Аманда Куик
Прелъстяване (8)

Глава VIII

— Как ще ни намерят Фани и Хари в тази тълпа, за бога? — Софи неспокойно огледа невероятното струпване на карети на Хаймаркет до Кралския театър. — Тази вечер тук сигурно има поне хиляда души.

— Повече от три хиляди. — Джулиан я хвана здраво под ръка, въвеждайки я в модния театър. — Но не се безпокой за Фани и Хари. Те знаят къде да ни намерят.

— Как така?

— Използват моята ложа — обясни кисело Джулиан, проправяйки си път през блестящата тълпа.

— О, разбирам. Удобна уговорка.

— И Фани е на същото мнение. Защото си спестява разноските по поддържането на своя собствена.

Софи го погледна.

— Неприятно ли ти е, че тя използува твоята?

Джулиан се ухили.

— Не. Тя е една от малкото роднини, които никога не ме отегчават.

Няколко минути по-късно Джулиан я въведе в тапицираната с плюш кабинка, разположена на видно място сред петте реда подобни частни ложи. Софи седна и се загледа очарована в огромната зала с форма на подкова. Тя бе препълнена с обсипани с бижута дами и елегантни джентълмени. Из партера се разхождаха фрапантно облечени контета и франтове, представящи всички възможни крайности на модата. Видът на нелепите им и скандални облекла накара Софи да осъзнае, че изпитва скрито удоволствие от предпочитанието на Джулиан към сдържания класически стил.

Съвсем скоро обаче стана ясно, че истинският спектакъл на вечерта не се разиграва в партера или на сцената, а най-вече в модните ложи.

— Като че ли гледам пет реда миниатюрни сцени — възкликна развеселена Софи. — Всеки се е облякъл, за да се покаже, и е зает да изучава кой какви бижута носи и кой кого посещава в ложата. Не разбирам защо смяташ операта за отегчителна, Джулиан, след като толкова много неща стават именно сред публиката.

Джулиан се облегна в кадифеното кресло и повдигна вежди, хвърляйки поглед към залата.

— Напълно си права, скъпа. Тук, горе, със сигурност стават повече неща, отколкото на сцената.

Известно време той мълчаливо разглежда редиците театрални ложи. Софи проследи погледа му и забеляза, че той леко се поколеба при една от тях, където някаква блестяща жена бе заобиколена от дузина мъже. За миг се загледа в нея, обзета от спонтанно любопитство към атрактивната блондинка, станала център на толкова много внимание.

— Коя е онази жена, Джулиан?

— Коя жена? — запита разсеяно той, плъзгайки поглед над другите ложи.

— Онази на третия ред със зелената рокля. Сигурно е много известна. Заобиколена е само от мъже. Не виждам никаква друга жена там.

— А, тази жена ли? — Джулиан бегло я погледна. — Няма смисъл да се занимаваш с нея, Софи. Едва ли някога ще я срещнеш в обществото.

— Е, човек никога не знае, нали?

— В този случай съм напълно сигурен.

— Джулиан, защо е тази тайнственост? Коя е тя?

Той въздъхна.

— Една от модните куртизанки — обясни той с крайно отегчен вид. — Доста от тях са тук тази вечер. Ложите са витрината, на която се показват, така да се каже.

Очите на Софи се разшириха.

— Нима това са истински жени от демимонда? И имат ложи в Кралския театър?

— Както ти казах, ложите са великолепна витрина за тяхната… хм, стока.

Софи бе смаяна.

— Но наемането на ложа за целия сезон сигурно струва цяло състояние!

— Е, не чак толкова, ала все пак не е евтино — призна той. — Но за куртизанките това е нещо като търговска инвестиция.

Софи съсредоточено се наведе напред.

— Покажи ми и някои други модни куртизанки, Джулиан. Кълна се, че на външен вид те по нищо не се различават от истинските дами.

Той я погледна полуразвеселен, полуядосан.

— Интересно наблюдение, Софи. И, боя се, вярно за повечето случаи. Но има и някои изключения. У една истински лейди, независимо от облеклото й, винаги има нещо трудно определимо, което безспорно я отличава от останалите.

Софи бе твърде ангажирана с изучаването на ложите, за да забележи съсредоточения израз, с който той я наблюдаваше.

— И кои са тези изключения? Ще ми посочиш ли поне едно или две? Много бих искала да разбера дали ще успея да различа на пръв поглед една херцогиня от една демимонденка.

— Няма значение, Софи. Проявих достатъчно търпение към неуместното ти любопитство тази вечер. Смятам, че е време да сменим темата.

— Джулиан, забелязал ли си, че сменяш темата винаги когато разговорът стане особено интересен?

— Така ли? Това не говори добре за маниерите ми.

— Не мисля, че действително съжаляваш за маниерите си. А, я виж, Ан Силвърторн и баба й. — Софи махна с ветрилото на приятелката си и Ан веднага й се усмихна в отговор. — Да отидем ли при тях, Джулиан?

— Може би в антракта.

— Чудесно. Ан изглежда прекрасно тази вечер, нали? Тази жълта рокля великолепно подчертава червените й коси.

— Някой би казал, че е твърде дълбоко изрязана за млада жена, която не е омъжена — Джулиан хвърли кратък неодобрителен поглед към роклята на Ан.

— Ако Ан чака да се омъжи, за да носи модерни рокли, ще трябва да чака вечно. Каза ми, че изобщо не възнамерява да се жени. Има твърде ниско мнение за силния пол и брачната институция с нищо не я привлича.

Джулиан сви устни.

— Предполагам, че си се запознала с госпожица Силвърторн в салона на леля ми в сряда.

— Точно така.

— Ако съдя по това, което току-що ми каза, тази жена едва ли е подходяща компания за теб, скъпа.

— Сигурно си прав — развесели се Софи. — Ан ми влияе ужасно. Но се боя, че връщане назад няма. Станахме добри приятелки, а човек не изоставя приятелите си току-така, нали?

— Софи…

— Убедена съм, че ти никога не би обърнал гръб на приятелите си. Не би било честно.

Джулиан я погледна неспокойно.

— Виж какво, Софи…

— Не се безпокой. Ан не е единствената ми приятелка. Джейн Морланд е също сред моите нови познати и ти без съмнение ще я одобриш. Тя е извънредно сериозна. Самият глас на разума и въздържанието.

— Радвам се да го чуя. Но, Софи, съветвам те да подбираш дамите, с които се сближаваш, не по-малко внимателно от мъжете.

— Джулиан, ако подбирах познатите си толкова внимателно, колкото на теб ти се иска, би трябвало да водя много самотно съществувание. Или да се отегчавам до смърт в компанията на някакви безкрайно скучни създания.

— Кой знае защо, не си представям подобна ситуация.

— Нито пък аз. — Софи отново се огледа, търсейки нещо интересно. — Фани и Хари наистина много закъсняха. Дано нещо не се е случило.

— Сега ти си тази, която сменя темата.

— Следвам примера ти. — Тя тъкмо се канеше да добави още нещо в този смисъл, когато забеляза, че фрапантната руса куртизанка със зелената рокля гледа право към нея през пространството, разделящо ложите.

За момент Софи любопитно погледна нататък, заинтригувана от съсредоточения поглед на другата жена. Тъкмо се канеше още веднъж да попита Джулиан за името й, когато в галерията настана вълнение, подсказващо, че представлението ще започне. Софи забрави жената в зелено и посвети цялото си внимание на сцената.

По средата на първото действие завесата зад тях се разтвори и Софи се извърна в очакване на Фани и Хари. Но посетителят бе Майлс Търгуд. Джулиан небрежно му махна да седне, а Софи му се усмихна.

— Каталани е в чудесна форма тази вечер. — Майлс се наведе напред, за да може да шепне в ухото на Софи. — Чух, че имала страхотен скандал с последния си любовник, преди да излезе на сцената. Дори стоварила нощното гърне на главата му. Бедният човек трябва да се появи в следващото действие. Дано успее да се изчисти дотогава.

Софи се разкиска, пренебрегвайки неодобрителния поглед на Джулиан.

— Откъде чухте това? — прошепна тя на Майлс.

— Лудориите на Каталани зад сцената са пословични — обясни й той ухилен.

— Не е нужно да развличаш жена ми точно с такива истории — каза натъртено Джулиан. — Опитай се да говориш за нещо друго, ако желаеш да останеш в тази ложа.

— Не му обръщай внимание — посъветва го Софи. — Джулиан е прекалено строг в някои отношения.

— Вярно ли, Джулиан? — възкликна невинно Майлс. — Но знаеш ли, сега, когато твоята графиня го казва, се боя, че може и да е права. Изглеждаш ми доста скован напоследък. Сигурно е под въздействие на брака.

— Без съмнение — рече студено Джулиан.

— Не само Каталани дава повод за приказки тази вечер — продължи весело Майлс. — Говори се, че още някои хора в града са получили бележки от великата Федърстоун. Трябва да се признае, че не й липсва смелост. Да се появи тук тази вечер, заобиколена от жертвите си.

Софи рязко се извърна към него.

— Шарлот Федърстоун е тук тази вечер? Къде?

— Стига, Търгуд — прекъсна го решително Джулиан.

Но Майлс кимна към ложата на модерно облечената блондинка, която гледаше втренчено Софи само преди няколко минути.

— Ето я, точно насреща.

— Дамата в зелено? — През полумрака в залата Софи се опита да разгледа скандалната куртизанка.

— По дяволите, Търгуд, казах ти да млъкнеш — сряза го Джулиан.

— Извинявай, Рейвънуд. Мисля, че не съм казал нищо нередно. Всеки знае коя е Федърстоун. Не е никаква тайна.

Джулиан беше бесен.

— Искаш ли лимонада, Софи?

— Защо не.

— Отлично. Сигурен съм, че Майлс с удоволствие ще ти донесе.

Търгуд скочи и грациозно се поклони.

— За мен е чест, лейди Рейвънуд. Връщам се веднага. — Той се извърна към завесата в дъното, но спря за момент. — Моля ви за извинение, лейди Рейвънуд, но перото на шапката ви всеки момент ще падне. Ще ми позволите ли да го намести?

— О, Боже! — Софи посегна да го оправи в същия миг, когато Майлс услужливо се наведе напред.

— Върви за лимонадата, Търгуд — нареди Джулиан, като също посегна към перото. — В състояние съм и сам да се погрижа за тоалета на Софи.

Майлс пъргаво напусна ложата.

— Наистина, Джулиан, не беше нужно да го отпращаш само защото ми показа Шарлот Федърстоун. — Софи погледни с упрек съпруга си. — Бях много любопитна да науча коя е тя.

— Не мога да си представя защо.

— Ами защото четох нейните „Мемоари“ — обясни Софи, навеждайки се напред, за да разгледа още по-добре дамата в зелено.

— Чела си какво? — Гласът на Джулиан бе полуудушен.

— Обсъждахме „Мемоарите“ на Федърстоун в интелектуалния салон на Фани и Хари в сряда. Увлекателно четиво, трябва да призная. Такъв уникален поглед към обществото. С нетърпение очакваме следващата част.

— По дяволите, Софи, ако имах и най-малка представа, че Фани те занимава с подобни глупости, никога не бих разрешил да я посещаваш в сряда. Какво трябва да означава всичко това? Предполагах, че изучавате литература и естествена философия, а не клюкарските драсканици на някаква уличница.

— Успокой се, Джулиан. Аз съм омъжена жена на двадесет и три, а не някаква шестнадесетгодишна хлапачка — усмихна му се тя. — Напълно бях права преди малко. Ти действително си прекалено строг за някои неща.

Очите му се присвиха.

— Строг е твърде меко определение за отношението ми точно по този въпрос, Софи. Забранявам ти да четеш останалите части на „Мемоарите“. Разбра ли ме?

Доброто настроение на Софи започна бавно да угасва. Последното нещо, което би искала, бе да разваля вечерта със спорове, но все пак трябваше да се защити. Миналата нощ бе отстъпила по една от най-важните точки от брачното споразумение. Нямаше намерение да отстъпи и по още една.

— Джулиан — каза тя нежно, — трябва да ти напомня, че преди сватбата обсъждахме въпроса за моята свобода да чета каквото пожелая.

— Не ми навирай отново това глупаво споразумение, Софи. То няма нищо общо с „Мемоарите“ на Федърстоун.

— Споразумението не беше глупаво и има твърде много общо с въпроса. Ти се опитваш да ми нареждаш какво да чета и какво не. А се споразумяхме изрично да не го правиш.

— Няма да споря с теб по този въпрос — изрече през зъби Джулиан.

— Отлично. — Софи облекчено се усмихна. — Аз също не желая да споря с вас, милорд. Както виждате, бързо стигнахме до съгласие. А това е добро предзнаменование, не мислите ли?

— Не ме разбирай погрешно, Софи. Няма да обсъждам тези неща с теб. И ти казвам съвсем ясно, че не желая да четеш други издания на „Мемоарите“. Изрично ти го забранявам като твой съпруг.

Софи дълбоко си пое дъх, убедена, че не може да му позволи да се отнася с нея по този начин.

— Струва ми се, че вече направих достатъчно голям компромис по отношение на нашето брачно споразумение, милорд. Не бива да очаквате, че ще направя още един. Не би било почтено, а дълбоко в себе си аз съм убедена, че вие сте почтен човек.

— Не е почтено! — Джулиан се наведе напред и хвана ръката й. — Погледни ме, Софи. Не бих искал да смяташ случилото се миналата нощ за компромис. Ти просто дойде на себе си, разбирайки, че тази част от брачното ни споразумение бе абсурдна и неестествена.

— Така ли? Колко разумно от моя страна.

— Тонът ти е неуместен. Не бе права да настояваш на онази глупава клауза и в края на краищата бе достатъчно разумна да го признаеш. Тази история с „Мемоарите“ на Федърстоун е един друг пункт, по който също грешиш. И трябва да ми позволиш да ти давам някои съвети в подобни случаи.

Тя вдигна поглед към него.

— Но бъдете разумен, милорд! Ако отстъпя и по този въпрос, какво ще поискате следващия път? Да се откажа да контролирам наследството си, предполагам?

— По дяволите наследството ти! Парите ти не ми трябват и ти го знаеш много добре.

— Така казвате сега. Но преди няколко седмици казвахте и че не ви е грижа какво чета. Откъде да съм сигурна, че няма да промените мнението си и по въпроса за наследството ми?

— Това е нечувано, Софи! Защо, за бога, толкова държиш да четеш „Мемоарите“?

— Намирам ги доста забавни, милорд. Шарлот Федърстоун е изключително интересна жена. Помислете само за всичко онова, през което е трябвало да мине.

— Трябвало е да мине през много мъже и нищо друго и аз не държа ти да четеш подробностите за всеки един от любовниците й.

— Ще се постарая вече да не засягам този въпрос, милорд, след като очевидно ви оскърбява.

— Ще се постараеш повече да не четеш по този въпрос — поправи я заплашително той. После изражението му се смекчи. — Софи, скъпа, не си струва да се караме за всичко това.

— Не мога да се съглася с вас, милорд.

— Единственото, което изисквам от теб, е известно благоразумие при подбора на четивата ти.

— Джулиан, колкото и полезни и поучителни да са книгите за скотовъдство и земеделие, признавам, че те често ме отегчават. И се опитвам да се разнообразя с нещо.

— Убеден съм, все пак, че не би желала да се принизиш до клюките, с които са пълни „Мемоарите“.

— В деня, когато се съгласих да се омъжа за теб, те предупредих, че имам известен, макар и достоен за съжаление, вкус към забавните клюки.

— Но аз нямам никакво намерение да го поощрявам.

— Струва ми се, че знаеш доста за „Мемоарите“. Да не би случайно и ти да си ги чел? Може пък да намерим обща основа за дискусия.

— Не, не съм ги чел и нямам никакво намерение да го правя. Още повече…

Гласът на Фани изведнъж ги стресна и прекъсна думите му.

— Софи, Джулиан, добър вечер. Сигурно вече сте решили, че изобщо няма да дойдем. — Фани се промъкна между завесите като видение в бронзова коприна. Хариет Ратънбъри вървеше плътно зад нея, в прословутия си тоалет с пищен тюрбан.

— Здравейте всички. Толкова съжалявам, че закъсняхме. — Хариет весело се усмихна на Софи. — Изглеждаш прекрасно тази вечер, скъпа. Това бледосиньо много ти отива. Защо сте се нацупили? Да не се е случило нещо?

Софи успя веднага да изобрази радушна усмивка и издърпа ръката си от тази на Джулиан.

— Не, Хари, просто се тревожехме за вас.

— Нямаше нужда — увери я Хариет, сядайки с въздишка на облекчение. — Всичко бе по моя вина. Ревматизмът ме замъчи рано този следобед и открих, че съм свършила лекарството си. Милата Фани настояваше да изпратим за ново и поради тази причина започнахме да се обличаме за театъра прекалено късно. Как е тази вечер? В добра форма ли е Каталани?

— Чух, че точно преди началото на първото действие е стоварила нощното гърне върху главата на любовника си — рече бързо Софи.

— Тогава със сигурност представлението ще бъде страхотно — разкиска се Фани. — Всички знаят, че тя е най-добра, когато се скара с някой от любовниците си. Изглежда оттам черпи вдъхновението си.

Джулиан хвърли поглед към външно спокойното лице на Софи.

— Още по-интересна сцена се разиграва тук, в тази ложа лельо Фани, и вие с Хари сте причината.

— Едва ли — промърмори Фани. — Ние никога не се намесваме в сцени, нали Хари?

— Велики боже, не. Това не ни подобава.

— Достатъчно — рязко каза Джулиан. — Току-що научих, че изучавате „Мемоарите“ на Федърстоун във вашия салон в сряда. Какво стана с Шекспир и Аристотел, дявол да го вземе?

— Те са мъртви — забеляза Хариет.

Фани не обърна внимание на приглушеното хихикане на Софи и махна ръка с отегчена грация.

— Джулиан, ти имаш прилично образование и знаеш колко широки могат да бъдат интересите на един интелигентен човек. А всички в моя малък клуб са много интелигентни. На непресъхващата жажда за знания не бива да се поставят никакви ограничения.

— Фани, предупреждавам те, че не желая да занимаваш Софи с тези глупости.

— Твърде късно е — прекъсна го Софи. — Вече ме занимаваха.

Той се извърна към нея с гневен поглед.

— Тогава трябва да се опитаме да намалим вредните ефекти. Няма да четеш следващите издания. Забранявам ти. — Той стана. — А сега, ако ми позволите, уважаеми дами, ще отида да видя къде се забави Майлс. Скоро ще се върна.

— Върви, Джулиан — промърмори окуражително Фани. — Ще се оправим и без теб.

— Без съмнение — съгласи се студено той. — И гледайте Софи да не падне през парапета, докато се опитва да разгледа по-добре Шарлот Федърстоун. — Кимна, изгледа ледено жена си и напусна ложата.

Софи въздъхна, когато завесата се затвори след него.

— Много е добър във финалните реплики — забеляза тя.

— Всички мъже са много добри във финалните реплики — допълни я Хариет, докато вадеше бинокъла от обшитата си с мъниста чантичка. — Защото им се налага да ги използват твърде често. Имам чувството, че те винаги тръгват нанякъде. На училище, на война, към клубовете или към любовниците си.

Софи за миг се замисли.

— В случая обаче ми се струва, че не ставаше дума за потегляне, а по-скоро за бягство.

— Съвсем точно — съгласи се весело Фани. — Напълно си права, скъпа. Току-що станахме свидетели на едно стратегическо отстъпление. Джулиан вероятно е усвоил тази тактика при Уелингтън. Както виждам, ти доста бързо свикваш с ролята на съпруга.

Софи направи гримаса.

— Надявам се, че не обръщате внимание на опитите му да диктува какво да четем на нашите събирания.

— Мило мое момиче, не се тревожи за подобни баналности — каза безгрижно Фани. — Разбира се, че не обръщаме внимание на Джулиан. Мъжете са толкова ограничени в представите си за онова, което трябва да правят жените, не мислите ли?

— Джулиан не е лош човек, Софи, но и той, като всички мъже, си има слаби места. — Хариет вдигна малкия бинокъл и се взря през него. — Едва ли можем да го виним, като си спомним какво преживя с първата графиня. Изпитанията на бойното поле сигурно също са засилили склонността му да гледа мрачно на живота. Джулиан притежава изключително чувство за дълг и… аха, ето я.

— Коя? — запита Софи, макар мислите й да бяха заети с Елизабет и отражението на войната върху характера на един мъж.

— Великата Федърстоун. Както виждам, тази вечер носи зелена рокля. И огърлицата от диаманти и рубини, която й е подарил Ашфорд.

— Наистина ли? Колко великолепно скандално след всичко, което написа за него във втората част на „Мемоарите“. Лейди Ашфорд ще позеленее. — Фани веднага извади своя бинокъл и го нагласи на очите си.

— Ще ми услужиш ли с бинокъла си? — запита Софи Хариет. — Не се сетих да си купя.

— Разбира се. Тази седмица ще ти намерим един. Човек просто не бива да идва на опера без него. — Хариет се усмихна с обичайната си малко мрачна усмивка. — Толкова много неща могат да се видят тук.

— Да. — Софи фокусира малкия бинокъл върху блестящата жена в зелено. — Толкова много може да се види. Напълно си права за огърлицата. Забележителна е. Повече от ясно е защо една жена ще е недоволна от съпруга си, когато открие, че той подарява на любовницата си подобни дрънкулки.

— Особено ако съпругата е принудена да се примирява с далеч по-семпли бижута — рече замислено Фани, спирайки поглед върху обикновения медальон на шията на Софи. — Чудя се защо Джулиан още не ти е дал смарагдите на Рейвънуд?

— Смарагдите не ми трябват. — Софи, която все още разглеждаше ложата на Шарлот Федърстоун, видя един познат рус мъж да влиза там. Веднага позна лорд Уейкот. Шарлот се извърна, за да го поздрави с красив жест на обсипаната си с пръстени ръка. Уейкот се наведе над искрящите от диаманти пръсти с елегантен апломб.

— Ако питаш мен — каза словоохотливо Хариет на Фани, — твоят племенник ги е гледал прекалено дълго на първата си жена.

— Хм, може и да си права, Хари. Носейки тези смарагди, Елизабет не му е причинила нищо друго освен мъка. И е възможно Джулиан да не иска да вижда повече точно тези камъни на никоя жена. Видът им твърде мъчително би му припомнял за Елизабет.

Софи се зачуди дали точно това е истинската причина, поради която Джулиан все още не й бе дал семейните скъпоценности. Боеше се, че има и друга, по-малко ласкателна причина.

Една жена трябваше да притежава осанка и блясък, за да носи скъпи бижута, особено драматични камъни като смарагдите. Джулиан може и да не смяташе, че жена му е достатъчно представителна за скъпоценностите на Рейвънуд. Или не я смяташе за достатъчно красива.

Но миналата нощ, спомни си тя тъжно, в един кратък миг на близост Джулиан я бе накарал да се почувствува много привлекателна.

 

 

Софи нито се оплака, нито поиска някакви обяснения, когато по-късно същата вечер Джулиан я придружи до вкъщи и заяви, че смята да прекара час или два в клуба си. Той се чудеше защо тя не възрази, докато се качваше обратно в каретата, обзет от мрачни мисли. Конете поеха по тъмните нощни улици. Наистина ли Софи не се интересуваше как ще прекара останалата част от вечерта или просто бе благодарна, че не се кани отново да нахлуе в спалнята й.

Всъщност, Джулиан не се канеше да ходи в клуба си тази вечер. Единственото му намерение бе да отведе Софи у дома и да прекара останалата част от нощта, разкривайки й удоволствията на брачното легло. Този път, даде си дума той, щеше да го прави само за нея. Представяше си как бавно я съблича, целувайки всеки сантиметър от кадифената й кожа, докато тя стане напълно готова. Този път нямаше да загуби самообладание в последната минута и да я обладае диво и необуздано. Щеше да бъде много внимателен и да й покаже, че удоволствието може да бъде и за двамата.

Миналата нощ не успя да се овладее в един твърде критичен момент. А това не бе обичайно за него. Влязъл бе в спалнята на Софи напълно уверен в себе си, убеден, че иска да я люби само за нейно добро.

Но истината бе, че я желаеше толкова много, че я чака толкова дълго, и когато най-сетне потъна в стегнатото й тръпнещо тяло, вече бе изчерпал всички резерви на търпението си. Очевидно ги бе изразходил през предишната седмица, когато се опитваше да стои настрана от нея.

Споменът за всепоглъщащото желание, когато най-накрая се вряза в копринената й мекота, бе достатъчен, за да пламне отново целия. Джулиан тръсна глава, смаян до каква степен нещата се бяха развили и станали почти неконтролируеми. Не можеше да проумее как Софи успя да го завладее в такава степен.

Нямаше смисъл да се опитва да анализира чувствата си, реши той най-сетне, когато каретата спря пред вратата на клуба му. Важното бе да не позволи на страстта си да го обсеби напълно. Трябваше да се справи с нея, а това означаваше да се справи със Софи. Трябваше да държи юздите със здрава ръка, заради доброто и на двама им. Вторият му брак не биваше да поеме в същата посока като първия. Не само това, но и Софи се нуждаеше от защитата му. Тя бе прекалено наивна и доверчива.

Но докато влизаше в топлото убежище на клуба, на Джулиан все му се струваше, че чува далечното ехо от подигравателния смях на Елизабет.

— Рейвънуд. — Майлс Търгуд се надигна от мястото си до камината и весело се ухили. — Не очаквах да се появиш тук тази вечер. Седни и си поръчай чашка портвайн.

— Благодаря ти. — Джулиан се отпусна в едно близко кресло. — Всеки мъж, който е издържал една опера, се нуждае от чаша портвайн.

— Точно това си казах и аз преди няколко минути. Макар и да признавам, че спектакълът бе много по-забавен от обикновено с появата на великата Федърстоун.

— Не ми напомняй.

Майлс се разкиска.

— Естествено, най-забавно от всичко бе да те гледам как се опитваш да отклониш вниманието на жена си от Федърстоун. Предполагам, че така и не си успял. Жените безпогрешно надушват точно онези неща, които тайно се надяваме да не забележат.

— Не е толкова чудно, след като ти съвсем съзнателно я насърчаваше — промърмори Джулиан, отпивайки от портвайна.

— Бъди разумен, Рейвънуд. Целият град говори за „Мемоарите“. Не може да очакваш лейди Рейвънуд да не е и чула за тях.

— Но мога да очаквам и настоявам да ръководя жена си при подбора на четивата й — рече студено Джулиан.

— Хайде, хайде, поне пред мен няма нужда да се преструваш — настоя Майлс с фамилиарността на стар приятел. — Не си се загрижил чак толкова за литературния й вкус, нали? А те е страх, че рано или късно тя ще срещне и твоето име в „Мемоарите“.

— Връзката ми с Федърстоун не е работа на жена ми.

— Чудесно пожелание, което сигурно споделят всички мъже, сврели се тук тази вечер — увери го Майлс. Но добродушното му изражение изведнъж се помрачи. — Като стана дума за онези, които са тук тази вечер…

— Да? — погледна го Джулиан.

Майлс се изкашля и понижи глас.

— Мисля, че трябва да знаеш — Уейкот е в игралната зала.

Джулиан здраво стисна чашата, но тонът му остана невъзмутим.

— Така ли? Колко интересно. Доколкото знам, това не е предпочитаният от него клуб.

— Така е. Но все пак е член, както ти е известно. И изглежда тази вечер е решил да се възползува от правото си. — Майлс се приведе напред. — Трябва да знаеш, че той предлага облог.

— Така ли?

Майлс отново се изкашля смутено.

— Облог за теб и за смарагдите на Рейвънуд.

Студена ръка стисна гърлото на Джулиан.

— Какъв облог?

— Той се обзалага, че ти няма да дадеш смарагдите на Софи до края на тази година — рече Майлс. — Знаеш за какво намеква. Иска да внуши на всички, че новата ти жена никога няма да заеме мястото на Елизабет в живота ти. Ако Лейди Рейвънуд чуе това, ще бъде напълно съкрушена.

— Тогава трябва да направим всичко възможно никога да не го чуе. Зная, че мога да разчитам на дискретността ти.

— Да, разбира се. Това не е някоя пикантерия като историята с Федърстоун, но не забравяй, че доста хора ще узнаят и няма как да ги накараш да мълчат. Най-добре ще е да се погрижиш в най-скоро време лейди Рейвънуд да се появи с тези бижута в обществото. По този начин… — Майлс млъкна разтревожено, тъй като Джулиан скочи на крака. — Какво си намислил?

— Смятам да погледам как се развиват нещата в игралната зала тази вечер. — Той тръгна към вратата.

— Но ти много рядко играеш. Защо искаш да ходиш там? Чакай! — Майлс скочи след него. — Наистина, Джулиан, мисля, че ще е по-добре да останем тук.

Джулиан не му обърна внимание. Влезе в препълненото помещение и го огледа небрежно, за да открие противника си. Уейкот, който току-що беше спечелил, вдигна очи и видя Джулиан. Той бавно се усмихна и зачака.

Джулиан усети, че всички в помещението затаиха дъх. Знаеше, че Майлс се навърта някъде наоколо, а с крайчеца на окото си забеляза, че Даргейт захлупва картите и предпазливо се надига.

— Добър вечер, Рейвънуд — каза любезно Уейкот, когато Джулиан спря пред него. — Хареса ли ви операта тази вечер? Видях и прекрасната ви съпруга там, макар че не бе лесно да я открия сред тълпата. И, естествено, погледнах за смарагдите на Рейвънуд.

— Жена ми не е суетна — промърмори Джулиан. — А аз също смятам, че изглежда най-добре, когато се облича семпло, в класически стил.

— Така ли смятате наистина? А тя съгласява ли се с вас? Жените обичат бижутата си. Вие би трябвало да го знаете по-добре от всички.

Джулиан понижи глас, но думите му прозвучаха остро.

— Когато става дума за важни неща, жена ми се съобразява с моите желания. Тя се доверява на преценката ми не само по отношение на външността си, а и на познатите си.

— За разлика от първата ви жена, а? — Очите на Уейкот проблеснаха злобно. — Откъде сте толкова сигурен, че новата лейди Рейвънуд ще ви позволи да й заповядвате? Тя изглежда доста интелигентна млада жена, макар и малко наивна. Допускам, че много скоро ще започне да разчита на собствената си преценка както за тоалетите, така и за познатите си. И тогава вашата позиция няма да се различава много от тази в първия ви брак, нали?

— Ако някой ден забележа, че вкусовете на Софи се определят от някой друг, а не от мен, ще съм принуден да взема мерки, за да се справя със ситуацията.

— И кое ви кара да вярвате, че ще се справите с такава една ситуация? — ухили се мазно Уейкот. — В миналото нямахте този късмет.

— Този път има една съществена разлика — каза спокойно Джулиан.

— И коя е тя?

— Този път зная много добре откъде може да се появи заплаха за жена ми. И няма да се поколебая да я премахна.

В очите на Уейкот се появи студен блясък.

— Трябва ли да го приема като предупреждение?

— Оставям сам да прецените, колкото и неразумно да изглежда това. — Джулиан се поклони подигравателно.

Уейкот сви юмруци и го изгледа вбесен.

— По дяволите, Рейвънуд — изсъска той. — Ако смятате, че имате причина да ме предизвикате, не се бавете.

— Но засега нямам причина, нали? — запита тихо Джулиан.

— Между нас винаги ще стои историята с Елизабет — хвърли му ръкавицата Уейкот. Пръстите му нервно се свиваха и отпускаха.

— Аз не притежавам чак толкова свиреп кодекс на честта — рече Джулиан. — Никога не бих си направил труда да стана в ранни зори, за да убия човек заради Елизабет. Тя не го заслужаваше.

Страните на Уейкот се покриха с червени петна от гняв и безсилие.

— Сега имате нова съпруга. Ще позволите ли пак да ви слагат рога, Рейвънуд?

— Не — каза Джулиан съвсем тихо. — За разлика от Елизабет, Софи е жена, заради която бих могъл да убия човек и ако се наложи, няма да се поколебая да го сторя.

— Ти, копеле! Ти беше този, който не заслужаваше Елизабет. И не се опитвай да ме заплашваш. Всички знаем, че никога няма да се биеш с мен или с някой друг заради жена. Сам го каза, не помниш ли? — Уейкот заплашително пристъпи напред.

— Така ли? — Остро предчувствие прониза Джулиан. Но преди някой от двамата да каже още нещо, Даргейт и Търгуд изникнаха до Джулиан.

— А, ето те, Рейвънуд — заговори успокоително Даргейт. — Търгуд и аз тъкмо те търсехме. Трябва ни още един човек за карето. Ще ни извините ли, Уейкот? — Той се усмихна със своята малко жестока, язвителна усмивка.

Уейкот рязко кимна. Бързо се обърна и напусна стаята. Джулиан наблюдаваше излизането му, обзет от силно разочарование.

— Не ми е ясно защо трябваше да се намесвате — обърна се той към своите приятели. — Рано или късно аз наистина ще трябва да го убия.