Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Seduction, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 120 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Корекция
maskara (2009)
Сканиране
?
Допълнителна корекция
de Torquemada (2014)

Издание:

Аманда Куик. Прелъстяване

ИК „Слово“

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция от de Torquemada

Глава XIX

— Ние всички толкова много се разтревожихме, милейди. Изплашихме се до смърт, че нещо ви се е случило. Просто не можете да си представите. Конярите не бяха на себе си. Когато кобилата ви се появи на двора, те хукнаха да ви търсят, но не откриха никаква следа. Ходиха и при старата Бес, и тя също много се разтревожи като разбра, че не сте се прибрала вкъщи.

— Съжалявам, че ви създадох толкова грижи, Мери. — Софи слушаше с половин ухо разказа на момичето. Но мислите й не се откъсваха от предстоящия разговор с Джулиан. Той не й беше повярвал. Тя си знаеше, че ще усети неискреността й и цялата неубедителност на историята й за това как кобилата я е хвърлила. „И какво трябва да му кажа сега?“ — питаше се отчаяно.

— И на всичко отгоре главният коняр, който винаги има някакви странни предчувствия, започна да тръска главата си и да повтаря, че трябва да търсим тялото ви в езерото. Господи, едва не припаднах, като го чух. Но това не бе нищо в сравнение с онова, което стана, когато негова светлост пристигна толкова неочаквано. Дори и слугите от времето на първата графиня казаха, че никога не са го виждали толкова бесен. Заплаши, че ще уволни всички ни, до един.

На вратата се почука и това сложи край на подробния разказ на Мери за следобедните събития. Появи се едно момиче с поднос за чай. Тя го пое и рече:

— Дай, аз ще сервирам. Нейна светлост има нужда от почивка. — Мери затвори отново вратата и сложи подноса на масата. — О, виждам, че готвачката ви е изпратила чудесен кейк. Хапнете нещо, мадам, имате нужда да се подкрепите.

Софи погледна храната и усети, че й се повдига.

— Благодаря, Мери. Ще пийна малко чай. Но не съм гладна.

— Главата ви боли, нали? — каза с разбиране момичето. — А това влияе и на стомаха. Но пийнете поне чаша чай, госпожо.

Вратата се отвори отново и Джулиан влезе, без да си даде труда да почука. Все още носеше костюма си за езда и явно бе чул последните думи на Мери.

— Върви си, Мери. Аз ще се погрижа тя да изпие чая си.

Сепната от появата му, камериерката направи бърз реверанс и нервно се отправи към вратата.

— Да, милорд. — Понечи да натисне бравата, но в същия миг се извърна и рече леко предизвикателно. — Ние всички много се тревожехме за мадам.

— Зная, Мери. Но тя вече е вкъщи и в безопасност и се надявам в бъдеще да се грижите много по-добре за нея.

— Разбира се, милорд. Няма да я изпускаме от очи.

— Отлично. Сега можеш да си вървиш.

Мери изчезна.

Софи отпусна ръце в скута си, когато момичето затвори вратата.

— Няма нужда да тормозиш прислугата, Джулиан. Те не са направили нищо нередно и случилото се следобед изобщо не е по тяхна вина. Аз… — тя се изкашля, — яздила съм по тази пътека десетки пъти през изминалите години. Нямаше нужда да вземам никого със себе си. Тук сме на село, а не в града.

— Но те не са намерили твоето бедно, изпаднало в безсъзнание тяло на пътеката, водеща към къщичката на Бес. — Джулиан се отпусна в едно кресло до прозореца и огледа стаята. — Както виждам, ти си променила доста неща тук, скъпа.

Внезапната смяна на темата бе доста смущаваща.

— Надявам се, че нямате нищо против, милорд — рече потиснато Софи. Имаше ужасното предчувствие, че той е решил да си играе с нея, докато нервите й не издържат и му признае всичко.

— Не, Софи. Ни най-малко. Някога не обичах тази къща. — Погледът му се плъзна по разтревоженото й лице. — Всяка промяна в имението Рейвънуд ще бъде добре дошла, уверявам те. Как се чувстваш?

— Много добре, благодаря. — Думите заглъхваха в гърлото й.

— Радвам се да го чуя. — Той протегна дългите си крака и небрежно скръсти ръце пред гърдите си. — Доста ни разтревожи, както знаеш.

— Съжалявам. — Софи си пое дълбоко дъх и се постара да си припомни грижливо обмислените детайли на своята история. Смяташе, че ако украси версията си с достатъчно подробности, все пак ще бъде спасена. — Като че ли някакво малко животинче изплаши кобилата ми. Някаква катеричка, предполагам. При друг случай това едва ли би създало проблеми. Както знаеш, яздя доста добре.

— Винаги съм се възхищавал на умелата ти езда — съгласи се любезно Джулиан.

Софи почувствува, че се изчервява.

— И тъй, връщах се от старата Бес, където купих най-разнообразни билки. Нагласила бях пакетчетата в джобовете на полата си. И тъкмо се занимавах с тях, защото се боях да не ги разпилея по пътя, когато се случи, разбираш ли?

— Разбирам.

Софи го гледа в продължение на няколко секунди, хипнотизирана от напрегнатия израз на очакване в очите му. Той изглеждаше мрачен и търпелив, но тя знаеше, че това е търпението на ловеца, който дебне плячката си. Тази мисъл я разтърси.

— И… и боя се, че вниманието ми бе другаде, а не в ездата, както би трябвало. Тъкмо се занимавах с едно пакетче сушен ревен — да, мисля, че това беше, — когато кобилата подскочи. Не можах да запазя равновесие.

— И тогава падна и си удари главата?

„Но те не бяха ме намерили в безсъзнание на пътеката!“ — напомни си Софи.

— Не точно, милорд. Залюлях се на седлото, но успях да се задържа още известно време, и изглежда кобилата ме е отнесла навътре в гората. Някъде там ме е хвърлила.

— Ще ти бъде ли по-лесно, ако ти кажа, че току-що се връщам от пътеката, водеща към къщичката на Бес?

Софи го погледна неспокойно.

— Така ли, милорд?

— Да, Софи — рече той много нежно. — Точно така. Взех един фенер и открих някои интересни следи около езерото. Изглежда на тази същата пътека днес е имало още един ездач и още един кон.

Тя скочи на крака.

— О, Джулиан, моля те да не ми задаваш повече въпроси тази вечер! Не съм в състояние да разговарям сега. Напълно съм съсипана. Всъщност, никак не се чувствам добре. Истината е, че се чувствам ужасно.

— Но, предполагам, не поради удар в главата. — Гласът на Джулиан бе дори по-мек и успокояващ, отколкото преди малко. — Та ти просто се поболяваш от тревога, скъпа. Имаш думата ми, че не е нужно да го правиш.

Софи не разбра и не повярва на нежността в думите му.

— Не ви разбирам, милорд.

— Защо не дойдеш тук и не поседиш малко с мен, докато се успокоиш?

Софи погледна с копнеж протегнатата ръка, а после лицето му. Отчаяно се опита да устои на примамката. Трябваше да бъде силна.

— Но… на стола няма място и за мен, Джулиан.

— Ще ти направя място. Ела тук, Софи. Положението не е нито толкова ужасно, нито толкова сложно, колкото ти си мислиш.

Тя си каза, че ще направи огромна грешка, ако отиде при него. Щеше да изгуби и последната си сила, ако му позволеше да я приласкае точно сега. Но болезнено копнееше да усети ръцете му около себе си, а протегнатата му ръка бе действително нещо, на което не би могла да се съпротивлява, толкова слаба и измъчена както беше.

— Сякаш ще е по-добре да си легна малко. — Тя пристъпи към Джулиан.

— Скоро ще си починеш, мъничката ми. Обещавам ти.

Той продължаваше да чака с нежно изражение на безкрайно търпение, докато тя направи втората, а после и третата крачка.

— Джулиан, не биваше да правя това — прошепна тя, когато пръстите му обгърнаха ръката й.

— Аз съм твой съпруг, мила. — Той я сложи в скута си и я притисна до рамото си. — На кого друг можеш да кажеш какво наистина ти се е случило днес, ако не на мен?

При тези думи и последният й кураж изчезна. Много й се бе събрало този ден. Отвличането, заплахата от изнасилване, бягството, мигът, в който държеше джобния пистолет в ръка, за да установи, че не е способна да застреля Уейкот — всичко се стовари наведнъж, за да отнеме силите й.

Ако Джулиан се беше разкрещял, ако се бе вледенил от гняв, тя може би щеше да е в състояние да се съпротивлява. Но нежният му успокояващ тон бе просто неустоим. Тя захлупи лице в рамото му и затвори очи. Ръцете му ласкаво се сключиха около нея, а широките му гърди предлагаха утеха, която не би намерила никъде другаде.

— Обичам те, Джулиан — промълви тя в ризата му.

— Зная, мила, зная. И сега ще ми кажеш истината, нали?

— Не мога да го направя.

Той не започна да спори. Само седеше и галеше гърба й с големите си силни ръце. В стаята настъпи мълчание, докато Софи, поддавайки се още веднъж на изкушението, започна да се отпуска върху него.

— Вярваш ли ми, Софи?

— Да, Джулиан.

— Тогава защо не искаш да ми кажеш какво се е случило днес?

Тя въздъхна дълбоко.

— Защото се боя, милорд.

— От мен ли?

— Не.

— Доволен съм да чуя поне това. — Той замълча за момент, после каза замислено. — Някои жени в твоето положение биха имали причини да се боят от съпрузите си.

— Това вероятно са жени, които не са особено зачитани от съпрузите си. Тъжни, нещастни жени, лишени както от уважението, така и от доверието на мъжете си. Жал ми е за тях.

Джулиан издаде глухо възклицание, което бе нещо средно между стон и смях. После върза внимателно кадифената панделка на халата й, която както винаги бе успяла да се развърже.

— Ти, естествено, си изключена от тази група жени, скъпа. Имаш почитта, уважението и доверието ми, нали?

— Вие твърдяхте така, милорд. — Запита се какво ли би било, ако освен всичко това имаше и любовта му.

— Тогава си напълно права да не се боиш от мен, след като съзнаваш, че аз не бих допуснал мисълта да си извършила нещо нередно. Ти никога не би ме измамила, нали, Софи?

Пръстите й се вкопчиха в ризата му.

— Никога, Джулиан. Никога в този живот, нито в някакъв друг. Радвам се, че го разбираш.

— Така е, мъничката ми. — Той отново замълча, а Софи притихна под успокояващата ласка на ръцете му. — Но за нещастие, макар и да ти имам пълно доверие, любопитството ми все още не е задоволено. Искам да знам какво ти се е случило днес. Трябва да се съгласиш, че аз все пак съм твой съпруг, Софи. И това обстоятелство ми дава някои привилегии.

— Моля те, Джулиан, не ме принуждавай да ти кажа. Всичко е наред, уверявам те.

— Нямам намерение да те принуждавам за каквото и да било. Вместо това ще си поиграем на гатанки.

Софи се вцепени в ръцете му.

— Не искам да участвам в никакви игри.

Той не обърна внимание на протеста й.

— Каза ми, че не искаш да ми разкажеш цялата история, защото се боиш. И все пак твърдиш, че не се боиш от мен. Следователно можем да заключим, че се боиш от някой друг. Нима не вярваш, че мога да те защитя, скъпа?

— Не е това, Джулиан. — Тя бързо вдигна глава, не желаейки той да мисли, че се съмнява във възможността му да я защити. — Знам, че ти би направил всичко за мен.

— Така е — рече простичко Джулиан. — За мен ти означаваш твърде много, Софи.

— Разбирам, Джулиан. — Тя леко докосна корема си. — Ти без съмнение си загрижен за бъдещия си наследник. Но действително няма причина да се безпокоиш за бебето.

Смарагдовите очи на Джулиан за първи път тази вечер проблеснаха в истински гняв. Промяната бе мигновена. Той взе лицето й в дланите си.

— Нека веднъж завинаги изясним този въпрос, Софи. Ти си важна за мен, именно защото си Софи, моята скъпа, необикновена, честна и влюбена жена — а не заради детето, което носиш.

— О! — Тя не можеше да откъсне очи от искрящия му поглед. Та това бе почти обяснение в любов! Той никога не бе стигал толкова далеч. — Благодаря ти, Джулиан.

— Не ми благодари. Аз съм този, който трябва да бъде благодарен. — Той покри устните й със своите и я целуна бавно и проникновено. Когато най-сетне вдигна глава, в очите му пламтеше познатия огън. Устните му леко се присвиха.

— Ужасно ме разсейваш, скъпа, но този път просто съм длъжен да устоя. Или поне за известно време.

— Но, Джулиан…

— Сега ще довършим нашата игра на гатанки. Ти се боиш от онзи, който е бил на пътеката до езерото този следобед. След като не се боиш за собствената си сигурност, следва да предположим, че се боиш за моята.

— Джулиан, моля те…

— След като се боиш за мен, но не ме предупреждаваш направо, следва, че няма пряка опасност за мен. Ти не би скрила нещо толкова важно, нали?

— Не, милорд. — Вече знаеше, че е безсмислено да се опитва да запази истината само за себе си. Ловецът бе съвсем близо до плячката си.

— И ни остава само една възможност — продължи с безпощадна логика Джулиан. — Ако се боиш за мен, но не смяташ, че ще бъда атакуван директно, причината може да бъде само тази, че не искаш да се стигне дотам, да извикам този тайнствен трети човек на дуел.

Софи се изпъна в скута му, стисна ризата му с две ръце и присви очи.

— Джулиан, трябва да ми дадеш честна дума, че няма да го направиш. Закълни ми се в нашето неродено дете. Не искам да рискуваш живота си! Чуваш ли ме!

— Уейкот, нали?

Очите й се разшириха.

— Откъде знаеш?

— Не беше чак толкова трудно да се сетя. Какво стана този следобед на пътеката, Софи?

Тя безпомощно го погледна. Нежният успокояващ израз на лицето му бе изчезнал, сякаш никога не бе съществувал. На негово място се бе появил студеният дебнещ поглед на хищника. Бе спечелил тази битка и сега вече обмисляше стратегията за следващата.

— Няма да ти позволя да го предизвикаш, Джулиан! Няма да рискуваш да бъдеш застрелян от Уейкот, разбираш ли?

— Какво се случи днес?

Тя всеки момент щеше да се разплаче.

— Моля те, Джулиан…

— Какво се случи днес, Софи?

Той не повиши глас, но тя усети, че търпението му бе свършило. И щеше да получи отговора, който търсеше. Софи се смъкна от скута му. Той й позволи да се изправи, но не изпускаше от очи извърнатото й лице.

Тя бавно прекоси стаята, спря до прозореца и замислено се загледа в нощта. После в кратки, стегнати изречения му разказа цялата история.

— Той ги е убил, Джулиан — завърши тя, сключила ръце пред себе си. — Убил ги е и двете. Удавил е Елизабет, защото тя е отишла твърде далеч в предизвикателствата си към него с плана си да се отърве от детето. Уби и сестра ми с това, че я третираше като обикновена играчка.

— Знаех за сестра ти. Сглобих елементите на тази загадка още преди да напусна Лондон. И винаги съм имал някои подозрения за онова, което се е случило с Елизабет през онази нощ. Чудех се дали някой от любовниците й в края на краищата не е бил докаран дотам.

Софи опря чело на хладното стъкло.

— Бог да ми е на помощ, но не можах да дръпна спусъка, когато имах тази възможност. Толкова съм страхлива.

— Не, Софи, ти не си страхлива. — Джулиан застана зад нея. — Ти си най-смелата жена, която съм срещал някога, и бих ти доверил и живота и честта си. Знай, че тази вечер си извършила нещо много достойно. Човек не стреля по някого, който е в безсъзнание, независимо от онова, което е сторил.

Софи се извърна и го погледна несигурно.

— Но ако бях стреляла, сега всичко щеше да е свършило. И нямаше да се тревожа за теб.

— А ти ще трябваше да живееш с мисълта, че си убила човек. Не искам такава съдба за теб, мъничката ми, независимо доколко Уейкот заслужава да умре.

Тя внезапно бе обхваната от нетърпение.

— Джулиан, истината е, че не съм толкова загрижена дали съм постъпила правилно или не, а по-скоро, че не приключих нещата веднъж завинаги. Боя се, че когато става дума за такива работи, ставам крайно делова. Той е убиец и все още е на свобода.

— Но не за дълго.

Тревогата се надигна у нея.

— Джулиан, моля те, трябва да ми обещаеш, че няма да го предизвикваш. Може да бъдеш убит, дори и ако Уейкот се бие честно, което е малко вероятно.

Джулиан се усмихна.

— Доколкото разбрах, в момента той изобщо не е в състояние да се бие. Ти каза, че е в безсъзнание, нали? И предполагам, ще остане така известно време. Аз също имам богат опит с твоите специални чайове, ако си спомняш.

— Не ме дразни, Джулиан.

Той хвана китките й и притисна дланите й към гърдите си.

— Не те дразня, миличка. Само безкрайно се радвам, че си жива и невредима. Никога няма да разбереш какво преживях тази вечер, когато пристигнах и видях, че те няма.

Но тя не се остави да бъде успокоявана, защото знаеше какво й предстои.

— Какво ще правиш, Джулиан?

— Зависи. Колко време смяташ още ще спи Уейкот?

Тя се намръщи.

— Поне още три или четири часа.

— Отлично. В такъв случай по-късно ще се заема с него. — Той започна да развързва панделките на халата й. — А междувременно искам да се уверя, че действително не си ранена никъде.

Софи го погледна много сериозно, когато халатът падна в краката й.

— Джулиан, искам честната ти дума, че няма да предизвикаш Уейкот.

— Не се безпокой за това, скъпа. — Той целуна шията й.

— Думата ти, Джулиан. Настоявам да ми я дадеш! — В момента копнееше повече от всякога да бъде в ръцете му, но това бе по-важно. Стоеше скована и неотстъпчива, опитвайки се да не забелязва топлото примамливо докосване на устните му по шията си.

— Не се грижи за онова, което ще се случи на Уейкот. Аз ще се справя с всичко. И той никога вече няма да се доближи до теб.

— По дяволите, Джулиан! Обещай ми, че няма да го предизвикаш! Твоята безопасност за мен е далеч по-важна от глупавото ти мъжко чувство за чест. Знаеш много добре мнението ми за дуелите. Те не доказват нищо, а човек лесно може да загуби живота си. Няма да предизвикваш Уейкот, чуваш ли ме! Дай ми думата си, Джулиан!

Той спря да целува вдлъбнатинката на рамото й и вдигна глава, за да я погледне в очите. За първи път се намръщи.

— Аз не съм лош стрелец, Софи.

— Не ме интересува колко си добър. Не искам да поемаш този риск и толкова!

Той леко вдигна вежди.

— Така ли?

— Да, по дяволите! Не искам да те изгубя в някакъв глупав дуел с човек, който по всяка вероятност е мошеник. Чувствам се по същия начин, както и ти онази сутрин, когато прекъсна дуела ми с Шарлот Федърстоун. Няма да го понеса.

— Никога не си била толкова непреклонна, скъпа — рече той сухо.

— Думата ти, Джулиан. Настоявам да ми я дадеш!

Той изпъшка примирено.

— Добре. След като това е толкова важно за теб, имаш тържественото ми обещание, че няма да викам Уейкот на дуел с пистолети.

Заля я вълна на облекчение и тя затвори очи.

— Благодаря ти, Джулиан.

— А сега позволено ли ми е да любя жена си?

Тя му се усмихна през сълзи.

— Да, милорд.

 

 

Един час по-късно Джулиан се надигна и се взря в разтревожените очи на Софи. Пламъкът, който винаги тлееше в тях след като се бяха любили, отново бе отстъпил на мрачна загриженост. Но фактът, че тя толкова държи на него, му вдъхваше увереност.

— Нали ще внимаваш, Джулиан?

— Разбира се.

— Може би е по-добре да вземеш и някое от момчетата със себе си?

— Не, този въпрос трябва да бъде уреден само между Уейкот и мен. Ще се оправя сам.

— Но какво мислиш да правиш? — настоя измъчено тя.

— Ще го принудя да напусне страната. Ще му предложа да емигрира в Америка.

— И как смяташ да го постигнеш?

Джулиан се наведе над нея, ръцете му обгърнаха раменете й.

— Не задавай толкова много въпроси, любов моя. Сега нямам време да им отговарям. Когато се върна, ще ти разкажа всичко. Кълна ти се. — Той притисна устните си към нейните. — А сега си почини.

— Това наистина е абсурдно нареждане. Няма да мога и да мигна, докато не се върнеш.

— Тогава си почети някоя хубава книга.

— Улстоункрафт — заплаши го тя. — Ще чета „Защита на правата на жените“, докато се върнеш.

— Това наистина е достатъчна причина, за да се върна колкото се може по-скоро. — Джулиан се изправи. — Не бива да допускам тези глупости за правата на жените да те покварят напълно.

Тя се надигна и взе ръката му.

— Страх ме е, Джулиан.

— Познавам това чувство. И аз изпитах същото тази вечер, когато пристигнах, а теб те нямаше. — Той нежно освободи ръката си и започна да се облича. — Но сега няма от какво да се боиш. Имаш обещанието ми, че няма да предложа дуел на Уейкот, забрави ли?

— Да, но — тя замълча и нервно прехапа долната си устна, — това не ми харесва, Джулиан.

— Скоро всичко ще свърши. — Той започна да обува ботушите си. — Ще се върна вкъщи преди разсъмване, освен ако не си упоила Уейкот дотолкова, че да не разбира обикновен английски.

— Не съм му дала чак толкова, колкото дадох на теб — рече тя неспокойно. — Боях се да не усети странния вкус.

— Колко жалко. Бих предпочел и той да изпита онова ужасно главоболие, на което бях подложен.

— Ти беше пил онази вечер — обясни му тя сериозно. — А това променя действието на тревите. Уейкот е пил само чая. И ще се събуди с бистра глава.

— Ще го запомня. — Джулиан приключи с ботушите си. Тръгна към вратата, но спря, за да я погледне. Прониза го остро собственическо чувство. А то бе последвано от изненадваща нежност. За него тя бе всичко, съзна изведнъж. Нищо на този свят не бе толкова важно, колкото неговата сладка Софи.

— Да не си забравил нещо, Джулиан? — запита тя от полумрака на леглото.

— Нещо съвсем дребно — промълви тихо. Ръката му пусна бравата и той се върна при нея. Наведе се и още веднъж целуна меките й устни.

— Обичам те.

Видя изумлението в очите й, но нямаше време за повече обяснения. Прекоси стаята и отвори вратата.

— Джулиан, чакай…

— Ще се върна колкото се може по-скоро, мила. Тогава ще говорим.

— Не, чакай, има още нещо, което трябва да ти кажа. Смарагдите.

— Какво?

— Напълно забравих. Те са у Уейкот. Откраднал ги е през нощта, когато е убил Елизабет. Те са в кошницата до огнището, точно под пистолета.

— Колко интересно. Дано не забравя да си ги прибера — рече Джулиан и излезе навън.

 

 

Старата норманска руина представляваше злокобна и неприветлива купчина камъни, потънали в сенките на нощта. За първи път от години Джулиан се почувства тук точно както в детството си — на това място не бе никак трудно човек да повярва в съществуването на призраци. Мисълта, че Софи е държана в плен в тази мрачна и студена развалина, разпали още повече пламъците на гнева му.

Направил бе всичко възможно да скрие яростта си от нея, защото знаеше, че това ще я разтревожи. Но се наложи да призове цялото си самообладание, за да скрие чувствата си.

Поне едно нещо бе сигурно: Уейкот щеше да плати за онова, което се бе опитал да стори на Софи.

Доколкото Джулиан можеше да види, около развалината нямаше никакви признаци на живот. Той отведе черния си жребец при близката групичка дървета, слезе и метна поводите на един клон. После си запроправя път през старинните каменни блокове към кой знае как оцелялата стая. Огънят, за който бе споменала Софи, сигурно отдавна се бе превърнал в пепел.

Джулиан имаше голямо доверие в умението й да борави с билки, но все пак реши да не поема излишни рискове. Пристъпи към стаята с голяма предпазливост. Вътре нищо не помръдваше. Стоеше на прага и чакаше очите му да привикнат към тъмнината. Най-сетне различи тялото на Уейкот, проснато до стената при огнището.

Софи беше права. Щеше да е далеч по-просто, ако някой опреше пистолета в слепоочието на виконта и натиснеше спусъка. Но имаше някои неща, които един джентълмен никога не прави. Джулиан примирено поклати глава и тръгна към огнището, за да стъкне огъня.

Когато свърши, дръпна столчето и седна на него. Бавно премести поглед към кошницата и видя смарагдите, скупчени под пистолета. С огромно задоволство вдигна огърлицата и заразглежда камъните на светлината на огъня. Смарагдите на Рейвънуд щяха да стоят чудесно на новата графиня на Рейвънуд.

Двадесет минути по-късно виконтът се раздвижи и простена. Джулиан наблюдаваше неподвижно, как Уейкот бавно идва на себе си. Продължи да чака и когато той примигна и се намръщи на огъня, чакаше, когато мъжът се надигна и посегна към слепоочията си, чакаше, докато виконтът най-сетне осъзна, че в помещението има още някой.

— Точно така, Уейкот. Софи е в безопасност, а сега ще имаш работа с мен. — Джулиан небрежно плъзгаше смарагдите от едната си длан в другата. — Сигурен бях, че в един момент ти наистина ще стигнеш твърде далеч. Както всеки човек, обзет от някаква лудост.

Уейкот се заотдръпва назад, докато гърбът му най-сетне се подпря на стената. Облегна русата си глава на влажните камъни и загледа Джулиан с присвити от омраза очи.

— Значи скъпата малка Софи е изтичала право при теб, така ли? И ти си повярвал на всяка нейна дума, предполагам. Аз може и да съм луд, Рейвънуд, но ти си глупак.

Джулиан гледаше искрящите смарагди.

— Отчасти си прав, Уейкот. Някога наистина бях глупак, и то доста време. Не разпознах една вещица в копринена бална рокля. Но това отдавна е минало. В някои отношения почти те съжалявам. Повечето от нас успяха да се изтръгнат от магията на Елизабет още преди години. Но не и ти.

Защото само аз я обичах. Вие, другите, само искахте да я използвате. Искахте да отнемете нейната невинност и красота и да я погубите завинаги. Аз исках да я защитя.

— Както вече ти казах, ти си обезумял. И ако бе решил да страдаш сам, нямаше да ти обръщам никакво внимание. Но за нещастие ти се опита да използваш Софи, за да ми отмъстиш. А това аз не мога да пренебрегна. Предупредих те, Уейкот. Сега ще платиш затова, че замеси Софи, и ще сложим край на цялата история.

Уейкот се изсмя грубо.

— И какво ти каза твоята малка Софи за онова, което се случи днес тук? Каза ли ти, че я намерих на пътеката при езерото? Каза ли ти, че се връща от същата абортажийка, която използваше и Елизабет? Твоята скъпа, сладка, невинна Софи се готви да се освободи от наследника ти, Рейвънуд. И изглежда има желание да ти го роди също толкова, колкото и Елизабет.

За миг думите на Софи просветнаха в съзнанието на Джулиан, съпроводени от остро чувство на вина.

„Не искам да бързаме с детето, Джулиан.“

Той тръсна глава и презрително се усмихна.

— Ти си невероятно бърз, когато решиш да забиеш някому нож в гърба, Уейкот. Но този път сгреши. Ние със Софи вече се познаваме достатъчно добре. Тя е почтена жена. Между нас съществува споразумение и ако със съжаление признавам, че невинаги съм го спазвал, от своя страна тя винаги е била безупречна. И знам много добре, че е ходила при старата Бес за билки, а не за аборт.

— Ако го вярваш, ти наистина си глупак, Рейвънуд. Софи сигурно те е излъгала и за онова, което се случи тук. Каза ли ти колко лесно вдигна полите си и разтвори бедрата си за мен? Все още й липсва опит, но предполагам, това ще се промени с практиката.

Тънката нишка на търпението на Джулиан се скъса. Той пусна смарагдите на пода и светкавично скочи. Прекоси само с два разкрача помещението и сграбчи Уейкот за ризата. Изправи виконта на крака и стовари юмрука си в красивото му лице. Нещо изпращя около носа на Уейкот, рукна кръв. Джулиан го удари още веднъж.

— Ти, копеле, не искаш да признаеш, че си се оженил за една пачавра, нали? — Уейкот се подпря на стената и обърса с ръка кървящия си нос. — Но това е истината, кучи сине. Ще имаш време да го разбереш.

— Софи никога не би унижила себе си или мен. Знам, че не ти е позволила да я докоснеш.

— Затова ли реагира толкова бързо, когато ти казах какво се случи? — изсмя се Уейкот.

Джулиан потисна яростта си.

— Няма смисъл да разговарям с теб, Уейкот. Когато става дума за тези неща, ти просто обезумяваш. Би трябвало да те съжалявам, но не мога да позволя дори на един луд да обижда жена ми.

Уейкот го погледна неспокойно.

— Но ти никога няма да ме извикаш на дуел. И двамата го знаем.

— За съжаление си прав. — Джулиан си спомни за клетвата, която даде на Софи. Достатъчно свои обещания бе нарушил досега. Не искаше да наруши още едно, макар че в момента не желаеше нищо повече от това, да пусне един куршум в главата на Уейкот. Пристъпи към огнището и се загледа в пламъците.

— Знаех си — злорадстваше Уейкот. — Казах й, че ти никога вече няма да рискуваш живота си заради жена. Загубил си вкуса към отмъщението. И няма да ме предизвикаш.

— Не, Уейкот, няма да те предизвикам. — Джулиан сложи ръце зад гърба си и се усмихна на другия мъж с хладно предчувствие. — Но не поради причините, които спомена, а поради други, лични причини. Но, бъди спокоен, те няма да ми попречат да приема предизвикателство от теб.

Уейкот се изненада.

— За какво, по дяволите, говориш?

— Аз няма да те извикам на дуел, Уейкот. В това отношение съм обвързан с известно обещание. Но мисля, че може да наредим нещата така, че в края на краищата ти да си принуден да ме предизвикаш. И когато го направиш, уверявам те, няма да имам търпение да се срещнем. Вече съм избрал и секундантите си. Помниш Даргейт, нали? И Търгуд. Те ще са щастливи да ме придружат и да се погрижат нещата да станат съвсем почтено. Както знаеш, Даргейт има славата, че винаги открива измамниците. Дори ще се погрижа за пистолетите. И ще бъда веднага на твое разположение.

Уейкот го гледаше изумено. После изненадата отстъпи място на подигравка.

— И защо аз трябва да те предизвиквам? Не моята жена ми е изневерила.

— Не става дума за нечия изневяра. Не се опитвай повече да ме убеждаваш, че си ми сложил рога, защото знам истината. Упойката в чая ти и това въже на пода, с което си вързал Софи, са достатъчно доказателство. Но аз й вярвах и преди да видя доказателствата. Знам, че съпругата ми е честна жена.

— Честна? Тази дума не означава нищо, когато се говори за жена.

— За жена като Елизабет, да. Не и за жена като Софи обаче. Но няма защо да подновяваме спора за честта. Няма смисъл, защото ти самият нямаш никакво отношение по въпроса. И тъй, да се върнем на нашия проблем.

— Значи ти смяташ, че нямам чест? — изръмжа Уейкот.

— Точно така. Още повече, че ще продължавам да го твърдя публично, докато не ме предизвикаш или не решиш да емигрираш в Америка. Това са двете възможности, с които разполагаш, Уейкот.

— Не можеш да ме принудиш да приема нито едната от тях.

— Ако си убеден в това, със сигурност ще бъдеш изненадан. Ще те принудя да направиш своя избор. Ще те преследвам, докато го сториш. Ще се погрижа животът ти тук, в Англия, да стане непоносим. Ще вървя по петите ти като вълк, докато не ми замирише на кръв.

Уейкот пребледня на светлината на огъня.

— Блъфираш.

— Да ти кажа ли как точно ще стане? Тогава чуй какво ти предстои. Независимо какво ще правиш или къде ще отидеш тук, в Англия, аз или моите агенти винаги ще бъдем след теб. Ако например решиш да си купиш кон от Татърсол, аз ще дам двойна цена и ще го има някой друг. Ако се опиташ да си купиш ботуши от Хоби или да си поръчаш костюм при Уестън, и двамата ще бъдат информирани, че ще ги зачеркна от списъка на доставчиците си, ако те обслужват.

— Не можеш да го направиш — изсъска Уейкот.

— И това ще е само началото — продължи безжалостно Джулиан. — Ще уведомя собствениците на всички парцели в съседство с имението ти в Съфолк, че смятам да ги изкупя. След време, Уейкот, земите ти ще бъдат заобиколени само от моя собственост. По-нататък ще се постарая репутацията ти да пострада дотолкова, че никой уважаван клуб и никоя почтена домакиня да не те допускат под покрива си.

— Няма да стане.

— Напротив. Имам пари, земя и достатъчно влиятелна титла, за да осъществя плана си. И което е още по-важно, ще имам Софи до себе си. Тези дни името й струва повече от злато в Лондон, Уейкот. Ако тя се обърне срещу теб, цялото общество ще бъде на нейна страна.

— Не! — Уейкот яростно тръсна глава, очите му диво заблестяха. — Тя никога не би го направила. Аз не съм я оскърбил. Тя може да разбере защо постъпих така с нея. Тя ми съчувства.

— Вече не.

— Защото я доведох тук? Но аз ще й обясня.

— Няма да имаш тази възможност. Дори и да ти позволя да се приближиш и да разговаряш с нея, което нямам намерение да направя, вече не можеш да очакваш съчувствие или снизхождение от нейна страна. Както се оказа, Уейкот, ти си подпечатал собствената си съдба много преди да срещнеш Софи.

— За какво говориш пък сега, мътните да го вземат?

— Помниш ли онази млада жена, която си съблазнил тук преди три години и която си изоставил, след като е забременяла от теб? Онази, която е взела този дяволски пръстен? Онази, за която си казал на Софи, че няма никакво значение? Селската хлапачка?

— И какво за нея?

— Тя е била сестрата на Софи.

Уейкот пребледня.

— О, Господи!

— Точно така — каза тихо Джулиан. — Вече започваш да разбираш колко сериозен е проблемът ти. Не виждам смисъл да оставам повече тук. Обмисли внимателно двете възможности, Уейкот. На твое място аз бих избрал Америка. От редовните клиенти на Ментон съм чувал, че не си добър стрелец.

Джулиан му обърна гръб, взе смарагдите и излезе през вратата. Току-що бе отвързал юздите на черния кон, когато чу приглушен изстрел откъм стария замък.

Беше сгрешил. Уейкот имаше три възможности, а не две. Явно виконтът бе намерил пистолета в кошницата и бе избрал третата.

Джулиан понечи да се качи на седлото, но после неохотно реши да се върне в зловещо притихналата руина. Сцената, която го очакваше, щеше да е неприятна, меко казано, но имайки пред вид непохватността на Уейкот, бе длъжен да се увери, че виконтът отново не е оплескал нещата.