Аманда Куик
Прелъстяване (14)

Глава XIV

Уейкот вече започваше да й досажда, и то не за първи път. Раздразнението на Софи непрекъснато растеше. Тя леко се намръщи над рамото на лорд Ътъридж, докато той я водеше към танцовата площадка, и с облекчение забеляза, че Уейкот се запъти към градините.

Крайно време бе да я остави на мира тази вечер, каза си Софи. Най-после бе успяла да получи покана за танц от някога красивия, но сега доста съсипан Ътъридж, но това й костваше твърде много. Още щом пристигна на празненството, Уейкот започна да се върти около нея, също както на някои други събирания през миналата седмица.

Бе се оказало твърде трудно да открият къде ще бъде Ътъридж тази вечер; много по-трудно, отколкото Ан и Джейн предполагаха. Само Уейкот й липсваше на всичко отгоре. За щастие Ан успя да се добере някак си до списъка на гостите за тази вечеринка в последния момент. А Софи не спести време и усилия, за да бъде поканена.

Сведенията за лорд Ътъридж, с които разполагаха, бяха съвсем оскъдни.

— Говорят, че е пропилял по-голямата част от богатството си на игралната маса и че сега се оглежда за богата жена — обясни Ан рано този следобед. — В момента се опитва да спечели интереса на Корделия Байдл, а тази вечер тя ще бъде у семейство Делимор.

— Лейди Фани сигурно ще успее да ми издействува покана — реши Софи и предположението й се оказа вярно. Лелята бе малко изненадана, че Софи иска да присъства на едно събиране, което по всяка вероятност щеше да бъде извънредно скучно, но услужливо размени няколко думи с домакинята.

— Не беше никак трудно, скъпа — каза многозначително малко по-късно Фани. — Тези дни всяка домакиня би била щастлива да я удостоиш с присъствието си.

— Причината е в титлата на Джулиан, предполагам — забеляза сухо Софи, напомняйки си, че трябва да използува новото си положение и в края на краищата да накаже прелъстителя на Амелия.

— Титлата на Рейвънуд също е помогнала — Хариет вдигна очи от книгата си, — но не е лошо да знаеш, момичето ми, че не точно фактът, че си графиня, почти те направи личността на сезона.

Софи се сепна от забележката, а в следващия миг се намръщи.

— Няма нужда да се впускаш в подробности, Хари. Съзнавам, че в голяма степен дължа популярността си и на това, че дори в града хората твърде често страдат от главоболие, храносмилателни проблеми и възпален черен дроб. Кълна се, на края на всяко събиране ми се налага да пиша не по-малко рецепти, отколкото някой доктор.

Хариет усмихнато размени поглед с Фани и отново се задълбочи в книгата си.

Но планът успя и тази вечер Софи бе радушно посрещната от една очарована домакиня, която не би и посмяла да мечтае графинята на Рейвънуд да се появи в дома й. После вече не бе чак толкова трудно да влезе в дирите на лорд Ътъридж и ако не бяха постоянните покани на Уейкот за танц, всичко би тръгнало съвсем добре.

— Ще се осмеля да кажа, че вие сте твърде различна от първата съпруга на Рейвънуд — промълви Ътъридж със сладникав глас.

Софи, която с тревога очакваше да я заговори, му се усмихна окуражително.

— Познавахте ли я добре, милорд?

Усмивката на Ътъридж не беше приятна.

— Да речем, че съм имал удоволствието на няколко лични разговора с нея. Тя бе извънредно очарователна. Направо зашеметяваща. Пленителна, тайнствена, завладяваща. Само с една усмивка можеше да омагьоса някой мъж за дълго време. И беше също, предполагам, извънредно опасна.

«Съкуба». Софи си спомни странните знаци върху черния пръстен. Много от мъжете сигурно са чувствали необходимостта да се защитят от жена като Елизабет, дори и доброволно да са се поддавали на чара й.

— Често ли посещавахте съпруга ми и първата му жена в Рейвънуд? — запита Софи възможно най-предпазливо.

Ътъридж сухо се разсмя.

— Рейвънуд твърде рядко бе с жена си. Или поне не и след първите няколко месеца от брака им. Но тези първи месеци бяха доста забавни за всички останали, уверявам ви.

— Забавни? — Софи леко потръпна.

— Да, разбира се — охотно потвърди Ътъридж. — Имаше сцени и публични скандали, с които градът се развлича почти цяла година. Но след това Рейвънуд и жена му тръгнаха по свои собствени пътища. Някои казват, че той е предприел постъпки за развод точно преди Елизабет да умре.

Колко ли е мразил Джулиан тези публични сцени. Не бе чудно, че той толкова се боеше новата му жена да не стане център на клюките. Софи се опита да се върне на първия си въпрос.

— Бил ли сте някога в имението Рейвънуд, милорд?

— Два пъти, доколкото си спомням — рече той небрежно. — Но не за дълго, макар че Елизабет можеше да бъде и очарователна. Не обичам да стоя на село. Човек като мен просто няма какво да търси там. В града се чувствам далеч по-добре.

— Разбирам. — Софи внимателно се вслушваше в гласа и интонацията на Ътъридж, опитвайки се да прецени дали той бе човекът с черната пелерина и маската, който я предупреди за пръстена на бала с маски. Но изглежда не беше той.

И ако Ътъридж говореше истината, той едва ли бе прелъстителят на Амелия. Който и да е бил онзи мъж, той е идвал в Рейвънуд повече от два пъти. Амелия се бе срещала доста често с любовника си в продължение на три месеца. Естествено, съществуваше и възможността Ътъридж да я лъже относно честотата на визитите си, но тя не виждаше защо би си дал труда да го направи.

Цялата тази история с разкриването на виновника за смъртта на сестра й се бе оказала извънредно трудна, призна тя пред себе си.

— Кажете ми, мадам, смятате ли да следвате примера на предшественичката си? Ако е тъй, надявам се да ме включите в плановете си. Мога даже да обмисля още едно пътуване до Хемпшър, ако решите да ме поканите — изрече Ътъридж с опасно тих глас.

Едва прикритата обида изтръгна Софи от унеса й. Тя спря по средата на дансинга и ядосано вирна глава.

— Какво точно намеквате, милорд?

— Съвсем нищо, скъпа, уверявам ви. Попитах ви просто от любопитство. Изглеждахте заинтригувана от действията на предишната графиня и аз се зачудих дали не проявявате вкус към същия безразсъден живот, който тя водеше.

— Ни най-малко — каза напрегнато Софи. — Не мога да си представя откъде сте останал с това впечатление.

— Успокойте се, мадам. Не исках да ви обидя. Но чух някои слухове и те събудиха любопитството ми.

— Какви слухове? — разтревожи се изведнъж Софи. Ако историята с дуела се бе разчула, Джулиан щеше да е бесен.

— Нищо особено, уверявам ви. — Ътъридж се усмихна капризно и небрежно намести изкуственото цвете в косите й. — Само някакви дрънканици за смарагдите на Рейвънуд…

— О, това ли — отдъхна си Софи. — И какво за тях милорд?

— Доста хора се чудят защо вие никога не ги носите публично. — Гласът на Ътъридж бе изключително учтив, но очите му я пронизваха.

— Колко странно. Учудвам се, че хората си губят времето да разсъждават за такива неща. Струва ми се, че танцът свърши, милорд.

— Надявам се да ме извините, мадам. — Ътъридж се поклони кратко. — Боя се, че съм ангажиран за следващия танц.

— Разбира се. — Софи кимна сдържано и проследи как той се упъти през тълпата към една млада руса жена със сини очи и небесносиня рокля.

— Корделия Байдл — рече Уейкот, изниквайки ненадейно зад гърба на Софи. — Не е особено умна, но се говори, че наследството й ще бъде достатъчна компенсация.

— Никога не съм смятала, че мъжете могат да оценят ума на една жена.

— Вярно е, че повечето мъже нямат достатъчно собствен ум, за да оценят подобно качество у когото и да било. — Уейкот я гледаше настойчиво. — Дори бих се осмелил да кажа, че Рейвънуд също принадлежи към тази категория.

— Грешите, милорд — сряза го Софи.

— Тогава се извинявам. Но тъй като няма особени доказателства, че Рейвънуд цени очарователната си нова жена, човек има повод да се замисли.

— И какво трябва да направи той, според вас, за да покаже, че ме цени? Да разпръсква листа от рози пред входната врата всяка сутрин, може би?

— Листа от рози? — Уейкот вдигна вежди. — Едва ли. Рейвънуд не е склонен към романтични жестове. Но досега трябваше да ви даде семейните смарагди.

— И защо? — сряза го Софи. — Моят тен не е подходящ за смарагди. Диамантите ми отиват много повече, не мислите ли? — Тя повдигна ръката си с грациозен жест, за да види той гривната, подарена й от Джулиан. Скъпоценните камъни проблеснаха на китката й.

— Грешите, Софи — рече Уейкот. — Ще бъдете прекрасна със смарагдите. Но се съмнявам, че Рейвънуд някога ще ги повери на друга жена. Свързани са с прекалено мъчителни спомени за него.

— Моля да ме извините, милорд. Струва ми се, че виждам лейди Фремптън до прозореца. Трябва да разбера дали моята рецепта за подобряване на храносмилането й е помогнала.

Софи се отдалечи, убедена, че е посветила предостатъчно време на виконта. Той се появяваше на почти всички светски събирания, на които тя присъстваше тези дни.

Докато се движеше из тълпата, й се стори, че не трябваше да оставя Ътъридж да си отиде толкова скоро. Дори и той да не беше човекът, когото търсеше, явно знаеше доста за аферите на Елизабет и бе склонен да говори. Сети се със закъснение, че той можеше да й даде ценна информация за другите двама мъже в списъка на Шарлот.

Отсреща Корделия Байдл бе отказала втори танц на Ътъридж и той изглежда се канеше да тръгне към градините. Софи също си запроправя път към отворената врата.

— Забравете за Ътъридж. — Уейкот се плъзна изненадващо зад нея. — Заслужавате нещо по-добро. Дори и Елизабет не би си губила времето с него.

Софи светкавично се извърна с присвити от гняв очи. Очевидно Уейкот я бе следил.

— Не зная какво намеквате, милорд, нито пък искам да ми обяснявате. Но ще бъде много мъдро от ваша страна да престанете да разсъждавате върху познанствата ми.

— Защо? Защото се боите, че ако мълвата стигне до Рейвънуд, той ще ви удави в същото онова проклето езеро като Елизабет?

Софи го погледна ужасено, после му обърна гръб и изхвърча през отворената врата навън на хладния нощен въздух в градината.

 

 

— Следващия път, когато ме доведеш в мизерна дупка като тази, поне се погрижи да спечеля. — Джулиан едва сдържаше гнева си, докато двамата с Даргейт се отдалечаваха от игралната маса.

Зад тях други играчи пристъпиха напред със заучено спокойствие, което обаче не бе в състояние да скрие трескавото вълнение в очите им. Заровете тихо потракваха, новата игра започваше. За една нощ се губеха и печелеха цели състояния. Имения, фамилно притежание поколения наред, сменяха собствениците само за миг заради прищевките на съдбата. Джулиан едва скриваше отвращението си. Земята, с привилегиите и отговорностите, които произтичаха от нея, не биваше да се рискува в някаква глупава игра. Той не разбирани хората, които правеха подобно нещо.

— Стига си се оплаквал — смъмри го Даргейт. — Казах ти, че е по-лесно да се получи информация от един вечен победител, отколкото от някой, който е загубил. Нали получи онова, което искаше?

— Да, по дяволите, но ми струваше петстотин лири.

— Което е нищо в сравнение с онова, което Крандън и Мъсгроув ще загубят тази нощ. Неприятното при теб, Рейвънуд, е, че ти се свиди всяко пени, което не е похарчено за именията ти.

— Знаеш, че и собственото ти отношение към хазарта ще се промени напълно утре, когато наследиш титлата и земите на чичо си. Ти си толкова закоравял играч, колкото и аз.

Джулиан направи знак на кочияша си, когато излязоха навън в хладната вечер. Наближаваше полунощ.

— Не бъди толкова сигурен. В момента съм твърде пристрастен към хазарта. И доходите ми в голяма степен зависят от него.

— Цяло щастие е, че имаш талант за заровете и картите.

— Едно от многото полезни неща, които усвоих в Итън — рече небрежно Даргейт. — Той скочи в каретата, спряла пред двамата мъже. Джулиан го последва и седна срещу него.

— Добре, но ми струваше доста. А сега да видим какво получих срещу своите петстотин лири.

— Според Игърс, който обикновено е осведомен за подобни неща, има поне трима или четирима мъже, които все още носят черните пръстени — рече замислено Даргейт.

— Но успяхме да научим само две имена — Ътъридж и Варли. — Джулиан си спомни мъжа, който бе спечелил парите му. Колкото повече печелеше Игърс, толкова по-склонен бе да разговаря с Даргейт и него. — Чудя се дали някой от тях не е дал пръстена на приятелката на Софи. Спомням си, че Ътъридж е идвал в имението. Както и Варли. — Джулиан вкопчи ръка в страничната облегалка, припомняйки си, като че ли безкрайния списък на завоеванията на Елизабет.

Даргейт се престори, че не забелязва посоката на разсъжденията му, и се върна на въпроса.

— Поне имаме някаква отправна точка. Или Ътъридж, или Варли е мъжът, дал пръстена на приятелката на жена ти.

— Проклятие. Не ми харесва това, Даргейт. Но поне едно нещо е сигурно — Софи никога вече не бива да носи този пръстен. Ще се погрижа да бъде унищожен веднага. — А това действие, потръпна той вътрешно, щеше да създаде нови неприятности между него и Софи. Тя очевидно бе много привързана към черния пръстен.

— По този въпрос съм напълно съгласен. След като вече изяснихме значението му, действително не бива да го носи повече. Но тя все още не знае какво символизира пръстенът, Рейвънуд. За нея той е само някакъв спомен. Смяташ ли да й кажеш истината?

Джулиан ядосано поклати глава.

— Какво? Че първоначалният му собственик е принадлежал към някакъв таен клуб, чиито членове са се обзалагали на това, да сложат рога на най-високопоставените мъже в Лондон? Едва ли. Тя и без това има твърде ниско мнение за мъжете като цяло.

— Така ли? — запита развеселен Даргейт. — Тогава ти и госпожата доста си подхождате. И твоето мнение за жените не е особено високо. И заслужаваше да се ожениш за жена, която да ти върне комплимента.

— Достатъчно, Даргейт. Тази вечер имам да върша и по-важни неща от това да споря с човек, чието мнение за жените не е много по-различно от моето. Във всеки случай Софи не е като повечето жени.

Даргейт леко се усмихна в полумрака.

— Да, знам. Чудех се дали ти самият го осъзнаваш. Пази я добре, Рейвънуд. В нашия свят има достатъчно вълци, на които ще достави огромно удоволствие да я разкъсат.

— Едва ли някой го знае по-добре от мен. — Джулиан се загледа през прозореца на каретата. — Къде искаш да те оставя?

Даргейт сви рамене.

— При Брук, предполагам. Имам желание да пийна нещо в цивилизована обстановка след оня пъкъл, който преди малко напуснахме. А ти къде отиваш?

— Да намеря Софи. Тя е на вечеринката на лейди Делимор тази вечер.

Даргейт се ухили.

— И без съмнение е царицата на вечерта. Жена ти много бързо стана популярна. Тези дни навсякъде по «Бонд стрийт» и в салоните младите дами се появяват в състояние на някакъв очарователен безпорядък. Панделките провисват, шапките се изкривяват, шаловете се влачат по пода. Много е забавно, но никоя не успява да го прави така непринудено като Софи.

Джулиан се усмихна на себе си.

— Защото тя наистина не го прави нарочно. Просто й е вродено.

Петнадесет минути по-късно той вече се луташе из тълпата, изпълнила балната зала на лейди Делимор. Даргейт беше прав, забеляза леко развеселен. В тоалетите на повечето млади жени в салона като че ли наистина нещо не бе наред. Украшенията за коса бяха втъкнати в прическите по някакъв странен начин, панделки се влачеха по пода, шаловете се изплъзваха, привидно случайно. Той едва не стъпка едно ветрило, провиснало на дълъг шнур от китката на собственичката си.

— Здравей, Рейвънуд. Графинята ли търсиш? — Джулиан погледна през рамо и съзря един барон на средна възраст, с когото понякога обсъждаше известията от войната.

— Добър вечер, Трен. Случайно търся лейди Рейвънуд. Някаква следа от нея?

— Следите от нея са навсякъде, момчето ми. Само се огледай. — Пийналият барон кимна към препълнената бална зала. — Не можеш да мръднеш, без да настъпиш някоя панделка или шал или нещо друго от тоя сорт. Преди малко си поговорих с твоята госпожа. Даде ми рецепта за сироп, който щял да разреши храносмилателните ми проблеми. Имал си голям късмет да се ожениш за нея, приятелю. Тя ще се погрижи да доживееш до дълбоки старини. А междувременно сигурно ще ти роди една дузина синове.

Последната забележка накара Джулиан да присвие устни. Той никак не бе сигурен, че Софи е склонна да му роди толкова синове. Много добре си спомняше, че тя не искаше да бързат с детето.

— Къде я видя последно, Трен?

— Май че танцуваше с Ътъридж. — Добродушното лице на Трен внезапно се помрачи. — Това не е най-добрата компания за нея, момчето ми. Знаеш кой е Ътъридж. Развратник до мозъка на костите си. На твое място бих прекратил незабавно едно такова познанство.

Джулиан замръзна. Как, по дяволите, Ътъридж се беше добрал до Софи? А още по-важно бе защо го е направил.

— Ще се погрижа веднага. Благодаря ти, Трен.

— За мен бе удоволствие. — Лицето на барона отново се проясни. — Поблагодари от мое име на графинята за лековития сироп. Нямам търпение да го опитам. Бог ми е свидетел, че ми омръзна да карам само на картофи и хляб. Искам отново да забия зъби в някой сочен бифтек.

— Ще й кажа. — Джулиан затърси с поглед Ътъридж из тълпата. Не го откри, но съзря Софи. Тя тъкмо се канеше да излезе в градината. Уейкот я следваше на късо разстояние.

«Някой ден ще ми се наложи да се погрижа за Уейкот» — обеща си Джулиан.

 

 

Градините бяха великолепни. Софи бе чувала, че те са гордостта на лорд Делимор. При всякакви други обстоятелства тя би се наслаждавала на гледката, която представляваха на лунната светлина. Изкусно подрязаните храсти, терасите и лехите с цветя бяха оформени с голямо умение.

Но тази вечер ефектно разпръснатата зеленина затрудняваше преследването на Ътъридж. Всеки път, когато заобиколеше някой жив плет, тя се озоваваше в нов ъгъл на лабиринта. С отдалечаването от къщата й ставаше все по-трудно да се ориентира в мрака. На два пъти се натъкна на двойки, напуснали балната зала в търсене на уединение.

Колко далече би могъл да отиде Ътъридж, питаше се с нарастващо раздразнение. Градините не бяха чак толкова големи, че да се изгуби. А после се зачуди защо му е притрябвало да предприема продължителна обиколка из тях.

Отговорът на този въпрос й хрумна почти веднага. Човек като него без съмнение би използвал усамотението на градините за някаква среща. Може би дори и сега някоя безпомощна млада жена слушаше неговите изкусни ласкателства и си мислеше, че е влюбена. Ако той бе човекът, прелъстил Амелия, тя щеше да се погрижи Ътъридж никога да не се ожени за Корделия Байдл или за която и да било друга невинна наследница.

Прибра полите си, канейки се да заобиколи една малка статуя на Пан, стърчаща насред лехата, когато чу стъпки зад себе си.

— Не е разумно да се разхождате сама тук — изрече в мрака Уейкот. — Една жена би могла съвсем да се изгуби в тези градини.

Софи изумено се извърна към виконта, който я наблюдаваше от известно разстояние. Първоначалната й уплаха се превърна в гняв.

— Наистина, милорд, непрекъснато ли трябва да се промъквате зад гърбовете на хората?

— Започвам да мисля, че това е единственият начин да разговарям насаме с вас. — Той направи няколко стъпки напред, светлата му коса изглеждаше почти сребърна на лунната светлина. Контрастът с черните дрехи, които винаги предпочиташе, го караше да изглежда някак нереален.

— Не мисля, че имаме да говорим за нещо насаме. — Пръстите на Софи стиснаха ветрилото. Не й бе приятно да е сама с Уейкот. Предупрежденията на Джулиан вече кънтяха в главата й.

— Грешиш, Софи. Имаме да обсъждаме много неща. Искам да научиш истината за Рейвънуд и Елизабет. Крайно време е.

— Вече знам всичко, което е необходимо — изрече тя спокойно.

Уейкот поклати глава, а очите му проблеснаха в тъмнината.

— Никой не знае цялата истина, а най-малко ти. Ако я знаеше, нямаше да се омъжиш за него. Ти си прекалено сладка и нежна, за да се отдадеш доброволно на чудовище като Рейвънуд.

— Моля ви, престанете веднага, лорд Уейкот!

— Бог да ми е на помощ, но няма да престана. — Гласът му изведнъж подрезгавя. — Нима бих могъл? И нима е толкова лесно? Не съм в състояние да не мисля за това. За нея. За всичко. То ме преследва, Софи. Съсипва ме. Защото можех да я спася, но тя не ми позволи.

Софи за първи път започна да разбира, че каквито и да са били чувствата му към Елизабет, те в никакъв случай не са били повърхностни или мимолетни. Той без съмнение страдаше. Вродената й състрадателност мигновено се пробуди. Тя направи крачка към него и докосна ръката му.

— Мълчете — прошепна тя. — Не се обвинявайте. Елизабет е била много нервна и лесно е избухвала. Дори и ние, които живеехме в околностите на Рейвънуд, го знаехме. Каквото и да е станало, то вече е приключило. Не бива да се измъчвате повече.

— Той я съсипа. — Гласът на Уейкот бе съвсем изтънял. — Той я превърна в онова, което стана. Елизабет не е искала да се омъжи за него, знаете ли? Но семейството й я принудило. Родителите й мислели само за богатството и за титлата на Рейвънуд. Не разбирали нейната чувствителност, деликатната й природа.

— Моля ви, милорд, нека не продължаваме.

— Той я уби. — Уейкот повиши глас. — В началото го правеше бавно, чрез серия от дребни жестокости. После започна да става все по-груб с нея. Казвала ми е, че няколко пъти я е бил с камшика си — бил я е като животно.

Софи бързо поклати глава, мислейки колко пъти и тя самата бе предизвиквала гнева на Джулиан. Но той никога не бе употребил насилие.

— Не, не мога да повярвам.

— Вярно е. Трябваше да я познавате от самото начало. Не можете да си представите колко се промени, след като се омъжи за него. Той винаги се е опитвал да окове духа й и да потуши вътрешния й огън. Тя му се противопоставяше по единствения възможен начин — като напълно го пренебрегваше. И направо обезумя в порива си да стане свободна.

— Някои хора казват, че действително е била луда — каза меко Софи. — Много тъжно, ако е истина.

— Той я докара дотам.

— Не, не бива да обвинявате Рейвънуд за състоянието й. Тази лудост е в кръвта, милорд.

— Не! — повтори свирепо Уейкот. — Рейвънуд причини смъртта й. Ако не беше той, днес тя щеше да е жива. И той трябва да плати за престъплението си.

— Това е пълна глупост, милорд — рече студено Софи. — Смъртта на Елизабет е била нещастен случай. Нямате основание за подобни обвинения. Нито пред мен, нито пред някой друг. Знаете също така добре, както и аз, че подобни изявления причиняват големи неприятности.

Уейкот тръсна глава, сякаш да проясни съзнанието си. Очите му някак потъмняха. Прокара пръсти през светлата си коса.

— Моля ви да ме изслушате. Не биваше да говоря тези неща пред вас.

Със сърцето си Софи отгатна какво се криеше зад несвързаните обвинения.

— Сигурно много сте я обичал, милорд.

— Прекалено много. Повече от самия живот. — Уейкот вече изглеждаше много уморен.

— Съжалявам, милорд. Съжалявам повече, отколкото мога да изразя.

Виконтът се усмихна мрачно.

— Толкова сте мила, Софи. Прекалено мила, може би. Започвам да вярвам, че наистина ме разбирате. Но не заслужавам вашата доброта.

— Не, Уейкот, със сигурност не я заслужаваш. — Гласът на Джулиан разсече като острие мрака. Той рязко отстрани ръката на Софи от ръкава на другия мъж. Диамантената гривна проблесна в тъмнината, когато той собственически я хвана под ръка.

— Джулиан, моля те! — възкликна разтревожено Софи.

Той не й обърна внимание.

— Жена ми има слабост към страдащите. Но няма да позволя на никого да се възползува от тази нейна слабост. А най-малко на теб, Уейкот. Разбираш ли какво искам да кажа?

— Напълно. Лека нощ, мадам. И благодаря. — Уейкот изящно се поклони на Софи и се отдалечи.

Тя въздъхна.

— Наистина, Джулиан. Нямаше нужда да правиш сцени.

Той изруга през зъби и бързо я поведе по пътеката към къщата.

— Нямаше нужда да правя сцена? Софи, нима наистина не разбираш! Тази нощ ме провокираш в такава степен, че всеки миг ще изгубя самообладание. Казах ти съвсем ясно, че не искам при никакви обстоятелства да те виждам с Уейкот.

— Но той ме последва в градината. Какво трябваше да направя?

— А защо, по дяволите, е трябвало да излизаш сама в градината? — сряза я Джулиан.

Софи се оказа натясно. Нямаше как да му каже, че е искала да получи някаква информация от Ътъридж.

— Вътре беше много задушно — рече тя предпазливо, опитвайки се да се придържа към истината, за да не бъде изобличена в нагла лъжа.

— И все пак не е било редно да излизаш сама. Къде остана здравият ти разум, Софи?

— Не съм съвсем сигурна, милорд, но започвам да подозирам, че бракът има крайно отрицателен ефект точно върху това качество.

— Това не ти е Хемпшър, където спокойно можеш да се шляеш навсякъде сама.

— Да, Джулиан.

Той изпъшка.

— Когато използваш този тон, знам, че ме намираш за крайно отегчителен. Софи, давам си сметка, че през по-голямата част от времето те поучавам, но кълна ти се, непрекъснато ме провокираш. Защо създаваш такива ситуации? Нима искаш да докажеш и на двама ни, че не мога да контролирам жена си?

— Няма нужда да ме контролирате, милорд — рече тя сдържано. — Но едва ли някога ще го разберете. Без съмнение се чувствате длъжен да го правите заради онова, което се е случило с първата ви жена. Но ви уверявам, че никакъв контрол от ваша страна не е бил в състояние да й попречи да се самоунищожи. Тя е била отвъд вашето влияние, както и отвъд влиянието на всеки друг. Струва ми се, че никой не е бил в състояние да й помогне. И не трябва да се обвинявате, че не сте могъл да я спасите.

Силните пръсти на Джулиан стиснаха ръката й над лакътя.

— Проклятие! Предупредих те да не споменаваш Елизабет. Ще кажа само това: Бог е свидетел, че не успях да я предпазя от всичко онова, което я тласна към лудостта й, и ти може би си права. И вероятно никой човек не е бил в състояние да овладее тази лудост. Но бъди сигурна, че ще успея да те опазя, Софи.

— Но аз не съм Елизабет! — каза тя рязко. — И те уверявам, че съвсем не съм кандидатка за «Бедлам».

— Съзнавам го напълно — каза успокояващо Джулиан. — И благодаря на Бога за това. Но ти също се нуждаеш от закрила, Софи. В някои отношения си прекалено уязвима.

— Не е вярно. Мога да се грижа за себе си, милорд.

— Ако толкова добре умееш да се грижиш за себе си, защо се поддаваш на трагичните сценки на Уейкот? — запита нервно Джулиан.

— Знаеш много добре, че той не лъжеше. Убедена съм, че е бил силно привързан към Елизабет. Вероятно не е трябвало да се влюбва в омъжена жена, но това не променя факта, че чувствата му са били искрени.

— Няма да отричам, че той бе напълно запленен от нея. И, повярвай ми, не беше единственият. Но независимо от това действията му тази вечер бяха само трик, за да спечели съчувствието ти.

— И какво от това? Понякога всички се нуждаем от съчувствие.

— С Уейкот това само би било първата стъпка в едно много коварно море. Ако има и най-малка възможност, той ще те повлече към дъното, Софи. Целта му е да те прелъсти и да хвърли този факт в лицето ми. Необходимо ли е да бъда по-ясен?

Софи се ядоса.

— Не, милорд, достатъчно ясно се изразихте. Но смятам, че грешите по отношение на чувствата на виконта. Във всеки случай, тържествено ви се заклевам, че няма да бъда прелъстена от него или от някой друг. Вече ви обещах вярност. Защо ми нямате доверие?

Джулиан преглътна едно безпомощно проклятие.

— Софи, не исках да кажа, че ти доброволно ще се поддадеш на уловките му.

— Милорд, аз смятам — продължи тя, пренебрегвайки усилията му да я успокои, — че най-малкото, което ми дължите, е уверението, че приемате думата ми по този въпрос.

— По дяволите. Софи, казах ти, нямах пред вид…

— Достатъчно. — Тя рязко спря, принуждавайки го също да спре по средата на алеята. Вдигна поглед към него в отчаяна решителност. — Закълнете се в честта си, че не допускате да се оставя да бъда прелъстена от Уейкот или от някой друг. Искам думата ви, милорд, преди да направя още една крачка с вас.

— Наистина ли? — Той разглеждаше лицето й, озарено от лунната светлина, а собственото му изражение бе по-отчуждено и непроницаемо от всякога.

— Дължиш ми поне това, Джулиан. Толкова ли е трудно да произнесеш тези думи? Когато ми подари гривната и книгата на Кълпепър, ти твърдеше, че изпитваш почит към мен. Искам доказателство за тази почит, но не говоря нито за диаманти, нито за смарагди.

Нещо проблесна в погледа на Джулиан, когато той вдигна ръце, за да обгърне извърнатото й лице.

— Ти ставаш извънредно свирепо малко човече, когато решиш, че честта ти е засегната.

— Не по-свирепа, отколкото бихте бил вие, милорд, ако вашата чест бе поставена под въпрос.

Той заплашително сви вежди.

— И ще я поставиш ли под въпрос, ако не получиш отговора, за който настояваш?

— Разбира се, че не. Не се и съмнявам, че честта ви е неприкосновена. Но очаквам същото отношение и от ваша страна. Ако почитта е всичко, което изпитвате към мен, защо тогава, за Бога, не ми дадете едно убедително доказателство за уважението си?

В продължение на един дълъг миг той мълчаливо се взираше в очите и.

— Искаш твърде много, Софи.

— Не повече от онова, което вие искате от мен.

Той бавно кимна, отстъпвайки по един основен въпрос.

— Да, права си — каза тихо. — Не познавам никоя друга жена, която би спорила за честта по такъв начин. Всъщност, почти не познавам жени, които изобщо биха си дали труда да разсъждават по въпроса.

— Вероятно защото един мъж никога не се интересува от чувствата на жената по въпроса, с изключение на случаите, когато загубата на нейната чест излага на риск и неговата собствена.

— Не продължавай, моля те. Предавам се. — Джулиан вдигна ръка, за да предотврати разгарянето на спора. — Много добре, мадам, имате тържествената ми клетва, че изпитвам пълно доверие във вашата женска чест.

Тя си отдъхна облекчено. Усмихна му се с разтреперани устни, знаейки какво му е струвало това признание.

— Благодаря, Джулиан. — Спонтанно се надигна на пръсти и докосна устни до неговите. — Никога няма да те измамя — прошепна тя сериозно.

— Тогава няма никаква причина нещата между нас да не вървят както трябва. — Ръцете му се сключиха почти грубо около нея, притискайки я до стройното му твърдо тяло. Устните му се склониха към нейните, властни, търсещи и някак странно нетърпеливи.

Когато той най-сетне вдигна глава, в очите му се бе появил познатият израз на очакване.

— Джулиан?

— Мисля си, моя вярна съпруго, че вече е време да си вървим вкъщи. Имам някои планове за останалата част от вечерта.

— Така ли, милорд?

— Определено. — Той я хвана под ръка и я поведе с големи крачки към балната зала, толкова бързо, че едва успяваше да го следва. — Нека веднага се сбогуваме с домакинята.

Но когато малко по-късно прекрачиха прага на собствения си дом, Гупи ги очакваше с необичаен израз на мрачна загриженост.

— Ето ви най-сетне, милорд. Тъкмо се канех да изпратя някой слуга до клуба ви. Леля ви, лейди Синклер, изглежда се е разболяла сериозно и госпожица Ратънбъри на два пъти изпраща молба за помощ от страна на графинята.