Айзък Азимов
Краят на вечността (18)

18. Началото на безкрайността

Харлан стискаше в ръката си дръжката на смъртоносното средство. Дулото му бе насочено към Нойс. Но в глъбините на сърцето си той чувствуваше, че пропълзяват съмнения, разкъсваше го нерешителност.

Но защо тя не отговаря нищо? Защо остава все така безучастна?

Нима можеше да я убие?

А нима можеше да не я убие?

— Мълчиш? — изхриптя той.

Тя се помръдна, но само за да седне по-удобно, да сключи хлабаво ръце в скута си, да изглежда още по-равнодушна към насоченото срещу нея оръжие. Когато най-накрая заговори, гласът й бе станал по-самоуверен и беше придобил някаква свръхчовешка, почти мистична сила.

— Ти искаш да ме убиеш, но не защото смяташ, че това е единственият начин да спасиш Вечността. Ако причината наистина е само тази, би могъл да ме изненадаш, да ми завържеш здраво ръцете и краката и като ме оставиш в пещерата, на разсъмване да се отправиш спокойно по пътя си. Или би могъл да помолиш Компютър Туисъл да ме държи под ключ до завръщането ти от праисторическото Време. А би могъл и да ме вземеш със себе си рано призори и да ме оставиш някъде в пустинята. Ако само смъртта ми може да те удовлетвори, това е, защото смяташ, че съм те прелъстила и съм предала любовта ти, за да те тласна по-късно към измяна на Вечността. Ти искаш да ме убиеш, за да отмъстиш на нараненото си честолюбие. И не се опитвай да се самозаблуждаваш, че извършваш справедливо възмездие.

При тези думи Харлан се сгърчи от болка.

— Но ти си от Скритите Столетия, нали? Отговори ми.

— Да — каза Нойс. — Защо не стреляш?

Пръстът на Техника затрепери върху спусъка на оръжието. Но той продължаваше да се колебае. Пряко разума си Харлан все още се опитваше да я оправдае, като се позоваваше на останките от несполучливата си любов и празни копнежи. Може би тя бе отчаяна, че той се отказваше от нея? Може би с лъжите си умишлено се стремеше към смъртта? А може би това бе само глупава афектираност, породена от огорчението, че той се бе усъмнил в нея?

Не!

Така би могла да се държи героиня от филмокнигите, написани в сладникаво сантименталните литературни традиции на 289-ия, но не и момиче като Нойс. Тя не беше от тези, които умираха в ръцете на неверния любовник с радостния мазохизъм на съкрушена кървяща лилия.

Дали пък тя не изключваше с пренебрежение възможността, че той въобще би могъл да я убие, каквито и основания да имаше за това? А може би Нойс разчиташе на своя чар и бе уверена, че той още я обича и в решителния момент любовта ще го парализира и той ще почувствува слабост и разкаяние?

Това предположение засегна болното му място, защото бе твърде близо до истината. Пръстът му прилепна по-здраво към спусъка.

— Ти се бавиш — отново заговори Нойс. — Значи ли това, че очакваш да чуеш моите оправдания?

— Какви оправдания може да имаш ти? — запита Харлан, като се постара да вложи презрение в гласа си.

Вътрешно обаче той се радваше на отсрочката. Тя забавяше мига, в който той щеше да се надвеси над простреляното тяло, над окървавените тленни останки със съзнанието, че това, което бе сполетяло неговата прекрасна Нойс, беше дело на собствената му ръка.

Харлан непрекъснато намираше оправдания за отлагане на присъдата.

„Нека говори — трескаво помисли той. — Колкото повече неща разкаже за Скритите Столетия, толкова по-добре за сигурността на Вечността.“

Той се улови като удавник за тези разсъждения, защото дори в собствените му очи те прикриваха неговото малодушие под маската на твърда непреклонност. Поне за кратко време Харлан можеше да погледне Нойс почти със същото спокойствие, с което го гледаше и тя.

— Искаш да узнаеш нещо за Скритите Столетия? — продължи Нойс, сякаш бе прочела мислите му. — Ако това може да бъде оправдание, то е лесна работа. Може би за теб е любопитно защо например човечеството е изчезнало от лицето на Земята след 150000-ия Век? Интересува ли те този въпрос?

Харлан нямаше намерение нито да проси, нито да купува информация. Той държеше в ръка огнестрелното оръжие и твърдо бе решил да не проявява никакви признаци на слабост.

— Говори! — рязко каза Техникът и се изчерви, като забеляза, че при заповедта тя спонтанно се усмихна иронично.

— В един момент от биовремето, когато Вечните още не бяха отишли много далече в бъдещето, преди да достигнат 10000-ия Век, ние, нашето Столетие — да, ти беше прав, аз действително съм от 111394-ия — научихме за съществуването на Вечността.

Познаваме пътешествията във Времето, но при нас те се базират на съвсем други принципи и затова предпочитаме да наблюдаваме Времето, а не да преместваме материални обекти от едно Столетие в друго. Нещо повече, ние се интересуваме само от своето минало, от по-ранните Столетия.

За наличието на Вечността узнахме по косвен път. Първо, изработихме една обща Прогноза за вероятността на съществуване на различните Реалности. Когато наложихме нашата Реалност върху общия модел, с удивление открихме, че нейната степен на вероятност е много малка. Това бе един сериозен проблем. Как бе възникнала нашата практически невъзможна Реалност?… Но ти сякаш не слушаш, Ендрю? Интересува ли те изобщо това?

Харлан я чу да изговаря името му със същата интимна нежност, както и в безвъзвратно отлетелите седмици. Сега тези думи би трябвало да подразнят слуха му, да го разгневят с циничния си фалш. Но странно, че те нямаха такъв ефект върху него.

— Продължавай разказа си и не ми губи времето, жена — каза той, отчаян и ужасен от себе си.

Харлан се опита да противопостави топлотата, прозвучала в нейното „Ендрю“, на хладната ярост, която той вложи в думата „жена“, но и сега само мимолетна усмивка озари лицето й.

— Ние започнахме издирванията си в миналото — продължи Нойс — и се натъкнахме на Вечността, която непрекъснато се разрастваше, като обхващаше все нови и нови Столетия. Почти веднага за нас стана ясно, че в някой предишен отрязък на биовремето — ние също имаме такова понятие, само че използваме друг термин за него — нашата Реалност е била съвсем друга. Тази Реалност, с максимална вероятност за съществуване, нарекохме Естествено Състояние. Беше очевидно, че някога ние, или по-точно казано, нашите Аналози, са живели в това Естествено Състояние. Но по онова време не сме знаели нищо за характера на това Състояние. Не сме имали и най-смътна представа за него.

Разбирахме обаче, че причината за отклонението е била една от Промените, извършени от Вечността в далечното минало; Промяна, която, по силата на статистическата вероятност, бе обхванала всички Столетия преди нашето и дори беше излязла извън пределите му. Заехме се да си изясним какво представлява Естественото Състояние, за да можем да оправим злото, ако наистина съществуваше такова. Първо, ние установихме карантинната зона, която вие наричате Скритите Столетия, като от 70000-ия назад изолирахме нашето Време от Вечността. Бронята на тази изолация трябваше да ни предпази от евентуални по-нататъшни Промени; тя не даваше абсолютна гаранция, но под нейната закрила можехме поне по-спокойно да обмислим следващите си ходове.

А след това извършихме нещо в разрез с принципите на нашата култура и етика. Изследвахме бъдещето си, по-късните Столетия. Трябваше да узнаем съдбата на човека в съществуващата Реалност, за да можем след това да я сравним с Естественото Състояние. Оказа се, че някъде след 125000-ия човечеството е открило тайната на полета към звездите. Хората са се научили да извършват Скокове в хиперпространството. И чак тогава човекът е достигнал звездите.

Харлан слушаше отмерените й думи с все по-голямо внимание. Докъде се простираше истината? И откъде тя прерастваше в добре обмислен опит да го измами?

— И щом хората достигнали звездите, те изоставили Земята — прекъсна я той, като се опита да се освободи от магнетичното очарование на плавния поток на речта й. — Нашите учени отдавна са се досетили за това.

— В такъв случай вашите учени са се заблудили. Човекът се е опитал да напусне Земята. За нещастие обаче ние не сме единствените обитатели на Галактиката. Съществуват други звезди с други планети. Възникнали са много различни цивилизации. Вярно, че нито една от тях — поне в тази Галактика — не може да се сравнява по древност с човешката, но докато хората в продължение на сто двайсет и пет хиляди Столетия са останали бездейни на Земята, по-млади цивилизации са ни достигнали и надминали, усъвършенствували са междузвездните полети и са покорили Галактиката.

Когато човекът се добрал до звездите, навсякъде вече били поставени табели: ЗАЕТО! НЕ НАРУШАВАЙ ГРАНИЦИТЕ! ВХОД ЗАБРАНЕН! Човечеството отзовало своите изследователски отряди и хората си останали на Земята. Но сега поне те знаели какво всъщност представлява тази тяхна Земя: затвор, заобиколен от безгранична свобода… И човечеството загинало!

— Просто загинало. Глупости! — не съвсем уверено възкликна Харлан.

— Да. Загинало, но не така „просто“. За това са били необходими хиляди Столетия. Имало е моменти и на възход, и на упадък, но, общо взето, хората, лишени от стимулите на целта, се почувствували безполезни, никому ненужни, изгубени и те не могли да превъзмогнат това свое усещане. Един последен спад на раждаемостта довел до окончателното изчезване на човешкия род. И всичко това е дело на вашата Вечност.

Сега Харлан можеше да защити Вечността още по-ревностно и дори всеотдайно, защото съвсем скоро той се беше нахвърлил така ожесточено върху нея.

— Пуснете ни в Скритите Столетия — каза той — и ние ще поправим всичко. Досега винаги сме успявали да постигнем най-висшето благо в покорените от нас Столетия.

— Най-висшето благо? — повтори Нойс с толкова незаинтересован глас, че фразата прозвуча като подигравка. — А какво е то? На този въпрос отговарят вашите машини. Кибермозъците. Но кой настройва тези машини и поставя в тях съответните програми, кой се интересува от крайните резултати? Машините не са по-прозорливи от човека; те само по-бързо решават проблемите. Само по-бързо! И тогава какво е всъщност това, което Вечните наричат „благо“? Аз ще ти отговоря. Безопасността и сигурността! Умереността. Нищо повече от това, без което не може! Никакви рискове без стопроцентова увереност в съответната компенсация.

Харлан преглътна. С внезапна яснота той си припомни думите на Туисъл в капсулата за еволюиралия човек от Скритите Столетия. „Ние изхвърлихме всичко необичайно“ — беше казал тогава той.

Нима наистина беше така?

— Ти, изглежда, се замисли — отново заговори Нойс. — Тогава размисли добре върху тези неща. Защо в съществуващата Реалност човек непрекъснато прави опити да пътешествува в космоса, въпреки че винаги търпи неуспех? Хората от всяка епоха, разбира се, знаят за многобройните неудачи, които са срещали предшествениците им в тази област. Защо тогава те отново и отново се опитват?

— Не съм се занимавал с изучаването на този въпрос — промърмори Харлан.

Но той с безпокойство си припомни за колониите, които периодически се основаваха на Марс, макар и винаги досега несполучливо. Техникът си помисли за странната притегателна сила, която винаги бе имал космичният полет дори и за Вечните. Той като че чуваше как Кантор Вой от 2456-ия въздишаше след унищожението на електрогравитационния космически полет. „Беше много красиво“ — отекваха в съзнанието на Харлан думите на Социолога. Пред Техника изникваше фигурата на Плановика на Съдби Нерон Ферук, който горчиво бе изругал при същото известие и безсилен да облекчи душата си, бе обсипал с хули Вечността заради търговията й с противораковия серум.

Не притежаваха ли разумните същества някакъв инстинктивен стремеж да се изтръгнат от затвора на земното привличане, да се разширят навън, да достигнат звездите? И не беше ли залегнал именно този стремеж в основата на десетките опити на човечеството да усъвършенствува междупланетния полет, да лети отново и отново към мъртвите светове на Една Слънчева Система, в която единствено Земята бе пригодна за живот. И дали неудачите, срещу които Вечността непрекъснато се бореше, не се дължаха на гнетящото съзнание у човека, че неговите експерименти са обречени на неуспех и в края на краищата той трябва да се завърне в своя дом-затвор? Харлан си помисли за наркоманията, разпространена в същите тези никому ненужни Столетия.

— Като спестява на човечеството нещастията на Реалността — продължи Нойс, — Вечността ги лишава и от сладостта на победите. Човечеството може успешно да се издигне до забележителни върхове само ако се преборва с големите изпитания по пътя си. Точно от опасността и тревожната несигурност се ражда силата, която тласка хората към нови и нови, все по-високи завоевания. Можеш ли ти да разбереш това? Можеш ли да осъзнаеш, че като отстранява провалите и нещастията, които обкръжават хората, Вечността не им дава възможност да намерят свои изстрадани и именно затова по-добри решения; истински решения, които се вземат при покоряване на трудностите, а не при заобикалянето им.

— Най-висшето благо на огромното мнозинство… — назидателно започна Харлан.

Нойс не го остави да довърши.

— Да допуснем, че Вечността въобще не е била създавана — спонтанно реагира тя.

— Е, какво би станало тогава?

— Ще ти кажа. Усилията, които бяха хвърлени за разрешаване проблемите на темпоралното инженерство, щяха да бъдат посветени на развитието на атомната физика. Вечността нямаше да съществува, но в замяна на това щеше да има междузвездни полети. Човечеството щеше да достигне звездите повече от сто хиляди Века, преди те да бъдат овладени в настоящата Реалност. Тогава небесните тела все още щяха да бъдат свободни и хората щяха да се настанят в простора на Галактиката. Ние щяхме да сме първи.

— И какво бихме спечелили? — упорствуваше Харлан. — Щеше ли това да ни направи по-щастливи?

— Кого имаш предвид под думата „ние“? Тогава човечеството нямаше да представлява само един малък, затворен свят, а милиони, милиарди светове. Ние щяхме да владеем космоса. Всеки свят щеше да има свой периметър от Столетия, свои ценности, свои пътища за търсене на щастието в една своя среда. Съществуват много разновидности на доброто и щастието, безкрайно множество. И точно това е Естественото Състояние на човечеството.

— Догадки… — каза Харлан раздразнено, защото почувствува, че пряко волята си той се бе увлякъл от картината на бъдещето, нарисувана от Нойс. — Откъде знаеш ти какво би станало тогава?

— Вие се надсмивате на невежеството на Временните, които познават само една Реалност. Ние се присмиваме на невежеството на Вечните, които знаят, че Реалностите са много, но смятат, че в определен период от време може да съществува само една от тях.

— Какво означават тези несвързани думи?

— Ние не правим предварителни изчисления за редуващите се Реалности; просто ги наблюдаваме. Виждаме ги неосъществени, в състояние на Нереалност.

— Нещо подобно на вълшебна страна на сенките, където „може би“ играе на криеница с „ако“.

— Само че без сарказма.

— И как постигате това?

— Не зная дали бих могла да ти обясня, Ендрю — каза Нойс след кратка пауза. — Ти сам знаеш, че съществуват някои неща, които, без истински да разбираме, свикваме да приемаме като аксиоми. Можеш ли ти например да обясниш какво е устройството на Кибермозъка? Но въпреки това знаеш, че съществува и функционира такава машина, нали.

Харлан се изчерви.

— И какво от това? — попита той с привидно невъзмутим глас.

— Ние се научихме да наблюдаваме Реалностите и открихме, че тази от тях, която се явява Естественото Състояние на човечеството, е точно такава, каквато ти я описах. След това установихме и Промяната, която бе унищожила Естественото Състояние. Тя не се заключаваше просто в една от Промените, които извършват Вечните, а в самото създаване на Вечността, в самия факт на съществуването й. Всяка система, която подобно на Вечността позволява на шепа хора да решават бъдещето на цялото човечество, неизбежно води дотам, че безопасността и посредствеността започват да се считат за най-висше благо; в една такава Реалност звездите са недостижими. Самото възникване на Вечността изведнъж е унищожило възможността за покоряването на Галактиката. И за да бъде тя възстановена, Вечността трябва да изчезне.

Числото на вероятните Реалности е безкрайно голямо. И всяка от тях има неограничен брой варианти. Например числото на Реалностите, в които съществува Вечността, е безкрайно; числото на Реалностите, в които не съществува Вечността, е безкрайно; и най-накрая числото на Реалностите, в които Вечността е съществувала, но е унищожена, също е безкрайно. Но хората от моето Столетие избраха от безкрайното множество група Реалности, в които бях и аз.

Нямах нищо общо с техните кроежи. Подготвиха ме за задачата така, както и вие с Туисъл бяхте подготвяли Купър. Но числото на Реалностите, където бих могла да унищожа Вечността, също бе безкрайно. Предоставиха ми за избор пет варианта, които изглеждаха възможно най-прости. От тях аз избрах този, в който беше ти, единствената Реалност, където те имаше.

— Защо именно нея? — запита Харлан.

Нойс отвърна поглед от лицето му.

— Просто защото те обичам. Обикнах те много преди да се срещнем.

Тя изрече тези думи с такава дълбока искреност, че Харлан бе потресен. Но веднага си помисли с раздразнение: „Чудесно играе ролята си…“

— Вижда ми се доста абсурдно — каза той.

— Абсурдно? Много те моля, Ендрю, изслушай ме. Изучих вариантите, които ми предложиха. От всички тях аз избрах този, в който трябваше да отида в 482-ия Век, където първо срещнах Финдж, а след това и теб. Избрах тази Реалност, в която ти щеше да дойдеш при мен и да ме обикнеш; Реалността, в която ти ме взимаше със себе си във Вечността и ме скриваше в далечното бъдеще на моето родно Столетие; Реалността, в която ти изпрати Купър в 20-ия вместо в 24-ия Век и в която ние с теб се завръщахме в праисторическата епоха и оставахме там до края на дните си. Видях съвместния ни живот; той беше щастлив и аз те обичах. Така че няма нищо абсурдно в това. Избрах тази алтернатива, за да бъде вярна любовта ни.

— Това е измама — простена Харлан. — Пълна измама. Нима се надяваш, че ще ти повярвам?

Той направи кратка пауза, като размисляше нещо. След това внезапно възкликна:

— Чакай! Казваш, че си знаела всичко предварително, всичко, което трябваше да се случи?

— Да.

— В такъв случай ти очевидно лъжеш. Иначе щеше да знаеш, че тъкмо в този момент от нашето пребиваване в предисторическата ера аз ще насоча оръжието към гърдите ти. Щеше да знаеш, че ще претърпиш неуспех. Какво ще отговориш на това, а?

— Вече ти обясних, че всяка Реалност има безкрайно много варианти. Колкото и точно да фокусираме определена Реалност, тя винаги представлява множество от твърде сходни Реалности. Те са като неясни петна. При по-добро фокусиране неопределеността е по-малка, но идеална точност е теоретически невъзможна. Когато неопределеността е по-малка, съществува по-малка вероятност някой случаен вариант да развали резултата, но тази вероятност никога не е равна на нула. Едно такова неясно петно развали цялата работа.

— Кое по-точно?

— След като бариерата бе вдигната от 100000-ия, аз те очаквах да се върнеш при мен в далечното бъдеще. Така и стана. Но ти трябваше да дойдеш сам. Ето защо така се уплаших в първия момент, когато те видях с Компютър Туисъл.

Харлан отново почувствува безпокойство. Как лесно съгласуваше тя думите си с наличните обстоятелства!

— Уплахата ми щеше да е още по-голяма — продължи Нойс, — ако напълно бях осъзнала значението на този вариант. Ако беше се върнал сам, ти щеше да ме вземеш със себе си в предисторическата епоха, както всъщност и направи. Но тогава, в името на човечеството и в името на любовта си към мен, ти нямаше да си помръднеш дори пръста да издириш Купър. Вашият кръг щеше да се разкъса, Вечността — да загине, а това щеше да е и гаранция за съвместния ни щастлив живот тук.

Извършена бе обаче една от случайните вариации — ти се върна с Туисъл. По пътя той бе споделил с теб тревогите си относно Скритите Столетия и така у теб се бяха породили низ от мисли, които в крайна сметка те заставиха да се усъмниш в мен. И всичко завърши с оръжието, което сега е между нас… Това е и краят на моя разказ, Ендрю. Сега можеш да стреляш. Нищо повече няма да ти попречи.

Харлан почувствува болка в ръката си — така силно бе стиснал дръжката на оръжието. С шеметна бързина той го премести в другата си ръка. Наистина ли в разказа й нямаше никакво уязвимо място? И къде беше изчезнала решителността, която очакваше да почерпи от убеждението, че тя действително е същество от Скритите Столетия? Сега, повече от всеки друг път, той се разкъсваше от вътрешни терзания, а зората вече настъпваше.

— Защо бяха нужни тези два етапа, за да се сложи край на Вечността? — запита Харлан. — Защо не изчезна тя веднъж завинаги, когато изпратих Купър в 20-ия Век на Първобитното общество? Тогава с нея щеше да е свършено и в настоящия момент нямаше да се гърча в мъчителни колебания.

— Защото не е достатъчно само да се унищожи Вечността — отвърна Нойс. — Необходимо е до минимум да се сведе вероятността за повторното й създаване в каквато и да било форма. Така че ние трябва на всяка цена да свършим една задача именно тук, в Първобитното общество. Една малка Промяна, нещо съвсем незначително, което Вечните биха нарекли Минимална Необходима Промяна. Длъжни сме просто да отправим писмо до един полуостров, който в 20-ия Век се нарича Италия. Сега тук е 1932 година. Ако изпратя това писмо, след няколко години един италианец ще започне да прави опити с уран, като го бомбардира с неутрони.

Харлан почувствува да го полазват ледени тръпки.

— Искаш да промениш праисторията?

— Да. Точно такава е моята мисия. В новата, вече окончателна Реалност първият ядрен взрив ще се извърши не в 30-ия Век, а в 1945 година.

— Но представяте ли си вие какви рискове носи това? Осъзнавате ли добре колко голяма е опасността?

— Да, знаем евентуалните последствия. Прегледахме всички по-късни Реалности и установихме, че съществува вероятност, разбира се, само вероятност Земята въобще да изчезне, като цялата площ, върху която се простира тя понастоящем, се покрие с радиоактивна кора, но преди това…

— И какво според вас оправдава един такъв риск?

— Овладяването на Галактиката. Възвръщане към Естественото Състояние и подсилването му, което всъщност се явява и развитие на историята на човечеството.

— И след всичко това вие се осмелявате да обвинявате Вечните, че се намесват…

— Обвиняваме ги за това, че многократно са се намесвали, за да държат човечеството оковано в името на безопасността. А ние се намесваме един единствен път, за да ускорим малко насочването на хората към ядрената физика и да бъдем сигурни, че Вечността никога, никога няма да възникне повторно.

— Не, Вечността трябва да съществува — простена Харлан с отчаяние.

— Както решиш. Ти си този, който ще реши. Ако искаш някакви психопати да диктуват бъдещето на човечеството…

— Психопати?! — избухна Харлан.

— А не са ли такива? Ти отлично ги познаваш. Размисли сам!

Харлан я загледа с ужас, но пряко волята си се замисли. Представи си сътресението, което изживяваха Учениците, когато научаваха истината за Реалността, и своя съученик Латурет, който се бе опитал да се самоубие, когато бе узнал горчивата действителност. Бяха го спасили и той дори бе станал Вечен, който сам съставяше проекти за Промените в Реалността, но едва ли някой можеше да знае какви белези остави тази история в душата му.

Харлан си припомни кастовата система на Вечността, ненормалния живот, който превръщаше подсъзнателното чувство за собствената вина на Вечните в ярост и ненавист към Техниците. Помисли си за конфликтите между Компютрите, за Финдж, който кроеше интриги срещу Туисъл, и за Туисъл, който пък шпионираше Финдж. Сети се за Сенър, чийто комплекс за уродливата му лиса глава бе породил у него чувство за непримиримост с всички принципи на Вечността.

Помисли за себе си.

А след това помисли и за Туисъл, великия Туисъл, който също бе нарушавал законите на Вечността.

Стори му се, че той завинаги е знаел, че Вечността е именно такава. Защо иначе щеше така страстно да желае да я унищожи? И все пак той никога не бе признал това напълно, дори сам пред себе си; никога не се беше решил да погледне истината право в лицето. Това стана едва сега, и то — най-внезапно.

Той видя съвсем ясно Вечността като клоака на задълбочаващи се психози, трап, изкривен от неестествени стимули, жалки човешки съдби, безпощадно изтръгнати от своята естествена среда.

Харлан смутено погледна Нойс.

— Сега ме разбираш, нали, Ендрю? — запита тя нежно. — Да вървим към изхода на пещерата!

Той я последва като хипнотизиран, зашеметен от кардиналната промяна, която беше настъпила във възгледите му само за няколко секунди. Чак сега дулото на оръжието се отклони от правата линия, която го съединяваше със сърцето на Нойс.

Първите проблясъци на зората вече светлееха на небето и на неговия фон масивният корпус на капсулата пред входа на пещерата представляваше гнетяща сянка. Очертанията й изглеждаха неясни и замъглени под защитната завеса на филма, с който беше покрита.

— Пред нас е Земята — каза Нойс, — но не вечният и единствен дом на човечеството, а само отправната точка на едно безкрайно приключение. Трябва да вземем решение. Бъдещето на човечеството е в твои ръце. Поле от биовреме ще обгърне двама ни заедно със съдържанието на пещерата и ще ни предпази от последствията на Промяната. Ще изчезне Купър със своето рекламно обявление; Вечността ще премине в небитието, а заедно с нея — и Реалността на моето Столетие, но ние с теб ще останем, ще имаме деца и внуци и човекът ще достигне звездите.

Той я погледна и видя, че тя му се усмихва. Пред него отново бе предишната Нойс и сърцето му пак заби както преди.

Той самият дори не знаеше, че вече беше взел решение, докато светлината внезапно не завладя цялото небе и грамадата на капсулата не изчезна също тъй внезапно.

Харлан потръпна, когато Нойс полека се сгуши в ръцете му, и той разбра, че този момент беше краят, окончателният край на Вечността… И началото на Безкрайността.