Аманда Куик
Прелъстяване (5)

Глава V

Джулиан забеляза потиснатото настроение в своя клуб, още щом прекрачи прага.

— Тук е мрачно като на погребение — обърна се той към приятеля си Майлс Търгуд. — Или като на бойно поле — прибави след минута размисъл.

— А ти какво очакваше? — Върху красивото младо лице на Майлс бе изписано същото строго изражение, както и на останалите мъжки лица в помещението. Но в живите му сини очи просветваше познатото иронично пламъче. — Така е във всички клубове в Сейнт Джеймс и навсякъде другаде тази вечер. Мрак и печал се спуснаха над целия град.

— Предполагам, че днес е излязла първата част от скандалните „Мемоари“ на Федърстоун.

— Точно както бе обещал издателят. Съвсем навреме. И както разбрах, са се разпродали за не повече от час.

— Съдейки по мъртвешкия израз на всички лица, допускам, че великата Федърстоун е изпълнила заплахата си да назове имена.

— И тези на Гластънбъри и Плимптън, между другото. — Майлс кимна към другия край на салона. Повече от ясно бе, че двамата лордове на средна възраст, седнали там пред бутилка портвайн, са потънали в дълбоко униние.

— Ще има и други в следващото издание, както се говори. — Устните на Джулиан изтъняха, докато той сядаше, вземайки един брой на „Газет“. — Само една жена може да разтревожи духовете повече, отколкото новината за избухването на нова война.

Той прегледа заглавията, търсейки обичайните съобщения за изхода на битките и списъка на убитите в изглежда безкрайната война на полуострова.

Майлс леко се усмихна.

— Лесно ти е на теб да говориш така спокойно за „Мемоарите“ на Федърстоун. Новата ти жена не е в града, за да види вестниците. Гластънбъри и Плимптън нямаха тоя късмет. Говори се, че лейди Гластънбъри наредила на иконома да не пуска бедния лорд в собствената му къща, а съпругата на Плимптън вдигнала такъв скандал, че и покривът затреперил.

— И сега двамата се крият тук, в клуба.

— А къде другаде да идат? Това е последното им убежище.

— Те са просто двама глупаци — заяви Джулиан и за момент замълча, за да прочете някакво телеграфно съобщение за войната.

— Глупаци, а? — Майлс се отпусна в креслото и погледна своя приятел със смесица от ирония и респект. — Може би ти ще им дадеш някой мъдър съвет как да се справят с една ядосана съпруга? Не всеки е в състояние да убеди жена си да се оттегли в провинцията.

Джулиан не се поддаде на провокацията. Знаеше, че Майлс и всичките му приятели изгарят от любопитство да научат нещо за новата му жена.

— Гластънбъри и Плимптън е трябвало да се погрижат „Мемоарите“ да не попаднат никога в ръцете на съпругите им.

— И как би могло да се осъществи това? Лейди Гластънбъри и лейди Плимптън сигурно са изпратили слугите си да чакат заедно с всички останали пред издателството днес следобед.

— След като Гластънбъри и Плимптън не са в състояние да се справят с жените си, те напълно си заслужават съдбата — каза безсърдечно Джулиан. — Един мъж трябва да е способен да въведе ред в дома си.

Майлс се наведе напред и сниши глас.

— Говори се, че Гластънбъри и Плимптън са имали възможност да се спасят, но не са се възползвали от нея. Великата Федърстоун е решила, че изобличаването им ще послужи за урок на останалите и те ще бъдат по-податливи на внушенията й.

Джулиан вдигна поглед.

— За какво, по дяволите, говориш?

— Не си ли чувал за писмата, които Шарлот изпраща на бившите си любовници? — изрече един дълбок ленив глас.

Джулиан вдигна вежди, когато новодошлият се отпусна в креслото срещу него с демонстративно отегчение.

— Какви са тия писма, Даргейт?

Майлс кимна.

— Кажи му за писмата.

Гидиън Ксавие Даргейт, единствен племенник и наследник на стария ерген и безпътен разсипник граф Даргейт, се усмихна със своята малко жестока усмивка. Орловите черти ни лицето му в този миг напомняха на хищна птица. Студените сребристосиви очи засилваха това впечатление.

— Е, какво, това са някакви малки бележчици, които великата Федърстоун изпраща на ръка до всички потенциални жертви. Изглежда, срещу определена сума един мъж може да си спести споменаването в „Мемоарите“.

— Изнудване — отбеляза гневно Джулиан.

— Несъмнено — промърмори Даргейт с привидно безразличие.

— Един мъж не бива да се поддава на изнудване. Така само би поощрил и по-нататъшни искания.

— Гластънбъри и Плимптън вероятно са си казали същото — продължи Даргейт. — И в резултат на това не само са били обрисувани в „Мемоарите“, но и са били малтретирани върху хартията. Явно великата Федърстоун не е била особено впечатлена от тяхната мъжественост в будоара й.

Майлс изпъшка.

— Чак толкова подробни ли са „Мемоарите“?

— Боя се, че е така — каза сухо Даргейт. — Пълни са с всевъзможни незначителни подробности, които само една жена би запомнила. Например дали някой мъж се е къпал и е сменил бельото си, преди да я посети. Какво има, Майлс? Вие никога не сте бил сред покровителите на Шарлот, нали?

— Не, но Джулиан за кратко време беше — ухили се безочливо Майлс.

Джулиан махна с ръка.

— Бог да ми е на помощ, но това бе много отдавна. Сигурен съм, че Шарлот вече ме е забравила.

— Не бих разчитал на това — предупреди го Даргейт. — Такива жени имат добра памет.

— Не се измъчвай, Джулиан — добави Майлс съчувствено, — с малко късмет жена ти никога няма да научи за „Мемоарите“.

Джулиан изръмжа нещо и се върна към вестника си. Проклет да бе, ако позволеше това да стане.

— Кажи ни, Рейвънуд — намеси се мазно Даргейт, — кога смяташ да въведеш новата графиня в обществото? Знаеш, че всички са крайно нетърпеливи да я видят. Не може вечно да я криеш.

— Вниманието на обществото сега е достатъчно ангажирано с маневрите на Уелингтън в Испания и „Мемоарите“ на Федърстоун — отвърна спокойно Джулиан.

Търгуд и Даргейт понечиха едновременно да протестират, но студеното и недостъпно изражение на Джулиан ги накара бързо да променят намерението си.

— Мисля, че може да поръчаме още една бутилка вино — каза любезно Даргейт. — Ожаднях доста след цяла вечер на игралната маса. Ще ми правите ли компания?

— С удоволствие. — Джулиан остави вестника настрана.

— Смятате ли да се отбиете на вечеринката у лейди Ийстуел тази вечер? — осведоми се Майлс. — Сигурно ще е интересно. Според клюките днес лорд Ийстуел е получил една от изнудваческите бележчици на Шарлот. Всички се питат дали лейди Ийстуел вече знае.

— Аз много уважавам Ийстуел — каза Джулиан. — Виждал съм го по време на боевете на континента. Както и ти, Даргейт. Този човек е достатъчно силен, за да даде отпор на враговете си. И сигурно ще успее да се справи и с жена си.

Даргейт се ухили със своята невесела усмивка.

— Хайде, Рейвънуд, и двамата знаем, че да се биеш с Наполеон е нищо в сравнение с това да застанеш срещу една разгневена жена.

Майлс кимна убедено, макар всички да знаеха, че никога не се е женил и не е имал сериозни връзки.

— Постъпил си много мъдро, като си оставил жена си в провинцията, Рейвънуд. Много мъдро, наистина. Тук можеше да ти създаде неприятности.

През цялата седмица, прекарана в Лондон, Джулиан се бе опитвал да се убеди именно в това. Но и тази вечер, както и всяка друга, не бе съвсем сигурен, че е взел правилно решение.

 

 

Истината бе, че Софи му липсваше. Това бе тъжно, необяснимо и крайно мъчително чувство. И в никакъв случай не можеше да бъде пренебрегнато. Какъв глупак бе, че я остави на село. Със сигурност имаше и друг начин да уреди отношенията си с нея.

За нещастие, когато тръгна, не бе в състояние да разсъждава разумно.

Потиснато мислеше за всичко това, когато напусна клуба си късно вечерта. Качи се в чакащата го карета и мрачно се вгледа в нощните улици, когато кочияшът шибна конете.

Да, той все още пламваше от гняв, когато си спомняше за номера, погоден му от Софи през онази съдбоносна нощ. По няколко пъти на ден си повтаряше колко важно е да й даде сериозен урок сега, в началото на брака им, докато тя все още бе относително наивна и покорна. Софи в никакъв случай не биваше да заживява с мисълта, че може да го манипулира.

Но колкото и често да си припомняше нейната нечестност и необходимостта подобни прояви да се пресичат още в зародиша, в паметта му непрекъснато изникваха и съвсем други представи, свързани със Софи. Липсваха му утринните им разходки, интелигентните разговори за стопанисването на земята и играта на шах вечер.

Липсваше му нейното съблазнително женствено ухание, начинът, по който вирваше брадичка, когато се готвеше да го предизвика, нежната невинност, струяща от тюркоазните й очи. Непрекъснато се улавяше, че копнее за щастливата й закачлива усмивка, спомняше си дори нейната загриженост за здравето на слугите и арендаторите.

Много пъти през изминалата седмица си бе задавал въпроса коя ли част от тоалета й точно в този момент не е както трябва. Достатъчно бе само да притвори очи, за да види пред себе си чудновато килнатата й шапка за езда или скъсания подгъв на полата. Със сигурност на камериерката й никак не й бе лесно.

Софи бе твърде различна от първата му жена.

Елизабет се обличаше безупречно — всяка къдрица на мястото, всяко дълбоко изрязано деколте идеално оформено, за да разкрие по най-вълнуващ начин прелестите й. Първата графиня Рейвънуд запазваше своето елегантно съвършенство дори в спалнята. Тя бе красива богиня на съблазънта в изкусно скроените си нощници, създадена да влудява мъжете и да ги погубва. На Джулиан и до днес му призляваше при мисълта колко дълбоко бе оплетен в копринените паяжини на тази вещица.

Той решително прогони старите спомени. Бе избрал Софи за своя жена именно заради разликата между нея и Елизабет и щеше да направи всичко, за да останат нещата така и занапред. Каквото и да му костваше, нямаше да позволи на Софи да поеме същия ослепителен и гибелен път като Елизабет.

Но колкото и да бе сигурен в целта си, той далеч не бе убеден, че е намерил най-удачните средства за нейното постигане. Да остави Софи на село като че ли бе грешка. Не само че така тя нямаше подходяща опека, но и самият той бе обречен на скука и безделие в Лондон.

Каретата спря пред внушителната градска къща на Джулиан. Той хвърли навъсен поглед към входната врата, представяйки си самотното легло, което го очакваше. Ако бе в настроение, щеше да нареди на кочияша да обърне и да тръгне към „Тревър скуеър“. Мариан Харууд щеше да е повече от готова да го приеме.

Но дори представата за жизнерадостната и чувствена „ла бел Харууд“ не бе в състояние да го изтръгне от самоналоженото му отшелничество.

Два дни след като пристигна в Лондон, Джулиан ясно си даде сметка, че единствената жена, с която болезнено копнее да бъде в леглото, е собствената му съпруга.

Страстта му по нея бе естественият резултат от факта, че онова, което по право му принадлежеше, му бе отказано, реши той, докато слизаше от каретата и се изкачваше по стълбите. Но бе сигурен поне в едно: следващият път, когато отведеше Софи в леглото, и двамата щяха да си спомнят случая много ясно.

— Добър вечер, Гупи — поздрави Джулиан иконома, посрещнал го на вратата. — Защо не спите? Казах да не ме чакате.

— Добър вечер, милорд. — Гупи смутено се изкашля застанал встрани от господаря си. — Създаде се известно объркване тази вечер и все още никой не си е легнал.

Джулиан, който се бе запътил към библиотеката, спря и се обърна, леко намръщен. Гупи бе на петдесет и пет, човек с достатъчно опит и съвсем не склонен да драматизира нещата.

— Объркване?

Изражението на иконома бе подобаващо любезно, но в очите му се четеше едва прикрито вълнение.

— Графинята на Рейвънуд пристигна и се настани, милорд. Моля за извинение, но прислугата би могла да й устрои далеч по-подобаващ прием, ако знаехме за пристигането й. Боя се, че бяхме малко изненадани. Но все пак се справихме.

Джулиан се вцепени. За момент изобщо престана да мисли. Софи е тук. Сякаш всичките му мрачни мисли по пътя тази вечер като с магическа пръчка бяха предизвикали появата на жена му.

— Разбира се, че сте се справили, Гупи — рече той механично. — Никога не съм се съмнявал в твоите способности, както и в тези на прислугата. Къде е сега лейди Рейвънуд?

— Оттегли се преди малко, милорд. Мадам е, ако ми позволите да се изразя така, извънредно мила. Госпожа Пийбоди я настани в стаята, свързана с вашата, естествено.

— Естествено. — Джулиан забрави за намерението си да се приспи с една последна чаша портвайн. Мисълта, че Софи е горе, в леглото, го разтърси. Той тръгна към стълбите.

— Лека нощ, Гупи.

— Лека нощ, милорд.

Гупи си позволи една съвсем дискретна усмивчица, докато заключваше вратата.

Софи е тук. Топла вълна се разля във вените на Джулиан. Но той моментално се опита да я заглуши, напомняйки си, че с идването си в Лондон новата му съпруга открито се изправя срещу него. Неговата послушна, малка селска женичка ставаше все по-непокорна.

Закрачи из хола, разкъсван между гнева и неуместната радост, че отново ще я види. Главата му се замая от обърканите и противоречиви чувства, които го разтърсваха. Отвори рязко вратата на спалнята си и смаяно се вгледа в собствения си камериер, дълбоко заспал в едно червено кадифено кресло.

— Здравей, Кнептън. Събудих ли те?

— Милорд! — Кнептън се разсъни бързо при вида на ядосания си господар, застанал на вратата. — Съжалявам, милорд. Просто седнах тук да ви почакам. И без да искам съм задрямал.

— Няма нищо. — Джулиан кимна към вратата. — И без това нямам нужда от помощта ти.

— Да, милорд. Сигурен ли сте, че не мога да ви бъда полезен? — Кнептън тръгна към вратата.

— Кнептън.

— Да, милорд. — Камериерът спря и неспокойно се обърна.

— Както разбрах, лейди Рейвънуд е пристигнала тази вечер.

Напрегнатото изражение върху лицето на камериера се смекчи.

— Само преди няколко часа, милорд. Цялата къща бе вдигната на крак, но сега всичко е наред. Лейди Рейвънуд умее да се справя с прислугата.

— Лейди Рейвънуд умее да се справя с всекиго — промърмори Джулиан, когато Кнептън излезе от стаята.

Изчака вратата плътно да се затвори, после свали ботушите и вечерните си дрехи и посегна към халата. Върза копринения колан и за миг остана неподвижен, питайки се как най-добре да се справи с вироглавата си съпруга. В кръвта му ядът все още се бореше с желанието. В еднаква степен му се искаше да излее гнева си върху нея и да я люби. А може би трябваше да направи и двете.

Но едно бе сигурно. Нямаше да пренебрегне пристигането й тази вечер и утре заран да я поздрави на закуска, сякаш нищо не се е случило.

Нито пък щеше да си позволи да стои тук, обзет от колебания, като млад офицер пред първата си битка. Това бе неговият дом и той бе господар в него.

Джулиан си пое дълбоко дъх, изруга тихо и тръгна към вратата, водеща към спалнята на Софи. Грабна една свещ и вдигна ръка, за да почука. Но в последния момент промени решението си. Сега не бе време за любезности.

Посегна към бравата, очаквайки вратата да е заключена отвътре. За негова изненада не се оказа така. Вратата към потъналата в тъмнина спалня на Софи леко се отвори. В първия момент той не можа да я открие сред сенките на елегантното помещение. После съзря очертанията на крехката й фигура под завивките на голямото легло. Долната част на тялото му болезнено се напрегна. „Това е моята жена и тя най-сетне е в спалнята, където е мястото и.“

 

 

Софи неспокойно се раздвижи, носена на вълната на някакъв изплъзващ се сън. Бавно се разбуди, гледайки учудено непознатата стая. Очите й се заковаха в пламъка на свещта, приближаваща се безшумно в тъмното. Обхвана я паника, но в следващия миг с облекчение разпозна тъмната фигура, идваща към нея. Изправи се в леглото, притискайки чаршафа под брадичката си.

— Джулиан! Изплашихте ме, милорд. Пристъпвате като призрак.

— Добър вечер, мадам. — Поздравът бе хладен и равнодушен. И бе произнесен с оня много тих и много опасен глас, който никога не предвещаваше добро. — Надявам се, ще ми простите, че не бях вкъщи при вашето пристигане. Както знаете, не ви очаквах.

— Не се безпокойте, милорд. Напълно съзнавам, че пристигането ми е изненада за вас. — Софи отчаяно се опитваше да овладее треперенето на тялото си. Знаеше, че трябва да издържи този сблъсък още от момента, когато реши да напусне „Елсингтън парк“. Прекарала бе часове наред в люлеещата се карета, представяйки си как ще застане лице в лице с гнева на Джулиан.

— Изненада? Думата е твърде слаба.

— Няма нужда да бъдете саркастичен, милорд. Знам много добре, че сте ядосан.

— Колко сте досетлива.

Софи храбро преглътна. По-трудно бе, отколкото си го представяше. Изминалата седмица не бе смекчила отношението му към нея.

— Може би ще е по-добре, ако обсъдим това утре заран.

— Ще го обсъдим сега. Сутринта няма да имаме време, защото ще си заета да опаковаш багажа си за „Елсингтън Парк“.

— Не! Опитай се да разбереш, Джулиан. Не мога да ти позволя да ме отпратиш. — Тя стисна чаршафа още по-здраво. Зарекла се бе да не му се моли. Искаше да бъде спокойна и разумна. В края на краищата той също бе разумен човек. През по-голямата част от времето. — Опитвам се да поправя нещата между нас. Направих ужасна грешка по отношение на теб. Не бях права и сега го разбирам много добре. Дойдох в Лондон, защото реших да ти бъда истинска жена.

— Истинска жена? Софи, зная, че това ще те учуди, но обикновено жените се подчиняват на съпрузите си. Не се опитват да ги мамят и да ги карат да вярват, че са чудовища. И не им отказват правата в спалнята. Както и не се появяват изневиделица в града, след като изрично им е наредено да стоят на село.

— Да, добре, напълно съзнавам, че съм далеч от твоя образец за съпруга. Но, честно казано, Джулиан, твоите изисквания са прекалено строги.

— Строги? Мадам, та аз не съм искал от вас нищо, освен известна степен на…

— Джулиан, моля те, не искам да споря с теб. Опитвам се да поправя нещата. Бракът ни започна лошо и признавам, че вината е най-вече моя. Поне ми дай възможност да ти покажа, че съм готова да бъда по-добра.

Последва дълго мълчание. Джулиан стоеше неподвижен, разглеждайки безцеремонно разтревоженото й лице на светлината на свещта. Върху неговото собствено лице бе изписано демонично спокойствие. На Софи й се стори, че никога не е приличал повече на дявол.

— Искам да бъда напълно сигурен, че те разбирам. Значи, смяташ за възможно да превърнем това в един нормален брак?

— Да, Джулиан.

— И вече ще имам достъп до леглото ти?

Тя бързо кимна, пуснатите коси се разпиляха по раменете й.

— Да — повтори тя. — Знаеш ли, Джулиан, с помощта на дедуктивната логика стигнах до заключението, че си прав. Бихме се разбирали далеч по-добре, ако нещата между нас са нормални.

— С други думи, опитваш се да ме подкупиш, за да ти позволя да останеш в Лондон — обобщи той с копринен глас.

— Не, не е вярно. — Софи отметна завивките и скочи разтревожено от леглото. Със закъснение се сети, че платът на нощницата й е съвсем ефирен. Грабна халата и го притисна към гърдите си. Джулиан дръпна дрехата от ръката й и я хвърли настрана.

— Този жест е излишен, скъпа! Забрави ли, че си решила да ме съблазниш? Време е да усвоиш това високо изкуство.

Софи безпомощно погледна халата на пода. В полупрозрачната нощница се чувствуваше съвсем разголена и ужасно уязвима. Сълзи на безсилие изпълниха очите й. За миг се изплаши, че ще се разплаче.

— Моля те, Джулиан — повтори тя тихо. — Дай ми възможност. Ще направя всичко, за да успее бракът ни.

Той вдигна свещта, за да види по-добре лицето й. После мъчително дълго мълча.

— Знаеш ли, мила — каза най-сетне. — Вярвам, че ще ми станеш добра жена. След като те накарам да разбереш, че не съм марионетка, която танцува по твое желание.

— Никога не съм искала нещо подобно, милорд. — Софи прехапа устни, разтърсена от силата на гнева му. — Съжалявам искрено за онова, което се случи в „Елсингтън парк“. Знаете, че нямам никакъв опит като съпруга. И само се опитах да се защитя.

Той преглътна една ругатня.

— Мълчи, Софи. Всеки път, щом заговориш, звучиш все по-малко и по-малко като примерна съпруга.

Софи не обърна внимание на съвета му. Знаеше, че в този момент думите са единственото полезно оръжие в оскъдния й арсенал. Нерешително докосна ръкава на копринения му халат.

— Нека остана в града, Джулиан. Действително имам намерение да поправя брака ни. Кълна ти се, ще положа всички усилия.

— Наистина ли? — Той я наблюдаваше със студени искрящи очи.

Софи почувствува, че нещо в нея започва бавно да се свива и умира. Бе толкова сигурна, че ще успее да го убеди да й даде още един шанс. През краткия меден месец в „Елсингтън парк“ й се стори, че вече познава добре този мъж. Той не бе склонен да проявява преднамерена жестокост и непочтеност към хората. И тя разчиташе, че тези принципи важат и за отношенията му с жените.

— Сигурно съм се лъгала — каза тя. — Надявах се, че ще ми дадете още една възможност, както на арендаторите, неуспели да се издължат навреме.

В един миг той изглеждаше напълно объркан.

— И ти се приравняваш с някой от моите арендатори?

— Мислех, че сравнението е подходящо.

— Сравнението е абсолютно идиотско.

— Е, тогава няма никаква надежда да оправим нещата между нас.

— Грешиш, Софи. Казах ти, че един ден ще ми станеш добра жена и наистина го мисля. Въпросът е как действително да го постигнем. Ти имаш да учиш толкова много.

„Както и ти — помисли си Софи. — И кой би могъл да те научи по-добре от съпругата ти?“ Но тя не биваше да забравя, че е изненадала Джулиан през нощта, а мъжете не обичат особено изненадите. Съпругът й се нуждаеше от време, за да приеме факта, че тя е под неговия покрив и смята да остане.

— Обещавам да не ви създавам никакви неприятности, ако ми позволите да остана в Лондон, милорд.

— Хм, значи никакви неприятности. — За секунда пламъкът на свещта разкри нещо като закачлива искрица в студения му поглед. — Не можеш да си представиш колко това ме успокоява, Софи. Сега лягай да спиш. Утре заран ще ти съобщя решението си.

Вълната на облекчение едва не я повали. Бе спечелила първия рунд. Той нямаше да я отпрати незабавно. Софи се усмихна с треперещи устни.

— Благодаря, Джулиан.

— Все още няма причина да ми благодарите, мадам. Предстои да уредим доста неща помежду ни.

— Разбирам. Но ние сме интелигентни хора, които по силата на обстоятелствата са вързани един за друг. И трябва да проявяваме известен здрав разум, ако искаме съвместният ни живот да бъде поносим, съгласен ли сте?

— Така ли изглеждат нещата за теб, Софи? Смяташ, че сме вързани един за друг?

— Зная, че бихте предпочел някой по-романтичен израз, милорд. Но аз се опитвам да погледна реалистично на брака ни.

— С други думи, да се опитаме да се справим с положението по най-добрия начин?

Тя засия.

— Точно така, милорд. Също като два коня, принудени да влачат един и същ хомот. Които освен това трябва да споделят една и съща конюшня, да пият от едно и също ведро и да ядат от една и съща купчина сено.

— Софи — прекъсна я Джулиан. — Моля те да престанеш с аграрните сравнения, защото те ми пречат да мисля.

— Съжалявам, милорд.

— Колко мило от твоя страна. Ще се видим утре заран в единадесет, в библиотеката. — Той се обърна и тръгна към вратата, отнасяйки свещта със себе си.

Софи остана сама в тъмнината. Но духът й се рееше някъде, когато отново се върна в голямото легло. Първото препятствие бе преодоляно. Усети все пак, че на Джулиан не му е неприятно да е тук. Ако успееше да се сдържи и да не го провокира сутринта, той щеше да й позволи да остане.

Тя си каза щастливо, че не е грешила по отношение на характера му. Джулиан бе корав и студен човек в много отношения, но беше почтен. И щеше да бъде честен с нея.

 

 

Софи три пъти променя решението си какво да облече за разговора с Джулиан на другата сутрин. Сама се упрекваше, че се престарава, сякаш се гласи за бал, а не за обикновена среща със съпруга си. Или за предстояща битка — може би сравнението бе далеч по-подходящо.

Най-сетне избра една лека жълта рокля, украсена с бяло, и помоли камериерката да вдигне косата й на модерен кок.

Когато най-сетне прецени, че е готова, й оставаха само пет минути, за да слезе по стълбите. Забърза през големия хол и спря пред вратата на библиотеката, останала без дъх. Лакеят услужливо я отвори пред нея и тя влезе с лице, озарено от бодра усмивка.

Джулиан бавно се надигна от мястото си и я поздрави с официален поклон.

— Нямаше нужда да бързаш толкова, Софи.

— Всичко е наред — увери го тя, пристъпвайки бързо напред. — Не исках да ви карам да чакате.

— Пословичен е навикът на съпругите да карат мъжете си да чакат.

— О! — Тя не знаеше как точно да приеме сухата забележка. — Е, някой друг път и аз ще го направя. — Огледа се и забеляза едно зелено копринено кресло. — Тази сутрин съм нетърпелива да чуя решението ви относно моето бъдеще.

Насочи се към зеленото кресло, но моментално се спъна. Успя да запази равновесие и погледна надолу, за да види каква е причината. Джулиан проследи погледа й.

— Май че панделката на пантофката ти се е развързала — забеляза учтиво той.

Софи се изчерви от смущение и бързо седна.

— Така изглежда. — Наведе се и бързо завърза изобличаващото парче панделка. Когато се изправи, видя, че Джулиан отново е седнал и я наблюдава със странно примирено изражение.

— Какво има, милорд?

— Нищо. Всичко е съвсем нормално. А сега за твоето желание да останеш в Лондон.

— Да, милорд? — Тя чакаше като в агония да разбере дали изконното й чувство за почтена игра не я е излъгало.

Облегнат на стола, Джулиан се колебаеше, намръщено наблюдавайки лицето й.

— Реших да изпълня молбата ти.

Софи почувствува, че й се завива свят. Усмихна се ослепително, очите й искряха от облекчение и щастие.

— О, Джулиан, благодаря ти! Обещавам ти, че няма да съжаляваш за решението си. Може и да не заслужавам твоята благосклонност, но те уверявам, че ще живея изцяло според твоите представи за съпруга.

— Е, ако не друго, поне ще бъде интересно.

— Джулиан, моля те, говоря съвсем сериозно.

За миг усмивката му просветна.

— Зная. Чета намеренията ти в очите ти. И точно затова ти давам още един шанс, скъпа. И преди ти казах, че очите ти разкриват всичко.

— Кълна ти се, ще бъда образцова съпруга. Толкова благородно е от твоя страна да ми простиш за случая в „Елсингтън парк“.

— Предлагам никога вече да не го споменаваме.

— Чудесна идея! — съгласи се тя въодушевено.

— Е, с това въпросът е уреден. И можем най-сетне да опитаме оная работа като мъж и жена.

Очите на Софи тревожно се разшириха, а дланите й внезапно овлажняха. Не бе очаквала той да прояви чак такова неприлично нетърпение по отношение на интимната страна на брака им. В края на краищата, беше само единадесет часа сутринта.

— Тук ли, милорд? — запита едва чуто, хвърляйки поглед към мебелите в библиотеката. — Сега?

— Разбира се, че тук и сега. — Джулиан сякаш не забелязваше смаяното й изражение. Той ровеше в едно от чекмеджетата на бюрото си. — А, ето ги. — Измъкна купчина писма и картички и й ги подаде.

— Какво е това?

— Покани. За приеми, тържества, вечеринки и балове, както знаеш. Все неща от този род. Трябва да им се отговори. Аз мразя да отговарям на покани, а секретарят ми е зает с по-важни неща. Избери си някои, които ти се струват интересни, и изрази съжаленията си на другите.

Софи озадачено разглеждаше купчината картички в ръката си.

— И това ли ще е първото ми задължение като съпруга, милорд?

— Точно така.

Един миг тя стоя неподвижно, чудейки се дали онова, което изпитва, е облекчение или разочарование. Би трябвало да е облекчение.

— Ще съм щастлива да се погрижа, Джулиан, но ти знаеш по-добре от всеки, че имам твърде малък светски опит.

— Това, Софи, е едно от най-похвалните ти качества.

— Благодаря, милорд. Сигурна бях, че все пак притежавам някои.

Той й хвърли недоверчив поглед, но предпочете да не коментира забележката й.

— За щастие имам решение на проблема с твоята неопитност. Ще ти осигуря професионален водач, който да те преведе през дебрите на светското общество тук.

— Водач?

— Леля ми, лейди Френсис Синклер. Можеш спокойно да я наричаш Фани. Всички я наричат така, дори и Принцът. Мисля, че ще ти се стори интересна. Тя самата се смята за доста еманципирана. Всяка сряда следобед с приятелката си събират един малък салон дами с интелектуални наклонности. Сигурно ще те покани да се присъединиш към нейния малък клуб.

Софи долови ироничната снизходителност в гласа му и тъжно се усмихна.

— Нима нейният клуб е също като клубовете на джентълмените място, където можеш да пиеш, да залагаш и да се забавляваш до сутринта?

Джулиан й хвърли гневен поглед.

— Разбира се, че не.

— Колко жалко. Но независимо от това мисля, че ще харесам леля ти.

— Скоро ще разбереш дали е така. — Джулиан погледна часовника в библиотеката. — Тя ще пристигне всеки момент.

Софи бе смаяна.

— Тя ще ни посети тази сутрин?

— А защо не? Преди час получих съобщение, че има намерение да ни дойде на гости. Сигурно ще я придружава приятелката й Хариет Ратънбъри. Двете са неразделни. — Джулиан леко присви устни. — Леля ми е много нетърпелива да те види.

— Но как е разбрала, че съм в града?

— Това е едно от нещата, които ще трябва да научиш, Софи. Тук клюките се разнасят от само себе си по въздуха. Запомни го добре, защото последното нещо, което желая да чуя, са клюки по отношение на жена ми. Ясно ли е?

— Да, Джулиан.