Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The End of Eternity, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 66 гласа)

Информация

Издание:

Айзък Азимов. Краят на вечността

Роман

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1981

Библиотека „Галактика“, №30

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев

Преводач: Невена Златарева-Чичкова

Рецензент: Александър Бояджиев

Редактор: Гергана Калчева-Донева

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Пламен Антонов

Коректор: Паунка Камбурова

Американска, I издание

Дадена за набор на 29.VI.1981 г. Подписана за печат на 2.X.1981 г.

Излязла от печат 30. X. 1981 г. Формат 70×100/32 Изд. №1488

Печ. коли 21. Изд. коли 13,59. УИК 13,80. Цена 2.00 лв.

Страници: 336. ЕКП 95366 5637–121–81 21331

08 Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Балкан“ — София

Ч 820 (73)-31

© Невена Златарева-Чичкова, преводач, 1981

© Агоп Мелконян, предговор, 1981

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1981

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1981

c/o Jusautor, Sofia

 

Copyright © by Isaac Asimov

Isaac Asimov. The End of Eternity

Published by Fawcett Crest Books

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Краят на вечността от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Краят на вечността
The End of Eternity
АвторАйзък Азимов
Създаване1955 г.
САЩ
Първо издание1955 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски език
Жанрнаучна фантастика
Видроман

„Краят на Вечността“ e роман антиутопия от Айзък Азимов, в който се разглежда тенденцията за прекомерна защитеност и изолираност на съвременния човек от собствените му грешки. Книгата е написана през 1955 г.

Авторът изследва какво би се случило, ако група хора се сдобие със способността да „редактира“ грешките на другите, като променя миналото им без тяхното знание и с мисълта, че прави това за тяхно добро. В романа ясно проличава субективността на понятията Добро и Зло и се очертава необходимостта както от правилни, така и от погрешни решения в живота на човека.

Романът е типичен представител на стила „Деус екс машина“ (разкази с неочакван край) и леко контрастира с типичния за Айзък Азимов научен стил.

Книгата е публикувана в САЩ през 1955 г. Варненското издателство „Г. Бакалов“ я издава на български език през 1981 г. в превод на Невена Златарева-Чичкова като № 30 от поредицата „Галактика“.

11. Затворен кръг

Когато изскочи от капсулата в 575-ия, Техник Ендрю Харлан забеляза с известно удивление, че бе попаднал на нощната смяна. Неусетно бяха изминали няколко биочаса в безумни мятания от един Канал на Времето в друг. Той се загледа с празен поглед в слабо осветените коридори, които свидетелствуваха за това, че във всеки Сектор бодърствува само неголям дежурен екип.

Но подтикван от нестихващия си гняв, Харлан не остана дълго в безцелно съзерцание. Той се отправи към жилището на Туисъл. Щеше лесно да намери Компютъра, както бе открил и Финдж, и както и тогава Харлан не се боеше, че може да го забележат или спрат.

Той все така притискаше с лакът към тялото си неврозния бич, когато се озова пред входа на Туисъл. (Намери го по табелката с ясен и строг шрифт.)

Харлан стремително приведе звуковата сигнализация на вратата на максимална мощност. Той натисна бутона с влажна длан, за да се получи непрекъснат звук в жилището. Дори самият Харлан го чуваше, макар и слабо, през вратата.

До слуха му достигнаха леки стъпки, които идваха някъде иззад гърба му, но той не им обърна внимание, дълбоко уверен, че и този минувач, който и да беше той, щеше да се постарае да не го забележи. (О, благословена розова емблема на Техника!)

Но звукът от стъпките замря и Харлан чу, че зад гърба му някой въпросително произнесе:

— Техник Харлан?

Харлан рязко се обърна. Пред него стоеше някакъв Младши Компютър, сравнително нов в Сектора. Харлан просто побесня, но успя да прикрие чувствата си. Вярно, в 575-ия не беше съвсем като в 482-ия. Тук той не бе просто Техник, а личният Техник на Туисъл, и младите Компютри в стремежа си да се харесат на великия Туисъл проявяваха елементарна вежливост дори и към неговия Техник.

— Сигурно искате да се видите със Старши Компютър Туисъл? — запита го младият човек.

— Да, сър — отвърна Харлан доста троснато. (Ама че глупак! За какво друго можеше да стои пред вратата и да натиска бутона на сигнализацията? За да извика капсулата ли?)

— Боя се, че това е невъзможно — каза Компютърът.

— Става въпрос за нещо много важно. Наложително е да го събудя — обясни Харлан с досада.

— Не споря — отвърна другият, — но в момента го няма в 575-ия. В друго Време е.

— В кое по-точно? — нетърпеливо запита Харлан.

Компютърът го изгледа с високомерност.

— Това не ми е известно.

— Но аз имам уговорена важна среща с него рано утре сутринта.

— Важна среща — каза Компютърът и Харлан просто не знаеше как да си обясни, че тази мисъл очевидно особено забавляваше натрапника.

— Като че малко сте подранил — продължи Компютърът и дори се усмихна.

— Но аз трябва да го видя сега.

— Сигурен съм, че утре сутрин той ще си е тук. — Усмивката на Компютъра стана още по-широка.

— Но…

Младият Специалист мина покрай Харлан, като се стараеше да не докосне дори дрехите на Техника, и продължи пътя си. Харлан безпомощно гледаше след него, като стискаше и разпускаше пестници. После, тъй като не му оставаше нищо друго, той бавно и без да избира пътя, се отправи към своя дом.

Харлан спа на пресекулки. Той сам се убеждаваше, че има нужда от сън. Опита се да си наложи да се отпусне и, разбира се, не успя. Прекара почти цялата нощ в безплодни размишления.

Преди всичко — за Нойс.

Той трескаво мислеше, че те нямаше да дръзнат да посегнат върху нея. Не можеха да я изпратят обратно във Времето, без предварително да изчислят как би повлияло това върху Реалността, а това би отнело дни, може би и седмици. Но те бяха в състояние да направят с нея това, с което Финдж бе заплашил него — да я поставят в някоя ракета, обречена на безследно изчезване, няколко минути преди катастрофата.

Харлан обаче не се замисли сериозно над подобна алтернатива. Съветът нямаше основания да приложи такава драстична мярка. Те едва ли щяха да рискуват да предизвикат недоволството на Харлан. (В тишината на затъмнената спалня и в онази фаза на полусънно състояние, когато нещата често изглеждат причудливо несъразмерни в съзнанието ни, Харлан не намираше нищо нелепо в увереността си, че Съветът на Времето не би поел риска да предизвика недоволството на един Техник.)

Естествено можеха да се случат много неща с една пленничка. Особено когато тя е красива жена от бохемска Реалност…

Харлан решително отхвърляше тази мисъл всеки път, когато му идваше наум. Тя беше едновременно по-вероятна и по-ужасна от смърт и затова му беше страшно дори и за миг да си представи подобно нещо.

Той започна да мисли за Туисъл.

Старика го нямаше в 575-ия. Къде ли беше през тези часове, когато трябваше да спи в леглото си?

Възрастните хора имат нужда от сън. Харлан смяташе, че знае отговора със сигурност. Съветът заседаваше. Как да постъпят с Харлан? Какво да правят с Нойс? Какви действия да предприемат срещу незаменимия Техник, когото никой не се осмелява да помръдне? Харлан стисна устни. Дори Финдж да е успял вече да докладва за тазвечершното нападение на Харлан, това нямаше да промени нищо. Новото престъпление едва ли може да утежни вината му и естествено то с нищо не намалява незаменимостта му.

А Харлан съвсем не беше сигурен, че Финдж ще донесе за него. Признанието, че е бил принуден да пълзи от страх пред един Техник, би поставило един Асистент Компютър в смешно положение и той може би би предпочел да премълчи.

Тази мисъл го наведе на размишления за Техниците като социална група, нещо, което рядко му се беше случвало в последно време. Неговото малко особено положение — личен Техник на Туисъл и Наставник на Купър — го бе изолирало твърде много от колегите му, които упражняваха същата професия. Но по принцип между Техниците не съществуваше солидарност. А защо ли?

Защо и в 575-ия, и в 482-ия той толкова рядко се виждаше или разговаряше с други Техници? Защо трябваше дори и помежду си да се избягват? И беше ли нужно да се държат така, като че споделяха предразсъдъците на Вечните даже в отношенията им един към друг?

В мечтите си той бе принудил Съвета да капитулира по всички въпроси, които се отнасяха до Нойс, и сега вече предявяваше нови искания. Техниците трябваше да получат право на собствена организация и редовни събрания, на по-тесни контакти помежду си и на по-добро отношение от обкръжаващите ги.

Непосредствено преди най-после да заспи спокойно, той видя себе си като героичен социалреволюционер, а наред с него бе застанала Нойс…

 

 

Събуди го звуковата сигнализация на вратата, която хрипливо му шушнеше нещо с нетърпение. Той събра мислите си, хвърли поглед към малкия часовник зад кревата и вътрешно простена.

Да го порази Времето! Всичко свърши с това, че се успа.

Без да става от леглото си, той се пресегна, натисна съответното копче и квадратното прозорче високо във вратата стана прозрачно. Той не можа да разпознае лицето на човека, но то определено излъчваше властност.

Харлан отвори вратата и в стаята влезе човек с оранжевата емблема на Администрацията.

— Техник Ендрю Харлан?

— Да, Администратор. Имате нещо да ми предадете?

Но Администраторът като че съвсем не се смути от рязката войнственост, с която бе зададен въпросът.

— Имате назначена среща със Старши Компютър Туисъл.

— Е?

— Изпратен съм да ви съобщя, че закъснявате.

Харлан го погледна удивено.

— Но какво се е случило? Вие не сте от 575-ия, нали?

— Работя в 222-ия — ледено отвърна човекът. — Помощник-Администратор Арбът Лем. Отговарям за организацията на мероприятията и за избягване на нежелателни вълнения, предпочитам да не предавам официалните съобщения по видеофона.

— Какви мероприятия? Какви вълнения? Изобщо какво значи всичко това? Вижте какво, аз съм имал безброй срещи с Туисъл. Той е моят пряк началник. За никакви вълнения не може да става дума.

За миг безкрайно удивление смени безстрастната маска върху лицето на Администратора.

— Нима нищо не знаете?

— За какво?

— Как, не знаете? Сега в 575-ия заседава Специален Комитет на Съвета на Времето. От няколко часа насам всички говорят само за това.

— И те искат да ме видят, така ли?

Едва изрекъл въпроса, Харлан си помисли: „Разбира се, че искат да ме видят. За какво друго, ако не за мен би могло да бъде това заседание?“

Сега той разбра какво е било така забавно за Младши Компютъра предишната вечер, когато го беше срещнал пред жилището на Туисъл. Компютърът е знаел за предстоящото заседание на Комитета и му е била смешна дори мисълта, че един Техник се надява да се види с Туисъл в такъв момент. „Страшно смешно“ — горчиво помисли Харлан.

— Изпълнявам само поръчението си — каза Администраторът. — Нищо повече не знам.

Но веднага след това все така удивено запита:

— Наистина ли нищо не сте чул?

— Техниците водят затворен живот — отвърна саркастично Харлан.

Петима, без да брои Туисъл. И всички — Старши Компютри с поне трийсет и пет годишен стаж във Вечността.

Само преди шест седмици Харлан би бил зашеметен от честта да закусва на една маса с такива хора, а мисълта за комбинацията от властта и могъществото, която олицетворяваха, би сковала езика му. Те биха му изглеждали като великани, излезли от някоя приказка.

Но сега те бяха негови противници, нещо по-лошо дори — негови врагове. Той нямаше време да ги разглежда, изпълнен със страхопочитание. Трябваше срочно да обмисли как да постъпи по-нататък.

Те може би не знаеха, че той бе уведомен за Нойс. Нямаше откъде да научат, освен ако Финдж не им бе разказал за последната си среща с Харлан. През деня, на светло, в него обаче окончателно укрепна увереността, че Финдж не е човекът, който щеше да тръби на всеослушание, че е бил шантажиран и оскърбен от един Техник.

В такъв случай изглеждаше препоръчително засега поне Харлан да запази това евентуално преимущество и да ги остави те да направят първата крачка и да произнесат първата фраза, която щеше да ознаменува началото на истинските стълкновения.

Но членовете на Съвета сякаш съвсем не бързаха. Седнали пред скромната закуска, те разглеждаха Харлан спокойно, като че бе интересен експонат, изложен в някоя музейна витрина на слаби антигравитатори. С мъжествено отчаяние Харлан също започна да разглежда сътрапезниците си един по един.

Той познаваше всички присъствуващи и по име, и по обемните им изображения, които винаги намираха място в ежебиомесечните ориентационни стереофилми.

Тези филми даваха информация за постиженията в различните Сектори на Вечността и Вечните от всякакъв ранг, от Наблюдател нагоре, бяха задължени да присъствуват на прожекциите.

Разбира се, вниманието му привлече първо Август Сенър — съвършено плешив човек, лишен дори от вежди и клепки. Преди всичко защото отблизо на фона на лисите му вежди и чело странното изражение на тъмните му втренчени очи изглеждаше още по-странно, отколкото на стереоекрана. Освен това Харлан беше слушал много за големите разногласия между Сенър и Туисъл. И накрая защото Сенър не се задоволяваше само да разглежда Харлан. Той просто го засипваше с въпроси, които задаваше с пронизителен глас.

В по-голямата си част тези въпроси бяха реторически, като например: „Кажете, млади човече, как се зароди интересът ви към праисторията?“ или „Какво ви даде това ваше увлечение?“

Най-после той като че се настани по-удобно в креслото. Избута небрежно чинията си до казана за употребяваните съдове и леко преплете пълните си пръсти пред себе си върху масата. (Харлан забеляза, че и ръцете му не бяха окосмени.)

— Отдавна ме интересува един въпрос — каза Сенър. — Може би вие ще ми помогнете.

„Това е, започна“ — помисли си Харлан.

— Стига да мога, сър — каза той гласно.

— Някои от нас, Вечните… не бих казал всички или дори болшинството — тук той хвърли един поглед към умореното лице на Туисъл, а останалите членове на Съвета се приближиха към него и се приготвиха да слушат внимателно, — но все пак някои от нас се интересуват от философските въпроси на Времето. Може би се досещате какво имам предвид.

— Предполагам, че става дума за парадоксите на пътешествията във Времето, сър.

— Да, щом ви се нрави повече тази мелодраматична фраза. Но, разбира се, това съвсем не е всичко. Интересуват ни въпросите за истинската същност на Реалността, защо при Промените остава в сила законът за съхранение на количеството енергия и т.н. За нас, Вечните, пътешествията във Времето са нещо обикновено и ние знаем всички подробности, свързани с тях. Това естествено дава отражение върху възгледите ни за Времето изобщо. Но вашите същества от предисторическата ера са нямали понятие от подобни пътешествия във Времето. Какви са били техните схващания по въпроса?

От противоположния край на масата се разнесе високият шепот на Туисъл:

— Фантасмагории!

Но Сенър не обърна никакво внимание на нападката.

— Слушам ви, Техник — каза той.

— Хората в Първобитното общество изобщо не са се замисляли над въпросите, свързани с пътешествията във Времето, Компютър — отвърна той.

— Не са смятали, че подобно нещо е възможно, а?

— Мисля, че е така.

— И дори не са фантазирали на тази тема?

— Що се касае до това — неуверено каза Харлан, — струва ми се, че подобни фантазии са се срещали в някои видове ескейпистка литература[1]. Не съм много добре запознат с нея, но мисля, че една от често срещаните теми е била връщането на човека назад във Времето, за да убие там собствения си дядо, който тогава е бил още дете.

Сенър просто бе във възторг.

— Великолепно! Великолепно! В края на краищата именно това е израз на основния парадокс на пътешествията във Времето, ако приемем, че Реалността е неизменна, нали? Смея да твърдя, че на вашите любимци от Първобитното общество никога не им е минавало през ум, че Реалността може да бъде променена. Не съм ли прав?

Харлан позабави отговора си. Той не можеше да разбере накъде клони разговорът и какво всъщност преследваше с него Сенър, а това го обезсърчаваше.

— Знанията ми са недостатъчни, за да ви отговоря нещо определено, сър — каза той. — Предполагам, че може да са съществували хипотези за взаимоизключващи се пътища на развитие или различни плоскости на битието. Не зная точно.

Сенър издаде долната си устна.

— Сигурен съм, че се лъжете. Може би са ви заблудили някои неясни места, на които сте се натъкнали в тези книги, и вие сте започнали да им приписвате собствените си мисли. Не, не е по силите на човешкия мозък да обхване цялата философска сложност на понятието Реалност, преди на практика да опознае характера на пътуванията във Времето. Защо например Реалността има инерция? Всички знаем, че това е така. За да се извърши Промяна, истинска Промяна, всяко въздействие трябва да достигне определена величина. И дори тогава Реалността се стреми да се върне към изходното си положение.

Да предположим например, че сме извършили Промяна тук, в 575-ия. Реалността ще се изменя прогресивно някъде до към 600-ия Век. След това интензивността на изменението ще започне да намалява, но ще може да се проследи, да кажем, някъде до към 650-ия. Оттам нататък Реалността ще остане неизменна. Всички сме убедени, че това е така, но кой може да обясни защо е именно така? Ако не го знаехме от практиката, бихме помислили, че с отдалечаване от Столетието, където е била извършена Промяната, въздействието й ще се изменя в непрекъснато растяща прогресия, и бихме сгрешили.

Да вземем друг пример. Чувал съм, че Техник Харлан безпогрешно определя необходимата Минимална Промяна във всяка възможна ситуация. Мога да се басирам, че той не може да обясни как точно постига това съвършенство.

А сега помислете само колко безпомощни трябва да са били хората в предисторическата ера. Тях ги е вълнувал въпросът, дали е възможно човек да убие собствения си дядо, защото не знаят какво всъщност представлява Реалността. Да си представим една по-вероятна и по-лека за анализиране ситуация: пътешествувайки из Времето, човек среща самия себе си…

— „Човек среща самия себе си“, така ли? И какво? — рязко реагира Харлан.

Обстоятелството, че Техникът прекъсна Компютъра, бе само по себе си голямо нарушение на етикета. А тонът, с който бяха произнесени думите му, направи неучтивостта едва ли не скандална и погледите на всички присъствуващи се насочиха с укор към Харлан.

За миг Сенър онемя, но веднага продължи с обиграния тон на човек, твърдо решил да остане учтив въпреки почти непреодолимите трудности. Той завърши мисълта си, която Харлан си бе позволил да прекъсне, и по такъв начин избягна необходимостта да даде пряк отговор на нетактичния въпрос, отправен към него.

— … и да разгледаме четирите възможности в тази ситуация. Да назовем по-младия в биологическото време индивид А, а по-стария — Б. Случай първи: А и Б не се виждат и действията на единия не засягат другия. Тогава може да се счита, че практически те не са се срещали, и затова трябва да изоставим този случай като тривиален.

Случай втори: Б, по-късната личност, вижда А, но А не вижда Б. Тук също не бива да се очакват някакви сериозни последствия. Б вижда А в положение, в което той самият е бил, да извършва някаква работа, която Б вече много добре знае. Всъщност и в този случай няма нищо принципиално ново.

Третата и четвъртата възможност са А да вижда Б, но Б да не вижда А и А и Б да се виждат. Във всяка една от тези вероятности същественото е това, че А е видял Б. Човекът, намиращ се на по-ранен етап в своето биологическо битие, вижда себе си на друг, по-късен етап. Обърнете внимание, че по такъв начин той узнава, че ще доживее до възрастта на Б. Той вижда как Б извършва определено действие и разбира, че му предстои да извърши това действие в бъдещето. Но човек, който знае какво го очаква, и то с най-големи подробности, може да използва по някакъв начин тази си информация и с това да промени бъдещето си. Оттук следва, че Реалността би трябвало да се измени така, че срещата на А и Б да стане невъзможна или поне да не се допуска А да види Б. По-нататък, тъй като не съществуват начини да се открие каквото и да било в една Реалност, която е престанала да бъде Реална, А никога не е срещал Б. Аналогично, във всеки явен парадокс, свързан с преместването във Времето, Реалността винаги се променя по такъв начин, че не допуска парадокса, и ние стигаме до извода, че парадокси, свързани с пътешествията във Времето, няма и не може да има.

Сенър изглеждаше много доволен от себе си и речта си, но още докато той обгръщаше всички с тържествуващ поглед, Туисъл се надигна от мястото си.

— Моля да ме извините, господа, но времето не чака — нетърпеливо каза той.

И съвсем неочаквано за Харлан закуската завърши.

Петимата члена на Комитета кимнаха за сбогом на Харлан и напускаха стаята един по един с вид на хора, чието любопитство, и без това съвсем умерено, е било задоволено. Единствено Сенър се ръкува с него и придружи кимването с няколко думи, произнесени с дрезгав глас:

— Довиждане, млади човече.

Харлан гледаше със смесени чувства как те напускаха стаята. Каква ли беше всъщност целта на тази закуска? И защо трябваше да стане дума точно за човека, който среща себе си във Времето? Не бяха споменали нищо за Нойс. Значеше ли това, че те се бяха събрали само за да го огледат? Да го изследват от главата до петите и да предоставят на Туисъл окончателното решение?

Туисъл се върна на масата, от която вече бяха изчезнали храната и приборите. Сега двамата с Харлан останаха насаме и като че за да подчертае това обстоятелство, Туисъл извади нова цигара и тя се озова на обичайното си място — между пръстите му.

— А сега — на работа, Харлан! — каза той. — Предстои ни голям ден.

Но Харлан не искаше и не можеше да чака повече.

— Преди да започваме каквото и да било, трябва да си поговоря с вас — каза той с категоричен тон.

Туисъл като че се учуди. Кожата на лицето му се набръчка около обезцветените му очи и той замислено изтръска пепелта от цигарата си.

— Разбира се, ще поговорим, щом искаш — каза той, — но първо седни, не стой прав, моето момче.

Техник Ендрю Харлан не седна. Той просто кипеше и афектиран крачеше напред-назад покрай масата, като изстрелваше изреченията си с все по-голяма скорост и се стараеше с всички сили в яростта си да не започне да ръмжи нечленоразделно. Старши Компютър Лейбан Туисъл непрекъснато трябваше да върти главата си, която напомняше презряла ябълка, за да следи нервните му движения.

— Вече няколко седмици — казваше Харлан — изучавам филмите върху историята на математиката. Това са филмокниги от няколко Реалности на 575-ия. Всъщност Реалностите нямат особено голямо значение. Математиката си е същата. Нито последователността на развитието, нито характерът й се променят. Променят се само имената; едни и същи открития в различните Реалности са рожба на различни хора, но крайните резултати… и т.н. и т.н. Както и да е, аз добре запомних тази интересна закономерност. Учудвате ли се?

— Странно занимание за един Техник — каза Туисъл, като се намръщи.

— Но аз не съм обикновен Техник — възрази Харлан. — И вие отлично знаете това.

— Продължавай — каза Туисъл и погледна часовника си.

С необичайна нервност той започна да върти цигарата между пръстите си.

— Далече в праисторическото минало, в 24-ия Век, живял човек на име Викор Малансон — говореше Харлан. — Преди всичко той е известен с това, че е първият, който е успял да създаде Темпорално Поле. Оттук естествено следва, че той е основал Вечността, тъй като Вечността е едно обширно Темпорално Поле, в което обикновеното Време прави късо съединение и върху което не се разпростират физичните закони на обикновеното Време.

— Но това се учи още в училище, момчето ми.

— Да, но там не се учи, че Викор Малансон в никакъв случай не е могъл да получи Темпоралното Поле в 24-ия Век. И никой друг не би могъл. Тогава още не е съществувала необходимата математическа база за това. Фундаменталните уравнения на Лефебвър не са съществували; те са могли да бъдат изведени едва след появата на трудовете на Жан Вердир в 27-ия Век.

За Старши Компютър Туисъл съществуваше само един начин да изрази крайното си удивление — да изпусне цигарата си, което и направи сега. Дори усмивката изчезна от лицето му.

— Нима някой ти е обяснил уравненията на Лефебвър, момче? — запита той.

— Не. И аз не твърдя, че ги разбирам. Но за мен е съвсем ясно, че без тях не е могло да бъде създадено Темпорално Поле. И освен това, те не са могли да бъдат открити до 27-ия. Това също зная твърдо.

Туисъл се наведе да си вземе цигарата и замислено я погледна.

— А ако все пак Малансон случайно е получил Темпоралното Поле, без да има представа от сложната математическа обосновка? Ако това е било едно чисто емпирическо откритие? Историята познава много такива случаи.

— Мислил съм и за това. Но след като Полето е било изобретено, нужни са били почти триста години, за да се разработи съответствуваща теория и за целия този период първоначалната постановка на Малансон не претърпяла никакви изменения или усъвършенствувания. Това вече не би могло да бъде съвпадение. Съществуват безброй доказателства, че Малансон е използувал уравненията на Лефебвър за своя проект. Ако Малансон е знаел за тях или пък ги е извел самостоятелно, нещо невъзможно без изследователската работа на Вердир, защо тогава никъде не говори за това?

— Ти упорито си се заел да разсъждаваш като математик — каза Туисъл. — Кой те информира за всичко това?

— Чел съм такива филмокниги.

— Нищо повече?

— И съм размишлявал.

— Без специална математическа подготовка? Знаеш ли, моето момче, че от години те наблюдавам най-внимателно, но дори и през ум не ми беше минавало, че притежаваш по-особен талант в тази област. Продължавай.

— Първо: Вечността не би могла да възникне, ако Малансон не беше открил Темпоралното Поле. А Малансон никога не би могъл да постигне това, без да познава онези висши раздели в математиката, които са били разработени едва доста по-късно.

И второ: сега тук, във Вечността, има един Ученик, който е бил приет в разрез с всички съществуващи правила за подбор на Вечни, тъй като бил надхвърлил обичайната възраст и отгоре на това — женен. И вие сте се заели с неговото обучение по математика и социология на Първобитното общество.

— Е, и какво от това?

— Убеден съм, че възнамерявате по някакъв начин да го изпратите в миналото, зад долната граница на Вечността — в 24-ия. Вашата цел е този Ученик, Купър, да покаже на Малансон уравненията на Лефебвър. Следователно вие сам разбирате — прибави Харлан в изблик на възбуда, — че специалното ми положение като специалист по праистория и като човек, който отлично разбира за какво именно трябва да послужат тези негови познания, ми позволяват да разчитам на специално отношение към мен. На съвсем специално отношение.

— Пресвято Време! — избоботи Туисъл.

— Така е, нали? Само с моя помощ ще можете да затворите кръга. Иначе… — той преднамерено не довърши изречението.

— Съвсем близо си до истината — каза Туисъл. — И все пак аз бих могъл да се закълна, че нищо не издаваше…

Той потъна в размисъл, в който, както изглеждаше, нито обкръжаващият го свят, нито Харлан играеха някаква роля.

— Само „съвсем близо до истината“ ли? — бързо реагира Харлан. — Не, това е цялата истина.

Той дори сам не можеше да обясни защо бе толкова сигурен във верността на всичко, което каза, макар че се стараеше да се абстрахира напълно от факта, че отчаяно му се искаше наистина да е така.

— Не, не, не е пълната истина — каза Туисъл. — Ученикът Купър няма да замине в 24-ия да обяснява каквото и да било на Малансон.

— Не ви вярвам.

— Но трябва да ми повярваш. Трябва да схванеш колко важно е това. За успешното завършване на проекта ми е нужна твоята помощ. Виждаш ли, Харлан, всъщност ситуацията е много по-сложна и кръгът е много по-затворен, отколкото на тебе ти се струва. Ученикът Шеридан Купър е Викор Малансон.

Бележки

[1] Литература, чиято основна тема е бягството от действителността.