Аманда Ашли
Сара (14)

Глава 13

На другата вечер той я чакаше пред театъра. С вечерни дрехи и с черна пелерина Гейбриъл бе най-красивият мъж, когото бе виждала, помисли си Сара. И чакаше нея.

Страните й пламнаха от вълнение и тя изтича към него, без да се интересува дали ще ги видят и какво ще си помислят.

Гейбриъл я притисна силно към себе си, сякаш цял живот бе чакал този миг. След това я хвана под ръка и двамата се отдалечиха от операта.

— Лицето ти изглежда много по-добре — отбеляза Сара, удивена от чудотворното възстановяване на лицето му. По кожата му, която предишната нощ бе така жестоко обезцветена и сбръчкана, почти не се забелязваха следи от ужасното изгаряне.

— Изгарянията бяха по-особени — сви рамене той.

— Но…

— Пристигнахме — прекъсна я и я въведе в малък ресторант, тъмен и уютен. Помоли за маса в дъното, далеч от тълпата и заговори за тазвечерното представление.

Сара си поръча нещо за ядене, но кавалерът й помоли само за чаша червено вино.

— Никога ли не се храниш? — попита тя.

— Вечерях по-рано.

Младата жена го изгледа, но беше твърде развълнувана от присъствието му, за да се замисля над такова дребно нещо.

Сара бе приключила с вечерята си и двамата тъкмо обсъждаха предстоящата постановка на „Лебедово езеро“, когато Морис изникна отнякъде.

Тя го погледна смаяно.

— Морис, какво правиш тук?

— Исках да се запозная с твоя тайнствен благодетел.

— О! — Тя погледна към Гейбриъл. — Морис, това е Гейбриъл… — поколеба се изведнъж осъзнала, че не знае фамилното му име. — Гейбриъл, това е Морис Делакроа, член на трупата.

— Ще се присъедините ли към нас? — попита Гейбриъл.

— Сигурна съм, че Морис има други планове — побърза да заяви Сара, пронизвайки го с поглед, с който го отпращаше.

— Съвсем не — отвърна той и се настани на стола до нея.

Гейбриъл поръча чаша вино за госта и още една за себе си.

Настъпи момент на неловко мълчание, докато Гейбриъл се взираше в младия мъж. Почувствал се неспокоен под изпитателния поглед на по-възрастния мъж, Морис пресуши чашата си на един дъх.

— Сара ми каза, че сте били много щедър към нея — пръв заговори той. — Много танцьори ли издържате?

— Само една.

— Разбирам. Сара не ми е говорила много за вас. Винаги ли сте обичали балета?

— Да — отвърна Гейбриъл и устните му се извиха в лека усмивка. — Винаги.

— Колко дълго ще останете в Париж?

— Още не знам. — Гейбриъл задържа погледа си върху Сара, доста дълъг и многозначителен поглед, който можеше да се изтълкува като твърде собственически. — От много години не съм бил в Париж. Това е много красив град, не сте ли съгласен с мен?

Морис го изгледа свирепо, напълно наясно с факта, че той въобще не говореше за града.

— Приличате на човек, който пътува по цял свят и не се задържа дълго на едно място — рязко изрече младежът. — Не се съмнявам, че дори и толкова красив град като Париж скоро ще изгуби своята привлекателност във вашите очи.

— Може би.

— Помолих Сара да се омъжи за мен.

— Доколкото разбрах, тя ви е отказала.

— За момента, но аз се надявам да промени решението си. Може би с много по-голямо желание ще приеме предложението ми, ако е уверена, че има вашата благословия.

Гейбриъл тихо се засмя. С неговата благословия, как не!

— Сара не се нуждае от моето разрешение, за да се омъжи. Аз вече й казах, че ще подкрепя всяко нейно решение.

Младата жена рязко се изправи.

— Уморих се да ме обсъждате сякаш не съм тук. Отивам си у дома.

Морис скочи на крака.

— Аз ще те изпратя.

— Аз доведох Сара тук — намеси се Гейбриъл и също стана от масата — и аз ще я изпратя до дома й.

Протегна ръка и тя я пое без никакво колебание.

— Лека нощ, Морис — тихо рече тя.

— Сара…

Гейбриъл изгледа сурово младежа.

— Дамата ви пожела лека нощ.

Морис отстъпи назад, отвратен от студенината в очите на другия мъж, от внезапното, но много силно усещане за нещо зло и сатанинско. Хвърли един последен поглед към Сара и излезе от ресторанта.

Младата жена се усмихна извинително на Гейбриъл, когато малко по-късно се отправиха към дома й.

— Съжалявам, че той направи сцена.

— Той е влюбен в теб — отвърна Гейбриъл. — Всеки може да го види.

Тя наклони глава, за да може да вижда лицето му.

— А аз съм влюбена в теб.

— Наистина ли, cara?

— Казвала съм ти го доста често. Не ми ли вярваш?

— Вярвам ти.

Не след дълго пристигнаха пред апартамента й. Когато влязоха, той взе пелерината й и свали своята. Сара запали лампата и се извърна към него.

— Ще останеш ли тази нощ?

— Доста дързък въпрос за една девица — замислено изрече Гейбриъл и принудено се усмихна. — За какво ме молиш — да прекарам нощта в апартамента ти или да се любим?

— И за двете — отвърна тя, като се изчерви.

— А ако откажа?

Светлината в очите й помръкна и раменете й унило увиснаха.

— Отново ли ще ми откажеш?

— Сара…

— Заради мен ли е?

— Не!

— Тогава, да не би да има нещо нередно с теб? Да не би да има някаква причина, поради която не можеш или не искаш… — Гласът й заглъхна. Не знаеше как по-деликатно да зададе въпроса си, а нямаше смелостта да попита направо.

— Няма нищо нередно с мен в смисъла, който имаш предвид. Просто ти си прекалено млада.

— Отново ли ще повдигаш този въпрос? Щеше ли да ме харесваш повече, ако бях стара и сбръчкана? Може би трябва да се заключа в някоя кула, докато остарея достатъчно, за да решиш, че възрастта ми е подходяща?

Той се засмя, дълбок и заразителен мъжки смях. Никога досега не го бе чувала да се смее така, много рядко бе зървала дори усмивка на устните му. Смехът го преобрази, накара го да изглежда много по-млад и много по-достъпен.

Гейбриъл протегна ръце.

— Ела при мен, Сара.

Тя отиде при него без колебание, сгуши се в прегръдката му и притисна лице до гърдите му. Затвори очи и пое дълбоко дъх, вдишвайки аромата му. Устните му докосваха косите й, докато ръцете му нежно галеха гърба и раменете й. И тогава Гейбриъл измърмори някакво проклятие, вдигна я на ръце и я отнесе в спалнята.

Ръцете му, тези огромни ръце, които можеха много лесно да я разкъсат на две, трепереха, докато я полагаше на леглото и я събличаше. Но Сара не забеляза, тъй като самата тя тръпнеше от вълнение и очакване. Очите му горяха от желание и той бързо съблече дрехите си, отпусна се на леглото до нея и я взе в прегръдките си.

— Трябва да ми кажеш, ако искаш да спра — прегракнало изрече Гейбриъл. — Трябва да ми кажеш, ако ти причинявам болка или те плаша.

— Да ме плашиш?

— Чаках те от деня, в който наблюдавах как от малко момиченце с огромни широко отворени очи се превърна в красива млада жена — призна си той. — Исках те и чаках. Ако моята страст те плаши, трябва да ми кажеш.

Сара кимна, въпреки че не го разбираше напълно. Знаеше много малко за това, което ставаше между един мъж и жена, само това, което бе прочела в книгите. Там всичко завършваше с целомъдрена целувка и щастлив живот.

Но в целувките на Гейбриъл нямаше нищо целомъдрено. Те я изгаряха като опустошителен огън, стопяваха всякакъв самоконтрол, разпалваха малки пламъчета там, където устните му докосваха плътта й.

Тя се притисна към него, а ноктите й се забиха в гърба и раменете му. Сара бе изплашена от буйните чувства, които се надигнаха у нея, жадуваше за нещо, което изглеждаше съвсем близо.

Той й шепнеше на френски и италиански нежни думи на любов и вечно вричане, докато ръцете му я караха да се извива от желания.

Окуражена от милувките му, Сара плъзна ръце по тялото му, пръстите й го изследваха, отначало плахо, сетне по-уверено. Опознаваха гладката кожа и силните мускули, които се извиваха под любопитните й пръсти.

Сара усети как той потрепери от докосването й, чу тихото му стенание. От удоволствие или от болка, запита се младата жена. Но не можеше да престане да го докосва. Под дланите й тялото му бе горещо, дишането му — накъсано. Тя почувства, че ще се задуши от топлината му и пое дълбоко въздух.

За миг изпита страх, когато той сграбчи двете й ръце, вдигна ги над главата й и се надвеси над нея. Сара го гледаше с широко отворени очи, а сърцето й лудо биеше.

В полумрака на стаята той изглеждаше по-огромен и някак си странно заплашителен. Косата му се стелеше по раменете подобно на тъмен облак, очите му — тъмни и дълбоки — напомняха на небе пред буря.

Тези очи… сигурно това бе някаква игра на светлината на свещите, която ги караше да горят с кървавочервен пламък.

Гейбриъл видя ужаса в очите й и осъзна, че неговите пламтят от глада за кръв. Трябваше да повика на помощ цялото си самообладание, когато най-сетне телата им се сляха в едно.

Когато той проникна в нея, Сара извика, слаб вик на болка и страх. Гейбриъл простена и впи устни в нейните. Всички мисли излетяха от главата й, погълнати от невероятния екстаз, който изпита.

Сега вече бе изцяло негова, помисли си Сара щастливо. Само негова. Той никога няма да я напусне, нито отново ще я отпрати надалеч.

— Сара, добре ли си? — попита той. Гласът му бе приглушен, тъй като устните му бяха притиснати към рамото й.

Тя издаде тиха и доволна въздишка на жена изпитала върховно блаженство.

Огромно въодушевление изпълни гърдите на Гейбриъл. Той бе завладял тялото й, без да опорочи душата й. За пръв път от векове се бе почувствал като човек, а не като чудовище. Това бе великолепно усещане, ала твърде кратко, защото заедно с радостта дойде и дълбокото чувство на съжаление и разкаяние, тъй като знаеше, че е осквернил нещо чисто и невинно.

Сара усети промяната в настроението му, внезапното му отдръпване. Извика тихо и го притисна към себе си.

— Сара — простена с болка той, — какво направих?

— Обичам те, Гейбриъл — пламенно прошепна младата жена. — Моля те, не разваляй този скъп за мене миг. Моля те, не съжалявай за случилото се.

Тялото му се разтърси от силен трепет.

— Сара… дръж ме.

Долови мъката в гласа му, напиращите сълзи и го прегърна със страст. Докато го притискаше към нежните си гърди, тя се питаше какво се крие в миналото му, какво бе това, което му причиняваше болка и страдание. Понякога й се струваше, че той се страхува от докосването й точно толкова силно колкото го и желаеше.

— Поспи си, Гейбриъл — промълви тя. — Аз ще те пазя от демоните, които терзаят душата ти.

— Ах, cara — измъчено прошепна той. — Само да можеше.

— Спи, ангеле мой — залюля го Сара като малко дете и миг по-късно усети как тялото му се отпуска и чу лекото му и равномерно дишане. Гейбриъл най-после бе заспал.

Той се събуди изведнъж, почувствал тръпките по кожата си, знак за настъпващата зора. Сара лежеше до него с глава отпусната на рамото му.

Тя се размърда, когато той се измъкна от леглото и започна да се облича.

— Къде отиваш? — сънено го попита.

— Трябва да си вървя.

— Защо?

— Без въпроси, cara, забрави ли?

Гейбриъл бързо я целуна по челото и избяга от стаята. Изтича надолу по стълбите и след миг се намери на улицата. Небето бе още сиво, но докато бягаше по улицата, усети наближаващата топлина на слънцето.

Споменът за жестоките изгаряния, които получи, когато посрещна изгрева на небесното светило, го накара да хукне по-бързо. Гейбриъл се носеше по притихналите и тесни улици със свръхестествена скорост и бързо стигна до изоставената къща.

Щом най-после се намери вътре, от гърдите му се изтръгна дълбока въздишка. Дишайки тежко, той слезе в мазето. Докато се пъхаше в тесния сандък, където спеше през деня, мислите му бяха изпълнени единствено със Сара.

 

 

По-късно същия ден, докато репетираше, Сара също си мислеше за Гейбриъл и за неговото внезапно тръгване рано сутринта. Всеки път, когато някой влезеше в стаята, тя вдигаше поглед, надяваше се, че е той.

Когато се върна в апартамента си, тя постоянно се ослушваше за стъпките му, но следобедът премина, а от него нямаше и следа.

Дали бе сгрешила в нещо?

Когато пристигна в театъра, представляваше кълбо от нерви. Два пъти по време на загряването забрави стъпките и за пръв път нямаше желание да танцува.

Излезе с нежелание на сцената, убедена, че изпълнението й ще бъде далеч от съвършенството. И тогава го видя, седнал на предната редица. Сякаш внезапно й поникнаха криле.

И тази вечер тя танцува само за Гейбриъл, а когато представлението свърши, публиката стана на крака, за да я аплодира. Сара обаче чуваше единствено ръкоплясканията на Гейбриъл и това бе най-сладката музика за ушите й.

Бързо отиде в гримьорната си и се преоблече. Тъкмо излизаше от сградата на операта, когато Морис я настигна.

— Тази вечер бе изключителна — каза той. — За къде си се разбързала?

— Гейбриъл ме чака.

Морис изруга, сграбчи я за ръката и я накара да спре.

— Не искам повече да се виждаш с този мъж.

Сара издърпа ръката си.

— Моля?

— Чу ме.

— Ще се виждам, с когото искам. А точно сега искам да видя Гейбриъл.

— Има нещо нередно у този човек — заяви младият мъж.

— Какво искаш да кажеш?

— Не съм сигурен, но когато погледнах в очите му, аз… аз не мога да го обясня, но мисля, че той е истински Сатана, Сара Джейн. Стой далеч от него.

— Сатана! За какво говориш? — възмутено възкликна Сара, но в съзнанието й изплуваха очите на Гейбриъл, греещи с кървавочервен пламък, докато се навеждаше над нея.

— Сара изслушай ме…

— Не! Аз обичам Гейбриъл и той ме обича. А сега ме остави!

Морис остана загледан след нея, докато тя изтича по коридора към изхода. Още не знаеше как, но трябваше да я спаси от най-лошата и страшна грешка в живота й.