Аманда Ашли
Сара (12)

Глава 11

Събуди се с настъпването на нощта. Събуди се с болка и ненаситен глад, който не можеше да бъде пренебрегнат. Докосването на слънцето го бе оставило без сили и той знаеше, че трябва да се нахрани и то скоро. Това бе единственият начин да се облекчи болката, която го изгаряше, единственият начин да възстанови плътта си.

Измъкна се внимателно от сандъка. Всяко движение бе мъчение. Разнесоха се цветисти ругатни, произнесени на шест езика, докато Гейбриъл сваляше обгорените си дрехи и се преобличаше в панталони и риза изработена от фин ленен плат.

Усещайки всяка една от своите седемдесет и девет години, той бавно и мъчително се изкачи по стълбите, водещи нагоре. Застана на прага с отпусната глава.

Гладът го изгаряше, един неуморим пламък, който не можеше да бъде угасен.

Облече балтона си, вдигна кожената яка и излезе от къщата. В състоянието, в което се намираше, му трябваше цял час, за да се добере до града. През цялото време острите нокти на глада се впиваха във вътрешностите му, заплашвайки да го подлудят напълно заедно с пулсиращата болка на обгорената му плът.

Зави по една улица, смърдяща от нечистотии и зачака…

 

 

Тази вечер играеха „Спящата красавица“ и Сара беше Аврора.

Той се бе отпуснал в кадифеното кресло, погледът му бе прикован в Сара, която танцуваше с принцовете с обичайната си грация и съвършенство.

Съсредоточено проследи соловото й изпълнение, очарован от всяка нейна стъпка, лека и бърза, въплътила младостта и радостта й, надеждите й за бъдещето. Затаи дъх, когато принцесата убоде пръста си на вретеното. Всичко бе само едно представление, но мисълта за кръвта й, червена и изпълнена с живот, накара устата му да се изпълни със слюнка, докато тя се отпусна и потъна в сън.

Гейбриъл се облегна назад, потънал в мислите си, докато пред принца изплува образът на Аврора, но вниманието му отново бе привлечено, когато принцът я събуди с първата целувка на любовта…

Да можеше и в истинския живот всичко да свършва като в приказките, тъжно си каза Гейбриъл. Само ако можеше първата целувка на любовта да го върне към живота, който бе изгубил…

Той напусна театъра, а мислите му се върнаха седемдесет и девет години назад. Беше се родил в малко село близо до Валелунга Италия. Майка му бе дала живот на десет деца и бе преждевременно състарена. Баща му също се бе прегърбил и остарял под бремето да осигури препитание на многочленното си семейство.

Гейбриъл, който тогава беше Джовани Онибене, бе най-големият син. Той мразеше бедността, в която живееха, пренаселената къща, дългите часове, прекарани в полето, постоянната борба за оцеляване. Мечтаеше за много по-добър живот и възможността за него се появи през една студена пролетна утрин.

Той се бе съгласил да укроти един буен жребец за един от съседите и бе потънал в работата си, когато някакъв едър мъж с посивели коси се спря, за да го наблюдава. Мъжът бе впечатлен от начина, по който Гейбриъл се справи с коня, толкова впечатлен, че му предложи работа в конюшните си. За Гейбриъл това бе шансът на живота му. Салваторе Мусо бе богат мъж и собственик на голяма вила във Валелунга.

Гейбриъл с готовност прие предложеното място. Сбогува се с родителите си и обеща да им изпраща пари и често да си идва у дома.

През следващите шест месеца работи упорито, спечели си уважението на Мусо и се сприятели със сина му Джузепе.

Беше на шестнадесет години, когато получи съобщение, че родителите му са болни. Веднага замина за вкъщи, но беше твърде късно. Някаква тайнствена треска бе опустошила селото и той бе свидетел как всичките му близки умряха един по един. Първо майка му, след това сестрите и братята му и накрая баща му.

Чак тогава, когато всички, които обичаше, бяха мъртви, той осъзна колко много ги бе обичал. Дълбоко в себе си имаше чувството, че той е виновен за смъртта им.

По настояване на свещеника на селото родителите на Джузепе приеха Гейбриъл в семейството си. Отначало, потънал в скръб за изгубеното си семейство, той странеше от всички, но с течение на времето откри цял един нов свят, света на богатството и аристокрацията. В този свят никой не си лягаше гладен, работеха само слугите и всички господари се обличаха в скъпи и елегантни дрехи.

Това бе свят, който не бе виждал досега, свят, който искаше да стане и негов.

Родителите на Джузепе бяха много щедри. Те го хранеха и обличаха, но дрехите не можеха да прикрият лошите обноски на Джовани, липсата на възпитание. Въпреки това той се стараеше много и бързо се научи, а освен това имаше и едно предимство — беше млад и красив и жените го обожаваха. Те с готовност му прощаваха недодяланите маниери, с радост го учеха да танцува, преподаваха му уроци по етикет и благоприлични обноски. Той бързо усвои учтивите фрази изкуството да танцува и да забавлява изисканите дами, как да седи на коня, как да поздравява членовете на кралското семейство. Но винаги някъде дълбоко в съзнанието му съществуваше усещането, че се преструва.

Беше на двадесет и девет години, когато придружи Джузепе до Венеция. Това бяха дни изпълнени със смях, безкрайни празненства и балове, които сякаш нямаха край. Тогава се срещна с Антонина Инсена. От самото начало тя го привлече неудържимо и много скоро стана жертва на тъмната й красота. Тя бе жена с неизказано богатство и власт. С другите се държеше студено, но на Джовани се усмихваше, а когато тя му се усмихнеше, той бе загубен.

Нина олицетворяваше мечтата му за жена — бе красива, желана, тайнствена. Фактът, че бе по-възрастна от него, само усилваше нейната загадъчност, както и отказа й да се среща с него през деня. Въпреки че прекарваха заедно всяка вечер, тя не му позволяваше да остане през нощта. И защото той си мислеше, че е влюбен, тъй като тя бе жена от висшето общество, пълна с огън и тайнственост, той виждаше само онова, което искаше да види.

Но през един следобед в края на лятото той се запозна с Розалия Баджио, млада жена с тиха и несравнима красота. Влюби се в нея от пръв поглед и тя също в него. Тогава разбра, че това, което бе изпитвал към Антонина, не бе любов, а само плътска страст.

Започна да избягва компанията на Нина и предпочиташе да прекарва времето си с Розалия. Двамата се срещаха открито и тайно и се заклеха във вечна вярност и любов, макар Джовани да се страхуваше, че тя никога няма да бъде негова. Розалия произхождаше от богато семейство, докато той нямаше нито пари, нито земи, нито титла.

Разбира се, Антонина скоро откри, че той я бе изоставил заради друга жена. Възмущението и гневът й бяха ужасни. Заплаши, че ще разкаже на Розалия за връзката им, заплаши, че ще го убие, ще убие и любимата му пред очите му, но в крайна сметка не изпълни нито една от заканите си.

— Ще съжаляваш за това, Джани — каза му тя през нощта, която той смяташе за последна с нея. — Ще дойде време, когато ще ме умоляваш за това, което само аз мога да ти дам и цената ще бъде много скъпа.

Той не й повярва. И тогава, след една дива пиянска нощ с Джузепе и неколцина приятели той се разболя от треска. Родителите му повикаха най-прочутите лекари. Те му пуснаха кръв, даваха му най-различни лекарства и отвари, но напразно. Два дни по-късно лекарите си тръгнаха, клатейки глави и той разбра, че ще умре.

Тъкмо се опитваше да приеме факта, че животът му е към своя край, когато изведнъж, сякаш с магическа пръчка, в стаята се появи Антонина.

— Аз мога да ти помогна, Джовани — обеща му тя с мекия си копринен глас. — Само кажи, че ще бъдеш мой за една нощ и всичко ще се оправи. Ще те излекувам, Джани и ще те обсипя с богатства, които ще надминат и най-смелите ти мечти.

— Твърде късно е — простена той и страхът от смъртта се надигна с нова сила. — Твърде късно.

— Не, не е късно, caro mio — възрази тя. — Само ми обещай.

И защото бе изтерзан от болка и уплашен от смъртта, защото толкова отчаяно искаше да се ожени за Розалия, той се съгласи с всичко, което Антонина пожела.

Веднага след като се закле пред Антонина, тя коренно се промени. Цялата мекота изчезна от лицето й, а очите й загоряха с дива и ужасяваща светлина.

Тя се отпусна до него на леглото, привлече го в прегръдките си и го целуна. Устните й бяха студени като гроб и когато той се опита да я отблъсне, ръцете й го стиснаха още по-здраво и тя тихо се засмя. Това бе сух звук, подобен на тракането на стари кости.

Ужасен, той се опита да се освободи от прегръдките й, но напразно. Силата му изобщо не можеше да се сравнява с нейната.

Без никакво усилие тя го повали на леглото, а тялото й покри неговото, докато целуваше клепачите му, страните му, устните му. Нейните устни постепенно се плъзгаха към врата му.

Той ахна, когато усети как зъбът й се заби във врата му. Усещането бе примесено с болка и сексуално удоволствие. И тогава усети как потъва, задушавайки се в мрак и страх. Нейната кожа стана по-топла, а неговата ставаше все по-студена. Разбра, че е на границата на смъртта. Ударите на сърцето му отслабваха, дишането му стана затруднено и той бе погълнат от непрогледна тъмнина, обзет от ужас, какъвто никога не бе изпитвал.

Погледна я с празен и неразбиращ поглед, когато тя разкъса вената на китката си и я долепи до устните му.

Сякаш някъде отдалеч чу гласа й:

— Пий, Джовани.

Той бе прекалено слаб, за да й се противопостави. Тя отново притисна кървящата китка до устните му.

— Пий, Джовани.

Той се подчини, тъй като бе лишен от воля. И подобно на придошла река животът се върна в него изпълни го докрай. Той затвори очи, стенейки от удоволствие, докато пиеше от кръвта й.

Когато тя отдръпна китката си от устата му, той отвори очи. Искаше още. Но тогава видя Антонина, надвесена над него, устните й изцапани с кръв, с неговата кръв.

Вгледа се ужасено в нея.

— Какво направи?

Тя му се усмихна и тогава видя зъбите й — дълги и остри.

— Аз изпълних обещанието си — рече тя. — Излекувах те и ти дадох богатство и власт. Сега ти си безсмъртен, Джовани Онибене, а с безсмъртието идват силата и способността да притежаваш всичкото богатство на земята.

Изправи се извади бяла копринена кърпичка от джоба си и избърса кръвта, неговата кръв, от устните си. Той потръпна от погнуса, когато тя използва същата кърпичка, за да избърше и неговите устни.

Остана до него, докато тялото му се освободи и от последните останки от човешкото. Възприятията му, които станаха по-остри от преди, го смайваха и плашеха. Цветовете бяха по-ярки, светлината на свещите причиняваше болка в очите му, най-малкият звук отекваше силно в ушите му.

Тя му каза с глас, треперещ от вълнение, че той ще трябва да пие кръв, за да живее, че от храната ще му прилошава, но той не й повярва.

Тя го изгледа развеселено и излезе от стаята. Върна се след малко със сочен грозд в ръка. За да й докаже, че греши, той го изяде до последното зрънце. Миг по-късно го прониза остра болка, свлече се на колене и мъчително повърна всичко.

— Вече се зазорява — рече Антонина и погледна към прозореца. — Днес можеш да спиш с мен. Утре вечер ще изпълниш обещанието си и тогава ще трябва да си намериш място, където да почиваш. Можеш да очертаеш леглото си с пръст от родината си, ако някога решиш да напуснеш Италия.

Той се втренчи неразбиращо в нея.

— Сега ти си същество на нощта — обясни му Антонина. — Не можеш да умреш. Слънчевите лъчи могат да те убият. Светената вода ще изгори кожата ти. Няма да имаш потомство, но ще живееш вечно — замълча, сложила ръка върху малко дървено ковчеже. — Обещах ти богатство, Джовани и то е тук. Използвай го разумно.

Две вечери по-късно изплашен и смутен, той отиде при Розалия и й разказа всичко. Като се връщаше назад в спомените си, не можеше да разбере защо е бил толкова неподготвен за отвращението, което видя в очите й, за ужаса, който я накара, препъвайки се, да се отдръпне от него. Сякаш все още чуваше писъците й, докато падаше по извитата стълба и глухото тупване в подножието. Знаеше, че е мъртва още преди да стигне до нея. На следващата вечер напусна Италия.

Мислеше, че е много лесно да живее през нощта и да спи през деня. Отначало предполагаше, че ще може да се разхожда сред смъртните, ще танцува, ще се смее и ще се люби, както досега, но не се оказа така. Гладът, нов и неконтролируем, се събуждаше със страшна сила всеки път, когато се смесеше със смъртните. В началото не можеше да се контролира и задоволяваше глада си всяка нощ много често за сметка на живота на някое нещастно човешко същество. След десетки години се научи да контролира отвратителния си апетит, да изпива само няколко капки, вместо да отнема човешки живот.

За свой ужас осъзна, че дори и когато приемаше човешки облик, завинаги си оставаше отхвърлен от всички, едно същество, което никога нямаше да има свой дом и семейство.

През вековете позна и пълната самота…

И сега стоеше в сенките на кафенето и наблюдаваше Сара. Облечена в бледорозова рокля, тя изглеждаше толкова свежа и естествена като дива роза. Младият й приятел седеше до нея, ръката му държеше нейната, а възхитеният му и прехласнат поглед не се откъсваше от лицето й. И кой би могъл да го упрекне? Тя бе истински ангел, с прекрасно лице и съвършено тяло, със смях мек като въздишка и усмивка по-сияйна и от слънцето.

В гърдите на Гейбриъл се надигна завист и ръцете му се свиха в юмруци. С огромни усилия на волята успя да се сдържи да не прекоси помещението и да не прекърши врата на младежа. Едно бързо извиване и край. Само едно.

„Сара, сладка моя Сара, защо изобщо ти позволих да си тръгнеш?“

Тя извърна глава в неговата посока, а очите й се втренчиха в сенките…

Дали бе доловила мислите му? Дали знаеше, че е там? Но това бе невъзможно.

И все пак тя се изправи и се отдалечи от масата. Той стоеше неподвижно в сенките, а тялото му затрепери, докато тя се приближаваше. Усещаше как очите й го търсят в мрака. Ала поради някаква ужасяваща слабост той не можеше да се разтвори в мъгла и да изчезне.

— Гейбриъл?

— Върви си.

— Гейбриъл! Ти ли си?

— Не приближавай повече, Сара.

Тя се спря смутено.

— Какво не е наред?

— Върви си!

Младата жена нервно облиза устни. Искаше й се да го види по-ясно, но сенките го скриваха.

— Ще си отида — рече тя, — но само ако ми обещаеш, че по-късно ще дойдеш при мен.

— Не мога.

— Липсваше ми, Гейбриъл.

— Така ли?

— Да. — Тя пристъпи. — Ти страдаш, нали?

— Откъде знаеш? — остро попита той.

— Почувствах го, когато се случи. Чувствам го и сега.

— Върви си, Сара, моля те.

— Ще дойдеш ли по-късно тази вечер?

— Да… — Думата с усилие се откъсна от устните му.

 

 

Два часа по-късно той почука на вратата на апартамента й. Подобно на неопитен младеж на първа среща с любимото момиче, той стоеше в сенките, неуверен и малко уплашен.

Чу Сара да казва на някаква жена на име Бабет, че я освобождава за през нощта. След малко Сара отвори вратата и той бе връхлетян от буря от диви чувства.

— Гейбриъл! Толкова се радвам да те видя. Влизай, влизай.

— Светлините — каза той, все още притаен в сенките. — Изгаси светлините.

Тя се намръщи, но после изпълни молбата му. Едва тогава той влезе в стаята и тихо затвори вратата зад гърба си.

Остана така смълчан, а в гърдите му се надигаше вина. Тя нямаше представа кого бе поканила в къщата си.

— Гейбриъл?

— Как си, Сара?

— Чудесно. А ти? — Долови тревога в гласа й. — Няма ли да седнеш?

Той кимна и се отпусна на дивана.

— Ще ми дадеш ли пелерината си? — попита тя.

Гейбриъл поклати глава, сгуши се в дълбоките гънки на дрехата си и придърпа по-ниско качулката.

Тя стоеше пред него, а ръцете й си играеха с широкия син колан на роклята й.

— Радвам се, че си тук. Липсваше ми.

— Тази вечер беше прекрасна — рече той.

Младата жена се изчерви от удоволствие.

— Ти си бил там, в театъра?

— Разбира се. Никога не съм гледал нещо по-красиво, cara. Наистина си родена да танцуваш.

— Обичам да танцувам.

Той пое дълбоко дъх и стисна ръце под плътните гънки на пелерината.

— А младия мъж, с когото беше в кафенето? Влюбена ли си в него?

— Морис? — меко се засмя тя. — Той е просто приятел.

— Но той би искал да бъде повече, нали?

— Да.

— Ти обичаш ли го? — Думите бяха изречени грубо и изискваха отговор.

— Може би, малко.

— Той помолил ли те е да се омъжиш за него?

Сара не отговори веднага. Той чу учестените удари на сърцето й, движението на кръвта във вените й, видя как страните й се зачервиха.

— Помолил ли те е? — настоя Гейбриъл.

— Да. Каза, че трябва да се оженим и да открием собствена балетна трупа. — Мисълта я накара да се усмихне. — Каза, че ще обикаляме из целия свят и ще изнасяме представления.

В гърдите му се надигна ярост, когато си я представи омъжена за нейния млад човек, как се разхожда с него на дневна светлина, как му ражда деца…

Призова вековния си самоконтрол и успя да овладее избухването си. Нямаше никакво право да се намесва в живота й, никакво право. Морис бе мъжът, когото тя заслужаваше. Млад, красив, амбициозен. Човек, който споделяше любовта й към танца и който можеше да сподели всички дни и нощи на живота й.

Той бе смъртен.

Гейбриъл искаше да го убие.

— Ако желаеш да се омъжиш за него, ще се погрижа двамата да не се нуждаете от нищо. Имам доста голям апартамент в Марсилия. Ще бъде твой в деня, в който се ожените. Освен това ще ти отпусна и щедра месечна издръжка.

— Аз не бих могла…

Вдигна ръка, за да спре възраженията й.

— Ти нямаш родители, които да се погрижат за теб и аз не искам да бъдеш изцяло зависима от човека, за когото ще решиш да се омъжиш.

Наранена и объркана от явното му желание да я види час по-скоро омъжена за друг, Сара пристъпи напред и седна на срещуположния край на дивана.

— За това ли дойде тук, за да ме омъжиш за някой друг?

— Какво искаш да кажеш?

Младата жена сведе поглед.

— Никога не съм престанала да мисля за теб, Гейбриъл. Всяка нощ се надявах, че ще дойдеш да ме видиш, че аз също ти липсвам, че копнееш за мен също както аз за теб — вдигна глава към него, а в погледа й се четеше мълчалива молба. — Знам, че ти ме смяташ за дете, че съм твърде млада, за да разбирам какво се таи в сърцето и мислите ми, но аз те обичам, Гейбриъл. Обичах те тогава, обичам те и сега.

— Недей!

— Защо? Защо да не мога да те обичам?

Тя протегна ръка, но той рязко се отдръпна. При движението качулката се смъкна назад и тя за пръв път видя лицето му.

— Гейбриъл? Какво се е случило?

— Нищо — отвърна той и намести отново качулката. — Малка злополука.

Преди да я спре, тя скочи и запали лампата.

— Не! — Гейбриъл покри лицето си с ръце и чак тогава осъзна каква голяма грешка бе идването му тук.

Остана неподвижен, докато тя дръпна качулката и отмести ръцете му, за да види лицето му.

— О, Гейбриъл — промърмори младата жена със свито от ужас гърло. — Бедният ми ангел.

Той се извърна, тъй като не желаеше тя да гледа обезобразеното му лице. Нито пък искаше да вижда съжалението в очите й.

Тихо изстена от болка и удоволствие, когато Сара го взе в прегръдките си и го залюля като майка, приласкаваща нараненото си дете.

— Кажи ми какво се е случило? — настоя тя.

— Изгорих се. — Гласът му прозвуча приглушено, тъй като главата му бе притисната до гърдите й.

— Изгорил си се! — спомни си пожара в сиропиталището и ужасната разкъсваща болка. — О, Гейбриъл — прошепна тя. — Аз помислих, че е било само сън.

— Сън? За какво говориш?

— Сънувах те, сънувах, че си ранен. Усетих как горещината изгаря кожата ми…

Докато говореше, оглеждаше ръцете му. Очите й се напълниха със сълзи.

— Как се случи?

Гейбриъл затвори за миг очи, докосването й го успокояваше.

— Няма значение. Проявих небрежност. Не е толкова зле както изглежда.

— Сигурно ужасно те боли?

— В момента не.

Тя го привлече по-близо към себе си, сякаш разбираше, че близостта й му действа успокоително.

— Колко дълго ще останеш?

— Аз… не знам. — Възнамеряваше да я види как танцува, да се увери, че е добре и е щастлива и да си замине. Но сега… как би могъл да я остави сега? Близостта й бе като облекчаващ балсам за наранената му душа. Докосването й заличи болката от раните му.

— Остани — изрече тя. — Моля те.

— Не искам да усложнявам живота ти.

— Как би могъл да го направиш? Ти си моят ангел пазител, не си ли спомняш?

— Спомням си, cara. — С огромно усилие се освободи от ръцете й. — Сега трябва да вървя.

— Ще дойдеш ли утре вечер?

— Ако искаш.

— Искам! И то много! Хайде да се срещнем пред театъра. Можем да отидем да вечеряме някъде.

— Не. Ще дойда тук. В полунощ.

Тя се изправи. Очите й сияеха от щастие, защото отново бе с него.

— Нали няма да се откажеш?

— Не, но твоята прислужница Бабет не бива да е тук.

Сара кимна. Предположи, че е съвсем естествено да не желае никой да го вижда в това състояние.

— Няма ли… ще може ли…

Гейбриъл се намръщи.

— Какво искаш, cara? Само го назови и то ще бъде твое.

— Няма ли да ме целунеш за лека нощ?

Той леко кимна. Възнамеряваше само да докосне с устни нейните. Сара се повдигна на пръсти, ръцете й нежно обхванаха обезобразеното му лице и впи устни в неговите.

В главата му избухна светлина, по-ярка и ослепителна от светлината на стотици свещи. Тя се разля по тялото му, чиста и свята изпълни го с образите на топли и слънчеви летни дни, когато първите слънчеви лъчи даряват със светлата си целувка утрините искрящи от бистрата роса.

Замаян и объркан, Гейбриъл отстъпи, припряно измърмори нещо на сбогуване и изчезна, преди тя да успее да види примесените с кръв сълзи, които намокриха страните му, преди да забрави всичко и да падне на колене пред нея, умолявайки я да забрави чудовището, в което се бе превърнал и да обикне мъжа, който вече не съществуваше.