Арнет Лем
Ангел на нощта (5)

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Устата на Малкъм се пълнеше със слюнка, като гледаше истинския пир пред себе си, точно ястията, които беше поискал.

— Лейди Алпин ли приготви това?

— Да, милорд. Тя и африканката. — Дора поклати глава и прокара пръсти по ръба на писалището. — Кой би си помислил, че една истинска дама ще запретне ръкави и ще се поти около огъня.

Истинска дама. Промените, настъпили у Алпин, продължаваха да го озадачават, но не чак толкова, че да забрави миналото или да промени плановете си за бъдещето й. Имаше достатъчно време да обмисли тези неща, а го бяха налегнали и други грижи, свързани с якобитите от планините, които си бяха наумили да сложат Джеймс Стюарт на трона. Дано Саладин се върнеше с известия, които да разкрият позицията на северните кланове и бъдещите им действия.

— Къде е лейди Алпин?

Дора поглади новата си сатенена престилка.

— Брои провизиите в килера и чака да се стопли водата й за баня. — Момичето добави шепнешком: — Тя се къпе всяка вечер и каза това пред цялата прислуга. Само на жените, нали разбирате, не на обущарчето, нито на другите момчета.

Той откъсна парче от печеното прасенце. Пара, ухаеща на стафиди и смокини, изпълни ноздрите му. Въображението му пък се изпълни с образа на Алпин, гола във ваната. И двете неща повдигнаха настроението му.

— Тя скоро ще почне да те топи във ваната всяка вечер.

Както предполагаше, Дора направи физиономия като някоя матрона, пред която са споменали неприлична дума.

— По-скоро бих се оставила да ме вържат за плуга на баща ми и да ме влачат до Единбург само по долни дрехи.

— Това беше само шега, девойче.

— О. — Изчервявайки се, тя продължи да търка въображаемо петно върху писалището. — Милорд… Вярно ли е, че някога лейди Алпин е живяла тук, когато сте били малки?

Вкусното месо просто се топеше в устата му.

— Да. Тя избяга от дома на чичо си.

— Обущарчето рече, че мистър Линдзи казал, че старият Ангъс Макдод се заклел, че тя намазала с мас седлото ви и сложила магарешки бодли в леглото ви.

Беше забравил много от по-безобидните пакости на Алпин. От години бе живял единствено с мисълта за непростимия й грях. Преглътна с усилие и почувства върху гърба си твърдата кора на дървото, усети стегнатите въжета, които минаваха през гърдите му и го държаха здраво за дънера. Алпин стоеше пред него в този ден със святкащи очи и буркан жужащи стършели в ръка.

„Вземи си назад думите, които каза за роклята ми“ — настояваше тя, разклащайки буркана.

„Никога — извика и изрита прахоляк върху единствената рокля, обличана някога от нея. — Изглеждаш по-зле от някоя повлекана. Приличаш на галеното кученце на чичо си, цялото издокарано в сатен и панделки.“

Очите й се напълниха със сълзи:

„Мразя те, Малкъм Кар!“

„Името ми е Цезар“ — заяви той.

Тогава тя повдигна края на тогата му, махна капака на буркана и изхвърли съдържанието му под саморъчно направения му костюм.

Гъделичкането от крачката на насекомите по интимните му части се превърна в боцкане, хапане и нетърпима болка. Когато подуването започна, си мислеше, че никога няма да спре и докато се стъмни, топките му станаха големи колкото юмруците на ковача.

Акушерката каза тогава, че никога няма да има деца. Мащехата му не бе съгласна с това твърдение. Но тя напразно вярваше в някакво чудо, тъй като нито една от жените, с които Малкъм имаше връзки, не забременя. Само родителите му, Саладин и Александър знаеха ужасната истина. Ако станеше публично достояние… Той прекъсна мисълта си, понеже не можеше да понесе разочарованието, което хората му биха изпитали.

— Беше ли тя най-подлото дете в Кристендъм? — попита Дора.

— О, да. Тя беше страшна пакостница.

— Като я гледа човек сега, никога не би го предположил, милорд. Тя е толкова способна и не търпи дързости от никой от слугите. — Взе да се киска. — Преди малко изгони надутата Емили. Хванала я в казармените помещения да си играе на „целуни ми луничките“ с Раби Армстронг.

С още една прислужница по-малко казармите нямаше да бъдат почиствани както трябва. Войниците щяха да се оплакват. Малкъм трябваше да даде урок на Алпин. Тя щеше да се ядоса и да отиде в дома на чичо си, откъдето беше избягала преди години. Точно както желаеше. И все пак перспективата да има Алпин под покрива си, под разпорежданията си — по дяволите, и под себе си в леглото — беше определено привлекателна.

 

 

На другия ден следобед откри Алпин в казармите, където сваляше от леглата мръсните чаршафи. Около нея се въртяха половин дузина войници, наперени като петли, вперили гладни или пък сериозни погледи в нея.

Нима флиртуваше с хората му? Той се ядоса. Значи хитрото дете бе станало кокетка. Но като се приближи до прозореца, откъдето можеше да чува и вижда, разбра, че тя разказва на мъжете за случая, когато той падна от кокилите си право в кладенеца.

Облечена в стара синя рокля, без обръчи и широки поли, повече приличаше на работлива пасторска дъщеря, отколкото на важната икономка, която Дора бе описала. Това, което най-силно го озадачи, беше лекотата, с която привличаше вниманието и истинското забавление, което доставяше с разказа си.

Докато оправяше натъпкания със слама кожен дюшек, тя каза:

— След като спаси Малкъм, лорд Дънкан го попита дали е тръгнал да лови риба, или се упражнява в изпълнение на ролята си за първомайския парад. Той изпъчи гърди и каза, че умирал от жажда.

— Нашият предводител знае как да си служи с думите — пошегува се Раби Армстронг. — Предполагам, че лейди Мириам е имала какво да каже, когато нашият лорд едвам не се е удавил.

Мъжете се засмяха. Двама се запътиха да й помогнат. Тя им махна с ръка да не го правят.

— Тя наистина каза много неща, доколкото си спомням. — Алпин се загледа през прозореца. — После научи и двама ни да плуваме.

Малкъм си припомни всичко. След като уроците приключиха и възрастните си заминаха, Алпин настоя да плуват голи. Тя беше нисичка и слабичка, плоска като дъска и със зърна на гърдите, приличащи на розови копчета. За пръв път членът му се втвърди и тя беше причината. Тогава Алпин се разсмя и му каза, че би могъл да хване някоя риба с тлъстия си червей.

Дали е плувала гола на тропическия остров? Не, била е твърде заета да наблюдава как бедният Чарлз се е напивал до смърт. Дали нещастното й детство я беше направило безчувствена към страданията на другите? Вероятно, тъй като не бе показала дори искрица тъга заради загубата на бившия си настойник. Тази мисъл разочарова Малкъм. Правеше се на милостива, а всъщност беше безсърдечна. Чарлз я беше приел тогава, когато никой от Границата не би взел такова твърдоглаво и хитро дете. Беше се грижил за нея и дори направи така, че Малкъм да заеме мястото му. Е, добре, щеше да се грижи за нея — по свой, собствен начин.

— Дълго време след това той не се приближаваше до кладенеца — тъкмо казваше Алпин.

Малкъм влезе в стаята.

— Доколкото си спомням случая, ти ме бутна в кладенеца и захвърли кокилите ми в помийната яма.

Тя изненадано вдигна поглед и се усмихна.

— О, я стига, милорд. Признай, че нямах избор, не и когато заплашваше да ме набиеш с тях.

— И ти се подсигури това да не стане.

— Момичетата сами трябва да се облагодетелстват и ако не те познавах добре, бих си помислила, че смяташ да ме обвиниш за всяко зло, което те е сполетяло в детството.

Не за всяко, помисли си той. Само за едно единствено, което бе оставило дълбоки белези, което го бе лишило от възможността да създаде семейство.

— Нека просто да кажем, че бях по-здраво момче, когато ти си стоеше в Синклеър Манър.

— Не се опитвай да отричаш дружбата ни — скастри го тя. — Нали затова винаги искаше да си играем на младоженци.

Един от войниците отбеляза:

— Лордът никога не играе тази игра. Няма да бъде окован в брачните вериги. Не и докато излива страстите си върху мекушави жени.

Алпин преметна през рамо дългата си плитка.

— Кой казва, че съм мекушава?

Те се засмяха. Малкъм се почувства унижен, защото бе опитвал по глупав, детски начин да се сприятели с нея по пътя на обичта. Той посочи с глава към вратата.

— Сигурен съм, че Александър има някаква работа за вас, ергени.

Раби Армстронг скочи на крака.

— Но, милорд…

Със заплашителна нотка в гласа си, Малкъм каза:

— Нещо като да наблюдавате кога ще се появи Саладин и да надуете рога, когато това стане.

— Да, сър. — Те сконфузено се сбогуваха и излязоха от стаята.

Младата жена отиде до съседното легло.

— Не трябваше да ги отпращаш. Изморени са от нощната стража и се нуждаят от почивка.

Властният й тон го свари неподготвен.

— Ти ги притесняваше повече.

— Ревнуваш ли, милорд?

— Не. Яд ме е. Не трябваше да уволняваш Емили — изтърси гой.

— Дора ти е казала какво се случи?

Малкъм повдигна рамене.

— Така или иначе, пак щях да разбера. А сега, ако обичаш, ми дай някакво обяснение. Емили работи тук от две години.

Отговори му весело:

— Държа се лошо с Раби.

— Ха! Алпин Маккей обвинява някого за лошо държание. — Тази ирония го накара да се разсмее. „Целуни ми луничките“ е безобидна игра.

Тя се обърна, като притискаше до гърдите си смъкнатия от леглото чаршаф.

— Не и ако имаш лунички на местата, където са тези на Емили.

— И къде са те?

Изгледа го продължително.

— Използвай мъжкото си въображение.

Той го направи, но фантазиите му се въртяха около жената пред него и прекрасно оформеното тяло, скри то под работната дреха.

— Под или над кръста?

— Зависи.

Изпухтя, опитвайки се да си припомни последния път, когато е бил надхитрян от жена. Като видя доволната й усмивка, реши, че тя се гордее с умението си да поставя мъжете на място. Странно, тъй като на двадесет и седем би трябвало отчаяно да си търси съпруг.

Младата жена въздъхна и избърса потта от челото си.

— Не съм уволнила Емили завинаги. Само я отпратих за следобеда. Грижи се за децата на мисис Кимбърли, за да може жената да дойде днес и да ни пече хлябове и сладкиши. Отсега нататък Емили ще си гледа работата в замъка както трябва. — Тъй като не последва коментар от негова страна, добави: — С твоето одобрение, разбира се.

Беше толкова пряма и изобщо не се боеше. В някои отношение изобщо не се беше променила.

— Разбира се. И с Чарлз ли говореше толкова прямо?

Тя хвърли чаршафите в средата на стаята. Отговори му нацупено:

— Рядко намирах време да разговарям с него въобще.

Жарта, съдържаща се в думите й, не изненада Малкъм, но намекът й го озадачи. Та Чарлз трябва да е бил безкрайно снизходителен към нея!

— Предполагам, искаш да ми кажеш, че там си работила повече, отколкото тук?

Тя се завъртя.

— Работех толкова, колкото и всички останали. Нямах… — стисна устни.

— Нямаше какво?

— Нищо.

— Не мога да повярвам, че Алпин Маккей се страхува да каже това, което мисли.

Взе да си играе с гривната си.

— Не ме е страх.

— Тогава доизкажи се.

— Не е важно.

— Приятели сме, помниш, нали?

Тя въздъхна.

— Работих много, понеже нямах избор.

Ако повярваше на разказа за неволите й, това сигурно щеше да осигури разбирателство между тях и вероятно нещо повече. Като я гледаше сега, преизпълнена с достойнство, той изпита, макар и неохотно, уважение и внезапно силно желание да узнае точно какво можеше да се окаже това „нещо повече“.

Веднага прогони мисълта да бъде в интимни отношения с Алпин Маккей.

— Надявам се да проявиш същата лоялност и към мене. Можеш да започнеш, като се заемеш да ме обучаваш по въпросите, свързани с една захарна плантация.

Тя се усмихна малко по-ведро.

— Бъди сигурен, че ще съм лоялна, милорд. Ще се грижа за собствеността ти като за своя.

Повярва й толкова, колкото вярваше, че самият той е уелсец, с име, дълго като зимата. Изправяйки се, вдигна попадналия настрани чаршаф и го сложи при другите. Бельото за пране миришеше на потни мъже, прекарали дълго време на старата арена. Тя щеше да изцапа роклята си, ако пренесеше мръсните ленени чаршафи. Притеснен, че изобщо го е грижа за нея, и все още сърдит, че бе нахлула в дома му и бе очаровала прислугата и воините му, Малкъм я подозираше, че крои нещо.

— Някой наистина е работил здраво в „Рай“. Това личи от доходите на плантацията.

Тя измърмори нещо, което звучеше като:

— Ти би трябвало да знаеш. — После смъкна последния мръсен чаршаф и тръгна към купчината. — Като говорим за работа… Ако ме извиниш, бих искала да свърша тук, за да мога да пояздя след това. Имаш ли някакви предпочитания към ястията за вечеря?

Той постави ботуша си върху чаршафите.

— Кажи ми защо споменаването на плантацията „Рай“ те разярява толкова, че си готова да буйстваш. Мразеше ли това място?

Буреносното виолетово в очите й му напомняше за небето точно преди залез.

— Не съм разярена и не мразех това място. — Коленичи и пъхна ръце под купчината. Когато той не помръдна ботуша си, тя се загледа в подгъва на фустанелата му. — Просто съм заета и нямам търпение да яхна онзи сив кон с тъмните петна. Ще пуснеш корени върху тези чаршафи.

Беше дошъл тук да упражни правото си на господар в своите владения. Алпин можеше и да притежава остър ум, но трябваше да прави каквото й кажеше. Понеже имаше възможност да я притисне до стената, можа да забележи неспокойствието й. Обаче мислите му промениха посоката си. Той усети своята голота под фустанелата. По кожата му преминаха чувствени тръпки.

— Все още не си ми казала истинската причина, поради която не желаеш Емили да почиства казармените помещения.

— За нейно добро е. Може да си навлече някоя… беля на главата. Освен това дава лош пример на другите домашни прислужници. Ако тя се държи неприлично и аз си затворя очите, другите могат да направят същото.

Неприличното поведение се превърна в ярка картина в ума на Малкъм, като обектът на желанието му бе Алпин.

— Няма нищо лошо във флиртуването — каза той, неспособен да се справи с копнежа си по това загадъчно „нещо повече“.

— О, има и още как! Бащите изпращат дъщерите си тук, за да работят и ти като господар си длъжен да се грижиш те да са добре както физически, така и в морално отношение. Имаш същите задължения, както и лордът, който възпитава сина на краля.

Права беше, но проклет да е, ако й го признае. Още нещо разбра, а именно, че не беше готов да приключи разговора.

— Ти беше тук с мъжете.

Тя се засмя.

— Аз едва ли представлявам някакво изкушение.

Да не би да си търсеше комплименти? Какво, дявол го взел, щеше да стане, ако й пробуташе един.

— Това говори, че си стояла прекалено дълго на този тропически остров, Алпин. Всеки един от тези мъже би заменил най-добрия си кон за възможността да си поиграе с тебе на „целуни ми луничките“.

Отвърна му с усмивка:

— Уверявам те, милорд, това никога няма да стане.

— Нима си загубила всичките си лунички?

— Малкъм Кар! — Тя го плесна по прасеца. — Как си позволяваш да бъдеш толкова вулгарен.

Без да обръща внимание на възмущението й, продължи:

— Спомням си, че имаше цяла купчинка тук. — Докосна бедрото си. — И тук. — Ръката му се премести нагоре по бедрото към слабините му. — Да не забравяме и онези по гърба ти.

— Май си забравил, че и ти имаше.

— Къде?

— Престани веднага! Достатъчно! Говорехме за Раби и Емили.

— Момчето го остави на мене. Ще му поговоря.

— Сигурна съм, че ще го направиш. Ще е от полза.

— Подиграваш ли ми се?

— Не. Просто не мисля, че ще успееш да контролираш любовния живот на Раби. Гарван гарвану око не вади.

Клюкарите в Уайтли Бей бяха напълнили главата й с разкази за многобройните му флиртове. Той ухажваше благородните девици, та никой да не се усъмни в причината, поради която отлагаше женитбата си. Не би могъл да запази чиста съвестта си и да се ожени за някое момиче, обричайки го на бездетност.

— Какво има? — попита тя. — Малкъм, най-големият женкар си глътна езика, а?

— Направих ли опит да те прелъстя?

— Не, разбира се — тихо каза тя. — Няма да направиш подобно нещо.

— Бих могъл да го направя.

— Е, тогава не го прави. Не бихме си подхождали, не и като любовници.

— Откъде знаеш?

— Просто знам и толкова. Можем ли да се върнем на проблема Емили и Раби?

Имаше намерение да покаже на Алпин Маккей, колко греши, като го предизвиква.

— Ще се обзаложиш ли с мене, дали мога, или не мога да контролирам любовните авантюри на Раби?

Обърна глава и го огледа внимателно. Но когато езикът й се показа и обходи устните й, оставяйки влажна диря, той загуби способността си да се контролира. „Чакай! — закрещя съвестта му. Та фантазиите ти са насочени към Алпин Маккей.“

Шокиран от собствената си реакция, той скръсти ръце на гърдите си и повдигна вежди.

— Е?

— Защо не, милорд? — Сви рамене, привличайки вниманието му върху съвършената им изваяност и изящната трапчинка в основата на гърлото й. — Залагам бъчвичка ром срещу сивата ти кобила.

— Какво? Цял кон за буре алкохол? Това не е честно.

Започна да му говори като учител на ученик:

— Аз имам шест бъчвички ром. Ти имаш десет пъти по толкова коне. Всичко е изчислено точно, моят залог е също толкова ценен за мене, колкото твоят за тебе.

Всъщност той не искаше рома… освен ако не можеше да използва случая да разбере внезапния си интерес към жена, която не би трябвало да желае.

— Много добре, но само ако го изпием заедно.

Тя потръпна.

— Цяла бъчвичка? И двамата ще бъдем мъртвопияни.

— Тогава ще пийнем по чашка като приятели. „Най-добри приятели“, както ни описваше, доколкото си спомням. Освен ако не си си променила мнението.

Тя отново много се заинтересува от гривната си.

— Бъди спокоен, Малкъм, не можах да променя чувствата си към тебе, въпреки че опитвах.

Веселият й тон не успя да прикрие намека, нито пък блясъка в очите й. Той погледна към нея и й се усмихна.

— Добре, Смятам да продам „Рай“ и бих искал да науча повече за него, преди да го направя.

Очите й се разшириха и лицето й побледня.

— Не можеш да продадеш „Рай“. Това ще е голяма глупост. — Сграбчи го за глезена. — Моля те, не го продавай.

— Защо не?

Погледът й отчаяно прескачаше от леглата към тавана, оттам към стената с окачените на нея фустанели.

— Разбира се, че можеш да продадеш плантацията, след като я притежаваш — изрече като обезумяла. — Но какво ще стане с хората там? Прислужниците. Робите?

Произнесе последната дума с такава страст, че Малкъм пак си припомни неприятностите с робите преди пет години. Нима Чарлз се беше съгласил да му даде плантацията тъкмо защото Алпин бе застанала на страната на робите? Първият му инстинкт беше да отхвърли идеята, че Алпин, която някога познаваше, беше способна да се бори за хуманитарна кауза. Но като дете бе обичала животните, а оттогава Малкъм не я беше виждал. Не му беше писала, нито пък Чарлз му бе предоставял в писмата си информация, засягаща само нея.

— Не съм решил какво да правя с „Рай“. Защо не ми помогнеш? Можеш да ми разкажеш всичко за това място, да ми кажеш мнението си.

В очите й се четеше съмнение.

— Ще продължаваш да печелиш много, ако задържиш плантацията.

— Понеже робският труд е евтин?

Изпаднала в ярост, тя просъска:

— Това е мерзост.

Беше виждал очите й да искрят по същия начин преди години, когато я заплашваше, че ще изкопае мъртвия й язовец и ще си направи кесия от кожата му. Беше се нахвърлила върху него, бе го нарекла „мръсна гадина“ и бе заплашила да го запали в леглото му, като заспи. Сега не можеше да устои и да не я подразни.

— Робството си има и добра страна. — Когато я чу да въздиша, побърза да добави: — Ако имаше робство тук, в Шотландия, щях да купя графа на Мар и да го карам да ми подковава конете.

Тя отвърна сериозно:

— Подиграваш ми се.

— О, не. Опитвам се да се уча от тебе.

Стори му се, че Алпин въздъхна с облекчение.

— Сигурна съм, че ще постъпиш правилно, Малкъм. Мисля, че засега не е необходимо да взимаш никакви решения за „Рай“. Мистър Фенуик е способен надзирател.

Тя криеше нещо; той го усещаше. Трябваше да намери начин да узнае всичките й тайни.

— Говориш също като лейди Мириам.

Очите й весело заблестяха, привличайки вниманието му към извитите й вежди и кестенявите къдрички, който обрамчваха лицето й.

— И ти си дипломат, Малкъм Кар.

— Така ти се струва, понеже не ме познаваш.

— О, познавам те. — Изправи се и се насочи към вратата, като примамливо люлееше бедра.

Протегна ръка и сграбчи нейната. Като пристъпи към нея, кракът му се омота в чаршафите. Той загуби равновесие, падна и я повлече след себе си. Успя да се приземи по гръб. Падна върху гърдите му и лактите й се забиха в ребрата му. Изохка и я хвана за раменете.

— Какво правиш? — попита тя с широко отворени очи.

— Аз ли? Нима не виждаш, че ти си отгоре, но при нас нещата винаги са стояли така, нали?

— Не прави това. — Опита се да се отдръпне. Притисна я по-силно.

— Признай си, Алпин. Винаги си искала да бъдеш отгоре.

— Тогава бяхме деца, играехме и се посдърпвахме. Ти ме мразеше, а аз… — Погледът й се плъзна по устните му и тя преглътна. — А аз бях…

— Каква беше?

— Бях наивна и не знаех докъде може да доведе играта.

Напрежението в крайниците му изведнъж отслабна; атмосферата около тях се изпълни с очакване. Толкова естествено, колкото би се пресегнал към топлината на огъня в студена зимна нощ, той я придърпа още по-близо, докато сладкото й дихание не погали лицето му.

— Сега знаеш докъде може да доведе играта.

— Не можеш да ме целунеш.

— Винаги съм го правил.

— Не. Да. Имам предвид, че тогава бяхме деца. Сега ти не ме искаш.

Той се размърда под нея. Движението беше явно доказателство за това, че вече е мъж и много я желае.

— Бяхме приятели, нали?

— Да. — Тя си пое въздух. Уплахата придаде на очите й тъмен, теменужен цвят. — Ти беше единственият ми приятел.

Това не беше вярно. Алпин Маккей изпитваше силни чувства към него, но обичта не беше едно от тях. Защо тогава се кълнеше тъкмо в обратното? Трябваше да разбере защо жената, която го бе лишила от способността да създаде свой наследник, така упорито се стараеше да го примами сега.

— Бях и все още съм най-добрият ти приятел.

Тя отвори уста, понечи да каже нещо, но се отказа. Прехапа долната си устна и впери поглед в значката със символите на рода Кар, която прикрепяше фустанелата към ризата му.

За да я предизвика, той плъзна ръка по рамото й и обхвана шията й.

— Хайде да подновим дружбата си.

С лек натиск приближи устата й до своите и изви глава настрани. Тя затвори очи и стисна устни по-здраво, отколкото някой скъперник затваря раклата си със съкровища. Приятели, а? Той щеше да се погрижи за това.

Целуна я нежно, но тъй като тя не отвърна, реши да използва най-евтиния трик, който знаеше, за да я примами.

— Когато беше малка, се целуваше по-добре.

Тя се засмя. Гърдите й опираха в неговите, бедрата й се търкаха в слабините му.

— Ти също. Само че сега лицето ти не е мръсно и в сърцето ти няма невинност.

Тя успя някак си да му отнеме предизвикателството и да го обърне срещу него.

— Нито един от нас не е невинен, Алпин. Това сме го надраснали. — Събирайки цялата си твърдост, той се опита да не мисли за страстта, която се надигаше в слабините му. — Примирие ли?

Сериозна като прегрешение в неделя, тя каза:

— Мисля, че имаш предвид нова среща, Малкъм.

— Ти ме харесваш. Дълбоко в душата си винаги си го правила. Защо иначе ще искаш да живееш тук?

Ако приемеше тази лъжа, щеше да се погрижи да я накара да си плати за това.

— Ти си от голямо значение за мене, Малкъм.

Разбра двусмислицата и реши да поддържа тона.

— Докажи го тогава, Алпин. Дай ми една целувка за примирието.

Сега, когато той й прехвърли топката, Алпин се вкамени. Беше го примамила тук, за да флиртува с него, да посее семето на страстта. Дозата от сока „Ела при мене“ не беше готова, но тя не можеше да се оттегли сега. Нямаше къде другаде да отиде. Целта на живота й не се беше променила, само дето сега лежеше гръд до гръд с мъж, когото не можеше да си позволи да отблъсне. Покорила се временно, протегна ръка и с толкова нежност, колкото успя да покаже, отмести кичур коса от челото му.

— Щом това ще успокои духа ти.

Това обаче не успокои нейния дух, понеже когато Малкъм Кар започна да я целува, изгарящ от нетърпение, тя получи първия си урок по истинското изкуство на съблазънта. Той притежаваше финес, умело движеше ръцете си и с нежни, окуражаващи думи я вдъхнови до такава степен, че да играе ролята на нетърпелива ученичка. Твърде горда, за да отстъпи, и твърде заета, за да измисли някаква алтернатива, тя следваше напътствията му и го целуваше в отговор.

Нищо не напомняше за изминалите детски дни. Прегръдката му съвсем очевидно говореше за нуждата и страстта на един истински мъж. Дишането й стана едва доловимо, главата й олекна, но тялото й беше като залепнало за неговото. Тъй като той беше толкова едър, колкото тя — дребничка, тялото му представляваше удобна постеля. Като й хрумна тази мисъл, взе да усеща настъпващите промени; краката се наместваха по-добре, за да се срещнат с нейните, издуването и твърдостта му там, където тя омекваше, ръцете му, които я опипваха собственически и с вещина. Когато езикът му обходи устните й и ги раздели, тя се отдръпна и се втренчи в него.

Очите му се отвориха с потъмнели ириси. Той й се усмихна и прошепна:

— Май не правиш опит да сключиш мир. — После отново я придърпа към себе си. — Освен това излъга, че си имала любовни приключения.

След тази подигравка пъхна пръсти в косата му, езикът й потърси неговия, извиваше се и проучваше, докато осъзна, че по гърба й пълзи желанието, изпълва вените й и отнема силата от крайниците й. Силни чувства я теглеха като водовъртеж към него, обещавайки й някаква тайнствена награда.

Щом ръцете му погалиха задничето й и бедрата му се раздвижиха под нея, тя шокирано установи каква награда й предлагаше. Фактът, че го е възбудила, я зашлеви като плесница и прогони желанието й. Но ако той подозираше истинските й чувства, само щеше наново да я предизвика. Трябваше да го остави да си мисли, че е успял да докаже, че дружбата им не само продължава, но се е превърнала в страст. Също така трябваше да се махне от него. Сега.

— Мисля — каза, като се отдръпна, за да си поеме дъх, — че мирните ти намерения запалиха война.

— Тогава се предавам. — Разпери ръце настрани. — И предлагам мирен договор, задоволяващ и двете страни. Вече положихме основите.

Объркана от приглушения му шепот и озадачена от факта, че е готова да му се подчини, Алпин попита:

— Нима искаш да легнеш с мен?

Той се засмя. Звукът тътнеше до гръдта й.

— Обикновено така завършва този спорт.

— Спорт, а? — Добрите й намерения излетяха като чайки преди ураган.

— О, да. И се надявам да му се насладим. Да кажем в полунощ, в моята спалня?

— Тази нощ? — Яростта накара кръвта й да закипи. — Та любовницата ти току-що замина.

— Искам тебе и нищо друго не ме интересува. — Потупа носа й с показалец. — Довечера. Бих те взел тук, сега, но Саладин ще ни прекъсне.

— Саладин?

Той кимна.

— Разбирам, че не си чула звуците на тромпета, оповестяващи пристигането му. Аз самият едва не ги пропуснах.

Не беше чула нищо. Но изражението на лицето му я плашеше; беше стигнала твърде далече в опитите си да го прелъсти. Та тя искаше само мъничко да привлече вниманието му. Сега се бе оплела в собствените си мрежи.

— Не ти ли се струва, че всичко това се случва прекалено бързо?

За нейно смайване той отново се засмя и подложи ръце под главата си.

— И не си прави труда да се къпеш в кухнята. Ще наредя да донесат ваната в стаята ми. — Повдигна вежди. — Нея също ще си поделим.

Приличаше й на тлъст котарак след успешна нощ през размножителния период. Точно това се надяваше да постигне, но не и още при първата им среща. Все още не беше готова да му се отдаде. Той трябваше първо да й предложи женитба.

Тя се изтърколи и се изправи. Възвърнала отново гордостта си, каза:

— Не можем да направим това, Малкъм. Ще бъде неправилно.

— Да се желаем един друг е правилно — отвърна й шепнешком с кадифен глас. — И ти не можеш да отречеш желанието, което изпитваш към мене.

— Не. — Неспособна да го погледне в очите, тя се обърна към прозореца. За нейна изненада животът в двора на замъка си течеше по обичайния ред. Една каруца със слама се придвижваше към портата; гъсарката гонеше гъшето си ято от пътя й; ковачът изпълняваше неизменната си мелодия; буйни дечурлига се гонеха. Това й напомни за две други деца и за отдавна изминало време. Но сега ги разделяха омразата и алчността.

— Хареса ми, когато ме целуваше, но си промених мнението.

Ръцете му докоснаха раменете й.

— Промени го пак, Алпин. Върни се на предишното си становище.

— Трябва да обещаеш никога вече да не ме целуваш.

Отдръпна се от него. Той я последва, цяла стена топлина зад гърба й. Усети дъха му.

— Обещавам да направя много повече от целувките.

Звуците на рог я накараха да подскочи.

— Ще обсъдим нещата довечера в моята стая.

— Няма да стане. Приключваме тук и сега.

Малкъм я пусна. Тя се обърна и видя в очите му хладно неодобрение.

— В такъв случай си опаковай багажа. Ще наредя на Александър да те отведе при чичо ти.