Аманда Куик
Прелъстяване (13)

Глава XIII

Когато на другата сутрин Софи отвори очи, първото нещо, което видя, бе циганския шал на възглавницата до себе си. Върху него бе сложена диамантената гривна, подарена й вчера от Джулиан. Редиците сребристобели камъчета искряха на утринната светлина. Отдолу имаше един по-голям пакет, завит в хартия. Между гривната и шала бе пъхната някаква бележка.

Софи се надигна бавно, без да изпуска от очи нещата върху възглавницата. Както и предполагаше, Джулиан я бе разпознал на маскения бал миналата вечер. Тя се зачуди дали с всичките си приказки, че търси щастие в любовта, той само я бе дразнил или действително се бе опитал да й каже нещо важно.

Посегна и взе бележката от възглавницата. Разгърна я и прочете съдържанието:

«Моя скъпа съпруго,

Миналата нощ научих от надежден източник, че съдбата ми е в мои ръце. И все пак това не е съвсем вярно. Независимо дали го желае или не, съдбата и честта на мъжа често се оказват в ръцете на съпругата му. Убеден съм, че в моя случаи тези съкровища са на сигурно място при вас. Нямам особен талант за съчиняване на сонети и стихове, но бих искал понякога да носите тази гривна като знак на моята почит. А ако случайно се заинтересувате и от другия ми подарък, ще имате повод да помислите за мен.»

Инициалите на Джулиан бяха надраскани смело на края на листа. Софи бавно сгъна бележката и се загледа в диамантената гривна. Почитта бе нещо твърде различно от любов, но все пак и тя предполагаше някаква степен на привързаност.

Изведнъж в душата й нахлуха спомени за огъня и силата на Джулиан, когато той се промъкна при нея през нощта. Каза си, че не бива да се остави да бъде подведена от страстта, която събуждаше у нея. Страстта не беше любов и Амелия бе платила жестоко за това познание.

Но Джулиан изпитваше към нея нещо повече от страст, ако трябваше да се вярва на бележката. Тя просто не успя да потисне надеждата, надигнала се в нея. Почитта включваше и уважение, реши тя. Дори и той да й се сърдеше заради случилото се миналата сутрин, все пак се опитваше да й покаже, че изпитва известно уважение към нея.

Стана от леглото и внимателно сложи гривната в ковчежето за бижута до черния пръстен на Амелия. Твърдо реши да гледа реалистично на брака си. Страстта и почитта не бяха лоша комбинация, и все пак не й бяха достатъчни. Миналата нощ Джулиан й даде ясно да разбере, че желае тя да му довери любовта си, но също така бе разбрала, че той никога вече няма да дари сърцето си на жена.

Когато се извърна от тоалетката, си спомни за другия пакет върху леглото. Прекоси стаята изпълнена с любопитство и го взе. «Прилича на книга» — помисли си тя и това я развълнува много повече от гривната. Нетърпеливо разгърна кафявата хартия на опаковката.

Заля я вълна от радост, когато прочете името на автора върху внушителния, подвързан с кожа том. Не можеше да повярва. Джулиан й бе подарил един превъзходен екземпляр от прочутия наръчник за билки на Николас Кълпепър «Английски лекар». Просто нямаше търпение да го покаже на старата Бес. Това бе чудесно ръководство за всички билки, които растяха в Англия.

Софи прелетя през стаята, за да позвъни на Мери. И когато момичето почука на вратата няколко минути по-късно, зяпна от изненада, виждайки господарката си вече наполовина облечена.

— Защо е това бързане, мадам? Нека ви помогна. По-внимателно, моля ви, ще разкъсате шева на роклята. — Мери припряно се засуети наоколо. — Да не би нещо да не е наред?

— Не, не, Мери, всичко е както трябва. Негова светлост все още ли е вкъщи? — Софи се наведе да обуе леките си летни пантофки.

— Да, госпожо. Мисля, че е в библиотеката. Да съобщя ли, че желаете да го видите?

— Аз сама ще отида. Добре, Мери, вече съм облечена. Можеш да си вървиш.

Мери я изгледа ужасена.

— Невъзможно. Не мога да ви позволя да излезете от спалнята, когато косата ви е в такова състояние, госпожо. Никак не би било редно. Моля ви, седнете и ще оправим всичко.

Софи се подчини, мърморейки нетърпеливо, докато Мери вдигаше косата й с два сребърни гребена и няколко стратегически разположени фиби. Когато и последната къдрица бе поставена на място, тя скочи от тоалетката, грабна скъпоценния билкарски наръчник и буквално хукна надолу по стълбите.

Стигна до вратата на библиотеката, останала без дъх, почука и влетя вътре, без да дочака отговор.

— Джулиан, благодаря ти! Много ти благодаря! Толкова си мил! Не знам как да изразя признателността си. Това е най-хубавият подарък, който някога съм получавала. И ти си най-щедрият съпруг в Англия. Не, най-щедрият съпруг в целия свят!

Джулиан бавно затвори книгата пред себе си и предпазливо стана. Очите му унесено се спряха първо на голата й китка, а после на книгата, притисната до гърдите й.

— Тъй като не виждам гривната, предполагам, че Кълпепър е причината за всичкото това вълнение?

— О, да, Джулиан. Великолепен е. И ти си великолепен. Как изобщо мога да ти се отблагодаря? — Софи импулсивно прекоси стаята и се повдигна на пръсти пред него. Все още притискайки книгата до гърдите си, тя дари на съпруга си бърза, плаха целувка, после отстъпи назад. — Благодаря, милорд. Ще пазя тази книга докато съм жива. И обещавам да бъда точно такава съпруга, каквато вие желаете. Никога вече няма да ви създавам неприятности. Никога.

С една последна ослепителна усмивка Софи се извърна и изхвръкна от стаята, без да забележи сребърния гребен, който се изплъзна от косата й и падна върху килима.

Джулиан проследи замислено как вратата се затвори след нея, после докосна бузата си там, където го бе целунала Софи. Съзна, че това бе първата спонтанна ласка, която тя му бе подарила. Прекоси стаята и вдигна сребърния гребен. Леко усмихнат, той го сложи на бюрото си на място, където можеше да го вижда, докато работи.

Кълпепър, реши той с дълбоко удовлетворение, очевидно бе гениално хрумване. Бе много задължен на Фани за тази идея и си напомни, че на всяка цена трябва да й благодари. Усмивката му стана още по-широка, когато със съжаление си помисли, че можеше да си спести шестте хиляди лири за гривната. Доколкото познаваше Софи, тя щеше да я загуби още първия път, когато я сложеше, ако… ако, разбира се, изобщо се сетеше да я сложи.

 

 

Софи бе в чудесно настроение този следобед, когато изпрати на Ан и Джейн съобщение, че желае да ги види. Те пристигнаха към три. Жизнерадостната Ан, в тъмножълт тоалет, връхлетя в дневната с обичайната си енергия и ентусиазъм. Тя бе следвана от далеч по-улегналата Джейн. И двете жени развързаха панделките на шапките си и погледнаха домакинята с очакване.

— Снощи беше прекрасно, нали? — рече весело Ан, когато сервираха чая. — Не мога да ви опиша колко обичам маскарадите.

— Причината е, че ти доставя удоволствие да правиш хората на глупаци — забеляза Джейн. — И особено мъжете. Но рано или късно вкусът ти към подобни забавления ще ти създаде сериозни неприятности.

— Глупости. Не й обръщай внимание, Софи. Изпаднала е в едно от своите нравоучителни настроения. И по-добре ни кажи защо настояваше да ни видиш толкова скоро. Надявам се да си намислила нещо интересно.

— Аз лично — забеляза Джейн, вдигайки чашата си — бих предпочела известно време да поживея без особени вълнения.

— Налага се да обсъдя с вас един много сериозен въпрос. Не се безпокой, Джейн. Не търся нови авантюри. А само няколко отговора. — Софи взе муселинената кърпичка, в която бе завила черния пръстен. Разгърна я и им го показа.

Ан протегна ръка и докосна гравираната повърхност.

— Много е странен. И не изглежда никак красив. Само не ми казвай, че съпругът ти е подарил подобно нещо. Мислех си, че Рейвънуд има по-добър вкус.

— Не. Той принадлежеше на сестра ми. — Софи втренчи очи в пръстена върху дланта си. — Дал й го е някакъв мъж. Аз трябва да го намеря. Според мен той трябва да бъде обвинен в убийство.

И тя им разказа цялата история в кратки, накъсани изречения. Когато свърши, Ан и Джейн още известно време я гледаха мълчаливо. Както и трябваше да се очаква, Джейн заговори първа.

— Ако всичко това е вярно, мъжът, дал пръстена на сестра ти, със сигурност е чудовище, но не виждам какво можеш да направиш, дори и да го откриеш. За нещастие много такива чудовища бродят из светската джунгла и успяват дори и след убийство да се измъкнат безнаказано.

Софи вдигна глава.

— Смятам да му дам да разбере, че злото, което е извършил, не е тайна. И че знам кой е и какво е сторил.

— Това може да бъде крайно опасно — каза Джейн. — Или най-малкото, изключително трудно. Ти не можеш да докажеш нищо. И той само ще се изсмее на обвиненията ти.

— Да, но той ще е принуден да разбере, че графинята на Рейвънуд знае кой е — каза замислено Ан. — Точно сега Софи притежава голямо влияние. Както знаеш, тя стана доста популярна. А и самият факт, че е съпруга на Рейвънуд, също не е без значение. Ако тя реши да се възползува от възможностите си, би могла да изобличи притежателя на пръстена и да съсипе репутацията му. А това би било сериозно наказание за всеки лондонски аристократ.

— При положение, че действително принадлежи към доброто общество — поправи я Софи. — Не зная нищо за него освен това, че по всяка вероятност е бил един от любовниците на Елизабет.

Джейн въздъхна.

— Ако се съди по приказките, техният списък е твърде дълъг.

— Но би могъл да бъде сведен само до мъжа, притежавал този пръстен — отвърна Софи. — Първо трябва да научим нещо за него.

— И как ще го направим? — Ан очевидно вече бе готова да се посвети на идеята.

— Чакайте, вие двете — помоли Джейн. — Помислете малко, преди да се впуснете в нова авантюра. Софи, ти съвсем скоро бе принудена да изтърпиш гнева на Рейвънуд. Ако питаш мен, леко ти се размина. Толкова ли си нетърпелива отново да събудиш яростта му?

— Това няма нищо общо с Рейвънуд — произнесе натъртено Софи. А после се усмихна, спомняйки си книгата за билките. — Между другото, той ми прости за случилото се вчера сутринта.

Джейн я изгледа учудено.

— Наистина ли? Тогава той е много по-толерантен, отколкото си представях.

— Съпругът ми не е дяволът, за който го мислят — рече хладно Софи. — Но да се върнем на въпроса за собственика на пръстена. Нямам намерение да безпокоя Рейвънуд с този въпрос. Поставила съм си тази задача още преди да се омъжа за него. После, съвсем глупаво позволих на… на други неща да отвлекат вниманието ми. Но сега вече приключих с тях и смятам да се заема с това.

И двете й приятелки я гледаха съсредоточено.

— Говориш съвсем сериозно, нали? — запита Джейн най-накрая.

— Да намеря собственика на този пръстен е най-важната цел в живота ми в момента. Този път не мога да допусна някоя от вас да се почувства длъжна да предупреди Рейвънуд. Ако не сте в състояние да ме подкрепите, можете да си тръгнете още сега.

— Дори не си и представям, че ще те оставя да правиш подобно издирване сама — заяви Ан.

— Джейн? — Софи се усмихна нежно. — Ще те разбера, ако решиш, че не трябва да участваш в подобно нещо.

Джейн сви устни.

— Ти поставяш под въпрос лоялността ми, Софи. Не те обвинявам. Но искам да ти докажа, че действително съм твоя приятелка. И затова ще ти помогна.

— Добре. Тогава всичко е наред. — Софи протегна ръка. — Нека подпечатаме съзаклятието. — Трите тържествено удариха ръце в мълчалива клетва, после отново седнаха и се втренчиха в пръстена.

— И откъде ще започнем? — запита Ан след известен размисъл.

— Започнахме още миналата нощ. — И Софи им разказа за мъжа с черната пелерина и качулката.

Очите на Джейн се изпълниха с ужас.

— Той е познал пръстена? И те е предупредил за него? Велики боже, Софи, защо не ни каза?

— Не исках да ви казвам нищо, докато не получа тържественото ви обещание, че ще ме подкрепите.

— Това означава, че около пръстена действително има някаква мистерия. — Ан го взе и го разгледа отблизо. — Сигурна ли си, че твоят партньор по танци не каза нищо друго? А само че оня, който го носи, може да очаква съвсем необикновени вълнения?

— Каквото и да означава това. Каза също, че ще се срещнем отново, и ме остави.

— Слава богу, че си била маскирана — рече прочувствено Джейн. — Сега вече знаеш, че с пръстена е свързана някаква тайна. И не бива да го носиш публично.

Софи се намръщи.

— Съгласна съм, че не бива да го нося, докато не научим нещо повече за него. Обаче, ако само по този начин мога да разкрия тайната му, вероятно ще трябва да го нося.

— Не — каза Ан, проявявайки необичайна предпазливост. — Съгласна съм с Джейн. Не трябва да го носиш. Не и преди да се посъветваш с нас. Обещаваш ли?

Софи се поколеба при вида на угрижените лица на приятелките си.

— Добре — съгласи се тя неохотно. — Ще говоря с вас, преди отново да сложа пръстена. А сега да обмислим тази работа и всички сведения, които имаме по въпроса.

— Човекът с черната пелерина е намекнал, че пръстенът е познат и на други хора като него — произнесе бавно Ан. — Което ще рече клуб или група, или нещо от този род.

— Имаше и някакъв намек, че съществуват и други такива пръстени. — Софи се опита да си припомни точните думи на мъжа. — Може би е символ на някакво тайно общество.

Джейн потръпна.

— Не ми харесва тази дума.

— Какво общество? — запита бързо Ан, пренебрегвайки тревогата на приятелката си. — Трябва да се опитаме да го узнаем, преди да си представим човека, носил пръстена.

— Бихме могли да открием какво тайно общество би използвало подобно украшение, ако успеем да разгадаем значението на гравираните символи. — Софи въртеше лентичката от черен метал между пръстите си, изучавайки триъгълника и животинската глава. — Но как да го направим?

Възцари се дълго мълчание, преди Джейн да произнесе твърде неохотно:

— Сещам се за едно място, откъдето бихме могли да започнем.

Софи я погледна изненадано.

— Откъде?

— От библиотеката на лейди Фани.

 

 

Три дни по-късно Софи летеше по стълбите с шапка в едната ръка и чантичка в другата. Прекоси преддверието и почти бе стигнала до вратата, която един лакей тъкмо се готвеше да отвори, когато Джулиан се появи откъм библиотеката. По хладното му и съсредоточено изражение тя веднага разбра, че иска да говори с нея. Потисна една въздишка и успя да му се усмихне лъчезарно.

— Добър ден, милорд. Както виждам, днес сте доста зает с работа — рече тя спокойно.

Джулиан скръсти ръце и се облегна на рамката на вратата.

— Пак ли излизаш, Софи?

— Да, милорд. — Тя си сложи шапката и започна да връзва панделките. — Обещах на лейди Фани и Хариет да ги посетя днес следобед.

— Ти ги посещаваше всеки следобед тази седмица.

— Само миналите три следобеда, милорд.

Той наклони глава.

— Извинявай. Сигурно си права. Само последните три следобеда. Но вече съм им загубил сметката, защото ми се струва, че всеки път, когато се наканя да ти предложа да пояздим или да се отбием на някоя изложба, ти изхвърчаш през вратата.

— Животът тук, в града, е много трескав, милорд.

— Каква разлика от провинцията, нали?

Софи застана нащрек, чудейки се накъде бие той. Нямаше търпение да тръгне. Каретата я чакаше.

— Желаете ли нещо, милорд?

— Малко от времето ти, може би — рече той нежно.

Софи си играеше с връзките на шапката си и панделката се изкриви.

— Съжалявам, милорд. Обещах на леля ви да бъда там в три. Тя ще ме чака.

Джулиан погледна през рамо към часовника в библиотеката.

— Остават ти още няколко минути. Защо не помолиш кочияша да разходи коня за малко? Бих желал да ми дадеш съвет за някои неща.

— Съвет? — Това привлече вниманието й. Джулиан не бе търсил съветите й за нищо, откакто напуснаха «Елсингтън парк».

— По някои въпроси, свързани с Рейвънуд.

— О! — Тя не знаеше какво да отговори. — Ще ни отнеме ли много време, милорд?

— Не, скъпа, няма да ни отнеме много време. — Той се изпъна и я пропусна елегантно през вратата на библиотеката. После се обърна към слугата:

— Кажи на кочияша, че лейди Рейвънуд ще се забави малко.

Софи седна до бюрото срещу Джулиан и се опита да развърже възела, в който се бяха усукали панделките на шапката й.

— Позволи ми, скъпа — Джулиан затвори вратата, приближи се до нея и се зае с възела.

— Честно казано, не проумявам какво става с тия мои шапки — оплака се Софи, изчервявайки се леко от близостта му. — По тях вечно нещо не е наред.

— Не се ядосвай за такива дреболии. Това е един от онези трикове, които един съпруг трябва да владее. — Джулиан се приведе над нея, а големите му ръце се справиха с излагащия възел. Само след минута той свали шапката от къдриците й и я подаде с поклон.

— Благодаря. — Софи седеше сковано на стола с шапката в скута си. — И какъв съвет ви е нужен, милорд?

Джулиан заобиколи бюрото и седна небрежно.

— Току-що получих съобщение от управителя си в Рейвънуд. Пише, че икономката се е разболяла и едва ли скоро ще оздравее.

— Бедната госпожа Бойл. — Софи си спомни закръглената тиранка, която от години управляваше домакинството на имението. — Управителят споменава ли дали старата Бес е идвала да я прегледа?

Джулиан хвърли поглед към писмото пред себе си.

— Да, както изглежда, преди няколко дни Бес е ходила в къщата и е казала, че госпожа Бойл има болно сърце. Дори и да има късмета да оздравее, тя едва ли ще е в състояние отново да се заеме със задълженията си. Отсега нататък трябва да води много спокоен живот.

Софи поклати глава и се намръщи угрижено.

— Много съжалявам. Предполагам, че старата Бес я е посъветвала да пие чай от напръстник. Много е полезен в такива случаи, както знаеш.

— Не зная достатъчно за чая от напръстник — каза учтиво Джулиан. — Но знам, че оттеглянето на госпожа Бойл поставя пред мен — той направи пауза и после съзнателно се поправи — пред нас един проблем. Трябва веднага да назначим нова икономка.

— Безспорно. В противен случай Рейвънуд скоро ще се превърне в хаос.

Джулиан се облегна на стола си.

— Въпросът с наемането на икономка е доста важен. И донякъде е извън сферата на моя опит.

Софи не успя да потисне една лека усмивка.

— Велики боже! Нямах представа, че съществува нещо извън сферата на вашия опит, милорд.

Джулиан се усмихна за миг.

— Доста време не си ме дразнила по повод на моята прословута арогантност, Софи. Твоите малки убождания почти ми липсват.

Закачливото й настроение моментално изчезна.

— Напоследък отношенията ни не бяха такива, че да ми се прииска да ви дразня, милорд.

— Не, наистина. Но аз ще се погрижа това да се промени.

Тя наклони глава.

— Защо?

— Нима не е ясно? — запита той тихо. — Установих, че освен предизвикателствата ти ми липсва и онази непринуденост, която се появи в отношенията ни в «Елсингтън парк», преди да решиш да излееш чая върху леглото.

Софи почувства, че се изчервява. Сведе поглед към шапката в скута си.

— Нещата съвсем не бяха лесни за мен, милорд. Вярно е, че тогава говорехме повече и откривахме теми от взаимен интерес, но аз никога не можах да забравя, че искате от мен един наследник и нищо друго. А това ме изнервяше, Джулиан.

— Сега го разбирам далеч по-добре, след като си побъбрих с една циганска гадателка. Тя ми обясни, че жена ми е донякъде романтичка. Виновен съм, че не съм го взел предвид в отношенията си с нея, и ще направя всичко, за да поправя грешката си.

Софи бързо вдигна глава и веждите й се сключиха загрижено.

— Нима одобряваш моята така наречена склонност към романтизъм? Моля те, не се тревожи, Джулиан. Романтичните жестове са напълно безсмислени, ако зад тях не стои едно искрено чувство.

— Но поне ми позволи да ти доставя малко радост, скъпа — Той леко се усмихна. — Книгата за билките на Кълпепър ти хареса, нали?

Обзе я чувство на вина.

— Знаете, че съм изключително доволна от нея, милорд.

— А гривната? — настоя той.

— Много е хубава, милорд.

Той трепна.

— Много хубава. Разбирам. Е, ще очаквам с нетърпение да я видя на теб в скоро време.

Софи моментално засия, радвайки се, че може да му даде положителен отговор.

— Мисля, че ще я сложа още тази вечер. Ще ходя на празненството у лейди Сейнт Джоунс.

— Явно е било прекалено да се надявам, че нямаш планове за тази вечер?

— О, имам планове за всяка вечер през тази и следващата седмица. Тук, в града, непрекъснато става нещо, нали?

— Да — рече ядосано Джулиан. — Така е. Но ти не си длъжна да ходиш навсякъде, за където получиш покана. Мислех си, че ще си щастлива да прекараш една или две тихи вечери вкъщи.

— Но защо, за Бога, трябва да прекарвам такива вечери сама вкъщи? — промълви притеснено Софи.

Джулиан сложи ръце на бюрото пред себе си.

— Аз също смятах да прекарам вечерта тук.

Софи отново се помъчи да се усмихне. «Опитва се да бъде мил» — каза тя на себе си. Но не желаеше от него обикновена любезност.

— Разбирам. Още един романтичен жест, предназначен да задоволи моите прищевки. Много великодушно от ваша страна, но не е необходимо да се безпокоите, милорд. Способна съм и сама да се забавлявам. Както ви споменах, откакто съм в града, получих много по-ясна представа за съпружеския живот. А сега действително трябва да тръгвам. Леля ви ще се чуди къде съм.

Тя стана бързо, забравяйки за шапката в скута си. Шапката се търкулна и падна на пода.

— Ти не разбра намеренията ми, Софи. — Джулиан стана и заобиколи бюрото, за да вдигне шапката. — Просто си мислех, че и двамата бихме могли да си позволим удоволствието на една спокойна вечер у дома. — Той сложи шапката на главата й и завърза изрядно панделките под брадичката.

Тя вдигна очи към него, опитвайки се да отгатне мислите му.

— Благодаря за жеста, милорд. Но не желая да нарушавам вашите светски навици. Сигурна съм, че ще се отегчавате вкъщи. Приятен ден, милорд.

— Софи!

Заповедническият му глас я застигна, точно когато слагаше ръка върху бравата.

— Да, милорд?

— А въпросът за новата икономка?

— Кажете на управителя си да говори с Моли Ашкетъл. Тя принадлежи от години към персонала на Рейвънуд и ще е чудесна заместничка на бедната госпожа Бойл. — И Софи изхвръкна от вратата.

Петнадесет минути по-късно тя нахлу в библиотеката на лейди Фани. Хариет, Джейн и Ан вече бяха там, потънали в купчината книги на масата.

— Съжалявам, че закъснях — извини се припряно Софи, когато другите вдигнаха поглед от заниманието си. — Съпругът ми настояваше да обсъдим въпроса за новата икономка.

— Колко странно — рече Фани от върха на стълбата, на която бе кацнала, за да прерови най-горната лавица. — Рейвънуд никога не се е занимавал с наемането на прислуга. Винаги е предоставял този въпрос на своите управители. Но няма значение, скъпа, важното е, че ние действително напредваме с твоя малък план.

— Така е — потвърди Ан, като затвори една книга и отвори друга. — Преди малко Хариет откри едно съответствие на животинската глава. Това е митологично създание, което се появява в една много стара книга по естествена философия.

— Не особено приятно съответствие, боя се — Хариет надникна над очилата си. — Свързано е с някакъв противен култ в древността.

— Сега преглеждам някакви старинни книги по математика, за да видя дали ще намеря нещо за триъгълника — каза Джейн. — Имам чувството, че сме съвсем наблизо.

— Както и аз. — Лейди Фани слезе от стълбата. — Но започвам леко да се безпокоя какво ще правим, когато получим отговорите.

— Защо го казваш? — Софи се настани до масата и взе един масивен том.

Хариет вдигна поглед.

— Снощи, преди да си легнем, Фани изведнъж бе поразена от някакъв неясен спомен.

— Какъв спомен? — настоя Софи.

— Нещо, свързано с едно тайно общество на доста диви млади развратници — изрече бавно Фани. — Чух за него преди няколко години. Никога не научих подробностите, но си спомням, че членовете му носели пръстени, за да се разпознават. Предполага се, че всичко е започнало в Кеймбридж, но някои от тях продължили съществуването на клуба и след като завършили. Или поне за известно време.

Софи погледна Джейн и Ан и едва забележимо поклати глава. Решили бяха да не тревожат Фани и Хариет с истинската причина, поради която търсеха тайната на черния пръстен. По-възрастните дами смятаха, че Софи просто проявява любопитство към някаква наследствена вещ.

— Казваш, че този пръстен ти е оставен от сестра ти? — Хариет замислено прелистваше страниците.

— Точно така.

— Знаеш ли откъде го е взела?

Софи се поколеба, опитвайки се да измисли някакво разумно обяснение. Но съобразителността й изневери, както обикновено, когато се опитваше да се измъкне с лъжа.

Ан услужливо й се притече на помощ.

— Нали каза, че тя го е получила от някаква родственица, починала преди много години.

— Точно така — потвърди Джейн, преди Софи изобщо да успее да отговори.

— Да. Някаква наша доста странна леля. Но аз лично никога не съм я срещала — рече бързо Софи.

— Хм, наистина много странна — Фани замислено се върна до лавицата за друга купчина книги. — Чудя се откъде пръстенът е попаднал у нея.

— Вероятно никога няма да научим — заяви твърдо Ан, хвърляйки успокоителен поглед на Софи, която седеше с виновно изражение.

Хариет разлисти още една страница.

— Показвала ли си пръстена на Рейвънуд, Софи? Като мъж той би могъл да знае повече за тия неща от нас.

— Той е виждал пръстена. — Софи бе щастлива, че най-сетне може да говори истината. — Но не го разпозна.

— Е, тогава ще продължим да упорстваме. — Фани сне още един том от полицата. — Обичам загадките, а и ти също, Хари.

Хариет блажено се усмихна.

— О, Боже, да. Нищо не ме прави по-щастлива от това, да разгадавам някаква мистерия.

Четири дни по-късно Софи и Джейн откриха и произхода на странния триъгълник, разучавайки някакъв древен трактат по математика.

— Ето го! — възкликна Софи, докато останалите се струпаха около старинната книга. — Погледнете! Триъгълникът е съвсем същият като оня на пръстена, включително и тези странни извивки на всеки ъгъл.

— Права е — потвърди Ан. — И какво пише за този триъгълник?

Софи се намръщи над латинския текст.

— Използван е бил в някакви тъмни церемонии, свързани с властта над женските демони, които… — Тя неочаквано замълча, съзнавайки какво превежда. — О, Боже!

— Какво има? — Фани се наведе през рамото й. — А разбирам, «формата е много подходяща за подчиняване на „съкуба“^[1], докато се възползваш от тях по плътски начин.» Колко очарователно. Но остави мъжете да се тревожат за особеностите на женските демони, които безпокоят безпомощните представители на силния пол в съня им.

Хариет също се усмихна.

— Наистина очарователно. Проституиращи демони, които могат да бъдат подчинявани, докато в същото време се възползват от услугите им. Напълно си права, Фани. Само мъжката фантазия е способна да роди нещо подобно.

— Тук има още доказателства за мъжкото въображение — Ан посочи едно изображение на митологичното създание, което беше открила. — Звярът в триъгълника изглежда притежава необикновена мощ. И би могъл да блудства часове наред, без да загуби силата си.

Фани простена.

— Сега вече може да сме сигурни, че пръстенът, оставен в наследство на Софи, е принадлежал на някой мъж. Изглежда е бил създаден нарочно, за да създава високо самочувствие на мъжа в спалнята. А може и да е само талисман за щастие в тази област на живота. Но в никой случай не е онзи вид бижу, който Рейвънуд би искал жена му да носи публично.

Хариет се разкиска.

— На твое място, Софи, не бих обяснявала на съпруга си значението на тези знаци. Най-добре прибери пръстена и попитай Рейвънуд за семейните смарагди.

— Съветът ти е отличен — каза тихо Софи, мислейки, че по-скоро би умряла, отколкото да попита Джулиан за смарагдите. — Благодаря ви за помощта при разгадаването на подробностите, свързани с пръстена.

— Няма защо. — Хариет сияеше. — Беше извънредно увлекателно, нали Фани?

— Извънредно поучително.

— Е, най-добре е да тръгваме — рече Ан, когато двете жени започнаха да прибират книгите в шкафа. — Обещах на баба да й помогна, докато развлича няколко приятелки на карти тази вечер.

— А аз имам намерение да се отбия у лейди Сейнт Джоунс — потри ръце Софи.

Джейн мълчаливо последва приятелките си и заговори едва когато и трите се усамотиха в каретата, далеч от ушите на лейди Фани.

— Е, какво? Не ме дръжте в напрежение. Това едва ли е краят на историята. Зная го. Какво ще предприемеш оттук нататък, Софи?

Софи гледаше навън през прозореца, потънала в мисли.

— Сега със сигурност знаем поне две неща за пръстена. Първото е, че вероятно е принадлежал на мъж, член на някакво тайно общество, създадено в Кеймбридж. Второто е, че това общество се е занимавало със съмнителни сексуални практики.

— Мисля, че си права — съгласи се Ан. — Бедната ти сестра е станала жертва на мъж, който се е възползвал от жените по най-лошия начин.

— Вече го знаем — каза Джейн. — И какво ще правим сега?

Софи откъсна поглед от градския пейзаж и погледна приятелите си.

— Струва ми се, има една личност, която би могла да познава мъже, носили такива пръстени.

Очите на Джейн се разшириха.

— Да не би да имаш предвид…

— Разбира се — каза бързо Ан. — Как не се сетих! Трябва веднага да се свържем с Шарлот Федърстоун и да видим какво може да ни каже. Софи, напиши й бележката още днес. Ще се дегизирам и веднага ще я занеса.

— Но е възможно тя да откаже да отговори — изрече Джейн с надежда.

— Така е, но това е все пак някакъв шанс, по-добър от този да нося пръстена публично и да чакам някой да го разпознае.

— Прекалено опасно е — каза веднага Ан. — Всеки мъж, който те види да го носиш и знае значението му, ще помисли, че и ти самата си замесена в култа.

Софи потръпна при спомена за човека с черната пелерина и маската. Едно крайно необичайно вълнение.

Не, тя трябваше да бъде изключително внимателна и да не привлича повече внимание чрез пръстена.

Отговорът на Шарлот Федърстоун дойде само след няколко часа. Ан веднага го донесе на Софи. Тя разкъса плика със смесица от нетърпение и страх.

«От една жена на честта до друга:

Ласкаете ме, желаейки от мен нещо, което сте така любезна да наречете „професионална информация“. В бележката си казвате, че се опитвате да научите някои подробности за една вещ, която сте получила в наследство и проучванията са Ви навели на мисълта, че аз бих могла да Ви помогна. Радвам се, че съм в състояние да Ви дам известна информация, но ми позволете да споделя с Вас, че нямам високо мнение за оня член на семейството Ви, който Ви е оставил пръстена. Който и да е бил, сигурна съм, че е имал крайно противни наклонности.

Спомням си, че през изминалите години съм срещала петима мъже, които са носили пръстен като този, който описвате в бележката си. Двама от тях вече са мъртви и, честно казано, светът е по-хубав без тях. Останалите трима са лордовете Ътъридж, Варли и Ормистън. Не знам какво смятате да предприемете занапред, но Ви съветвам да бъдете извънредно предпазлива. Уверявам Ви, че те не са подходяща компания за никоя жена, независимо от общественото й положение. Колебая се дали да Ви дам този съвет, но може би е по-добре да обсъдите всичко със съпруга си, преди да предприемете каквото и да било.»

Писмото бе подписано с красиво драснатите инициали на Шарлот Федърстоун «Ш. Ф.»

Сърцето на Софи заби учестено. «Най-сетне имена!» — каза си тя. Някой от тези трима мъже би могъл да е отговорен за смъртта на Амелия.

— Трябва да се опитам по някакъв начин да срещна тези тримата — каза тя спокойно на Ан.

— Ътъридж, Варли и Ормистън — повтори замислено приятелката й. — Чувала съм за тях. Те са нормално приети в обществото, макар и репутацията им да не е най-добра. Като използваме твоите връзки и тези на баба ми, няма да е трудно да получим покани за местата, където обикновено се появяват.

Софи кимна, сгъвайки бележката на Федърстоун.

— Както виждам, списъкът с ангажиментите ми ще стане по-дълъг от всякога.