Арнет Лем
Ангел на нощта (2)

ПЪРВА ГЛАВА

Замъкът Килдалтън Лятото на 1735

— А ако откажа?

Войникът присви очи, за да вижда по-добре в полумрака на помещението с клетките за соколи, и отвърна:

— Тя е подготвена за отказ, милорд, сигурно е замислила нещо.

Ръката на Малкъм замръзна, стискайки късче месо над отворената човка на гладно бухалче. Раненият женски бухал наблюдаваше безучастно.

— Как така, Александър?

— Лейди Алпин заяви, че ако не дойдете лично да я посрещнете, ще ви избоде очите и ще нахрани с тях язовците.

Малкъм даде месото на гладната птица. Нахлуха спомени от детството: Алпин счупва меча му играчка и го хвърля в помийната яма, Алпин се залива от смях, след като го е заключила в килера, Алпин се крие в стаята в кулата и плаче, докато заспи, Алпин го преследва с буркан жужащи стършели.

Той потръпна. Преди години тя превръщаше в ад живота на наивното момче. Сега, пораснал и помъдрял, щеше да разруши нейния свят.

— Чудя се какво ще направи, ако й кажа, че блъфира?

Александър Линдзи, човекът, който обучаваше стрелците с лъкове и съвършен ловец, внимателно се придвижи покрай накацалите по пръчките соколи, възбудени керкенези и трио царски орли. Хищниците пристъпяха върху стърчишките си, а крилата им раздвижваха въздуха. Като стигна до Малкъм, той смъкна баретата си и откри теме, голо като кубе на църква.

— Аз само предадох съобщението, милорд. Не ми е работа да разпитвам гостенката ви.

— Гостенка, а? — Засмя се. Пухкавото бухалче с големи, широко отворени очи записука за още храна. Усмихвайки се, Малкъм откъсна друго парче месо и го даде на нетърпеливата птица. — Кажи на Нейно Височество, лейди Алпин, че съм зает. И ми докладвай веднага, щом Саладин се завърне от Абърдийншиър.

Александър огледа бухалчето любопитно, но бдително.

— Със сигурност часовият ще сигнализира, щом съзре мавъра. Но лейди Алпин, тя каза още, че променя решението си да ви прости за нещата, които сте й сторили преди години в стаята в кулата.

— Да прости на мене? Благословени свети Найниън, тя изкривява събитията от миналото. Изпрати я да върви при роднините си в имението Синклеър.

— Така, сър. Англия е място за такива като нея. — Александър се отправи към вратата и я затвори след себе си.

Имението Синклеър се намираше на час езда на юг от шотландските имоти на Малкъм и отвъд стената на Адриан. В Англия. Още от детството си Алпин ненавиждаше това място. Само че сега не можеше да навлече дрехите на обущарче и да търси убежище в граничната крепост на Малкъм. Като момче той беше понасял яростта й. Беше седемгодишен, а тя на шест, когато вдигнаха ръце от нея и я изпратиха на остров Барбадос. Изминалите години бяха намалили враждебността му към нея. Но преди пет години, когато научи за нелоялността й към настойника й на острова, Малкъм беше задвижил колелата на отмъщението.

Много отдавна тя беше отнела от него най-съкровеното му желание. Сега той щеше да отнеме нейното.

Остра болка, проникваща до мозъка на костите и дълбоко в душата, го накара да застине. Усетили настроението му птиците станаха неспокойни, смъртоносните им нокти се забиваха в грубо одяланите дъбови пръчки. Разтревоженият женски бухал се опита да скрие малкото под крилото. Малкъм се почувства подведен, предаден от самия себе си, понеже беше свикнал да оставя грижите си извън този полутъмен храм. Днес ги беше внесъл вътре.

Също така беше притиснал до стената Алпин Маккей. След като получи известие за смъртта на Чарлз, той очакваше да чуе новината за завръщането й в граничните земи. След седмица-две щеше да я посети в дома на английския си съсед. Тогава щеше да наблюдава как тя се гърчи като червей.

При тази мисъл изпита задоволство и заговори успокоително на разтревожения бухал.

Вратата се отвори с трясък. Слънчевата светлина нахлу в помещението, като накара бухалът да започне да съска, а керкенезите да кряскат. Бухалчето клъвна пръста на Малкъм. Той дръпна ръката си и загледа жената, застанала на прага.

— Здравей, Малкъм. — Полата й изпълваше входа, а чертите на лицето й бяха неясни поради идващата откъм гърба й светлина. Алпин Маккей пристъпи в свещената обител на Малкъм.

Тъмнината отново се спусна в помещението за птици. Малкъм я гледаше как примигва, опитвайки се да свикне с мрака. Алпин беше експерт по измамите и алчността. Кое ли щеше да опита първо?

Независимо от горчивите спомени не можеше да не се възхити на прелестната промяна, настъпила у неговата Немезида от детските дни.

Спомняше си мършава пакостница, по прякор „Джуджето“, която имаше зъб на света, плитка до кръста; луничките по бузите и по носа й бяха толкова много, че приличаха на петна от дребна шарка. Макар да бе дребничка, Алпин Маккей се бе превърнала в олицетворение на красотата и женствеността. Стигаше до гърдите му и му се струваше толкова мъничка, а шията й беше толкова елегантна и тънка, можеше да я обхване с една ръка.

Носеше рокля от сатен с цвета на слънцето, горната част беше с квадратно деколте и се разкрояваше малко под тънката й талия. Дрехата й беше скромна, но дори монашеска одежда не би могла да скрие прелестите, които притежаваше Алпин Маккей.

— Къде си, Малкъм? Нищо не виждам. — Теменужените й очи обходиха помещението. — Кажи нещо, за да мога да те открия.

Богатият, леко дрезгав глас също не се връзваше с образа на опърничавата жена, в каквато беше сигурен, че се е превърнала. Но и той се беше променил, както скоро тя щеше да открие.

Хвърли заешкия труп на бдителната бухалка майка и тръгна към вратата.

— Тук съм, Алпин. — Докосна лакътя й.

Тя подскочи. Полите й прекатуриха един празен кош.

— О! — Деликатни пръсти обвиха рамото му. — Моля те, не ме оставяй да падна.

Като дете тя винаги миришеше на храната, която отмъкваше, и на животните, които бе спасила. Сега ухаеше сладостно на екзотични цветя, разцъфнали под тропическото слънце. Самата мисъл, че нещо, свързано с Алпин Маккей можеше да му хареса, го шокира повече от присъствието й в светилището му. Тя трябваше да замине за имението Синклеър и да чака завръщането на чичото, когото мразеше. Последните събития я бяха лишили от дом, в който да отиде. Малкъм го беше планирал по този начин.

— Съмнявам се, че ще паднеш — каза той. — Винаги си стояла здраво на краката си.

Тя се засмя, изви глава назад и му хвърли поглед.

— Това беше преди корсетите, полите, широки като купа сено, и модните обувки. Да не би да си стъпил на някой сандък?

— Какъв сандък?

— Или пък си израснал висок като дъб.

Загледа се в нея. Къдри с махагонов цвят обрамчваха лицето й, изскочили от дебелите плитки.

— Ти, изглежда, изобщо не си пораснала.

Нацупи устни.

— Очаквах по-голяма наблюдателност от твоя страна, Малкъм Кар. А и по-любезни обноски.

Можеше да иска каквото й хрумнеше, но по-скоро Джеймс III би седнал на трона на Британските острови, отколкото Малкъм Кар да й изкаже заслужените комплименти.

— Чудя се защо — взе да разсъждава той — любезностите никога не са се включвали в отношенията ни.

— Защото… защото се познаваме много отдавна.

— Обстоятелство — промърмори той, — което ми донесе сърдечна мъка и други, най-различни болки като момче.

— О, стига, де. — Облегна се на него, като раменете й се притискаха към гърдите му. — Със сигурност си надживял омразата си към мен, след като са минали повече от двадесет години. Аз съм убедена, че съм надживяла периода, в който ти играех номера.

Номера? Тя беше много прозорлива.

— Но не си надживяла заплахите, освен ако избождането на очите ми и хвърлянето им на язовците не е обичайния ти начин да поздравиш стар познат.

Тя настръхна от престорено възмущение — изкуство, което владееше до съвършенство още преди да загуби млечните си зъби.

— Ти не си ми познат. Ти си най-старият ми приятел. Само се шегувах.

— В такъв случай мога да си отдъхна с облекчение — подхвърли той с насмешка и отвори рязко вратата. Засенчил с ръка очите си, за да ги предпази от слънцето, пристъпи навън. Закритата карета на Алпин бе спряна насред двора на замъка, а около нея се бяха струпали любопитни деца. Малкъм я пусна, обърна се и потопи ръце във варел с дъждовна вода, толкова студена, че охлади яда му. — Радвам се, че ме посети. Добре ли пътува?

— Посещение?! Изминах целия път от Барбадос, за да те видя, което всъщност нямах възможност да сторя в тъмнината там, вътре, нито пък мога да го направя сега, на това слънце. И всичко, което ми казваш, са няколко изтъркани любезности, преди да ме отпратиш, така ли? — В очите й заблестяха сълзи. — Наранена съм, Малкъм. И объркана.

Почувства се виновен. Не е бил свидетел на неприятностите, които е причинила в Барбадос, и Чарлз не му беше съобщил подробностите. Въпреки това вярваше, че Алпин Маккей е способна да превърне майски панаир в кървава вендета. Но този дребосък не можеше да го уплаши сега. След като баща му бе станал маркиз на Лотиан, той стана граф и сега управляваше целия Килдалтън и половината Нортъмоърланд. Враговете му се бояха от него. Хората от клана му го уважаваха. Алпин Маккей, жената, внезапно му причини болка.

— Нямах намерение да те нараня.

Тя се усмихна и разтърка очи.

— Това е голямо облекчение за мен — изрече припряно. — Имам милион въпроси и много да ти разказвам за себе си, с което да те отегча. Не можеш да повярваш колко различен е Барбадос. — Спря с широко отворени от изненада очи.

— Какво има? — попита той, като си мислеше, че никога не е виждал жена с толкова дълги мигли и кожа с такъв приятен слънчев загар. Знаеше, че тя е на двадесет и седем години, но изглеждаше на деветнадесет. Къде ли бяха изчезнали луничките й?

— Господи — въздъхна тя, без да откъсва очи от лицето му. — Та ти толкова приличаш на моя Ангел на нощта.

— Ангел на нощта. Този пък кой е? — учуди се Малкъм.

Тя се загледа в арената за турнири, свила съсредоточено вежди. После тръсна глава.

— О, няма нищо. Просто паметта ми ме подвежда. Косата ти е толкова тъмна, но все пак приличаш на лорд Дънкан.

При споменаването на баща му Малкъм отново се замисли за нещастието, което тази егоистична жена беше причинила на всеки, позволил си да се сприятели с нея. Но сега не беше време да разкрива чувствата си, нито пък плановете, които кроеше за Алпин Маккей. Трябваше да я увери в приятелството си.

— Майка ми сигурно би се съгласила, че приличам на татко.

— Имаш предвид лейди Мириам. Как е тя?

Като се замисли за благородната жена, която гледаше благосклонно на детските му фантазии и му вдъхваше смелост, за да се превърне в настоящия мъж, той се усмихна.

— Мащехата ми все още е най-прекрасната сред жените.

Алпин се обърна към входа на замъка, а в необикновените й очи имаше вълнение.

— Тя тук ли е?

— Не. Двамата с татко са в Константинопол.

— Разочарована съм. Тя винаги е била мила с мене. Толкова исках да я видя. Все още ли е дипломат?

— О, да. Султан Махмуд иска мир с Персия. Помоли крал Джордж да я изпрати.

Една въздишка повдигна раменете на Алпин и привлече вниманието му към тънката, златна верижка, която изчезваше в цепнатината на гърдите.

— Сигурно е много горда от това, че толкова я ценят — каза тя. — Представи си само, кралят те моли за услуга!

Войниците на стената се бяха обърнали и ги наблюдаваха. Майсторът, който поставяше перата на стрелите, стоеше на прага на работилницата си и разговаряше с Александър Линдзи. Минаващите забавяха крачка, а любопитните им погледи прескачаха от техния леърд^[1] към красивата му посетителка. Малкъм взе една кърпа.

— Мисля, че би предпочела временно да пребивава в Бат пред едно лято във Византия.

— Аз предпочитам Границите^[2]. Прекрасно е да си бъдеш у дома. — Огледа назъбените стени, после крепостните кули. — Имаш ли братя или сестри?

У дома? Смяташе да оспори абсурдното й изявление, но реши пак да прояви сърдечност.

— Да. Имам три сестри.

Една трапчинка се появи на бузата й.

— Но това е чудесно. Тук ли са?

Той едва не се разсмя, като си помисли колко мирен и тих е домът му без буйните му сестри. Не му беше работа да си бъбри с Алпин Маккей. Работа имаше да върши с нея, работа, която щеше да му донесе удовлетворение от отплатата.

Хвърли кърпата настрани.

— Не. Най-голямата се омъжи за графа на Хоксфърд миналата есен. Другите две са с мама и татко.

Алпин хвана ръката му и го поведе след себе си.

— Не мога да си представя защо биха искали да напуснат това място.

Свеждайки поглед, той можеше да види хълмчетата на гърдите й и познатата, римска монета, която беше окачена на верижката. Спомни си кльощавото й дупе и тънките като пръчки крака, лъснали върху тръбата на отводнителния канал на кулата на замъка. Господи, тя се беше променила.

— Ти винаги си мразела замъка Килдалтън.

— О, Малкъм! Аз бях едно озлобено дете. — Невинното изражение на лицето й смекчи сърцето му. Сочните й прелести оказаха неочакван ефект върху него. — Тогава си нямах никого, нищо не притежавах. Тук е така добре защитено и безопасно, като че шотландските ти предци стоят на стража и охраняват всичко и всеки.

— Е, да. Замъкът Килдалтън може да завладее душата ти.

— Виждаш ли? Знаех си, че все още сме приятели и мога да се обзаложа на подаръците, които донесох за тебе и за Саладин, че имаш романтична душа.

Малкъм отново застана нащрек. Не можеше да се сети за някаква причина, поради която тя да желае приятелството му, да не говорим пък за довереника му Саладин.

— Как разбра, че той живее в Килдалтън?

— И двамата сте тема на разговор в Уайтли Бей. А Салвадор тук ли е?

Имаше предвид брата на Саладин.

— Не, с мащехата ми е.

— Съжалявам, че няма да го видя.

Тя винаги е била самотна. Преди смъртта си настойникът й в Барбадос намекваше в писмата си, че тя едва ли ще намери сродна душа. Сега тя беше лишена от средства, изоставена. Какъв ли фарс разиграваше?

— Доста си се променила — отбеляза той.

— Разбира се, че съм се променила. — Ръката й докосна неговата. — Сега съм жена.

Не му беше необходим монокъла на баща му, за да забележи великолепните й женски форми.

— Ти ме наричаше „страхливо псе“.

— А ти ми казваше „джудже“. — Огледа го внимателно и усмивката й отново накара трапчинката да се появи на бузата й. — Не очаквай от мене да изричам всичките ти имена. Сега си страхотен, Малкъм Кар.

Ако не я познаваше добре, щеше да си помисли, че флиртува. Мисълта едновременно го обърка и поласка. Той се загледа в древната монета.

— Ти си интересна изненада, Алпин Маккей.

— О! Наистина ли мислиш така? — Стисна ръката му и съсредоточи вниманието си върху редицата нови казарми, построени до стената на замъка. — Не беше ли там месарницата?

Имаше усещането, че го подмамва да седне на клон, който после щеше да отреже. В нейно присъствие винаги го обземаше това чувство. Спомените отново го разгневиха.

— Точно така. Там беше месарят. Ти хвърли ножовете му в огнището на ковача и подпали тезгяха, на който режеше месото.

— И това ли помниш? — Поклати глава и къдриците по челото й се залюляха. — Бях голяма егоистка.

— Освен към изгубените и ранени зверчета.

Нежната усмивка подчерта още повече детския й вид.

— Не можех да гледам ранени животни. Какво стана с Хати?

— С трикракия ти заек ли? — Преди години, опитвайки се да спечели благоразположението на бащата на Малкъм, чичото на Алпин я принуди да му даде любимеца си. Тя беше толкова отчаяна. След час тя се окопити и с това свое злонамерено, предумишлено действие опропасти бъдещето на Малкъм. Дори и сега раната болеше. — Оказа се много продуктивен. — Усмихна се. — Онази пустош Суийпърс Хийт е претъпкана с кафяви зайци.

— Много се радвам, че си се грижил за него. Благодаря ти. Ще ме заведеш ли до Суийпърс Хийт? Страшно ще се радвам да видя поколението на Хати.

Думите й му нанесоха удар, който като че ли идваше от добре обучен противник. Настойниците й бяха починали. Плантацията в Барбадос, която й беше дом почти двадесет години, сега принадлежеше на Малкъм. Но тя не би могла да знае това. Прехвърлянето бе осъществено тайно.

— Ще ме заведеш ли, Малкъм?

— Зависи. Защо си тук сега?

Сълзи отново изпълниха очите й.

— Имаш предвид защо съм дошла тук чак сега. О, Малкъм. Умолявах Чарлз да ме изпрати у дома. Той винаги ми казваше, че парите не стигат. След смъртта на Ейдриън почти не продумваше. Ромът най-накрая го уби. Остави ми известна сума и аз хванах първия кораб за дома.

— Хайде стига, Алпин — каза й с насмешка. — Ти мразеше Границата.

— Тогава мразех всичко и почти всеки, или си забравил? — Махна с ръка, като че искаше да прогони досадно насекомо. — Стига сме говорили за мене. В каретата имам изненада.

Малкъм се зачуди, какво ли ранено същество е домъкнала. Като стигнаха до каретата, забеляза привързаните отзад на багажника кутии за шапки и куфари.

— Нима не си се отбила да видиш чичо си?

Тя се намръщи и го погледна озадачено.

— Знаеш ли, изобщо не ми беше хрумвало да отида в Синклеър Манър. Единственото, за което си мислех, беше да дойда при теб.

Според плана му тя трябваше да се върне в Синклеър Манър при чичо си, когото не можеше да понася. Ако си мислеше да избегне съдбата си, щеше да остане разочарована. Но къде смяташе да отседне? Със сигурност само се бе отбила в Килдалтън. Той повдигна вежда.

— Защо дойде при мене?

— О! Била съм прекалено смела. — Наведе глава, но не и преди той да забележи поруменелите й бузи. — Животът на острова те кара да се държиш по-свободно и развързва езика, поне така казват посетителите. Дойдох просто защото двамата с тебе бяхме толкова близки като малки. Нямаше да оцелея в Синклеър, ако не знаех, че ти си само на два часа път.

Преди години тя беше наранила гордостта му. Нима искаше сега да задълбочи раната със сладки думи и преструвки? Щеше да се сбръчка от старост, преди да успее.

— Наистина бяхме близки, особено когато опираше кама в гърлото ми и ме завързваше за някое дърво. — Потръпна, като си припомни какво следваше.

Тя посегна към вратата на каретата.

— Хайде да не се разправяме повече. Сега съм безопасна, уверявам те.

„О, да — помисли си той, — толкова безопасна, колкото Ева с цяла кошница ябълки.“ Но Малкъм не беше някакъв наивен Адам, скучаещ в Едем в очакване на забранения плод. Той беше лорд на Границата, опасно разположена между главатари на кланове якобити^[3] на север и верни английски поданици на юг. Не се нуждаеше от друго подобно развлечение. Бе искал възмездие. Е, беше се намесил в бъдещето на Алпин и беше свел възможностите й до нула.

— Вероятно — каза й, докато я наблюдаваше как гали медната дръжка — ще вечеряш с мен, преди да продължиш пътя си.

Ръката й спря да се движи; после тя я отпусна до тялото си.

— Да продължа пътя си? Дойдох при тебе, Малкъм. Мислех си, че няма да имаш нищо против.

О, наистина нямаше нищо против да се срещат, но само по негово желание, и то в английското имение на чичо й.

— Нали не очакваш да отседнеш тук, в Килдалтън. Това е невиждано. След вечеря Александър ще те придружи през границата до Синклеър.

— Моето отсядане тук било невиждано! — Тя се засмя. — Благодаря, че се опитваш да пазиш репутацията ми, но съм живяла на ръба толкова години, че отдавна съм я посипала с прах. Но сигурно си загрижен за доброто си име. Да не би да си се превърнал в женкар, а Малкъм?

Той постави ръце на бедрата си и се разсмя толкова силно, че пискюлите на кожената му кесия^[4] затрепкаха.

— Ако е така, Алпин, бъди сигурна, че ще държа изкъсо сластолюбивите си наклонности. Но какво би могла да знае една стара мома за женкарите?

Тя отвори уста и се плесна по бузата.

— Заради съпругата ти е, нали?

Веселото му настроение се изпари. Старата омраза се върна с пълна сила. Заради нея никога нямаше да се ожени. Тя не би могла да знае това, но ако от клюките в Уайтли Бей бе научила за присъствието на Саладин в Килдалтън, то по същия начин би могла да разбере, че Малкъм няма съпруга. Положение, което предводителите на другите кланове, копнееха да променят.

Неспособен да срещне любопитния й поглед, той се загледа във войниците, които стояха по назъбения парапет на укрепленията.

— Тепърва ми предстои да се сгодявам.

— Значи си заклет ерген, освен ако… — В очите й блеснаха дяволити пламъчета. — Не е възможно да чакаш да изпълня обещанието, което ти дадох като дете.

Паметта му изневери.

— Кое обещание?

— Ти искаше малко братче. Накара ме да ти обещая, че ще ти родя дете. Мислех си, че единственото условие да се сдобия с дете, е да прекарам нощта сама в странноприемницата в Ботли Грийн.

— Предполагам сега знаеш, че се изисква повече.

Без да обърне внимание на острия му тон, тя каза.

— Ти ми обеща в замяна да не казваш на баща си и на чичо ми, че се крия в кулата. Предаде ме. Те ме откриха и ме изпратиха на Барбадос.

Душата му се изпълни с горчивина.

— Не казах на баща си, че си избягала от Синклеър Манър, нито пък на чичо ти, че беше тук.

Напрежението в погледа й го улови като в капан.

— Вярно ли е това? — попита недоверчиво.

— Вярно е. Баща ми те чул да се скиташ из тунелите и открил скривалището ти. Не би трябвало да се отчайваш от перспективата да попаднеш отново под протекцията на барона.

Увереният поглед и обаятелната й усмивка го изнервиха.

— Просто не бих могла да отида в Синклеър — каза тя. — Чарлз ти остави плантацията си и всичко, което притежаваше. Като негова собственост сега ти принадлежа.