Аманда Ашли
Сара (22)

Глава 21

Тя бе прекалено нервна, за да стои на едно място. Изгаряше от любопитство защо Гейбриъл толкова упорито настоява да не влиза в стаята, докато спи.

Крачеше из апартамента, оправяше тук-там някоя дреболия и чакаше Морис. Мислите й се въртяха подобно на пъстър калейдоскоп. Гейбриъл бе вампир. Морис искаше да се ожени за нея. През лятото трупата заминаваше за Лондон. Нина искаше смъртта й…

Мисълта я накара да потрепери. Как би могла да се бори срещу вампир?

Опипа малкия сребърен кръст на шията си. Трудно й бе да си представи, че нещо толкова малко като това кръстче или глава чесън ще има силата да прогони един вампир. Но си припомни, че Гейбриъл не можа да излезе от къщата в покрайнините, докато тя не прекъсна кръга от чесън и светена вода.

Вампир… Беше го виждала, обзет от глада, както и нечестивия пламък в очите му, бе виждала острите и дълги зъби и все още й се струваше немислимо, че подобни неща съществуват.

И все пак нейната кръв го бе съживила.

Неговата кръв я бе направила пълноценен човек.

Той й каза, че никога няма да я превърне в това, което е той, но въпреки това я глождеше съмнение. Ами ако жаждата за кръв вземеше връх? Ако променеше решението си и пожелаеше да има до себе си една жена вампир, която да му прави компания през вековете?

Опита се да си представи как пие кръвта на другите, за да оцелее и стомахът й се сви. Опита се да си представи какво би било да живее вечно в мрак, вече никога да не види слънцето, никога да не излезе на разходка в дъждовна утрин или да лежи на тревата и да наблюдава как облаците плуват по застиналото лятно небе. Никога да не роди дете.

Да живее вечно и никога да не остарее… трябваше да признае, че това бе доста примамливо.

Сара поклати глава и застана до вратата на спалнята. Притисна се до нея, но не чу нищо. Сън, подобен на смъртта, бе казал той, сън без сънища…

Единствено обещанието, което му даде, я спря да надникне вътре.

Подскочи стреснато, когато на вратата се почука.

Беше Морис.

— Готова ли си? — попита той.

— Да, само да си взема наметката.

 

 

Репетираха „Лебедово езеро“, но Сара не можеше да се концентрира върху стъпките и музиката. Непрекъснато си представяше Гейбриъл заспал със съня на безсмъртните в апартамента й. В леглото й. А когато не мислеше за него, се тревожеше да не би Нина или някой от нейните помощници да го убие, пробождайки го с дървен кол, докато спи.

Бяха по средата на второ действие, когато директорката на трупата рязко почука с палката си и прекрати репетицията.

— Сара Джейн, ще танцуваш ли с нас днес или не?

— Съжалявам, мадам Ивон — заекна тя и страните й пламнаха от смущение. — Аз… опасявам се, че не се чувствам добре.

Мадам Ивон я изгледа от височината на своите метър и петдесет и пет сантиметра.

— Искаш ли да бъдеш освободена?

— Да, моля ви.

— Много добре. Жанет, заеми мястото на Сара Джейн. — Мадам Ивон изгледа студено Сара. — Да те очакваме ли тази вечер?

Младата жена вирна гордо брадичка. Нямаше да се остави да я сплаши вечно намусената и строга директорка на трупата.

— Да.

— Много добре. — Мадам вдигна палката и музикантите засвириха.

Докато напускаше сцената, Сара усети как Морис я проследи с поглед. В гримьорната си сложи шапката, наметката и ръкавиците и напусна театъра. Едва когато излезе навън, си спомни предупреждението на Гейбриъл да не остава сама и да помоли Морис да я изпрати до дома й.

Огледа улицата, въздъхна и нае един файтон да я откара до пазара.

Продавачът я изгледа доста странно, когато напълни кошницата си само с връзки чесън.

На път за апартамента спря пред малка църква и напълни бутилка със светена вода. Помоли се дано Бог да й прости кражбата, но в този момент чувстваше, че има много по-голяма нужда от ценната течност, отколкото свещеника.

Въздъхна с облекчение, когато най-после пристигна у дома. Влезе вътре, свали шапката, наметката и ръкавиците. За миг се спря пред вратата на спалнята. Любопитството я изкушаваше да влезе, ала отново обещанието, което бе дала на Гейбриъл, възпря ръката й, преди да натисне дръжката.

Младата жена поклати глава, отдалечи се от вратата и започна да слага чеснови глави пред прозорците и предната врата. Когато свърши, взе бутилката със светената вода и напръска пода пред вратата и прозорците.

Докато пръскаше светената вода покрай прозорците, й хрумна мисълта, че тези предпазни мерки не само ще държат Нина на разстояние от дома й, но и Гейбриъл няма да може да излезе навън.

Тъкмо приключи с всички стаи, освен със спалнята, когато на вратата се почука.

— Кой е? — извика и въпреки че още бе ден, мигом си представи образа на жена вампир с кървави остри зъби.

— Морис е, Сара Джейн, добре ли си?

— Добре съм. Ще се видим довечера в театъра.

— Сигурна ли си, че, си добре? — настоя той. — Да ти донеса ли нещо?

— Не, наистина съм добре.

— Сара Джейн, моля те, пусни ме да вляза.

— Не сега, Морис. Искам да поспя. Ще се видим довечера.

— Много добре, cherie — неохотно се съгласи той. — Au revoir.

Сара притисна челото си до вратата. Нямаше да може вечно да държи на разстояние Морис. В крайна сметка нали бяха сгодени. Той никак нямаше да остане доволен като научи, че Гейбриъл се е завърнал в живота й. По някакъв начин ще трябва да намери подходящите думи и да му съобщи, че годежът им е развален. Това също никак нямаше да му хареса, но тя знаеше, че никога не би могла да се омъжи за Морис или за друг мъж. Сърцето и душата й принадлежаха на Гейбриъл, сега и завинаги.

Гейбриъл.

Един вампир.

Все още й бе трудно да го повярва, да го приеме. Въпреки това, което бе видяла, нещата, които той й бе казал, все още всичко й се струваше като някакъв кошмар, твърде ужасен, за да бъде истина…

Внезапно я побиха студени тръпки. Припомни си страховитите кошмари, които я преследваха тук, в Париж и то не толкова отдавна.

„Значи не са били кошмари“ — помисли си младата жена, виждайки отново ужасните образи от сънищата си, видения на отвратителни чудовища с дълги и остри зъби и кървавочервени очи. Сега вече знаеше защо Гейбриъл бе демонът в сънищата й.

С натежало сърце отиде в гостната и уморено се отпусна на дивана. Какво щеше да прави с Гейбриъл? Ами с Морис? С Нина?

Втренчи се във връзките чесън, окачени по прозорците и се помоли дано да я предпазят от дяволското изчадие Нина.

Ами Гейбриъл? Щом Нина е дяволско изчадие, то какъв бе Гейбриъл?

Той оцеляваше, като се хранеше с кръвта на другите. Можеше да си го представи как се притаява в сенките на нощта, как зъбите му разкъсват човешка плът.

Това бе твърде ужасно, за да си го мисли и представя и въпреки това бе истина.

Ужасена, Сара се сви в единия ъгъл на дивана, а тялото й се разтърсваше от конвулсивни тръпки.

— О, Гейбриъл — промърмори тя, — какво ще правим?

„Ела при мен…“

Гласът му, дълбок и плътен, я викаше. Подобно на сомнамбул тя се изправи и се подчини на повелята му.

Хвана с трепереща ръка дръжката, завъртя я и в следващия миг бе вътре.

Пелерината на Гейбриъл приличаше на черно петно върху бялата покривка на леглото.

— Сара…

Той протегна ръка и тя отиде при него. Сърцето й бясно биеше, докато сложи ръката си в неговата. Образите на остри зъби и кървавочервени очи надничаха от най-съкровените кътчета на съзнанието й.

Гейбриъл пусна ръката й и се извърна.

— Кръстът — прегракнало рече той. — Свали го.

Сара се подчини. Пред очите й се появи образът на Гейбриъл, както изглеждаше през онзи ден в мазето на къщата, с пламнали очи и опъната и бледа кожа.

С огромно усилие отпъди отвратителните видения. Обърна се, постави кръстчето в кутията си за бижута и затвори капака.

Погледите им се срещнаха и Сара видя огромната болка, стаена в неговите. Какви предизвикателни очи, помисли си, понякога потъмнели от страст, понякога пълни с безкрайна самота, понякога изгарящи от нечестив пламък…

— Ти се страхуваш от мен. — Беше заявление, а не въпрос.

— Да. — Сара го погледна с любопитство. — Защо не си… как така си…

— Буден?

Тя кимна.

— Смятах, че спиш през целия ден.

— Навън се смрачава — обясни той. След около час пълната му сила щеше да се завърне.

— Не исках да те безпокоя.

— Всичко е наред, Сара. Аз усетих объркването ти, терзанията ти. Надявах се, че ще внеса успокоение в мислите ти, но изглежда, те изплаших още повече.

Тя не го отрече и мисълта, че наистина се страхува от него, го прободе като нож.

— Съжалявам, Сара Джейн — пресипнало изрече. — Никога не съм възнамерявал да те забърквам в живота си.

Тя се втренчи в него, безмълвна, неспособна да намери думи, с които да изрази това, което чувстваше и мислеше. Той й бе дал толкова много. Само за способността да танцува не можеше да му се отплати, докато е жива, но сега… искаше или не, се бе озовала в един свят, който не разбираше, свят, който никога не би помислила, че съществува, освен в кошмарите. И независимо колко много обичаше Гейбриъл, не бе сигурна, че ще може докрай да приеме това, което беше той.

Гейбриъл наблюдаваше лицето на Сара. Въпреки че не можеше да прочете всички нейни мисли, чувствата й бяха изписани на лицето й, виждаха се в ясните и чисти дълбини на очите й.

Тя бе толкова сигурна, че го обича, толкова убедена в способността си да го приеме такъв какъвто е, а сега трябваше да се изправи лице в лице с грозната действителност и не можеше да я приеме.

Гейбриъл бавно се надигна, седна в леглото и прокара ръка през косата си. Не можеше да я обвинява, че се страхува, че е ужасена от това, което представляваше.

Сара излезе от спалнята и след малко се върна с връзка чесън, която окачи на единствения прозорец. От острата миризма му прилоша, но трябваше да я понесе заради безопасността на любимата си.

Когато тя се извърна от прозореца, погледите им се срещнаха.

— Морис ли те изпрати до вкъщи днес следобед?

— Не, аз си тръгнах по-рано.

— Казах ти да не се отделяш от него.

Тя сви рамене.

— Не можех да се съсредоточа на репетицията, така че се прибрах у дома.

— По дяволите, Сара Джейн, не искам да излизаш сама!

Силната му загриженост предизвика сълзи в очите й.

— Сара…

Тя отиде при него и той я прегърна.

Сара се отпусна и страховете й се сториха глупави. Това бе Гейбриъл. Той никога нямаше да й причини зло. Въздъхна и се притисна по-силно към него.

Малко по-късно вече бе заспала.

Гейбриъл остана да я държи, а ноздрите му се изпълниха с най-различни миризми — уханието на косата на Сара, аромата на кожата й, дразнещия мирис на кръвта, течаща във вените й. А над всичко бе миризмата на чесън, която идваше от ръцете й, ала той би прекосил цяло поле пълно с отвратителното растение, само и само да бъде близо до нея.

Вътрешният часовник му показваше, че нощта приближава. Скоро щеше да стане време Сара да отиде в театъра.

Много скоро Нина ще тръгне на лов за жертвите си. Дали бе тук, в Париж? Как би могъл да й се противопостави, ако наистина искаше да причини зло на Сара? Ако изпълни желанието й, дали щеше да остави Сара на мира или гордостта й щеше да я накара да изпълни заплахата си? Ако успее да открие леговището й, ще може да се притаи вътре и да я изчака да заспи, за да я унищожи. Въпросът бе дали ще може да го направи, преди тя да открие присъствието му, преди дневната светлина да унищожи и самия него?

Държа Сара в обятията си, заслушан в равномерните удари на сърцето й, докато сенките се удължиха, а силата му бавно нарастваше със залеза на слънцето.

— Ще дойдеш ли в театъра тази вечер? — попита Сара.

— Ще бъда там — усмихна й се той, — но само при едно условие: ако почистиш вратата.

Младата жена меко се засмя, свали връзката чесън от вратата и изми светената вода от пода.

— Морис ще дойде ли да те вземе? — попита Гейбриъл, докато й помагаше да си сложи наметката.

— Да, но аз предпочитам да отида с теб.

Гейбриъл поклати глава.

— Не, върви с Морис. Аз ще ви последвам.

— Защо? — Сара пое дълбоко дъх. — Нали не мислиш, че Нина е вече тук?

— Не знам, но възнамерявам да я изненадам, ако мога. — Гейбриъл наклони глава и тихо изръмжа: — Морис е тук.

Миг по-късно на вратата се почука.

— Ей сега идвам! — извика Сара.

— Нека Морис те изпрати на връщане.

— Добре. — Тя се повдигна на пръсти, докосна с устни неговите, отвори вратата и прекрачи прага.

Морис се втренчи в нея със смръщени вежди.

— На какво мирише? — попита той. — На чесън ли?

— Да — бързо отвърна тя. — Ще вървим ли?

Хвана приятеля си под ръка и го поведе по стълбите. Навън вече се бе стъмнило и сърцето й ускорено заби, когато двамата се качиха в каретата. Дали Нина не бе наблизо?

Морис се настани на седалката до нея и взе ръката й.

— Как се чувстваш?

— Чудесно. Защо питаш?

Младият мъж отново се намръщи.

— Днес напусна репетицията, защото не се чувстваше добре. Просто се чудех… какво не е наред, Сара?

— Няма нищо.

— Не ме лъжи, Сара Джейн. Досега никога не си пропускала репетиция, дори и когато си бе навехнала китката. Какво става?

— Нищо. Просто съм уморена. Не мога ли и аз веднъж да бъда уморена? Всеки ден работя много усилено.

— Сара Джейн, знам, че нещо те тревожи — стисна леко ръката й. — Ние сме сгодени и ще се оженим — тихо продължи. — Надявах се, че ще споделяш тревогите си с мен.

Тя погледна преплетените им ръце. Трябва да му каже сега, да му обясни, че Гейбриъл се е завърнал и годежът им се отменя.

— Сара Джейн?

— Всичко е наред.

Морис въздъхна, пусна ръката й и се облегна назад.

— Както желаеш.

Сара изпита облекчение, когато няколко минути по-късно пристигнаха в театъра.

Залата бе препълнена. Въпреки това тя веднага зърна Гейбриъл. Погледът й бе привлечен към него, тъй като той се отличаваше дори сред морето от лица. Почувства гордостта и желанието, които изпитваше към нея и докато се движеше по сцената, забрави за всичко и за всички. Тази вечер танцува за Гейбриъл, само за него.

Морис наблюдаваше лицето на Сара, докато танцуваше. Кожата й сякаш излъчваше светлина; очите й сияеха. А танцът й… тя никога не се бе движила така, нежното й слабо тяло плуваше, носеше се грациозно по сцената, всяка извивка излъчваше чувственост, мамеше и съблазняваше.

От мястото си на балкона Гейбриъл също наблюдаваше изпълнението й. Тя танцуваше за него изкушаваше го. Видя блясъка в очите й, когато погледна към него, разпозна желанието и обещанието за наближаващата нощ.

По време на антракта излезе от театъра и обиколи съседните улици, но не усети присъствието на Нина или на друг безсмъртен.

Отиде в конюшнята, където бе оставил Некромант. Поговори нежно на жребеца и погали лъскавия му гръб. Искаше да се увери, че се грижат добре за него.

След това се отби в магазин, купи си дрехи, остави ги в апартамента на Сара и се върна в театъра.

Когато представлението свърши, ръкопляска шумно като всички измъкна се от театъра и се притаи в сенките. Всичките му сетива бяха нащрек, готови да уловят и най-малкия знак за присъствието на Нина, но не усети никаква заплаха.

Скрит в сенките изчака да се увери, че Морис ще придружи Сара до дома й.

Пътуването до апартамента мина в неловка тишина. Морис седеше срещу Сара с непроницаемо изражение на лицето.

Тя бе свела очи, но усещаше напрегнатия поглед на Морис. На няколко пъти понечи да заговори, да му каже, че годежът им е бил грешка и че всичко вече е свършило, но не можа да събере смелост да изрече думите, да сподели това, което тежеше на сърцето й.

Когато пристигнаха, той сковано й пожела лека нощ.

Сара го изпрати с поглед, докато се качи в каретата, въздъхна и затвори вратата след него.

Знаеше, че Гейбриъл я чака. Веднага се хвърли в обятията му и впи жадно устни в неговите.

Почувства как той се поколеба за миг, после сключи ръце около кръста й, оставяйки я да почувства желанието, което пулсираше в него. Целуна я страстно, езикът му се преплете в див танц с нейния. Ръцете му се плъзнаха по гърба й, разкопчаха роклята, пъхнаха се под пластовете дрехи и откриха топлата и гладка кожа.

Сара простена тихо, когато ръцете му обхождаха тялото й, възбуждаха я. Притисна се до него, пръстите й погалиха широките му рамене, силните ръце. Дръпна пелерината му, разгърна ризата. Искаше да го види, да го докосне. Кожата му бе хладна, а тялото му приличаше на изваяно от мрамор, твърдо, мускулесто и красиво.

Когато я понесе на ръце, всичко в нея се развълнува. Гейбриъл нежно я положи на леглото и започна да я съблича. Устните му се плъзнаха по извивката на врата й, по раменете и по-надолу. Сара се извиваше и стенеше.

Когато той се отдръпна, за да си смъкне ботушите и панталоните, от гърдите й се изтръгна протестен вопъл. Той застана за миг до леглото, един тъмен силует в мрака на стаята. Сара усети силата, която се излъчваше от него. Фактът, че той не бе обикновен мъж, едновременно я плашеше и възбуждаше.

И тогава Гейбриъл се озова на леглото до нея, ръцете му се сключиха в желязна прегръдка, а тялото му я притисна. Плътният му глас мълвеше името й и Сара забрави за всичко, освен за чудото на докосването му, за магията на гласа му, за нуждата, която извираше от дълбините на очите му.

— Обичам те, cara mia — прошепна той с нисък и дрезгав глас. — Сега и завинаги.

— Да — изохка тя. — О, да!

С вик той се потопи в топлината й и повече нямаше самота, нито мрак.

Телата им се сляха и Сара се почувства част от него. За няколко кратки мига духът й се съедини с неговия и тя усети ужасната самота, която го бе преследвала три дълги века. За пръв път осъзна огромната пропаст, която делеше Гейбриъл от останалото човечество. Разбра самотата му, пустотата в душата му, болезнения копнеж за докосването на човешка ръка.

Нейното докосване. Нейната ръка.

Нашепвайки името му с плувнали в сълзи очи, тя му даде всичко, което притежаваше — сърцето, душата, любовта си. И се помоли дано да са достатъчни.