Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Embrace the Night, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 49 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Корекция
maskara (2009)
Сканиране
?
Сканиране
Lindsey (2009)
Допълнителна корекция
orlinaw (2013)

Издание:

Аманда Ашли. Сара

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 1999

Редактор: Правда Панова

Коректор: Виолета Димова

ISBN: 954-585-023-X

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция от orlinaw

Глава 7

Тъй като не й харесваше да прекарва дните си, без да върши нищо, Сара реши да си намери работа. Повдигна въпроса една петъчна вечер, докато двамата седяха в кухнята и играеха на руми.

Не очакваше Гейбриъл да се противопостави, но той го направи. При това доста енергично.

— Знам, че жените в твоята епоха не са работили, но аз имам нужда да свърша нещо — опита се да го убеди Сара. Поклати глава, трябваше да го накара да разбере.

— Прости ми. — Той захвърли картите на масата и се изправи. — Не ми бе хрумвало, че си нещастна тук.

— Не съм нещастна — побърза да го увери тя. — Само отегчена. — Погледна го, внезапно обзета от любопитство. — Ти си живял стотици години. Какво си правил, за да ти минава времето?

— Най-различни неща, някои от които ще ти е трудно да повярваш.

— Като например?

— Няколко години бях шпионин за един от френските крале. Сега не мога да си спомня точно кой. Да се промъкваш и да дебнеш в сенките бе идеалното занимание за човек, който винаги трябва да живее в тъмнина. За известно време бях рицар, а след това придворен певец…

— Придворен певец!

— Казвали са ми, че притежавам добър глас.

— Би ли пял за мен? — попита младата жена.

Той я изгледа за миг и изражението на лицето му омекна.

— Аз вече съм пял за теб.

— Пей сега. Моля те.

Гейбриъл помълча, а след това запя стара италианска балада за несподелената любов.

Гласът му бе дълбок, мелодичен, завладяващ. Пееше на италиански, но с такова чувство, че Сара без усилие разбра посланието на песента. Гласът му я обви, мек като светлината на свещите, тъжен като прощалните ласки на любим мъж.

В главата й нахлуха спомени. Спомени за Гейбриъл, който идва при нея в мрака на нощта и й пее, докато я държи в обятията си, а двамата танцуват в стаята й в сиропиталището. Той я бе накарал да се почувства обичана, закриляна. Красива. Гейбриъл. Как е могла да забрави магията на докосването му, силата и красотата на гласа му?

Той протегна ръка, тя я пое и се изправи. Той дълго я гледа в очите, богатият му глас я обгръщаше като кадифе и двамата се понесоха из стаята.

Изминалите години се стопиха и тя отново бе младо момиче изпълнено с горчивина, защото не може да ходи и да танцува. Тогава Гейбриъл бе нахлул в живота й и целият й свят се бе преобърнал.

— Колко красиво! — промълви тя, когато песента заглъхна. — Сигурно си бил най-търсеният певец за времето си. Не се съмнявам, че жените са припадали в краката ти.

— Имаше такива, които плащаха много щедро за таланта ми — призна Гейбриъл. — Някой със златни монети, а други… — Сви рамене, но бе ясно какво имаше предвид.

— Не се съмнявам, че си натрупал огромно богатство — сухо отбеляза Сара.

— Не се налагаше да работя.

Хвана я за ръката и я поведе към гостната. Отпусна се в единственото кресло в стаята и я привлече към себе си. Настроението му внезапно се помрачи при спомена за богатството, което му даде Нина в нощта, в която го превърна във вампир. В последвалите години той многократно го бе увеличил с успешни инвестиции. „Парите винаги са били последната ми грижа“ — помисли си той.

— Предполагам, че и аз няма нужда да работя — каза Сара, — но ми се иска да върша нещо. Не можеш ли да разбереш?

Той разбираше, но идеята тя да работи и да се движи в света на смъртните, никак не му харесваше. Знаеше, че желанието му да я държи вкъщи бе отживяло и старомодно, също като каретите и газовите лампи. Но въпреки това все още му бе много трудно да възприеме изискванията на модерния свят.

— А няма ли нещо, което да правиш у дома, което да запълва времето ти? — попита той.

— Е, предполагам, че бих могла да се опитам да обзаведа къщата. — Огледа почти голата стая. — По-голямата част от стаите са празни.

— Прави каквото искаш — съгласи се Гейбриъл, доволен, че тя толкова лесно се предаде. — Купи каквото поискаш, не мисли за парите. Единственото, което искам, е да бъдеш тук, когато се събудя.

Сара се замисли дали да не му възрази. В крайна сметка тя бе независима жена, свикнала да прави това, което си пожелае. Ако искаше да работи, той не можеше да я спре. Съвременните жени не бяха послушни робини, длъжни да се подчиняват на заповедите на съпрузите си, така както са били по времето на Гейбриъл.

Но дали наистина имаше смисъл да спори? Тя искаше да бъде тук, когато той се събуди, да прекарва всеки миг с него. А дълбоко в душата си всъщност не искаше да работи. Разбираше, че това бе остаряло разбиране и не се ползваше с популярност сред жените от деветдесетте години на двадесети век, но да бъде само „домакиня“ всъщност й харесваше. Какво би могло да бъде по-важно от това да създаде уютен дом за човека, когото обичаше?

 

 

Пазаруването бе нещо, което Сара вършеше добре и тя се впусна да обикаля магазините. Гейбриъл й бе казал да не мисли за пари и тя задоволяваше всяка своя прищявка и купуваше всичко, което й харесаше.

Като дете бе прекарала цели часове да си измисля най-различни истории и сега, докато купуваше мебели за къщата, тя си представяше, че двамата с Гейбриъл са нормална съпружеска двойка.

Докато обикаляше магазините, се преструваше, че Гейбриъл — като всеки друг съпруг — е на работа, вместо да спи в мазето. Пазаруваше из най-скъпите магазина из града, а когато не откриеше това, което търсеше, посещаваше и антикварните магазини. Купи кръгла дъбова масичка и два стола, красив старинен скрин, разтегателна маса за трапезарията.

Животът следваше своя ход. Горещият и влажен август отстъпи на топлия септември. Когато й омръзнеше да пазарува, Сара плуваше или си почиваше край езерото с роман в ръка. Понякога яздеше Некромант в двора, наслаждавайки се на чувството за простор. Той бе красив кон, с великолепна осанка, лъскава черна като абанос козина и мека като коприна грива.

Привечер приготвяше вечеря, взимаше душ и отиваше в гостната да чака Гейбриъл. Представяше си, че той се завръща от уморителен ден в службата си, вместо да се надига от мъртвешкия си сън.

Беше приятен и спокоен живот, помрачен единствено от факта, че веднъж в седмицата, след полунощ, Гейбриъл напускаше къщата. През тези часове, тъй като знаеше, че Гейбриъл отива да се храни, на Сара й бе трудно да се залъгва с мисълта, че двамата са обикновена двойка.

Сега бе една от тези вечери. Тя го гледаше как облича дълъг черен шлифер и нахлузва черни ръкавици от ярешка кожа.

С отвращение си представи как тези ръце в мека кожа се обвиват около някоя бедна нещастна жена, докато той пие от кръвта й.

— Наистина ли се налага да го правиш? — Думите сами се изплъзнаха от устата й. — Не може ли просто да откраднеш някоя банка с кръв?

— Предпочитам да е прясна — рязко отвърна той.

— Мога да я затопля в микровълновата печка — подхвърли шеговито тя, надявайки се да смекчи суровия поглед в очите му. — Нещо като бърза вечеря.

Извърна глава, не можеше да повярва, че е способна да се шегува с нещо толкова отвратително.

— Аз съм такъв, Сара — тихо рече той, — не можеш ли да го приемеш?

Тя изхлипа, хвърли се в прегръдките му и обви ръце около кръста му.

— Всъщност няма значение — пламенно го увери. — Но как си могъл ти да го приемеш?

От гърдите му се изтръгна дълбока въздишка.

— Това е много силна нужда, Сара, която не може да бъде пренебрегната. Така оцелявам. В началото се опитвах да не й обръщам внимание, но болката е непоносима. Не може да се сравни с никакво мъчение.

— А ти… убил ли си много хора?

Той нежно я прегърна.

— Аз съществувам от много време. Вече не е необходимо да убивам, за да оцелея, cara. Не се нуждая от толкова много кръв, както когато за пръв път бях създаден. Хората, от чиято кръв взимам, не чувстват никаква болка, а след това не си спомнят нищо.

— Хипнотизираш ли ги?

— Детска игра за един вампир — тъжно се усмихна той.

— Преди време имаше една статия във вестниците — някаква жена твърдеше, че е била нападната от мъж, който приличал на Дракула…

Гейбриъл тихо изръмжа.

— Понякога се случва жертвата да запомни, преди да успея да го изтрия от паметта й.

Целуна я по челото, притисна я към себе си и после я пусна.

— Няма да се бавя.

Сара кимна, без да го поглежда. Знаеше, че той иска да види очите й, да прецени реакцията й. Би трябвало вече да е свикнала, помисли си младата жена, но защо й бе толкова трудно да го приеме? В предишния си живот бе знаела какво представлява той и го бе приела без колебание. Защо не може да го направи и сега? След като беше същата жена, защо не мислеше по същия начин? Дали бе възможно душата да остава непроменена, но не и разумът и разбиранията за живота?

— Няма да ти позволя да си отидеш отново, Сара. — Гласът му бе пресипнал и в него се усещаше някаква нотка на съжаление. — Ако някога почувстваш, че повече не можеш да приемаш това, което съм и искаш да се освободиш от мен, можеш да ме унищожиш.

— Не бих могла!

— Аз няма да ти позволя да си отидеш от мен.

Очите му сякаш я изгаряха. Това бе поглед, който я плашеше много повече от жаждата за кръв, която бе виждала да гори в очите му.

— Съществуват три начина да се убие, вампир, Сара. Да го прободеш с дървен кол в сърцето. Да отрежеш главата му. Да го изложиш на слънчевите лъчи.

Тя усети как кръвта се отдръпва от лицето й.

— Не…

— В мазето има един малък прозорец. Ако някога пожелаеш да се освободиш от мен, ще трябва само да махнеш дъската, която го закрива. Природата що се погрижи за останалото.

— Престани! Не искам да слушам повече!

Гейбриъл бръкна в джоба си извади голям месингов ключ и го пъхна в ръката й.

— За вратата на мазето.

— Не го искам!

— Задръж го. Може да дойде ден, когато ще ти потрябва.

— Гейбриъл, ти ме плашиш.

— И би трябвало да си уплашена — горчиво рече той. — Та аз съм чудовище.

— По дяволите, мразя, когато говориш по този начин! Ти си толкова чудовище, колкото и аз!

— Тогава защо се страхуваш?

Искаше да го отрече, но не можеше. Дълбоко в себе си тя наистина се страхуваше, но не от самия него, а от това, което представляваше.

— Какво стана? — попита тя, когато видя болката изписана на лицето му. — Какво се промени. Заради това, което казах преди малко ли? Ако е така, съжалявам. Просто мразя да мисля за това, което си длъжен да правиш, за да оцелееш.

— Разбирам, cara — тихо я увери той. — Разбирам по-добре отколкото си представяш.

— Обичам те — прошепна тя и сякаш като с магическа пръчка всичко отново стана хубаво както преди.

— Моля се дано да не съжаляваш за това — промърмори Гейбриъл и излезе от стаята. Дългите поли на шлифера му се развяха след него подобно на черна мъгла.

 

 

С часове кръстосва из улиците с рамене, прегърбени под дългия черен шлифер и мисли мрачни като нощта. Някъде трябваше да има отговор, някакъв начин да сподели живота на Сара. Ала колкото и да искаше да бъде смъртен заради нея, дълбоко в сърцето му се таеше страх от смъртта, от последната среща със сила, която бе много по-голяма от собствената му мощ. Страх от съда. От вечното проклятие. Колко ли века ще трябва да прекара в чистилището, за да изкупи греховете си против човечеството?

Вървеше нагоре по хълма към имението, когато го почувства — усещането, че не е сам, че наблизо се намира друг безсмъртен.

Той спря и впери поглед в мрака, докато чуждото присъствие стана по-силно.

Те изникнаха от сенките, двама мъже и една жена. За миг се втренчиха в него, после по-високият заговори пръв:

— Ти изпрати за мен, Джовани и аз съм тук.

— Но не си сам.

— Доведох двама новопосветени.

Погледът на Гейбриъл се спря на другите два вампира. Единият бе младеж на не повече от двадесет години, с къдрава руса коса и бистри кафяви очи. Той бе любопитен и едновременно с това явно се страхуваше. Стоеше близо до своя господар и Гейбриъл се запита как е намерил смелост да прекоси дълбоката пропаст от живота към смъртта и да се върне обратно.

Сетне погледна към жената и за миг изпита чувството, че гледа в миналото. Тя притежаваше тъмните очи на Нина, дългата й черна коса, същата високомерно вирната брадичка. Мигом разбра, че тя бе жена напълно доволна от съществуването си на вампир, жена, в чието сърце мракът обитаваше много преди дай бе даден Подаръкът на мрака.

Гейбриъл пое дълбоко дъх, опитвайки се да се успокои с мисълта, че Нина отдавна е мъртва.

— Къщата ми е горе на хълма — каза той.

Куилън кимна, един жест, който говореше по-красноречиво от всякакви думи. — Гейбриъл разбра, че вампирът вече знаеше къде е домът му.

— Жената знае ли какъв си?

— Да.

Старият вампир се изненада.

— И го приема?

— Дотолкова, доколкото е възможно за един смъртен.

— Тя знае ли, че си изпратил за мен?

— Да.

Куилън отново кимна. Гейбриъл пое към имението, убеден, че останалите трима ще го последват.

Сара го чакаше на входната врата с усмивка на устните. Ала тя бързо угасна, когато видя трите фигури, облечени в черно, които последваха любимия й в къщата.

Вампири. Веднага разбра какви са. Заедно с тях в къщата нахлу мъртвешки хлад.

— Сара, това е Куилън.

Куилън. Вампирът от Франция. Беше висок и слаб, със смъртнобледо лице. Хлътналите му зелени очи блестяха с неугасим огън. Косата му бе дълга, права и кафява, прошарена тук-там със сребърни нишки.

Mademoiselle… — Вампирът се наведе над ръката й. — Позволете ми да ви представя учениците си — Делано и Сидел.

Сара се усмихна принудено и кимна към двамата му спътници. Младежът й отвърна с несигурна усмивка, но погледът на жената бе мрачен и студен. И жаден.

Делано. Име, което означаваше „от нощта“. Много подходящо за един вампир, помисли си Гейбриъл и поведе гостите си към салона, където ги покани да се настанят удобно.

— В писмото си ти ме питаш за едно лекарство. — Куилън пристъпи направо към въпроса.

— Да.

— Сериозно ли те интересува това, Джовани?

— Да.

Куилън погледна към Сара.

— Предполагам, че желанието ти да се превърнеш отново в смъртен е заради тази жена.

Гейбриъл кимна.

— Може ли да стане?

— Съществува една формула, за която се говори, че дава резултат, но аз не познавам вампир, който да е оцелял. Тези, които са се опитали, са загинали от дълга и мъчителна смърт.

— И какво представлява тази формула?

— Благодарение на нея се приготвя, смес от билки и подправки. Те трябва да се смесят от ръката на бяла вещица в навечерието на празника на Хелоуин по време на пълнолуние и получената смес да се изпие от вампира при първата светлина на зората.

Гейбриъл потрепери. Вече бе изпитал парещото докосване на слънцето, което макар и кратко бе безкрайно мъчително. Не искаше да мисли за страшната агония, която бяха изстрадали онези вампири, преди смъртта да ги призове.

— Имаш ли списък на съставките? — попита той. Куилън кимна.

— Но искам да те посъветвам да помислиш много внимателно, преди да се решиш на това, Джовани. Пътуването от живота към смъртта е опасно. Обратният път към живота на смъртните винаги е бил фатален.

— Защо искаш да се откажеш от Подаръка на мрака? — дръзко попита Сидел, а черните й очи предизвикателно блеснаха. — Защо искаш да прекараш няколко години с тази жалка смъртна и след това да умреш, след като можеш да имаш всички жени на земята?

— Сидел! — строго се обади Куилън. — Искам да ти напомня, че сме гости в този дом. Няма да търпя нахалното ти държание!

Жената впи поглед в Гейбриъл. Преди да сведе глава, в тъмните й очи блесна страстен копнеж.

„Тя желае Гейбриъл — помисли си Сара. — Не кръвта му, а тялото му.“

— Ако не можеш да понесеш раздялата с тази смъртна, не е ли по-лесно да я направиш една от нас?

— Тя не го желае — отвърна Гейбриъл.

В очите на Куилън проблесна изненада.

— Нейното съгласие не ти е необходимо.

Сара ахна смаяно, уплашена от хищническия пламък в очите на стария вампир, от студенината в гласа му. Сидел се наведе напред.

— Кажи ми, Джовани — измърка тя, — някога превърнал ли си смъртен във вампир?

— Не.

— Никога? — изненадано попита Куилън. — Сигурно за изминалите четиристотин години си се чудел какво ли ще изпиташ, ако го направиш.

— Чудел съм се. — Гейбриъл взе ръката на Сара и я стисна успокоително. — Но няма да го направя против волята й.

— Предполагам, че това е твое решение.

— Не, нейно е.

— Възхищавам се на себеотрицанието ти.

— Никога ли не си пожелавал кръвта й? — внезапно попита Сидел, този път искрено заинтригувана.

— Разбира се, че съм я пожелавал — призна Гейбриъл.

Сидел хвърли презрителен поглед към Сара.

— Нима тя не иска да ти я даде?

Сара се изправи, стисна ръце в юмруци, присви очи и изгледа свирепо другата жена.

— Махай се от къщата ми!

Сидел скочи на крака.

— Как се осмеляваш да ми говориш с този тон?

— Махай се!

— Сара — Гейбриъл се изправи и сложи ръка на рамото й, — успокой се.

— Няма да се успокоя! И няма да стоя тук и да гледам как това същество те гледа лакомо, сякаш си узрял плод!

— Сара. — Гласът му бе тих, но предупредителен.

Куилън плавно стана от стола.

— По-добре да си вървим, Джовани — каза той. — Смятам, че е по-разумно следващия път да се срещнем някъде другаде.

Гейбриъл се замисли.

— В подножието на хълма има празна къща. Ще ви чакам там утре вечер.

Куилън кимна.

— След полунощ?

— Часът на вещиците — замислено отвърна Гейбриъл. — Много подходящо време за подобна среща.

Куилън се поклони галантно на Сара.

— Извинявам се за грубостта на Сидел. Au revoir, mademoiselle, Джовани. — Изгледа остро двамата си ученици, обърна се и напусна стаята. Делано припряно го последва.

Сидел се запъти бавно към вратата. На прага спря и се обърна. Погледът й откровено го подканяше.

Au revoir, cherie — тихо изрече. Отправи презрителен поглед към Сара и излезе, предизвикателно полюшвайки бедра.

— Що за нахалство! — възмутено възкликна младата жена. — Изпитвам желание да й избода очите!

— Не е много разумно за един смъртен да предизвика гнева на вампир, Сара — сухо отбеляза Гейбриъл. — Дори и да се отнася за млад вампир като Сидел.

— Може би искаш да я последваш? — гневно го изгледа Сара. — Сигурна съм, че те чака отвън!

— Сара…

— Не можеше да откъсне поглед от теб.

— Аз ли съм виновен?

— Да! Ако не беше толкова дяволски красив…

Той се засмя, а в очите му заиграха весели пламъчета.

— Ти ревнуваш.

— Дяволски си прав!

— Искаш ли да я унищожа?

Каза го толкова спокойно, че тя не бе сигурна дали не се шегува. Ала когато погледна в очите му, разбра, че е напълно сериозен.

— Би ли го направил?

Той сви рамене.

— Ако искаш.

— Не.

— Не бива да ревнуваш, cara. Моето сърце ти принадлежи. — Погледът му, тъмен и страстен, се спря на лицето й. — Само на теб. Винаги е било така и винаги ще бъде.

Думите му, тихи, но искрени, я накараха да осъзнае колко глупав бе гневът й.

Въздъхна, отиде при него, настани се щастливо в прегръдките му и положи глава на гърдите му.

— Какво смяташ да правиш?

— За какво?

— Имам предвид лекарството.

— Не знам, трябва първо да го видя. — Но вече бе решил, че ще опита, независимо от опасността. Не можеха да продължават по този начин. Ако не можеше отново да бъде смъртен, тогава може би щеше да бъде по-добре да прекрати съществуването си. След време Сара ще го забрави. Ще се омъжи отново и ще има деца, за които той знаеше, че копнее.

— Мисля, че може би трябва да забравиш за него. Не искам да рискуваш живота си заради мен. Ако лекарството не подейства, ти ще бъдеш в смъртна опасност.

Той кимна, припомняйки си докосването на слънцето до лицето и ръцете му, разкъсващата болка, страха, че ще бъде изпепелен от пламъците, преди да успее да се върне в мазето.

— Ела — промълви той и я залюля в прегръдките си. — До изгрев-слънце остават само няколко часа и искам да ги прекарам с теб.

Сара се сгуши до него, но бе неспокойна. Беше толкова сигурна, че лекарството ще реши всичките им проблеми. А сега й се струваше, че то е по-лошо от болестта.

Гейбриъл я целуна, ръцете му се плъзнаха по тялото й, смъкнаха дрехите й. Устните му обсипваха с нежни милувки гърдите й, отнасяйки я в един свят, който бе само за тях двамата и който изличаваше всяка мисъл. Съществуваше единствено докосването на ръцете му, мекото кадифе на гласа му, нашепващ, че я обича, че ще я обича до самия край на съществуването си…