Аманда Ашли
Сара (15)

Глава 14

Тя бе твърде възбудена, за да седи в кафенето, твърде щастлива, за да се храни, така че двамата се отправиха на дълга разходка под лунната светлина. Тя го бе хванала под ръка и се облягаше доверчиво на него.

Веднъж той се спря, за да я целуне по челото, но Сара обви ръце около врата му, прегърна го и без всякакъв свян се притисна към широките му гърди.

— Гейбриъл, аз… — прехапа долната си устна. Искаше й се да има смелостта и да му каже, че желае отново да я люби. Жадуваше за докосването му, но тъй като почти не познаваше мъжете, не беше сигурна дали и той изпитва същия непреодолим копнеж по нея.

— Какво има, cara?

— Аз… нищо.

Гейбриъл се взря в очите й и мигом разбра какво искаше тя. Безмълвно се обърна и я поведе към апартамента й.

Когато влязоха, затвори вратата и протегна ръце. Тя се хвърли в прегръдките му.

— Много ли е лошо, задето те искам толкова силно? — попита младата жена избягвайки погледа му.

— Не, cara mia.

— През целия ден не можах да мисля за нищо друго — засрамено си призна. — Когато тази сутрин си тръгна толкова внезапно, аз се страхувах, че съм направила нещо, което те е ядосало.

Той поклати глава, но болката в гласа й прободе сърцето му.

— Утре сутринта ще закусим ли заедно? — с треперещ глас попита Сара.

— Не мога.

— Защо?

— Без въпроси, Сара.

— Но…

— Вече ти казах — без въпроси…

— Тогава утре ще вечеряш ли с мен?

Той се поколеба за миг и очите му се засенчиха от съмнение.

— Аз съм много добра готвачка — настоя тя, надявайки се да го убеди.

— Сигурен съм, че си.

— Тогава ще дойдеш ли на вечеря?

— Ако желаеш.

Сара се втренчи в него, а сините й очи заискряха от щастие и любов.

— А сега ще ме целунеш ли?

Той се наведе и нежно докосна устните й. Както винаги докосването до нея го изпълни със светлина, отпъждайки зловещия мрак, в който бе живял толкова дълго.

Гейбриъл я отнесе в спалнята и я люби с изключителна нежност, казвайки й с всяка своя искрена целувка, с всяка милувка на ръцете си и с всяка дума, която нашепваше в ухото й, колко много я обожава.

Нейната любов го обгърна като було изпълни го с чистотата на сърцето й, с щедростта на духа й. Тя му предлагаше любовта си, без да иска нищо в замяна и той я сграбчи, вкопчвайки се в добротата й, повтаряйки си, че не може да е чудовище, не и след като Сара го обичаше толкова всеотдайно.

Държа я в прегръдките си, докато тя заспа, без да откъсва поглед от лицето й. Дългите й гъсти мигли хвърляха тъмни полумесеци върху нежните й страни. Устните й бяха пълни и розови, леко подпухнали от целувките му. Косите й се бяха разпилели по възглавницата и гърдите му подобно на слънчеви лъчи. Повдигна един лъскав кичур и го допря до лицето си, вдишвайки уханието му. Изпита безмерна наслада от докосването на копринената му мекота.

— Толкова красива и невинна — промърмори Гейбриъл. — Дали някога ще ми простиш това, което сторих?

Клепачите й трепнаха, тя отвори очи и го погледна. Устните й се извиха в усмивка, а очите й заискряха от любовта изпълваща сърцето й.

— За какво трябва да ти простя, Гейбриъл?

— Аз откраднах твоята невинност — прошепна той. — Взех това, което нямах право да взимам.

Сара протегна ръка и погали твърдата извивка на брадичката му.

— Ти не си я откраднал. Аз ти я дадох.

— Ах, cara, ти нямаш представа какво направи.

— Аз те направих щастлив — уверено заяви тя. — Можеш ли да го отречеш?

— Не.

— Не съжалявам за нищо — промълви Сара и притвори клепачи. — За нищо…

И за един кратък миг той също не съжаляваше.

Гейбриъл седеше до масата изумен от количеството храна, която тя бе приготвила — печено телешко, картофи, задушени в гъст сос, моркови, плуващи в масло, йоркширски пудинг. Едва ли очакваше двамата да го изядат!

При мисълта да преглътне дори хапка му прилошаваше, но той с нищо не се издаде. Сара седна срещу него и вдигна чашата си.

— За нас — каза.

— За нас — повтори Гейбриъл и докосна чашата си до нейната.

За да не я обиди, опита от всичко, което бе приготвила и обсипа с щедри похвали готварските й умения. Но при първия удобен момент се извини излезе навън и повърна всичко погълнато. Пое си дълбоко въздух, чакаше измъченият му стомах да се успокои. За същество, което бе свикнало да засища глада си с топла течност, ястията от месо и зеленчуци не бяха смилаеми.

Когато се почувства по-добре, той се върна в стаята. Сара го погледна любопитно, но за пръв път не го попита нищо.

Двамата говориха за театъра, за времето, което се бе задържало необичайно топло, за новата дубльорка на Сара. Тогава тя неуверено зададе въпроса, който я безпокоеше:

— А какво ще стане, ако забременея?

— Няма нужда да се тревожиш за това, cara. Аз не мога да имам деца.

Той забеляза противоречивите чувства, които се изписаха на лицето й — първоначално облекчение, после съчувствие и накрая съжаление.

— Искаш ли да имаш дете?

— Да, разбира се. Някой ден…

— Ще имаш.

— Но как… Искам да кажа… Не искам някой друг, освен теб.

— Страхувам се, че скоро ще се умориш от мен, cara.

— Няма!

— Мисля, че точно така ще стане. След време моят начин на живот ще ти се стори като затвор и когато това се случи, аз ще бъда длъжен да те оставя да си идеш.

Тя се намръщи. Не го разбираше.

— Какво искаш да кажеш?

— Аз обичам да живея сам. Не понасям хора, шумни събирания. Обичам да вечерям сам — хвана ръката й. — Прости ми, Сара, не исках да те нараня. Тази вечер се наслаждавах на храната, която си приготвила за мен, но истината е, че предпочитам да вечерям сам. Животът ми представлява една утъпкана пътека и за мен е много трудно да го променя. Дори и за теб.

— Аз не те моля да променяш нищо — раздразнено заяви тя.

— Правиш го. Нима не разбираш?

— Не. — Младата жена се изправи и се обърна с гръб към него. — Мисля, че ти вече си се уморил от мен и се опитваш да намериш начин да се сбогуваш с мене, без да нараниш чувствата ми.

Извърна се и го погледна. Изглеждаше толкова млада и уязвима, че сърцето му се сви от мъка за нея. В очите й напираха сълзи и блестяха по миглите й.

— Това ли е? Толкова скоро ли се умори от мен?

Гейбриъл се изправи, приближи се до нея и взе ръцете й в своите.

— Не, cara, не съм се уморил от теб. Дори и хиляда години да прекараме заедно, никога няма да се уморя от теб. Повярвай ми. — Повдигна ръцете й към устните си и целуна пръстите й един по един. — Може би трябва да си тръгна…

— Не! — Тя прехапа устни и той видя, че отчаяно се опитва да възвърне самообладанието си, да запази достойнството си. — Искам да кажа, че бих се радвала, ако останеш.

— Както искаш.

— Не желая да съм бреме за теб.

— Никога не би могла да бъдеш. Хайде, не плачи.

Сара послушно избърса сълзите си.

— Какво да направя, за да те накарам отново да се усмихнеш? — мило попита той. — Да ти купя ли красива рокля? Или някоя дрънкулка? А може би искаш да имаш собствена балетна трупа? Кажи ми, cara, какво би искала?

— Да ме обичаш.

— Аз те обичам, Сара — пламенно я увери Гейбриъл. — Обичам всичко у теб.

— Ще ми покажеш ли?

С безмълвен вик той я сграбчи в прегръдките си и я събори на пода. И там, върху яркия персийски килим пред камината, той я люби по такъв начин, че тя никога повече да не се усъмни в чувствата му.

 

 

Морис се бе притаил на отсрещната страна на улицата, където се намираше жилището на Сара. Ръцете му се свиваха и разпускаха, като си представеше жената, която обичаше, в прегръдките на своя благодетел, доброволно отдавайки на Гейбриъл това, което толкова непреклонно отказваше нему.

Младежът тихо изруга. Какво имаше у този мъж, което привличаше Сара? Наистина Гейбриъл бе красив по един особен малко мрачен начин. Освен това бе едновременно привидно учтив, надменен и зловещ.

Морис поклати глава. Не можеше да разбере защо Сара не забелязваше злото, което надничаше в сивите му очи, засенчени от спуснатата качулка на пелерината. Тя бе невинно създание с чисто сърце и душа. Със сигурност би трябвало да усеща опасността, която се излъчваше от този мъж.

Но дните минаваха и той осъзна, че тя е толкова влюбена в Гейбриъл, че той би могъл да бъде един от любимите слуги на Сатаната и за нея нямаше да има значение. Убеждението, че тя се намира в смъртна опасност, го подтикна да направи нещо, за да докаже на Сара, че Гейбриъл не е мъжът, за когото го мислеше.

Самият Морис не бе сигурен що за човек в действителност е Гейбриъл, нито пък какво зло възнамерява да стори на Сара Джейн. Но беше напълно убеден, че има нещо нередно около благодетеля на Сара и именно затова тази вечер се бе скрил в сенките срещу жилището й. Видя, че вратата на апартамента на Сара се отваря. Миг по-късно висок човек, загърнат в черна пелерина, се спусна по стълбите.

Гейбриъл.

Морис изчака, докато мъжът се отдалечи пред него и тогава го последва.

Бе все едно да следващ сянка. Сякаш нощта прегръщаше Гейбриъл като любим, завърнал се от дълго пътешествие. Тя го заобикаляше, поглъщаше го, сливайки се с него.

Морис се затича. Стъпките му се заглушаваха от влажната трева край пътя.

И в този миг, сякаш се разтвори в нощта, мъжът изчезна.

Младият мъж примигна един-два пъти; не вярваше на очите си. В един миг Гейбриъл бе там — тъмен силует в нощта, а в следващия го нямаше.

Морис потръпна, обзет от внезапен студ, подобен на този на отворен гроб. Обърна се и се запъти към града.

 

 

— Говори по-бавно, Морис, в думите ти няма никакъв смисъл.

— Казвам ти, Сара, че мъжът изчезна пред очите ми. В един миг бе там, а в следващия го нямаше. — Той потрепери, докато влизаше след Сара Джейн в апартамента й. Когато се озоваха вътре, внимателно заключи вратата.

— Да не би да се опитваш да ми кажеш, че Гейбриъл е призрак или нещо подобно? — с раздразнение възкликна тя.

— Не знам какво е, но не е човек.

— Въображението ти се е развихрило — смъмри го младата жена. — Миналата нощ бе студена и мъглива, това е всичко. Той вероятно е завил зад ъгъла и ти си го изгубил от поглед.

— Не! — Морис я сграбчи за раменете и я разтърси. — Чуй ме, Сара Джейн, трябва да стоиш далеч от този мъж. Той е дявол!

— Морис, причиняваш ми болка! — Тя се изскубна от ръцете му и разтри раменете си. — Това не е смешно.

— Дяволски си права, не е! — Пристъпи към нея, но се спря, защото видя предупреждението в очите й.

— Той… ти дали…

Изгледа го гневно и присви очи.

— Какво аз дали?

— Няма значение, виждам, че си го направила. Защо, Сара Джейн? Какво те привлича у този мъж? Не можеш ли да усетиш злото, което го заобикаля?

Сара се отпусна на дивана и приглади полите си.

— Мисля, че трябва да си вървиш — заяви тя.

Морис пое дълбоко дъх.

— Сара Джейн, моля те, изслушай ме. — Закрачи напред-назад, твърде възбуден, за да стои на едно място. — Ти смяташ, че преувеличавам и че ревнувам, защото прекарваш толкова време с него, но не е така, кълна ти се! Ти си в опасност. Обещай ми, че ще бъдеш внимателна. Следващия път, когато дойде тук, забрави за своето увлечение по него и…

Гласът му заглъхна и той я погледна. Сара не му вярваше.

— Ще се видим по-късно в театъра — заяви той обезсърчен. — Моля те, бъди внимателна.

Сара изпрати Морис до вратата и остана на прага, гледайки го как се отдалечава. Той винаги й бе правил впечатление на уравновесен млад мъж. Твърдението му за изчезването на Гейбриъл в мъглата бе смешно и нелепо. Дявол, как не! Гейбриъл винаги се бе държал толкова мило и внимателно с нея…

Дявол… в съзнанието й изникна споменът за онзи особен червен пламък, който бе видяла в очите му, докато се любеха. Но това бе само игра на светлината…

Никога не се бяха срещали през деня… Но сигурно един толкова богат мъж като Гейбриъл е много зает.

Сара поклати глава и прогони смущаващите мисли. Нямаше да обръща внимание на глупавите обвинения на Морис. Гейбриъл бе толкова дявол, колкото и самата тя!

 

 

Тази вечер той я чакаше пред сградата на операта. Тя го изучаваше внимателно, докато изминаваха краткото разстояние между театъра и апартамента й. Елегантен, бе първата дума, която й дойде наум. Както обикновено бе облечен в черни вечерни дрехи. Ризата от фин ленен плат бе снежнобяла; вратовръзката — безукорна. Пелерината му бе черна като нощта и на нея внезапно й хрумна, че Гейбриъл бе част от нощта, тъмен и загадъчен. Той се движеше с необикновена грация за такъв едър мъж. Стъпките му бяха невероятно тихи, сякаш краката му почти не докосваха земята. Тя би дала всичко, за да се движи по този начин.

Погледът й се плъзна по лицето му и на устните й разцъфна усмивка. Той бе толкова красив. Изгарянията, които обезобразяваха гладката му кожа, бяха изчезнали, сякаш никога не бяха съществували. Косите му бяха с цвета на тъмна нощ, а очите му — сиви като буреносните облаци в небето. А устните му… ах, тези устни, които я целуваха с такова умение, с такава страст.

Тя усети странно присвиване в стомаха, когато ръката му я стисна по-силно над лакътя. Много скоро той отново щеше да я целуне.

— Тази вечер си много тиха — отбеляза Гейбриъл, когато спряха пред вратата й. Нещо не е ли наред?

— Не. Просто се чудех…

Той повдигна гъстите си вежди.

— Чудела си се?

Сара прекоси стаята и запали една от лампите.

— Дали ще се любим тази вечер.

Обърна се с лице към него и той си помисли, че никога не е виждал по-красива от Сара Джейн Дънкан, с откритите й небесносини очи и със страни, пламнали от смущение.

Той повдигна кичур от косите й и го пусна да падне през пръстите му.

— Значи не си се уморила от мен?

— О, не!

— Ах, Сара — промърмори Гейбриъл, — твоята невинност ме покорява.

— Вече не съм толкова невинна — отвърна му тя с дръзка усмивка.

— Така е. — Гласът му бе тих и в него се долавяше укор към самия него.

— Гейбриъл! Ти отново съжаляваш за това, което направихме, така ли е?

— Не.

Тя повдигна глава, за да може да го вижда по-добре.

— Лъжеш. След като аз не съжалявам, не разбирам защо ти трябва да съжаляваш.

— Ти си твърде…

Младата жена тупна гневно с крак.

— Да не си посмял да ми казваш, че съм твърде млада!

— Няма. — Гейбриъл наклони глава на една страна, а очите му развеселено блеснаха. — Мина ли ти ядът?

— Не е яд. Просто съм уморена да се отнасят към мен като към дете. Погледни ме, Гейбриъл, аз съм жена, с всички нужди и желания, които са й присъщи.

— Така е наистина — промърмори той. — Понякога ми е трудно да приема колко си пораснала.

— Може би аз ще ти помогна — предложи тя, обви ръце около врата му и го целуна.

В целувката й нямаше нищо детско, призна си Гейбриъл. Съвсем нищо. Усети как вкусът й обхвана сетивата му, докато желанието изгаряше между тях, по-силно от отлежал коняк, по-горещо от хиляди слънца.

Сара се притисна към него, от гърдите й се изтръгна тих стон и той забрави за всичко.

Свали пелерината си и нейното дълго палто и ги захвърли върху един стол. Сетне я хвана за ръка и я поведе към спалнята. Съблече я с изключителна нежност, а топлината в очите му прогони студа в стаята. Сара смътно забеляза, че навън вали. Светкавици прорязваха небето, а в далечината се чуваше тътенът на бурята.

Докато я събличаше, погледът му не се откъсваше от нея. Взе я на ръце, отнесе я в леглото и се отпусна до нея.

„Тя прилича на ангел изработен от фин порцелан — помисли си той — красив ангел, дошъл на земята.“

Очите й бяха с цвета на небето през деня, което той не бе виждал повече от триста години, а косите й — о, те блестяха като слънцето…

Притисна пръст до устните й, когато тя понечи да заговори. Започна да я люби, сякаш бе направена от изящен, но крехък кристал, който всяко по-грубо докосване може да строши на хиляди парченца. Ръцете му се движеха по нея, едва докосвайки кожата й, ала въпреки това цялото й тяло пламна от желание, тя се разтрепери и се изви към него в безумен копнеж. Той я целуна, устните му се плъзнаха по клепачите извивката на бузата й, погалиха тънките извити вежди. Тя усети как зъбът му я одраска леко по гърлото, изохка, когато я лъхна дъхът му, горещ като пустинен вятър, чу приглушеното му стенание.

Сара се изви в безмълвна покана, ръцете й се протегнаха към него и се плъзнаха по твърдите и гладки гърди, обгърна широките му рамене и го прие в себе си, завинаги.

— Завинаги — прошепна Гейбриъл и тя се запита дали не бе прочел мислите й.

И в този миг той бе част от нея, диханието му се смеси с нейното, а сърцата им забиха като едно. В този миг Сара разбра, че дори и той да я обича завинаги, това няма да бъде достатъчно дълго.