Арнет Лем
Ангел на нощта (3)

ВТОРА ГЛАВА

— Ти ми принадлежиш? — Деветият граф на Килдалтън едва не загуби гласа си.

Алпин беше очаквала да изпита удовлетворение, сварвайки го неподготвен, и успя. Но не беше включила в плановете си възхищението, което изпитваше към него. Но коя жена не би оценила мъж, красив като Малкъм Кар? В дъбовокафявите му очи проблясваше интерес, устните му леко се усмихваха. Господи, та той можеше да завърти дори главата на монахиня.

Уплашена да не разбере реакцията й, Алпин се замисли за осемдесетте роби в „Рай“. Те зависеха от нея, нуждаеха се от нея.

— Усмихваш се — каза той. — Искаш ли да ми принадлежиш?

Нека я мисли за крехко, женско създание. Сви рамене.

— Според завещанието на Чарлз ти трябва да се грижиш за мене.

— Е, добре. — Усмихна й се и скръсти ръце на гърдите си. — Това е наистина интересен обрат на събитията.

Не успя да скрие изненадата си.

— Ти си доволен?

— Но, разбира се — отвърна той с вид на вълк, стиснал агнето с челюсти.

Угодническият му тон я накара да застане нащрек и да отстъпи встрани. Успокои се също толкова бързо. И двамата бяха пораснали вече. Тя не беше повехнала английска роза, която гледа да се закачи за ревера на влиятелен шотландец с привлекателна усмивка и древна титла. Беше жена с цел и план.

От мълвите в пристанищния град Уайтли Бей беше разбрала за издигането му в леърд на клана Кар и граф на Килдалтън. Но предварителните сведения за въздигането му в ранг не бяха необходими, тъй като авторитетът и увереността, които се излъчваха от него, му подхождаха толкова много, колкото и дрехите на планинец. Оглеждайки гърба му, започна да вярва на слуховете за успеха му сред жените.

— Чудесно. Можеш да наредиш на икономката си да ме заведе до стаите ми. Мисис Елиът още ли е при тебе?

Продължи да я наблюдава още известно време с онази странна усмивка, която правеше на пух и прах самообладанието й.

— Не, за съжаление. В Константинопол е с родителите ми. И понеже ми принадлежиш, ще намеря някой, който да внесе нещата ти. — Извика през рамо: — Александър!

Воинът, посрещнал Алпин, бързо пресече двора. Плешив и с една глава по-нисък от Малкъм, той носеше поличка с десен, подобен на наситено червеното и зелено на клана Кар.

Докато се приближаваше, Алпин си спомни, че той се казва Александър Линдзи.

Мъжът се приближи със стиснати в знак на неодобрение устни. Тя му се усмихна:

— Здравейте, мистър Линдзи. Някога вие ми помогнахте да погреба любимия си язовец. Помните ли?

Той я погледна, но бледосините му очи все още изглеждаха далечни.

— Да. Положихме тялото на беззъбия звяр в старата арена за турнири.

Времето беше притъпило единствено тази остра болка. Останалите рани все още кървяха, но нито една толкова много, колкото загубата на нейния дом, рана, нанесена й от Малкъм Кар. Мисълта, че ще си вземе обратно „Рай“ от него, притъпи болката.

— Малкъм искаше да го одере и да си направи кожена кесия — каза тя. — Заплашваше, че ще изрови бедния Абъркромби. Аз плачех, но той продължи да ме дразни. Вие го изпратихте при лорд Дънкан да го накаже и накарахте мисис Елиът да ми приготви приспивателно.

Александър преглътна с усилие.

— Беше благороден звяр, сигурен съм, милейди.

— Кой, лорд Малкъм ли? Звяр? Наистина се надявам да не е такъв.

— Не. — Мъжът погледна към господаря на Килдалтън, който се смееше.

— Тя се занася с тебе, Александър. Всеки знае, че съм кротък като агънце, щом става въпрос за прекрасния пол и божествените създания. — Поглеждайки Алпин, добави: — Водиш ли със себе си камериерка?

Дрезгавият му глас и гърленото произнасяне на буквата „р“ й напомниха за нещастното й детство на Границата. Барбадос беше нейното избавление. Сега трябваше да намери начин да накара Малкъм да й го върне.

— Да. Името й е Елана. — Знаеше, че жената щеше да предизвика объркване; беше го замислила точно по този начин.

— Помогни на девойката, Александър — нареди Малкъм. — И накарай някого да внесе багажа им.

После взе ръката на младата жена и бавно я поведе към замъка си. Изучавайки голямата му ръка, тя се чудеше как тънкото като тръстика момче се беше превърнало в такъв великолепен мъж. Дори гребец би завидял на широките му рамене и дебел врат. Тънкият кръст и дългите, мускулести крака говореха за часове, прекарани на седлото. Той бе водил привилегирован живот, лишен от тревоги, докато тя трябваше да свежда гръб над посевите, да се бори с болестите и природните стихии, за да си осигури бъдеще. Не беше честно плодовете на усилния й труд да попаднат в ръцете му. Обяснението на Кордингтън звучеше в ушите й: чрез прехвърлянето на собствеността върху „Рай“ на Малкъм Чарлз бе платил стар дълг. Но какво бе сторил Малкъм, та да заслужи такава щедрост?

Той отвори огромната двойна врата и я въведе вътре.

— Изведнъж се умълча, Алпин. Защо?

Въпросът му прекъсна мисълта й. След като влезе в замъка, тя не можа да се въздържи да не направи сравнение между каменната крепост с тежките й якобитски мебели и огромни килими и простотата на проветривите помещения в „Рай“.

Огледа познатия вход, докато търсеше безопасна тема на разговор.

— Не си спомням да е имало толкова много доспехи по стените на Килдалтън. Били ли са тук преди?

— Не. — Той спря, за да докосне окъсан и излинял от времето кожен щит с нарисувано върху него пламтящо слънце, герба на клана Кар. — След като лейди Мириам сложи край на войната между баща ми и чичо ти, барон Синклеър, татко събра от войниците тези бойни принадлежности. Те се превърнаха в семейни реликви.

Бойни секири, пики и шлемове покриваха високите каменни стени на залата, която започваше направо от входа. Под издадените към двора прозорци имаше две пейки с наредени върху тях възглавнички, целите покрити с ръчно изработена дантела. Маси, върху които имаше урни с току-що нарязан пирен, опасваха едната стена, а гоблени, изобразяващи Първи май и селския панаир на цветята, красяха другата. Стълбището се виеше нагоре към втория етаж.

Стаята се осветяваше от свещник с формата на петолистник. Зърна познато оръжие.

— Ти обичаше да носиш този меч.

Той тихичко се разсмя.

— Имаш предвид, че обичах да го влача. Като малък нямах търпение да го овладея. Татко драсна една черта на стената в стаята ми и каза, че ще започна да се обучавам да боравя с оръжия, когато порасна и стигна до знака. Всеки ден се мерех, докато…

Тя вдигна очи. Той гледаше надолу към нея със стиснати челюсти и предпазливост, която се четеше в тъмнокафявите му очи.

— Докато… — Погледите им се срещнаха. — Кой се умълча сега, Малкъм?

Усмихна й се нерадостно.

— Докато стигнах горе-долу твоя ръст.

Не това искаше да каже. Сигурна беше. Той криеше нещо.

— Пак ли ми се подиграваш?

— Не. — Поведе я към стълбището. — Чудех се какво те кара да бъдеш толкова недоверчива.

Ако целта й беше откровеността, щеше да отговори, че нуждата я кара, понеже никога през живота й никои освен Ангелът на нощта, нейният отмъстител от детството, не бе заставал на нейна страна. Откакто се помнеше, беше или бедно сираче, което няма къде да отиде, или бедна родственица без пукната нара. Когато най-накрая си намери дом, Малкъм й го отне.

Засмя се, за да прикрие горчивината си.

— Всъщност харесва ми да съм ниска, понеже като се препъна, не падам от много високо.

— Много остроумно.

— Милорд… — Пред тях застана прислужница на около петнадесет години. Русокосото момиче имаше живи лешникови очи, излъчваше здраве и свежест, а лицето му бе обсипано с лунички. Беше облечено в простичко скроена рокля, толкова нова, че конците по шевовете още не се бяха изпънали, беше препасало бяла, колосана престилка, а на главата си имаше боне.

— Извинете ме, милорд. Никой не се яви да се кандидатира за икономка.

— Благодаря ти, Дора — каза Малкъм. — Това е лейди Алпин. Моля те, приготви един от апартаментите за гости за нея и камериерката й.

Дора се поклони.

— Кой апартамент, милорд? След като мисис Елиът замина, май няма кой да ни каже.

— Алпин, ти се кълнеше някога, че познаваш всяко кътче в Килдалтън. Имаш ли някакви предпочитания? — попита я той.

От думите му лъхаше сарказъм, но не обърна внимание на намека му за това, че някога тя обичаше да се крие на разни места.

— Забравила съм много неща, а и не съм претенциозна, стига в стаята да има камина. Свикнала съм с по-топъл климат.

— Тогава ще имаш и тук най-слънчевите и топли стаи. — Нареди на Дора: — Големият апартамент на втория етаж, където винаги отсяда графът на Мар.

Тя въздъхна и притеснено хвърли поглед към стълбите.

— Милорд, тъй като мисис Елиът я няма и новата икономка напусна, на леглата няма чаршафи.

Той стисна зъби, но търпеливо произнесе.

— Ами тогава занеси чаршафи и всичко необходимо за стаята. Докато вършиш това, ще покажа на нашата гостенка къде се намира апартаментът.

— Да, сър. — Тя потегли мърморейки: — Свещи и кърпи, и много торф. Масло за лампите. Вода за умивалника…

— След теб. — Той посочи с ръка към стълбището.

Докато изкачваше каменните стъпала, Алпин минаваше покрай щитове от обработена кожа, върху които имаше медни плочки с имената на по-малките кланове, присъединили се към рода Кар: Линдзи, Елиът, Армстронг, Максуел, Джонстоун и Рамси. Хиляди мъже, положили клетва за вярност пред Малкъм. Те щяха да го последват във всяка битка. Плащаха му налог, понеже беше техен главатар.

С подобно богатство какво щеше да прави с подаръка си, плантацията „Рай“? Сигурно беше, че не се интересува от плантации. Можеше да си купи няколко, без златото в раклата му да намалее.

Тя гореше от желание да го попита какво смята да прави със собствеността си на острова и щеше да го направи веднага, след като задействаше плана си да спечели доверието му и да се вмъкне в живота му.

Като изкачиха стълбите, той я поведе наляво. Зад тях се отвори врата.

— Малкъм?

Знойният глас го спря. Алпин хвърли поглед през рамо. Дъхът й секна.

В рамката на отворената врата стоеше жена en deshabille^[1], раменете и ръцете й бяха голи, а една дреха с каретата на клана Кар я покриваше от гърдите до коленете. Златисторусата й коса беше в пълен безпорядък. Висока и гъвкава, самоуверена, тя се прозя.

Любовницата му, помисли си Алпин с повече ревност, отколкото бе очаквала. Подходящите ергени бяха рядкост на остров Барбадос. Веднъж я беше посетил един джентълмен, но Чарлз беше толкова пиян, че този мъж никога повече не се появи. След като се понесе мълвата за пиянството му, вече никой не си направи труда да ухажва Алпин.

Малкъм изрече:

— Добър ден, Розина. — Добави мрачно: — Позволи ми да ти представя гостенката си, лейди Алпин Маккей, живяла в Барбадос.

Светлите очи на жената се разшириха, после се спряха на Алпин. Изчервявайки се, тя помоли с усмивка Малкъм за извинение и промърмори: „Колко провинциално“, после се отдръпна и затвори вратата.

Алпин тръгна отново.

— Предполагам, че си ужасена — каза той.

— Едва ли. Разочарована съм.

— Така ли? И защо?

— Понеже не си държиш на обещанията.

Той спря пред една врата в края на коридора и я изгледа учудено.

— Така ли?

— Точно така. Обеща да сдържаш похотливите си наклонности.

Красивото му мрачно лице се озари от дяволита усмивка, когато се наведе към нея.

— Колко къса каишка би те задоволила?

Казваше едно, а си мислеше съвсем друго. Тя не го познаваше достатъчно добре, за да разбере какво има предвид. Без да знае защо, погледна към вратата, зад която беше жената, после към вратата пред себе си.

— Не съм сигурна. Вероятно дължината й трябва да е един фърлонг.

Младият мъж се засмя.

— Мога да сторя някоя и друга пакост, а и повече с такава огромна каишка.

Намерила се в небрано лозе, взе да напада:

— Винаги те е бивало да вършиш пакости.

— Само че на една от тях, тоест целуването, ме научи ти.

Затрепери от ярост.

— Глупости, Малкъм Кар! Щом се срещнехме, ти винаги се опитваше да лепнеш мокрите си устни върху моите!

Спокойно й отговори:

— Това ти го започна.

— Не съм!

— О, да. Ти го направи. Беше на рождения ден на Ейдриън. Ти беше на пет години, а аз — на шест. Беше я видяла да целува Чарлз и ме придума да опитаме. Толкова ми хареса, че исках отново да го изживея при всеки удобен случай.

Този спомен от миналото й припомни, че някога бяха приятели. Но не за дълго.

— Носят се слухове, че си склонен да целуваш всяка жена, която ти позволи.

Една похотлива усмивчица потвърди лошата му слава.

— Само недей да забравяш, че ти беше тази, която ме примами да тръгна по пътя на греха.

Тези малко напрегнати и приличащи на проповед думи я накараха да се засмее.

— Давай, Малкъм. Осъди мене за лошата си репутация. Припомни си обаче, че само един от нас харесваше тези влажни целувки.

Доброто му настроение се изпари.

— Нито един мъж ли не е събудил желание у тебе?

Нито един мъж не си направи труда да се приближи толкова много, едва не изкрещя тя. Опитът й с целуването беше започнал и беше приключил с Малкъм Кар. Това беше толкова тъжно, че й се доплака. Загрижеността му й се стори искрена, затова тя смени темата:

— Това ли е стаята ми?

— Алпин… — изрече той. — Криеш нещо.

Тя се опита да се пошегува.

— О, моля те, Малкъм. Не ти прилича. Не разкривам подробности от аферите си, нито пък ги обсъждам пред непознати.

Отвори й вратата.

— Разбира се. Колко недискретно от моя страна, аз, непознатият да питам.

Алпин мина покрай него.

— Недискретност. Друго твое безценно качество.

— Интересно. Защо ли ми се струва, че си чиста и неопетнена, а се мъчиш да го прикриеш?

Дори с гръб към него, усети проницателния му поглед и изпита странното чувство, че неволно го е предизвикала. Обърна се към него и каза:

— Защото ти не би различил чистотата и неопетнеността, ако попаднат в кожената ти кесия.

Малкъм присви очи и погледна кесията си на главатар.

— Чистота и неопетненост никога няма да влязат тук.

— Ще ми се да те ударя.

— Но няма да го направиш. Чувствай се като у дома си, Алпин. Ако премислиш по въпроса за дължината на каишката, ще бъда в кабинета си.

Ядосана повече на себе си, отколкото на него, Алпин се въздържа да затръшне вратата под носа му. Любезно му се усмихна и съвсем внимателно затвори вратата. Апартаментът й се състоеше от дневна, спалня и тоалетна, както и по-малка стая за камериерката й.

Тръгна към отворените прозорци и въздъхна с облекчение.

След пристигането си се страхуваше, че Малкъм може да я отпрати. След подходящи маневри успя да се настани в дома му и да открие истински доказателства за скандалното му поведение. За неин късмет и за успеха на каузата й той щеше да излива страстите си върху великолепната си любовница и Алпин щеше да има възможност да пристъпи към изпълнение на следващата точка от своя план.

Погледна към двора на замъка и се усмихна. С отворена уста Александър помагаше на камериерката й да слезе от каретата. Калените в битки воини, прислужниците от пералнята, дори децата от Килдалтън се бяха втренчили в Елана и не можеха да повярват на очите си.

 

 

Малкъм се взираше във вратата, а мислите в главата му се въртяха в пълно безредие: „Стаята на Алпин. В собствения ми замък.“

Докато тя беше тук, ежедневно можеше да трови живота й. Можеше да й върне за удара, който му беше нанесла някога. Подобна перспектива би трябвало да го радва. Но в момента, в който разговорът им се върна на невинността, на неумелите целувки, които си разменяха в детството, почувства уязвимост у нея. Дали не вехнеше по някой мъж от острова, или пък беше искрена, като се кълнеше, че е имала любовни приключения?

Опита се да си представи как тя се извива гола в прегръдките на някой мъж, как са набъбнали зърната на пищните й гърди, как лавандуловото на очите й потъмнява от желание. Но установи, че знае много малко за жената, в която се бе превърнала, и нямаше да узнае истината от собствените й уста. В писмата, които му пращаше от време на време, Чарлз рядко я споменаваше; той беше съкрушен от загубата на съпругата си.

Малкъм си каза, че сега, когато му принадлежи, разполага с необходимото време, за да опознае Алпин Маккей.

Припомни си колко шокирана бе тя, като видя полуголата Розина на вратата на неговата спалня. Капризна и изгаряща от нетърпение да се върне в родната си Италия, Розина бе изляла гнева си върху прислугата.

Търпението му се изчерпваше. Както и от предишната му любовница, така и от Розина се искаше да стои в Карворан Манър, имението му близо до Стената на Адриан. Но в момента, в който баща му и лейди Мириам заминаха за Константинопол, тя се премести в Килдалтън. Обикновено делеше замъка с родителите си и природените си сестри; просто не желаеше любовницата му да се натрапва в личния му живот или да скандализира роднините му.

Розина беше отзивчива и изобретателна партньорка в леглото и играеше нужната роля в текущите политически проблеми, но го отегчаваше до смърт и объркваше домакинството му. Нетърпелив да реши поне един проблем и да облекчи поне малко живота си, той тръгна към спалнята си.

Намери я да се изтяга върху леглото му, упражнявайки едно от най-прелъстителните си движения. Прокарваше пръст с дълъг маникюр от бедрото към пъпа си.

Усмихната, тя протегна ръце над главата си и замърка:

— Върни се в леглото, милорд. Намирам, че много ми харесва тук.

Старият глад раздразни стомаха и слабините му.

Той се загледа в пъпа й и в мрежата от тънки резки, която напомняше за мъртвороденото дете от предишния й любовник. Нямаше да зачене копелета от Малкъм. Алпин Маккей се беше погрижила за това.

Той се приближи до леглото и седна. Преобладаващите миризми от правенето на любов през изтеклата нощ бяха примесени със специфичното й ухание на рози. Дори кожата й на вкус напомняше току-що смачкани розови листа.

— Колкото и да ми се иска денят да измине неусетно по този начин, не бих могъл да го сторя.

Тя се извъртя настрани, повдигайки коляно, като по този начин му предложи безпрепятствено да наблюдава женствеността й.

— Ядосан си, понеже изгоних икономката ти вчера.

Наистина беше ядосан, но да й търси отговорност, винаги му костваше излишни нерви и напразни усилия.

— Само глупак би казал, че съм ядосан, особено след десерта, който ми поднесе миналата нощ.

Тя потърка буза в рамото си.

— Държа ме будна до зори. — Ръката й се плъзна по-надолу. — Но сега съм отпочинала.

Изкушението го сграбчи в лапите си. Предварително бе набелязал линията си на поведение. Преценките можеха да почакат до утре. Саладин можеше да се върне днес. Ако това станеше, Малкъм можеше да изслуша доклада на вечеря. Алпин щеше да бъде на масата. Алпин.

Розина протегна ръка.

— Ще си намериш друга икономка — каза тя без следа от акцент.

Засегна болно място. Спорът между нея и него беше стар и нямаше изгледи тя да спечели.

— Бих могъл да използвам помощта ти през това време.

Тя се намуси и предизвикателно подхвърли:

— Ти каква искаш да бъда, милорд, любовница, чиновник или икономка.

Той едва не призна, че искаше и трите заедно — и повече. Но добре знаеше каква е разликата между мечтите и действителността.

— Това, което искам, Розина, е да се върнеш в Карворан Манър. Александър ще те придружи.

Очите й заблестяха от гняв.

— Мисля, че ще се върна в тази хижа, която наричаш имение. — Скочи от леглото и гола прекоси стаята. Като стигна до умивалника, вдигна каната за вода и я разклати. — Това тук е празно. Няма чисти кърпи и тази мързелива Дора не ми е донесла нищо за ядене.

Понеже нямаше икономка, Малкъм имаше нужда от някого, който да поеме прислугата в ръцете си. И Алпин Маккей беше тук… Внезапно му хрумна една идея.

Изправи се и тръгна към вратата.

— Ще кажа на Александър да оседлае коня ти. Ще се наложи сама да си стегнеш багажа.

Розина го гледаше отпуснала рамене.

— Наистина ли ме отпращаш?

— Да. — Той отвори вратата.

— А съобщенията, които Саладин ще донесе от север?

— Ще ти ги донеса.

Обхванала с ръце гърдите си, като че му ги предлагаше, тя каза:

— Ще те видя ли преди това?

Излъга я:

— Разбира се. Твърде красива си, за да те оставя на собствените ти приспособления.

— Приспособления? — изсъска тя.

Той излезе в коридора и затвори вратата тъкмо когато каната се разби в нея.

Александър стоеше на горната площадка на стълбището.

— Днес е в лошо настроение.

— Ще й мине. Заведи я обратно в Карворан Манър и й дай топ синя китайска коприна и каса шери.

Александър си играеше с резбован върху дървеното перило на стълбището магарешки бодил.

— Добре, милорд, но има нещо, което трябва да узнаете…

Уморен от изненади и изчерпал търпението си, Малкъм за кой ли път съжали, че мисис Елиът отсъства. На нея можеше да разчита.

— Какво е то, Александър? Ако се каниш да ми кажеш, че мъжете се оплакват, че спалните им помещения не са проветрени и овнешкото било жилаво, ще ги пратя да работят на полето.

Това накара воинът да се усмихне.

— Отнася се за камериерката на лейди Алпин. Тя не… ъъъ… не е това, което би могло да се очаква.

По стълбите се чуха нечии стъпки. Малкъм се запъти към горната площадка, но се закова на място.

По стъпалата се изкачваше най-необикновената жена, която някога бе виждал на шотландска земя. Висока колкото Александър, прислужницата бе облечена в тясна пола и прилепнала блуза с широки ръкави от жълта, памучна батиста на ярки червени и сини шарки. Тюрбан покриваше черната й коса. На главата си крепеше малко буренце.

Като се изкачи на горната площадка, тя се поклони и сведе глава, а лебедовата й шия направи от този прост жест на подчинение едно грациозно движение. Балансът й беше съвършен, буренцето едва помръдна.

Докато изучаваше абаносовата й кожа и тъмнокафявите очи, Малкъм си помисли за приятеля си Саладин. Какво щеше да каже мавърът, когато се върнеше и намереше в замъка Килдалтън африканка на възраст за женене? Като се сети какъв хаос бе настанал в собствения му живот, отговорът на този въпрос го накара да се усмихне.

— Мисля, че ти трябва да си Елана.

— Бас държа. Боговете, те пеят щастлива, щастлива песен в деня, в който съм се родила.

Речта й съдържаше много акценти; заедно с музикалността на барбадоския й английски той долови недоизговорени напълно гърлени звуци.

— Надявам се, че не страдаш от носталгия по Барбадос.

— Аз съм ашанти — каза тя гордо. После му подаде буренцето. — Правя ти подарък — водата на Барбадос.

Александър го пое, тиквайки го под мишница, като че беше чувал зърно.

— Ти си родена в Африка?

Тя стоеше неподвижна като статуя.

— Също като много други момичета от племето ашанти мене ме откраднаха от народа ми. На пазара в Барбадос Бимшиър Чарлз ме купи от един търговец на роби.

Очарован от гордостта й, Малкъм каза:

— Какво е бимшиър?

— На баян това означава англичанин.

— Баян е езикът на Барбадос?

— Ти твърде умен, бял мъж.

Според Чарлз преди пет години Алпин беше вдигната голяма врява за освобождаването на робите в плантацията „Рай“. Тъй като тя очевидно притежаваше тази жена, Малкъм видя този каприз откъм най-лошата му страна. Алпин беше нелоялна.

Като се замисли за големия брой жени в домакинството си, реши да не проявява любопитство към новодошлите, докато не замине Розина.

— Ще намериш господарката си в края на коридора.

Той й посочи стаята, в която беше Алпин, и се отправи към тишината и спокойствието на своя кабинет. Като се върне Саладин в Килдалтън, щеше да намери жена от своята раса. Един поглед към нея и целомъдреният мавър щеше да изгуби сърцето си.

Благодарен, че никога нямаше да стане жертва на любовта, Малкъм се отпусна в любимия си стол. Мислите му се насочиха към любимото му развлечение: да си представя как ще господства над Алпин Маккей.

 

 

Алпин окачи в гардероба и последната от роклите си. Насочи вниманието си върху задната стена на този вграден шкаф за дрехи и взе да почуква с кокалчетата на пръстите си, докато се чу глух звук. Тогава затърси ключалка, която да отваря вратата към един от многото скрити тунели в замъка Килдалтън. Пръстите й докоснаха метал. Тя избута настрани стената и се взря в тъмното. Миризмата на мухъл я върна в детството.

— Защо винаги казваш на този лорд Малкъм „разтреперано псе“? — попита Елана. — Той е страшно красив мъж.

Алпин затвори тайния вход и се обърна към приятелката си.

— Външния му вид не променя същността му. Той е един негодник.

— Бас държа. — Камериерката й се наведе над леглото и надникна под балдахина. — Чудесна работа с иглата са свършили тук. Ти ми кажи какъв е бил преди пакостливите богове да вземат душата му.

Алпин не гледаше обективно на нещата, особено когато ставаше въпрос за Малкъм. Но приятелката й заслужаваше честен отговор.

— В действителност той беше много сладко момче, което мразеше името си.

Елана преустанови изучаването на дюшека.

— Какво означава „Малкъм“?

— Кръстен е на някогашен крал на Шотландия.

Тя седна на пухения дюшек.

— Ти каза, че и Алпин е име на шотландски крал. И това ли е вярно?

— Да. И двамата сме били кръстени според правилата на тази земя.

Елана поклати глава.

— Представям си го.

— Това е единственото общо между нас. Като дете Малкъм отказваше да отговаря на името си.

— Как го наричаха?

— С различно име за всеки ден от седмицата. Прочиташе нещо за известни в историята мъже — крале или философи, воини или монаси. После си избираше някой и се превръщаше в този човек за през деня — дори и такива дрехи обличаше.

Камериерката вдигна кожения си куфар, постави го на леглото и го отвори.

— Имаш предвид страхотни панталони и накъдрени бели перуки?

Алпин си припомни деня, в който той се правеше на Чарлз. Беше си сложил корона от хартия. По това време тя беше избягала от Синклеър Манър и тайно живееше в стаята в кулата. Никой не подозираше за присъствието й в Килдалтън, понеже се промъкваше през тайните тунели само нощем.

— Не. Не си спомням някога да си е слагал перука. Веднъж си избра да бъде Цезар. Носеше венец, изплетен от листата на самодивско дърво.

Елана заизмъква торбички с билки и започна да ги подрежда на леглото.

— Ти пееш щастливи, щастливи песни за тези времена.

— Да. Аз го харесвах — каза и наистина си го мислеше сега, когато знаеше, че той не беше казал тогава на чичо й къде се криеше. — Но това беше много отдавна. Сега той е алчен мизерник, който угажда само на себе си.

Размахвайки снопче изсушени клонки, негърката каза:

— Можеш да го напоиш с моя чай „клеча в храсталака“.

Алпин се засмя. Елана притежаваше колекция от билки за всичко от разбито сърце до игриво око.

— Може и да го напоя. — Тогава й хрумна една идея, начин да си осигури доверието на Малкъм и собственото си бъдеще.

Насочи се към леглото.

— Донесе ли съставките на соса „Ела при мен“?

Тъмните очи на Елана заблестяха.

— Бас държа. Донесох много. — Не е добър без пресни смокини и манго, които да прикрият горчивия вкус. Донесох само сушени плодове.

— Ще стане ли с ягоди и малини?

Тя сви рамене.

— Може и да стане. Ще направим сок.

Трябваше да се разпали любовното желание на Малкъм.