен от устата му. Тя отвори уста и затвори очи. Когато гъстата течност потече към гърлото й, си помисли, че ще й представи някакъв непознат сорт вино. Но още с първата глътка усети вкуса на ягоди. И разбра истината.

Едва не се задави с любовната смес на Елана.

Той я хвана за рамото.

— Пий бавно — каза й, — или ще се задавиш.

Кашляйки, избърса уста.

— Откъде взе това?

По високото му чело се появиха бръчки.

— От Саладин. Той го намерил в кухнята и предложи да си го разделим.

Стомахът й се сви, а вкусът в устата й беше тръпчив от билките.

Очите му се разшириха от загриженост.

— Какво не е наред?

Нищо, крещеше гласът на съвестта й, само дето сама си надянах примка на шията!

— Всичко е наред — отвърна, след като изпусна една нервна въздишка, — но мисля, че щеше да бъде по-добре с вода.

Той помириса сока.

— Да не би да е развален?

Преди да успее да изкрещи „да“, той отпи. Облизвайки устни, Малкъм отбеляза:

— Ягоди. Много ги обичам.

Тъкмо когато започна да излива течността в гърлото си, тя извика:

— Не!

— Не? Защо не искаш да пия от това? — Усмихна се и добави; — Не се бой. Ще оставя и за тебе.

Не можеше да измисли подходящ отговор.

— Наистина ли толкова ти харесва?

Той й подаде меха със сок.

— Да. На тебе не ти ли харесва?

Ужасът я скова.

— Разбира се — успя да изрече и се престори, че пие от опасната напитка.

Със замряло от страх сърце продължи да го наблюдава как поема обратно меха и допива сока. Обзе я слаба надежда: той беше изпил само половината от дозата. Капчица от кървавочервената течност се плъзна от ъгълчето на устата му, спусна се по бузата му, забави се за миг, преди бавно да потече по врата му и да стигне до ризата. Като насън видя как бялата коприна поглъща рубинената течност.

Коженият мях се удари в земята. Тя вдигна поглед към него и замръзна. Гледаше я като омагьосан.

За нейно учудване той постави показалец в устата си, после начерта келтски кръстове върху гърдите й. В този момент разбра какво означава чувствеността и с всеки символ, който той рисуваше, желанието й нарастваше. Като го гледаше, усети, че стомахът й се стяга, а краката й отмаляват.

Той много внимателно обходи с пръст тялото й. Докосването му беше толкова нежно, че й доставяше неимоверно удоволствие и я възбуждаше. Събудените чувства бяха толкова нови и свежи, че блестяха като утринна роса. Чувстваше се като безценно съкровище, глезено, боготворено, ценено. Докато той продължаваше с изкусните си прелъстителни действия, съзнанието й отстъпи пред физическата нужда, тялото й бленуваше за по-интимно докосване.

Когато свърши с описването на кръгове, той нарисува две грейнали слънца, герба на рода му. Почувствала се като негова пленница, тя наблюдаваше като омагьосана, как той навежда глава и поема зърното на гръдта й с устни. От гърлото й се изплъзна стон. Уплашена да не падне, сграбчи главата му и зарови пръсти в косата му. Никакъв шум не съществуваше, освен тихите смучещи звуци, които той издаваше, и желанието, което се бе превърнало в нещо живо и крещящо вътре в нея.

Премествайки се от една гърда на другата, той я вкусваше и я галеше, пръстите му масажираха и когато извърши целия ритуал, се изправи и опря чело о нейното.

От веждата му се стече пот, която капна върху палеца й. Съвсем друг вид влага изпълваше най-интимното й място.

Той пое дълбоко въздух и понита:

— Чувстваш ли се вече като езичничка?

Усмихна му се.

— Чувствам се дяволски езически.

Облизвайки устни, младият мъж кимна и се огледа наоколо.

Там където телата им се докосваха, остана гореща следа.

— Да не би да е дошъл някой? — попита тя. Той се засмя.

— Не. Просто трябва да се има предвид къде сме и каква си ти.

Свали ръце от него и се подпря на кладенеца. Камъните й се сториха остри и студени.

— Не разбирам.

Като вдигна вежди, той попита:

— Забрави ли, че си девствена?

Объркването отне част от желанието й.

— Но ти каза, че моята девственост е допълнителен чар и съблазън. Мислех си, че си доволен от това.

— Това, което би ми доставило удоволствие — той се зае да оправя дрехите й, — е да смъкна бричовете ти и да те любя тук, сега. Но на тебе няма да ти достави удоволствие. По-скоро би ме намразила, че съм се възползвал от тебе.

Тази загриженост към нея изненада Алпин и я накара да повярва, че не познава мъжа Малкъм Кар. Едно нещо беше сигурно: той искаше да я люби и мисълта за това му доставяше огромна радост. Дали пък не беше от ягодовия сок? Тя не знаеше.

Почувствала се отново по детски лекомислена, обви крака около него, за да пази равновесие и се наведе назад към зейналия кладенец. Смехът й отекна в кръглите, каменни стени.

— Никога не бих те мразила, задето ме накара да се чувствам като в момента.

— Ти наистина ме желаеш.

Беше спечелила. Иначе той едва ли щеше да прави подобни жертви и да поставя на първо място нея, а не желанието си? Тя ликуваше. Но чувството за вина заплашваше да развали доброто й настроение. Билките го бяха накарали да я желае, но беше стигнала твърде далече и бе рискувала прекалено много, за да се върне назад сега.

— О, да, Малкъм. Ти си това, което искам. Всичко, което искам — излъга шепнешком.