Аманда Ашли
Сара (16)

Глава 15

Сара беше разочарована и изпита остро чувство на загуба, когато се събуди и разбра, че Гейбриъл си е отишъл.

Притисна лице към възглавницата и вдъхна аромата му, питайки се защо той никога не остава през цялата нощ. Би било толкова прекрасно да се събуди в прегръдките му и сутринта, когато светът се събужда за новия ден, да се любят отново.

Тази вечер ще го помоли да остане и може би той ще се съгласи.

Тя се усмихна и се измъкна от леглото. Тази нощ, помисли си, тази нощ ще го види отново.

 

 

— Не ти ли омръзна балетът? — часове по-късно го попита Сара.

Двамата седяха в тяхното любимо кафене на масата, която Сара бе започнала да смята за тяхна. Както обикновено тя си поръча лека вечеря; както обикновено той поиска само чаша сухо червено вино.

Гейбриъл повдигна черните си вежди.

— На теб омръзна ли ти да танцуваш?

— Разбира се, че не!

— А на мен никога няма да ми омръзне да те гледам как танцуваш. Влагаш в изпълнението си такава страст, такъв живот…

Думите му я накараха да се изчерви от удоволствие. Напоследък танцът й съдържаше много повече страст и го дължеше на Гейбриъл. Той я превърна от момиче в жена, а това промени целия й свят. Сега, когато танцуваше, музиката имаше ново значение, по-голяма дълбочина. Тялото й много по-добре разкриваше чувствата, независимо дали бе любовта на Аврора към принца в „Спящата красавица“ или тъгата по изгубената любов в „Жизел?“.

Приключи с вечерята и побутна чинията. Избърса се със салфетката. Задържа малко повече ленения плат пред устните си, за да събере смелост.

— Гейбриъл?

— Да, cara?

— Защо не се преместиш да живееш при мен?

— Не.

— Защо не? Прекарваме всяка вечер заедно. Ще бъде много по-удобно, ако живееш при мен.

— Казах ти го и преди, cara. Аз си имам навици, които не желая да променям.

— Но…

— Не, Сара, или ще продължим както досега или всичко ще свърши още в този миг.

— Това не е честно! — Младата жена се втренчи в него. Изведнъж веждите й се сключиха, когато през главата й мина ужасяваща мисъл. — Ти не си женен, нали?

— Не.

— Тогава защо? Моля те, Гейбриъл, ще бъде прекрасно да се събуждам в прегръдките ти.

— Никакви въпроси, Сара Джейн, забрави ли?

— Никакви въпроси, никакви въпроси! — захвърли кърпата на масата. — До гуша ми дойде от това!

Гейбриъл въздъхна. Знаеше, че не постъпва честно. Но не можеше да й обясни причините. Ако го направеше, щеше да я загуби завинаги, а той не бе готов да я остави да си отиде. Не, все още не…

Допи виното си и се изправи.

— Ще тръгваме ли?

Тя рязко кимна изправи се и бързо се запъти към вратата. Усещаше присъствието му зад себе си, макар той да пристъпваше съвсем безшумно. Понякога имаше чувството, че този мъж не стъпва на земята.

Когато излязоха навън, Гейбриъл я хвана под ръка, но вместо да се насочат на юг към апартамента й, те поеха на север към един малък парк. Той усещаше гнева на Сара в скованите й движения, в напрежението на раменете и ръцете й. Ако трябваше да бъде напълно честен, не можеше да я обвинява, че е сърдита, но дори и да искаше да й обясни защо не могат да живеят заедно, какво щеше да й каже?

„Извини ме, Сара, аз съм вампир. През триста и петдесетте години на моето тъмно съществуване не съм доверявал на никого къде почивам през деня. И ти едва ли ще поискаш да ме видиш тогава, когато тялото ми е твърдо и неподвижно, застинало и студено като смъртта. Няма да искаш да ме видиш, когато се събуждам, когато гладът ме измъчва, когато очите ми са по-страшни и от смъртта и когато нито един смъртен не е в безопасност в присъствието ми…“

Завиха по тясна алея. Малцина се осмеляваха да дойдат на това място след залез-слънце, но Гейбриъл не се страхуваше от мрака, нито пък от който и да било смъртен.

Паркът бе много красив на лунна светлина. Лек ветрец нашепваше в листата на дърветата и припяваше песните на нощта. Призрачни сенки си играеха на криеница със светлината на луната.

Гейбриъл усети нечие присъствие, когато стигнаха до езерцето, разположено в отдалечената и гориста част на парка.

— Портфейлът ви, мосю — обади се мъжки глас. Острият нож в ръката му блесна на лунната светлина.

— Страхувам се, че портфейлът ми е празен — студено отвърна Гейбриъл.

Мъжът огледа скъпите дрехи на Гейбриъл — фината вълнена пелерина и ботушите от мека кожа.

— Не ми се вярва — подигравателно изсумтя и посочи с ножа. — Дай ми го веднага!

— Не.

Крадецът се хвърли напред, но преди да успее да замахне, ръката на Гейбриъл се сключи около лакътя му в желязна хватка.

Сара ахна уплашено, когато видя ужаса в очите на мъжа, докато ръката на Гейбриъл безжалостно изви китката му и ножът падна от безчувствените му пръсти.

Усети как й се повдига при звука на счупените кости. Кръвта се отдръпна от лицето на крадеца; той нададе пронизителен писък.

— Милост, милорд — едва успя да прошепне. — Моля ви…

— Гейбриъл, пусни го!

Гейбриъл бе с гръб към нея и тя видя как гърбът му се скова, щом чу гласа й, сякаш внезапно си припомни, че тя е там и вижда всичко.

Сара пристъпи напред и сложи ръка на рамото му.

— Моля те, Гейбриъл, пусни го…

Той рязко пусна ръката на крадеца. Мъжът се свлече на колене и притисна счупената си ръка към гърдите.

— Не идвай повече тук — процеди Гейбриъл, хвана Сара за ръката и я поведе към улицата.

— Трябва да спра — едва изрече тя. — Моля те, аз…

— Сара, какво има?

— Струва ми се, че ще повърна.

Той обви ръка около кръста й, поддържайки я, докато тя изхвърляше вечерята си.

Когато спазъмът премина, той избърса устните й с носната си кърпичка, вдигна я на ръце и я понесе към апартамента й. През цялото време мислено се ругаеше, че се бе държал толкова жестоко в нейно присъствие. Защо просто не бе дал портфейла си на мъжа? Със сигурност можеше да си позволи да загуби няколко франка.

Когато най-сетне пристигнаха в апартамента на Сара, Гейбриъл я положи в леглото и й наля чаша вода. След това приготви горещ чай с няколко капки коняк.

— Сега по-добре ли си? — попита, когато малко по-късно тя остави празната чаша на масичката до леглото.

Сара кимна и извърна глава. В ушите й продължаваше да звучи ужасният звук от чупещите се кости на мъжа, докато Гейбриъл извиваше китката му. При спомена отново й прилоша, въпреки че се удивляваше на невероятната сила на любимия си.

Нечовешка. Припомни си думите на Морис: „Има нещо нередно в този човек. Не можеш ли да усетиш злото, което го заобикаля?“.

Тя се вгледа в лицето на Гейбриъл, взря се в очите му, но това, което видя в тъмносивите им дълбини, не бе зло, а любов и загриженост.

— Какво има, cara? Какво те тревожи?

— Онзи мъж… ти му счупи китката, сякаш бе дървена пръчка.

— Бях ядосан.

Младата жена поклати глава.

— Беше нещо повече от това.

— Какво се опитваш да ми кажеш?

— Не знам… Аз… беше ужасно.

— Съжалявам, че го видя — наведе се над нея и леко я погали. — Заспивай, Сара.

— Гейбриъл…

— Никакви въпроси тази вечер, cara. Имаш нужда от почивка.

— Но…

— Ти си уморена, Сара Джейн — изрече той с тих, но хипнотизиращ тон. — Заспивай. Утре ще говорим.

— Утре — сънено повтори младата жена. Клепачите й трепнаха и тя заспа.

Той остана при нея толкова дълго, колкото можеше и след това напусна къщата.

 

 

Морис чакаше срещу къщата на Сара, заслушан в далечните удари на камбаната. Стана пет часът сутринта.

Потрепери от студа, намести се на седлото и тихо изруга, че бе забравил да си сложи ръкавици.

Тъкмо бе решил да се откаже от бдението си, когато вратата на апартамента на Сара се отвори, една тъмна фигура слезе по стълбите и се разтвори в нощта.

— Този път няма да ми се изплъзнеш — закани се Морис.

Изпълнен с решителност, той енергично смушка коня си.

 

 

Потънал в мисли, с нетипични за него бавни и тежки стъпки, Гейбриъл вървеше към изоставената къща в покрайнините на Париж. Сара искаше да се премести да живее при нея и нямаше вечно да приема извиненията му. За пръв път се замисли дали да не й каже истината. Може би тя го обичаше достатъчно силно и щеше да го приеме такъв какъвто бе. Може би щеше да запази тайната му, ще се съгласи да сподели живота си с човек, който всъщност не бе човешко същество. А може би тя ще му предложи да облекчи жаждата му и да се присъедини към него в дяволското му съществуване.

Да, и сигурно кучетата ще запеят, а свинете ще полетят!

В гърдите му се надигна дълбоко отвращение от това, което бе, гореща и горчива като отровно биле. Дори и самата тя да го искаше, той не би могъл да я осъди на съществуването, което водеше. Тя бе създание на красотата и светлината. Ще бъде твърде жестоко от негова страна да я обрече на един свят на безкраен мрак.

„Трябва да я напусна! — мрачно си каза той. — Да изчезна завинаги от живота й.“ Но тъй като бе егоист, знаеше много добре, че няма да го направи. Бе живял в почти пълно усамотение през последните двеста години, като много рядко се срещаше с хората, но със Сара се бе осмелил да направи малка стъпка в света на простосмъртните.

Бе седял до нея, докато вечеряше в любимото си кафене.

Беше посещавал всички представления в операта, за да я гледа как танцува.

Дори се осмели да се люби с нея. И през онези кратки мигове мракът, който го обгръщаше, бе погълнат от нейната светлина. Като по чудо желанието да притежава тялото й бе притъпило жаждата му за човешка кръв. Да я държи в прегръдките си, да я обладава нежно, го бе освободило от тъмния затвор на грозното му съществуване. Само заради това тя бе заслужила любовта и вечната му благодарност.

Сара…

Добротата й бе завладяла и него. Изпитваше странното чувство, че… че ако събере смелост, за да й каже какво представлява, да й признае безбройните си грехове към човешкия род, любовта й ще опрости греховете, тежащи на душата му.

„Не! Не мога да се разделя с нея!“ — каза си, докато влизаше в изоставената къща и заключваше вратата. Дори да трябва да пожертва съществуването си, нямаше да я напусне. Не и докато тя го желаеше.

Краката му не издадоха никакъв звук, докато се спускаше по тясната каменна стълба, която водеше към мазето. От двете страни на тежката дъбова врата имаше здрави ключалки. През нощта ключалката от вътрешната страна към мазето пазеше сигурността на мястото, където почиваше; през деня ключалката от външната страна го предпазваше от нечие любопитно присъствие, което би могло да смути съня му.

Гейбриъл влезе в мазето, затвори вратата и превъртя ключа.

Безшумно прекоси прашния под, свали пелерината си и се изкачи в дългия, здрав сандък, скован от борови греди, където почиваше.

Затвори очи и се остави на въображението си. Сара, облечена като принцеса Аврора, се понесе във въздушен танц, а той бе нейният принц. Но в неговите представи той не бе принцът, който събуждаше принцесата с целувка, а принцесата бе тази, която доброволно даваше на принца една-единствена капка от скъпоценната си кръв и го спасяваше от живот в безкраен мрак и самота…

 

 

Морис завърза коня си за едно дърво и предпазливо тръгна към къщата. Влажната земя заглушаваше стъпките му.

„Значи ето къде живее този дявол!“ — със задоволство си помисли.

Сърцето му биеше до пръсване, когато се приближи откъм южната страна на къщата и надникна през прозореца. Стаята се оказа празна. Младият мъж се намръщи, заобиколи къщата и надникна през друг прозорец.

Доколкото успя да види в тъмнината, всичките стаи бяха празни.

Озадачен, той се запъти към близките храсти. Приклекна, защото се опасяваше от зорките очи на Гейбриъл. Не след дълго зората просветли небето и Морис отново се промъкна към къщата. Слабата светлина потвърди предишните му подозрения — къщата бе празна. Тогава къде бе Гейбриъл? Дали отново се бе върнал в града? Или може би се бе скрил в мазето?

Опита прозорците и вратата. Всички бяха здраво залостени. Стори му се странно, че една изоставена къща може да бъде заключена отвътре. Още по-странно бе, че Гейбриъл, който притежаваше голямо богатство, е избрал да живее в изоставена къща в покрайнините на града.

Почувствал, че смелостта му нараства с напредването на зората, Морис намери голям камък и счупи един от прозорците. Ослуша се, за да разбере дали някой ще се появи и когато нищо не се случи, се прехвърли през прозореца.

Когато се озова в стаята, се спря за миг. Сърцето му биеше толкова силно, че бе невъзможно да чуе нещо друго. Морис призова цялата си смелост и тръгна да обикаля стаите. Дебел слой прах покриваше подовете. В ъглите висяха големи паяжини, а в огнището явно се въдеха плъхове.

Когато приближи до стръмните стълби, които водеха към мазето, го обзе странно безпокойство.

На челото му изби пот, докато бавно слизаше по стъпалата. Най-после стигна до вратата в подножието на стълбите.

Избърса влажните си длани в панталоните и сложи ръка на бравата. Мигновено бе обзет от дълбок страх, който прерасна в ужас, когато в съзнанието му изплуваха две кървавочервени очи издълбани в череп. Едновременно с този образ на смъртта го обзе и безкрайно чувство на обреченост и гибел.

С дрезгав вик Морис се обърна и хукна нагоре по стълбите. Студената пот на страха се стичаше от челото му и замъгляваше погледа му. Младият мъж се хвърли през счупения прозорец, без да обръща внимание на кръвта, която бликна от ръката му, когато се поряза на счупеното стъкло.

Сякаш го преследваха триста дяволи, Морис се метна на седлото и препусна по-надалеч от тази къща и от ужасното зло, което я обитаваше.

Мирисът на прясна кръв, примесен със страх, се промъкна в мазето и разбуди Гейбриъл.

Той се надигна и застана нащрек. Вдигна глава, подуши въздуха подобно на вълк. Отново го улови — дразнещия мирис на прясна кръв.

Някой е бил в къщата… Гейбриъл наклони глава настрани, затвори очи и се заслуша. Чакаше.

Но опасността бе отминала. Който и да бе нарушил неприкосновеността на убежището му, си бе отишъл, оставяйки само няколко капки кръв и мириса на страх, витаещ във въздуха.

Ще трябва да си намери ново място за почивка, каза си той, докато бавно потъваше в мрака на съня си, приличащ на смъртта. Или ще трябва да унищожи смъртния, който се бе осмелил да нахлуе в леговището му и да оскверни с присъствието си съня му.

Устните му се извиха в лека усмивка. Заради Сара щеше да пощади живота на Морис. Засега.