Арнет Лем
Ангел на нощта (13)

ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА

Алпин се загледа в красивата бродерия на балдахина и не можа да се въздържи от сравнението с простата мрежа, която покриваше леглото й в плантацията „Рай“.

„Ти говориш с горчивина за живота си, така че ме караш да те съжалявам — бе казал Малкъм. — Алпин, съжалявам, че е трябвало да крадеш храна, но вината не е моя.“

В ушите й отекваха откровените му думи. Той бе защитил богатството си и я бе обвинил, че го упреква без основание за разкошния му живот. Прав беше и сега тя осъзна грешката си. Не би могла да избегне участта си на сираче. Той не бе виновен, че се беше родил богат. И все пак не мислеше, че той би се интересувал от ежедневните й борби за оцеляване.

— Да не би да се срамуваш от живота си на острова?

— Не. Научих се да избивам комари и да си представям снега.

Прошепна в ухото й:

— Не се шегувам, Алпин. Кажи ми истината. Какви са хората там?

Те бяха егоистични, алчни мъже, които искаха от робите си да се множат или пък сами се заемаха със задачата да създадат потомство. Не ги интересуваше агонията на майките, когато отмъкваха децата им и ги водеха на пазара за роби. Плантаторите се интересуваха единствено от парите. На Алпин много й се искаше да обясни жестокостта на робовладелската система, но Малкъм само щеше да й се подиграе, както беше направил тогава в казармите, когато му каза, че не трябва да продава „Рай“.

Сега тя му беше жена, макар и по силата на пробен брак. Скоро щеше да го накара да й даде плантацията. Но щеше да пази в тайна мечтата си да освободи робите.

— Мъжете от острова не се различават много от чичо ми. Той беше жесток, безотговорен и не обичаше никого.

— Барон Синклеър нямаше възможност да се грижи за такова голямо семейство. Той смяташе, че е длъжен да приема в дома си всеки беден роднина… Съжалявам, Алпин. Не трябваше да казвам това.

— Не е нужно да се извиняваш, че си казал истината. Аз наистина бях бедна роднина. Но изобщо не се опитвай да защитаваш чичо ми. Него не го беше грижа за мене, но ме научи на нещо много важно. Разбрах, че едно дете трябва да бъде гледано, обичано и уважавано.

Малкъм хвана една нейна къдрица и взе да я увива около пръста си.

— Отказа да те даде в приют за бедни.

Неочакваното му изявление я обърка.

— Какво имаш предвид? Това има ли нещо общо с изграждането на характера на едно малко същество?

— Добре де, въпреки всичките си недостатъци баронът те взе след смъртта на майка ти. Не беше длъжен да го прави. Вече си имаше пълна къща с деца, за които носеше отговорност, без да има достатъчно пари.

Алпин не беше мислила за положението на барона. На пет години тя искаше любов и грижи. Не ги беше получила в Синклеър Манър. Сега, когато лежеше гола в прегръдките на Малкъм, се почувства уязвима. Мълчаливото съгласие беше единственият изход.

— Мисля, че баронът е направил това, което е смятал за правилно.

— Странното е — каза той, — че баща ти е бил от такъв голям и могъщ клан като Маккей и въпреки това си дошла да живееш със семейството на майка си. Защо е станало така?

Тя също често си бе задавала този въпрос. Смяташе за жестокост хората на баща й да не искат едно малко момиченце, дори и то наполовина да е англичанка.

— Не знам. Баща ми е починал в морето, преди да се родя. Едва помня майка си.

— Обичаш ли я?

Като си помисли за майка си, Алпин почувства дълбока загуба, като че ли някога бе държала нещо много здраво и после го беше изпуснала. Ръката на умиращата си майка ли беше държала? Не знаеше. Дори смътно си спомняше лицето й.

— Не си спомням много за нея.

— Никога ли не си си помисляла да се опиташ да намериш рода на баща си?

Познатата студенина нахлу в душата й. Родът Маккей не се беше поинтересувал от нея и тя не би дала пукната пара за нито един от тях. Но Малкъм не трябваше да знае това.

— Забравяш, че напуснах тези земи на шест години. Как бих могла да търся клана Маккей от Барбадос? — Засмя се. — Освен това дори не знам къде живеят. А ти знаеш ли?

— Да. Все още владеят далечния северозападен ъгъл от сушата. Сега, когато заживя с мене в Шотландия, предполагам, че би искала да намериш семейството си.

Не можеше да му каже, че не възнамеряваше да живее в Шотландия, но ако не се съгласеше с него, той можеше да заподозре плановете й.

— Бих искала да се запозная с тях — каза тя. — Но ако те не искат?

— Сигурен съм, че искат.

— Защо тогава барон Синклеър не се е свързал с тях след смъртта на майка ми? Той прочете документите й, преди да ги погребе заедно с нея.

— Това не е в стила на Синклеър. Естествено беше за него да поеме отговорността за тебе, също както направи за останалите ти братовчеди, които нямаха средства за препитание.

Изобщо не я интересуваше, но се чувстваше задължена да обсъди този въпрос, след като беше толкова важен за Малкъм.

— Баронът поне би могъл да напише писмо на Маккей.

— Не, тогава нямаше начин. Знаеш, че е англичанин и няма връзки с планинските кланове. Освен това по това време беше във война с баща ми. Докато на границите бе установен мир, ти вече беше щастливо настанена в Барбадос.

Вярно беше и трябваше да се върне там.

— Какво мислиш, че трябва да направя с тези Маккей? Да ги уведомя, че съм тук ли?

— Мисля, че би трябвало. Техният главатар се е съюзил с приятеля ми граф Съдърланд. Той може да ти помогне да откриеш семейството на баща си.

Понеже самият той беше граф, Малкъм можеше да седи рамо до рамо с най-високопоставените благородници. Тя не желаеше да има нищо общо с тях; един благородник в живота й й беше достатъчен. За да смени темата, тя се пошегува:

— Да не би да се опитваш да се отървеш от мен?

Малкъм се засмя и хвана ръката й, после започна бавно да очертава кръгове с нея по гърдите си. Космите му гъделичкаха дланта й.

— С всички средства — заяви той, — затова аз…

Сърцето й спря да бие.

— Затова ти какво?

Притегли я към себе си, притисна я до гърдите си и обхвана задничето й с ръце.

— Затова не мога да махна ръцете си от тебе.

Без да обръща внимание на последните му думи, тя се замисли върху факта, че се беше изпуснал и се опита да прикрие грешката си с комплимент. Дали това ласкателство беше лъжа или полуистина? Той я желаеше физически, в това беше сигурна, но страстта не беше единствената причина да се намеси в живота й. Писмото от Чарлз го доказваше.

За да отвлече още повече вниманието му и да научи нещо, тя пъхна крака между неговите. Усети как до корема й се надига мъжествеността му.

— Чакай — каза той, като погали бедрата й.

— Защо да чакам?

— Твърде скоро е. Сигурно още те боли.

Тя се интересуваше повече от сведенията, които можеше да получи, отколкото от дискомфорта си.

— Изобщо не ме боли — излъга тя.

Той изсумтя, но от кръста надолу, изглежда, одобряваше идеята й. Тя не можеше да си наложи да нарече любов това, което бяха направили, което щяха да направят, не и докато имаше толкова съмнения относно мотивите му.

— Ще видим. — Отмести я от себе си, стана от леглото и отиде до умивалника.

Гледаше го как мокри една кърпа, после я изстисква, като при това усилие мускулите на ръцете му заиграха. Възхитена беше от мъжествената му красота. Широките рамене и силният врат бяха станали още по-мощни от дългите години тренировки с меч на арената. Погледът й се спря на тънкия кръст и тесните бедра и към онази част от него, която толкова я привличаше.

През тялото й премина тръпка. По време на ловния му поход тя беше влизала в стаята му по няколко пъти дневно да почиства, да я разглежда, да търси доказателство за вероломността му. Не беше открила никакви документи, свързани с плантацията, но беше намерила някои необикновени неща, включително и това, което Елана бе определила като средство против забременяване, а именно, една гъба в бутилка с розова вода, оставено от любовницата му.

Когато той бавно се приближи към нея, Алпин се запита кога щеше да зачене детето му и дали вече не бе станало. Щеше ли да му каже? Не, ако това означаваше да остане в Шотландия. Имаше задължения. Трябваше да освободи робите в плантацията и сама да си изгради бъдещето.

— Май си далеч оттук — каза й, докато коленичеше на леглото. — Да не си се отегчила вече от съпруга си?

Протегна се и отговори:

— Само ако съпругът ми се е отегчил от мене.

Малкъм сведе поглед към члена си.

— Ако наричаш този приятел отегчен, имаш още много да учиш за мъжката анатомия.

— За какво е тази кърпа?

— За това. — Разтвори краката й.

Разбра какво възнамерява да прави и се изтегли към горната част на леглото. Движението я накара да трепне.

— Мога сама да се измия.

— Не се и съмнявам, но трябва също да признаеш, че все още те боли.

— Добре де, но ти не трябва да ме тормозиш с някаква ледена кърпа.

— А ти не трябва да си такъв инат. Аз съм твой съпруг, Алпин, и страшно ми харесва да те гледам навсякъде.

Тя се смъкна надолу и пъхна ръце под главата си.

— Е, щом ролята на камериерка възпламенява въображението ти.

— Ти си много мъдра жена. — Усмивката му беше дяволска. После пъхна кърпата между краката си и легна до нея.

— Какво правиш? Мислех си…

— Шт. Отново спориш, моя красива съпруго. Правя две неща — затоплям кърпата за тебе и охлаждам страстта си, понеже не мога да си представя докъде може да ме доведе.

Тя не се сети за остроумен отговор. Погледна го. В очите му гореше предизвикателство. Не можеше да я шокира; вече беше загубила девствеността си. Като се стараеше да се прави на равнодушна, махна с ръка.

Той продължи да смуче зърната на гърдите й, докато тя си помисли, че ще полудее от желание. Опита вкуса на кожата й от ушите до пъпа й и щеше да продължи по-нататък, ако не бе сложила край на тази поквара.

— О, много добре — каза той недоволно. — Ще си запазя този десерт за друг път.

Извади затоплената кърпа и я накара да промени мнението си за гъделичкането. Успя да остане неподвижна със стиснати зъби, докато той каза:

— Благодаря ти, Алпин, че ми подари невинността си.

Искреността в гласа му стигна право до сърцето й и това беше един от малкото пъти в живота й, когато се бе почувствала оценена. Беше толкова горда, а не трябваше да стигне до тези интимни отношения с Малкъм Кар, човекът, който беше нарушил мира и спокойствието й. Но в момента не можеше да се презира, понеже тялото й копнееше за неговото и той си заслужаваше наградата.

Каза, че ще бъдеш нежен. Удържа на думата си. Притегли я под себе си.

— Нежност преди, пълнота сега.

Подивяла от страст и в очакване на задоволството, което щеше да последва, тя се разтвори за желанието му. Часове по-късно, докато заспиваше, реши, че пълнотата беше за него орден за мъжественост, а за нея — безкрайно блаженство.

Болката в рамото я изтръгна от обятията на съня. Отвори очи и разбра, че се взира в пода и лежи на ръба на леглото. Ръката й беше изтръпнала. Беше сигурна, че ще падне от леглото, и затова се опита да се премести, но се сблъска с неподвижен мъж. Малкъм лежеше по корем, разперил ръце и крака, така че заемаше цялото легло.

Вдигна ръката му, за да я премести. Той се размърда, обви ръка около кръста й и я придърпа към себе си. Тъй като изпитваше неудобство от голотата им и уплашена, че го е събудила, тя се престори на заспала. През полуспуснати клепачи се зае да изучава стаята.

Лампата още светеше, но газта в стъклената основа беше намаляла. Слънцето не беше изгряло. Високите столове й пречеха да види часовника над камината.

Умората заплашваше да я върне обратно в съня, но все още част от съзнанието й оставаше съсредоточена върху тялото на мъжа до нея.

Малкъм. Пробният й съпруг. Нейният любовник.

Обхвана я спокойствие, а влагата между краката й напомняше за часовете, прекарани в любов. Той издаде тих звук и се намести още по-близо до нея. Една голяма, загрубяла от работа ръка нежно обхвана гръдта й. Притисната до него, в безопасност и на сигурно място, Алпин никога не се беше чувствала толкова обичана, толкова защитена.

Без да мисли, погали ръката му и затвори очи.

Когато отново се събуди, пак лежеше в единия край, напълно отвита, с изтръпнала ръка. Ръката на Малкъм бе опряна на гърба й, като че ли се стремеше да я избута.

Раздразнена от физическото му отхвърляне, стана от леглото. Той продължаваше да диша равномерно. Тя преметна през рамо дългата си до кръста коса и се обърна да го погледа. Както и преди лежеше по корем. Едно карирано одеяло покриваше тялото му от кръста надолу, а главата му бе обърната към нея. Потъмнялото от слънцето лице и гъстата черна коса бяха в пълен контраст с белите чаршафи. Заспал, той изглеждаше по-възрастен за годините си. Поразително приличаше на баща си. Имаха еднакви, фино оформени челюсти и правилни носове, типични за всички графове на Килдалтън, изобразени върху портретите в голямата зала. Но чувствената уста на Малкъм беше несравнима и съвсем различна от тези на предците му. Споменът за устните му и многобройните целувки накара стомахът й да се свие от желание.

Застанала гола пред него, тя прие горчивата и в същото време сладка истина, че лесно би могла да се влюби в него. А вероятно вече го беше направила.

Тази перспектива я ужаси. Нямаше търпение да излезе от стаята, затова навлече една домашна рокля и среса косите си. После намери заека, който се криеше зад завесите, грабна го и се упъти към вратата. Малкъм продължаваше да спи.

Влезе в кухнята и намери там Дора, която разпалваше огъня.

— Рано сте станали, милейди. — Прислужницата се изправи на крака и избърса ръце в чистата си престилка. Като видя заека, засия от радост. — Не е ли хубав. Приятелите на Алпин са много хубави.

Получила нов комплимент, Алпин премести заека на рамото си и го потупа по гърба, както би направила с бебе. Острите му мустачки погъделичкаха врата й.

— Наистина е хубав, Дора, но съм сигурна, че е гладен. Би ли донесла малко моркови от мазето?

Прислужницата се втурна към задната врата и донесе цяла купчина.

— Първо това направих. И си мислех да купя други зеленчуци днес от пазара.

— Благодаря ти, Дора. Много мило от твоя страна.

— За нищо, милейди. Негова светлост говори дори с дърводелеца да му направи къщурка. За това си шушукаха снощи в „Гнило и развалено“.

Малкъм беше разговарял с толкова много хора в кръчмата, че на Алпин не й беше възможно да запомни имената на всички. Изглежда, всички освен нея знаеха за подаръка.

— Ами дай нещо от складовете с храна на дърводелеца в добавка на това, което ще получи от лорд Малкъм.

— Да, милейди. Фрейзър обича саздърма от агнешки дреболии, но жена му не му прави.

— Тогава нека бъде саздърма. — Подаде й заека. — Грижи се за новия ми любимец, докато му намерим подходящо място. Ще бъда в зеленчуковата градина. Искам да събера малко семена за следващата година. — Нея нямаше да я има през пролетта, но хората от Килдалтън не трябваше да страдат.

Дора поглади ушите на заека.

— Бяхте ли изненадана, милейди?

Усмихна й се.

— Разбира се.

— Негова светлост каза, че ще се изненадате. Когато измисли това, беше толкова доволен, че се подхлъзна във ваната и разплиска вода по пода.

На Алпин много й хареса дискусията върху щедрата природа на Малкъм.

— Кога е станало това?

— Ами че вчера, докато се къпеше. Вие бяхте горе да му донесете дрехи. Той ми нареди веднага да изпратя Раби до Суийпърс Хийт да донесе този хубав заек. Лорд Малкъм много се безпокоеше за мавъра и щом Саладин се пооправи, Негова светлост се чудеше как да ви се отблагодари.

Значи заекът беше подарен от благодарност, не от любов. Алпин се разочарова. Мислеше си, че е липсвала на Малкъм по време на лова и заекът е представлявал един романтичен жест. Тя се зарадва толкова много снощи, дори си помисли, че изпитва любов. По дяволите, липсата му на сантименталност. По дяволите и нейният романтизъм! Проклет да бъде, че я накара да изпитва подобни чувства.

— Нещо не е наред ли, милейди? Нищо, което би искала да сподели.

— Не, Дора, няма нищо. Просто си мислех за всичката работа, която имаме да вършим днес.

Прислужницата се изправи.

— Чакам разпорежданията ви.

Заболя я за отнетите илюзии и си наложи да се върне към ежедневието.

— Ще донеса мръсните чаршафи от казармите, докато ти затоплиш вода за прането. Елана бе започнала да скубе една гъска вчера. Ти ще я довършиш.

— А какво ще правим с мавъра?

Заета с Малкъм Кар, бе забравила за Саладин.

— Сигурна съм, че Елана ще се грижи за него.

Дора изкриви лице в гримаса и каза:

— Не мисля така, милейди. Не и след снощи. Освен това тя отиде да лови риба.

Да лови риба ли? Приятелката й никога през живота си не бе ходила за риба, и то по много интересна причина.

— Сигурна ли си, че е казала „да лови риба“?

— Да. Попита в коя посока е езерото. Сигурно това е най-доброто решение след снощната битка със Саладин.

Алпин се нуждаеше от неприятности в замъка толкова, колкото и от нов пробен съпруг. Беше сигурна, че Елана щеше да се чувства виновна, задето беше дала билките на Саладин. Очакваше от нея да не се отделя от леглото му.

— Кажи ми какво се случи.

— Ами… — С почервенели от вълнение бузи прислужницата се загледа в заека. — Те хубавичко се скараха, докато вие бяхте в кръчмата. Аз почиствах помещението за миене и ги чух да крещят. Саладин си искаше молитвеното килимче. Африканската госпожица каза, че е твърде болен, за да се просне на пода. Когато той продължи да настоява за килимчето, тя го изхвърли през прозореца и му каза да не мърда от леглото.

Елана винаги бе презирала традиционните религии и обвиняваше мисионерите, че са донесли болести на племето й. Можеше да си представи как африканката се е отнесла с вярата на Саладин, най-вече ако това е било в разрез с методите й на лечение. Риболовът сигурно имаше за цел да изиграе ролята на извинение, тъй като Саладин можеше да яде риба. Той не се хранеше с месо.

— Намери килимчето и му го занеси заедно със закуската.

Дора се поклони.

— Да, милейди, но ми трябват ключовете от оградената със стена градина. Там се приземи килимчето.

Стаята на Саладин беше на втория етаж и гледаше към градината.

— На последната етажерка са, в помещението за миене.

— Тръгвам веднага.

След като събра мръсните чаршафи от казармите, Алпин взе една кошница с градински инструменти и парчета плат, в които да се сушат и съхраняват семената. После излезе от кухнята и се отправи към градината и към тишината. Тъкмо беше събрала и последните семена от босилека, когато чу тропот на ботуши по посипаната с камъни пътека. Инстинктът и ударите на сърцето й подсказаха, че това е Малкъм.

Той се носеше към нея, наперен като петел. Не можеше да се въздържи да не му се възхити. Беше истински символ на мъжката красота, облечен с вълнена фустанела с ярките червени и зелени карета на клана Кар. Утринният вятър развяваше ръкавите на меката памучна риза. Дори малко кривнатата му барета говореше за човек, роден да управлява.

— Трябваше да ме събудиш.

Първото й желание беше да му издере очите. Вместо това избра сарказма.

— Дори война на клановете не би те събудила.

Той клекна до нея и откъсна едно листо от босилека.

— Май не сме в настроение тази сутрин, а? Много странно, защото аз се чувствам така, като че ли мога да завладея света. — Погъделичка бузата й с листото.

— Опита се да ме изриташ от леглото.

Листото падна на земята.

— Какво? — изрева толкова силно, че можеха да го чуят дори войниците по укрепленията.

Тя вдигна листото и го пусна в кошницата. После се огледа наоколо да види дали не са събрали публика. Увери се, че няма свидетели, и се зае да събира семена от риган.

— Нощес едва не ме изблъска от леглото — каза тя. Младият мъж се засмя и се удари по коляното.

— Че защо ще го правя, след като положих толкова усилия да те вкарам в него?

Епизодът в леглото не я вълнуваше много: или щяха да свикнат да спят заедно, или щеше да се настани в отделна стая. Болеше я, и то много, че я беше излъгал, че сам е ходил до Суийпърс Хийт. Сви рамене с безразличие.

— Не бих могла да чета мислите ти. Вероятно не ти харесва да спиш с мене.

Изсвири рог, сигнал за пристигането на посетител, но Малкъм продължи да я гледа.

— Трябва да призная, че спането не ме вълнува.

Топлината в гласа му посмекчи негодуванието й. Чудеше се как да го подразни.

— И хъркаш — излъга тя.

Той се отдръпна, като че го бе ударила.

— Това е абсурдно.

— Не, не е. Проглуши ми ушите.

— Щом съм такъв грубиян в леглото — изръмжа той, — тогава защо никоя друга не ми го е казвала?

Проклетите му любовници! Трябваше ли непрекъснато да й напомня за тях? Проклета да е и нейната ревност. Дори и това да се окажеше последното нещо, което щеше да направи на този свят, тя щеше да го накара да забрави всички тези жени. Усмихна му се нежно и го потупа по бузата.

— Сигурно никоя от тях не те е харесвала достатъчно, за да бъде откровена.

Очите му подозрително се присвиха.

— Май се каниш да признаеш, че ме харесваш?

Постави ръка на сърцето си и примига.

— Аз съм напълно честна, милорд.

— Разбирам. — Улови ръката й и взе бавно да описва върху нея кръгове с палеца си. — Тогава може би трябва да се върнем в леглото и да проверим чувствата ти. Сигурен съм, че ако ми се даде време, ще мога да се променя изцяло.

Той можеше да прелъсти дори монахиня. Би могъл да се промъкне в някой метох и да накара Христовите невести да отправят молитвите си към него.

Сърдита на себе си, че го желае, изрече:

— А ако заспиш и пак се опиташ да ме бутнеш от леглото?

Ръката му се плъзна по рамото и обхвана шията й. Започна да я притегля към себе си.

— Просто трябва да се уверим, че няма да го направя.

Тъй като губеше битката с желанието, откъсна поглед от устата му и се втренчи в перото, което красеше баретата му.

— Как?

Когато устните им се доближиха, ръката му престана да я притегля.

— Използвай въображението си.

Тя видя над рамото му, че Александър се е упътил към тях. До него вървеше един непознат, облечен с фустанела в убити зелени, черни и жълти цветове. Това каре също не й беше познато. Известно й беше, че Малкъм не ги виждаше, затова стана направо нахална. Каза лукаво:

— Мога да вържа краката и ръцете ти за леглото.

Той вдигна вежди и се ухили похотливо.

— Страхотно предложение. Цяла авантюра. Ще бъда безпомощен да избегна всякакви набези, които можеш да осъществиш върху тялото ми.

Сладка тръпка премина през нея.

— Ти си перверзен, Малкъм Кар.

— Аз ли? — каза й невинно. — Идеята беше твоя и при това е страхотна. Трябва да призная, че нямам търпение да изпробвам това.

Мъжете се приближаваха, но Малкъм с нищо не показваше, че ги е забелязал. Алпин не можа да се въздържи:

— Значи те вълнува идеята да ми бъдеш роб в любовта?

— Вдигни фустанелата ми и ще видиш колко много ме вълнува тази идея.

Предизвикателството в гласа му й даде импулс. Знаейки, че тялото му я скрива от приближаващите мъже, тя пъхна пръст в ботуша му и леко драсна крака му.

— Бих свалила фустанелата ти, но…

Той пое дълбоко въздух и ръката му стисна шията й.

— Но?

Александър се изкашля. Малкъм се скова и погледна през рамо.

— Но за нещастие — продължи с меден глас Алпин, — няма време. Имаш гост.

Без да обръща внимание на натрапниците, той се приближи още до нея и прошепна:

— Дяволски лукава си, Алпин Маккей.

С разтуптяно сърце тя вдигна поглед към публиката. Александър пристъпваше от крак на крак. Непознатият, набит мъж с червеникава коса и проницателен поглед, се взираше в нея.

— Знаеш ли какво се случва на лукавите момичета? — попита Малкъм.

Преодоля страха си и като си помисли, че сигурно е стигнала твърде далеч, облиза устни.

— Не. Не знам. Кажи ми.

— Ще ти покажа. — Изгледа я накриво. — Довечера.

Изправи се и вместо поздрав, каза на посетителя:

— Трябваше да дойдете, когато изпратим следващия кораб със сол. Елате с мен!

Като оставиха Алпин в градината, Малкъм и гостът му се отправиха към замъка. Тя погледна Александър, който намръщено наблюдаваше отдалечаващите се.

— Кой е този човек?

Воинът се изплю на земята.

— Създаващият неприятности Гордън и не заслужава да се занимавате с него.

— Защо създава неприятности, Александър?

Той сви устни, като че беше казал твърде много.

— Това не е от значение, милейди.

— Щом като не е от значение, защо не ми кажеш какво прави той тук? И защо Малкъм се държи толкова грубо с него?

Александър свали баретата си и потърка голото си теме.

— Той купува солта на Килдалтън. Чух, че Фрейзър прави къщурка за заека ви. Сега ще видя докъде е стигнал. — Докосна челото си. — Приятен ден, милейди. — Оттегли се с маршова стъпка.

Разбра, че сама трябва да разбере отговора на въпросите си. По стените на замъка нямаше допълнително войници, което означаваше, че непознатият не представляваше заплаха за сигурността на Килдалтън. Тогава какво толкова, свързано с посещението му, безпокоеше Малкъм? Със сигурност не беше солта.

Любопитна да научи истината, тя си тръгна от градината и влезе в голямата зала, в която нямаше никого. Спря се да се полюбува на портретите на предишните графове на Килдалтън. Изобразен беше и бащата на Малкъм, русокосият лорд Дънкан. Дори от портрета лешниковите му очи я гледаха мило.

После тръгна към кабинета на Малкъм. Вратата беше затворена. Чу приглушени звуци от караница, но те говореха на шотландски. Ако отидеше да подслушва в тунелите, звънчето щеше да оповести влизането й. Ако останеше тук, някой от слугите можеше да я види.

Така че се качи по стълбите и огледа бойните щитове на клановете, които се бяха съюзили с рода Кар. Щитът на семейството на Гордън явно липсваше.