Айзък Азимов
Краят на вечността (7)

7. Прелюдия към престъплението

Като се качи на капсулата в 2456-ия, Харлан погледна назад, за да се увери, че завесата, която разделяше Канала на Времето от Вечността, наистина бе непроницаема и че Социолог Вой не го наблюдаваше през нея. В последните няколко седмици той привикна почти механично да се извръща рязко и да хвърля бърз поглед през рамото си, за да види дали някой не го следи в Каналите на Времето.

След това, въпреки че вече бе в 2456-ия, изпрати капсулата още по-далече в бъдещето. Той следеше със специален хронометър как се покачваха цифрите, маркиращи Столетията, през които минаваше капсулата. При все че числата се сменяха с шеметна бързина, оставаше и много време за размисъл.

Колко много промени нещата разкритието на Ферук! Как се промени и самият характер на престъплението му!

И всичко се въртеше около Финдж.

Фразата, с нелепата си вътрешна рима и тромав ритъм, кръжеше главозамайващо в мислите му: въртеше се около Финдж, въртеше се около Финдж…

Завърнал се във Вечността след дните, прекарани с Нойс в 482-ия, Харлан бе избягвал всякакъв личен контакт с Финдж. Още с влизането му във Вечността го обхванаха и угризения на съвестта. Престъпването на служебната клетва, което не беше нищо в 482-ия, във Вечността бе огромно нарушение.

Той бе изпратил доклада си по безличната вакуумна поща и се бе уединил в квартирата си. Трябваше да осмисли всичко, да спечели време, за да привикне към новата ориентация на живота си.

Но Финдж не му позволи да изпълни намерението си. Не бе изминал и час от изпращането на доклада по направлението му и Компютърът се свърза с него по видеофона.

От екрана физиономията на Финдж се взираше в него.

— Очаквах да сте в кабинета си — чу се гласът му.

— Изпратих доклада, сър — отвърна Харлан. — Мисля, че е без значение къде ще изчакам новата си задача.

— Така ли мислите?

Финдж се вгледа в рулото лента, което държеше в ръката си, приближи го до лицето си и примижавайки, хвърли поглед върху модела на перфорациите.

— Трудно може да мине за завършен отчет — продължи той. — Ще ми разрешите ли да дойда при вас?

Харлан се поколеба един миг. Но Финдж бе негов началник и въпреки че се беше самопоканил, отказът да го приеме в този момент би могъл да се сметне едва ли не за неподчинение. Той сякаш би подчертал вината му, а болезнено-гузната му съвест не можеше да допусне това.

— Заповядайте, Компютър, ще ми е приятно да ви видя — принудено-любезно го покани той.

Сред аскетичната обстановка в дома на Харлан загладеното, отпуснато тяло на Финдж внасяше дразнещ елемент на епикурейство. В родното място на Харлан — 95-ия — имаше тенденция към спартански стил в мебелировката и той никога не изгуби напълно вкуса си към семплотата. Столовете, направени от металически тръби, бяха облицовани с фурнир в убит цвят, който макар и по не особено сполучлив начин, имитираше дърво. В единия ъгъл на стаята имаше някаква неголяма мебел, която представляваше още по-голямо отклонение от възприетия в Сектора стил.

Финдж почти веднага я забеляза.

Компютърът допря топчестия си пръст до нея, като че да провери от какво е направена.

— Що за материал е това?

— Дърво, сър — отвърна Харлан.

— Истинско? Естествено дърво? Удивително! Навярно се използва в родното ви Столетие?

— Да.

— Ясно. Всъщност правилата не забраняват това, Техник… — Той потърка пръста, с който бе докоснал предмета, в страничния шев на крачола си, — но ми се струва, че не е препоръчително да се създават предпоставки културата от родното Столетие да оказва каквото и да било влияние върху живота на Вечния. Истинският Вечен възприема културата на Сектора, в който попадне. Аз например за пет години едва ли съм ял повече от два пъти от енергетични кухненски съдове.

Той въздъхна.

— И все пак винаги ми се е струвало ужасно нечисто това съприкосновение на храната с материята. Но аз не се предавам. Не се предавам.

Погледът му отново се спря върху дървения предмет и като скри ръце зад гърба си, той запита:

— Какво е това? Какво е предназначението му?

— Библиотека — отвърна Харлан.

Той почувствува спонтанно желание да запита Финдж как понася този „нечист“ допир на ръцете си до собствения си гръб. И нямаше ли да му изглежда по-чисто, ако дрехите и самото му тяло бяха от чисти и благородни силови полета.

— Библиотека? — Финдж учудено повдигна вежди. — В такъв случай всички неща върху поличките са книги. Така ли?

— Да, сър.

— Оригинални екземпляри?

— Само оригинали, Компютър. Открих ги в 24-ия. Например тези тук са издадени в 20-ия Век. Ако… ако решите да им хвърлите един поглед, много ще ви моля да бъдете внимателен. Макар че страниците са били възстановени и направени непромокаеми, все пак те не са като лентата. Трябва много предпазливо да се разгръщат.

— Няма да реша, бъдете спокоен. Няма и да ги докосна. Представям си — оригинали, пълни с оригинален прах от 20-ия Век. Истински книги! — засмя се той нервно. — Навярно искате да кажете, че и страниците са от целулоза?

— Да — кимна утвърдително Харлан. — Целулоза, която за по-голяма трайност е направена непромокаема.

Той отвори уста, за да си поеме дълбоко въздух, като едва успяваше да запази спокойствие. Беше нелепо от негова страна да се отъждествява с тези книги и да чувствува пренебрежението към тях като пренебрежение към самия себе си.

— Смея да твърдя — упорито продължаваше Финдж на същата тема, — че цялото съдържание на тези книги може да се преснима върху двуметрова лента и да се побере върху един нокът. Какви са всъщност те?

— Това са подвързаните томове на едно списание за новини, което се печата в 20-ия Век.

— И вие ги четете?

— Това са само няколко тома от пълната колекция, която притежавам — гордо отвърна Харлан. — Нито една библиотека във Вечността не може да й съперничи.

— Ах, да, вашето хоби. Сега си спомням, че веднъж ми споменахте за влечението си към праисторията. Удивен съм, че вашият Наставник изобщо ви е разрешил да се интересувате от такава глупост. Тотално разхищение на енергия.

Харлан стисна устни. Той реши, че Финдж явно се стараеше да го нервира до такава степен, че да го лиши от способността да разсъждава трезво. Не биваше да допуска това в никой случай!

— Вероятно сте дошли да поговорим по отчета ми — каза Харлан с равен глас.

— Да, именно.

Компютърът се огледа, избра си един стол и предпазливо седна.

— Вече ви загатнах по видеофона, че отчетът ви не е пълен — каза той.

— В какво отношение, сър? (Спокойно! Спокойно!)

Устните на Финдж се изкривиха в нервна усмивка.

— Какво друго ви се случи, което сте пропуснали да споменете в отчета си? — запита той.

— Нищо, сър — отвърна той с твърд глас, но видът му беше гузен.

— Хайде, Техник, недейте така! Известна част от времето си вие сте прекарали в обществото на младата дама. Или поне е трябвало да го направите, ако сте се придържали към пространствено-хронологичното указание. Надявам се, че не сте дръзнали да го нарушите, нали?

Гузната съвест на Харлан го бе съкрушила до такава степен, че той дори не беше вече в състояние да се отбранява от предумишлено изразеното съмнение в професионалната му компетентност.

— Стриктно следвах указанието — това бяха единствените думи, които той можа да отрони в отговор.

— И какво се случи? В отчета си не сте включили нищо от разговорите си с жената.

— Просто… не се случи нищо, което би представлявало някакъв интерес — отвърна Харлан с пресъхнали устни.

— Но това е просто абсурдно, Техник. На вашата възраст и с вашия опит, струва ми се, не е нужно да ви напомням, че не Наблюдателят е този, който ще прецени кое би представлявало интерес и кое — не.

Финдж не откъсваше очи от Харлан. Сега те бяха станали по-сурови и по-нетърпеливи и не съответствуваха на мекия тон, с който той водеше разпита.

Харлан отлично забеляза това и ласкавият глас на Финдж не го заблуди, но все пак привичното чувство за дълг го зовеше. Наблюдателят е длъжен да съобщи всичко. Наблюдателят бе само един свръхчувствителен реактив, когото Вечността хвърляше във Времето, когато се наложеше. След като набавеше необходимите проби от съответното Столетие, отново го изтегляха обратно. При изпълнение на служебния си дълг Наблюдателят нямаше собствена индивидуалност; всъщност той изобщо не бе човек.

Почти механично Харлан започна разказа си за събитията, които не беше включил в доклада си. С професионалния тренинг на Наблюдател той възстановяваше разговорите дума по дума, като имитираше тона на гласа и изражението на лицето. Правеше го прекрасно — така се вживяваше в разказа си, че почти забрави, че щателният разпит на Финдж и собственото му болезнено чувство за дълг го водеха към признание на вината му.

Само когато достигна до крайния резултат на този пръв дълъг разговор, той се запъна и черупката на безпристрастен Наблюдател, в която бе скрил собствените си чувства, се пропука.

Финдж му спести останалите подробности, като внезапно вдигна ръка и каза с рязък, нервен глас:

— Благодаря. Достатъчно. Канехте се да кажете, че сте се любили с тази жена.

Харлан се разгневи. Финдж бе казал буквалната истина, но тонът му беше такъв, че тя прозвуча пошло, грубо и нещо по-лошо — банално. А това, което се случи между двамата, бе всичко друго, но не и банално.

Харлан имаше свое обяснение за отношението на Финдж, за настойчивия му кръстосан разпит и внезапното прекъсване на устния отчет в кулминационната точка на събитията. Финдж ревнуваше! Харлан би могъл да се закълне, че поне това бе очевидно. Той беше успял да му отнеме момичето, към което Финдж бе имал аспирации.

Сега Харлан тържествуваше и откри, че вкусът на победата му беше особено сладък. За първи път в живота си той имаше цел, която бе по-голяма, отколкото студеното служене на Вечността. Финдж щеше да ревнува и в бъдеще, защото Нойс Ламбънт завинаги щеше да остане негова, на Харлан.

Доведен до състояние на такава внезапна екзалтация, той пристъпи към молбата, която първоначално смяташе да представи след изчакване на благоразумния срок от четири-пет дни.

— Смятам да поискам разрешение за сключване на съюз с жена от Времето, сър — каза той.

Тези думи като че изтръгнаха Финдж от унеса му:

— С Нойс Ламбънт, вероятно.

— Да, Компютър. Тъй като вие оглавявате Сектора, молбата ми и без това трябва да мине през вас.

Всъщност Харлан искаше молбата му да мине през Финдж. Да го накара да страда. Ако сам той желаеше девойката, трябваше да го признае открито и тогава Харлан можеше да настоява да се даде на Нойс право на избор. А това щеше да бъде и окончателният му триумф.

Разбира се, по принцип един Техник не можеше да се надява на успех в подобно начинание пряко волята на Компютъра, но Харлан бе сигурен, че може да разчита на подкрепата на Туисъл, а Финдж не би и помислил да се противопостави на неговата воля.

Но Компютърът изглеждаше спокоен.

— Струва ми се — каза той, — че вече и без това сте установили незаконна връзка с момичето.

Харлан се изчерви и започна неубедително да се оправдава.

— В пространствено-хронологичната инструкция се наблягаше, че трябва да останем сами известно време. Тъй като нищо от това, което се случи, не бе изрично забранено, не чувствувам никаква вина.

Харлан лъжеше и изражението на Финдж недвусмислено показваше, че той знае това и се забавлява със ситуацията.

— Скоро ще се извърши Промяна на Реалността — каза той.

— В такъв случай молбата ми за съюз с мис Ламбънт се отнася за новата Реалност — спонтанно реагира Харлан.

— Това едва ли е особено благоразумно. Как може да решавате така безотговорно, като не знаете нищо положително за резултатите от предстоящата Промяна? Нали в новата Реалност тя може да е омъжена или пък обезобразена по някакъв начин? А от мен да го знаете: в новата Реалност тя няма да има нужда от вас. Да, да, няма дори да си спомни за вас.

При тези думи Харлан потръпна.

— Това не е въпрос от вашата компетентност — отвърна той не съвсем уверено.

— Тъй ли мислите? Вероятно сте убеден, че тази ваша велика любов почива върху абсолютна духовна хармония и ще устои на всякакви външни промени? Може би там, във Времето, сте прочели някое и друго мелодраматично романче?

Това вече преля чашата. Харлан изостави всякакво благоразумие.

— Първо на първо, не ви вярвам…

— Какво казахте? — с леден глас запита Финдж.

— Лъжете — сега вече Харлан не подбираше думите си. — Ревнувате. Това е цялата работа. Ревнувате. Вие сам желаехте Нойс, но тя предпочете мен.

— Давате ли си сметка… — започна Финдж.

— Давам си сметка за много неща. Не съм глупак. Вярно, че не съм Компютър, но не съм и невежа. Казвате, че тя нямало да има нужда от мен в новата Реалност. А откъде знаете? Та вие още изобщо не знаете нищо за тази нова Реалност. Току-що получихте отчета ми. Той трябва да се анализира щателно, преди да се пристъпи към изчисленията, да не говорим за това, че след това пък трябва да се внесе в Съвета за парафиране. Така че, като се представяте за много осведомен относно характера на Промяната, вие просто лъжете.

Финдж имаше много възможности да отвърне на Харлан. Разгорещеното въображение на Техника рисуваше картина след картина със светкавична бързина й той дори не се опитваше да реши за себе си коя от тях му се виждаше най-приемлива. Финдж би могъл просто да напусне стаята разярен, но с чувство на надменно превъзходство; би могъл да извика някого от Охраната и да арестува Харлан за неподчинение; би могъл да му изкрещи също тъй гневно, както бе направил и Харлан; би могъл веднага да извика Туисъл, като внесе формално оплакване; би могъл… би могъл…

Но Финдж не направи нищо подобно.

— Седнете, Харлан — каза той с мек глас. — Да поговорим за това.

И тъй като Харлан съвсем не бе подготвен за подобна реакция, долната му челюст увисна и той приседна смутен. Решителността му се разколеба. Това пък какво беше?

— Не може да не си спомняте — каза Финдж, — че бях споделил с вас някои от проблемите на 482-ия във връзка с нежелателното отношение на Временните към Вечността. Не сте забравили, нали?

Той говореше с меката настойчивост на педагог, който се стреми да обясни нещо на изоставащ ученик, но на Харлан му се стори, че открива суров блясък в очите му.

— Разбира се — отвърна Техникът.

— В такъв случай си спомняте и това, че ви казах, че Съветът на Времето не желаеше да приеме моите препоръки за Промяна в Реалността, преди докладът ми да бъде потвърден по пътя на преки Наблюдения. А това вече не ви ли навежда на мисълта, че още тогава съм имал налице необходимите изчисления за предстоящата Промяна?

— Но моите собствени Наблюдения представляват това потвърждение, нали?

— Да, именно.

— А за анализирането им ще е нужен определен срок.

— Нищо подобно. Вашият доклад няма никаква стойност. Потвърждението е това, което току-що ми разказахте.

— Не ви разбирам.

— Слушайте, Харлан, ще ви кажа какъв е всъщност проблемът на 482-ия. Сред висшите слоеве на обществото, особено сред жените е добила популярност фикс-идеята, че Вечните са наистина Вечни в буквалния смисъл на думата; че са безсмъртни… Велико Време, опомнете се, човече, та нали Нойс Ламбънт ви е казала същото? Вие само преди двайсет минути повторихте тук пред мен нейните думи.

Харлан се вгледа с блуждаещ поглед във Финдж. Той си припомняше нежния й, гальовен глас, когато тя се навеждаше над него, и прекрасните й, тъмни очи срещаха неговите: „Ти си безсмъртен. Ти си вечен.“

— Подобно убеждение е нежелателно, но само по себе си не е чак толкова страшно — продължаваше Финдж. — То може да доведе до определени неудобства, да увеличи затрудненията в Сектора, но изчисленията показват, че Промяната би засегнала много малка група хора. И все пак, щом такава Промяна е желателна, не ви ли се струва очевидно, че тя преди всичко ще промени тези, които са заразени от това суеверие? С други думи, аристокрацията, и то жените. Нойс.

— Възможно е, но аз все пак ще си опитам късмета — не се предаваше Харлан.

— Вие изобщо нямате никакъв шанс. Нима си въобразявате, че личното ви обаяние и чар са накарали изтънчената аристократка да се хвърли в ръцете на незначителния Техник? Хайде, Харлан, бъдете реалист.

Харлан упорито стисна устни и замълча.

— Не можете ли да се досетите, че към предразсъдъка си относно безсмъртието на Вечните те са прибавили и друг подобен? Велико Време, Харлан, елате на себе си! Повечето жени вярват, че интимността им с някой Вечен би направила тях, простосмъртните (те смятат себе си за такива) безсмъртни.

Едва сега Харлан обърна внимание на думите му. Той ясно си спомни гласа на Нойс: "Ако можеше да ме направиш Вечна… ", а след това и целувките й.

— Трудно бе да се повярва, че такъв предразсъдък може да съществува наред с една твърде висока култура — продължи Финдж. — Това бе нещо безпрецедентно. Подобна вероятност бе толкова малка, че се вместваше в рамките на случайните грешки, така че щателното претърсване на данните, на които се базираха изчисленията за предишната Промяна, не ни даде някаква определена информация. Съветът на Времето поиска стабилно доказателство, пряко потвърждение. Избрах мис Ламбънт като типична представителка на своята класа. А другият обект реших да бъдете вие…

Харлан с мъка се надигна от мястото си.

— Аз съм послужил за обект на експериментите ви?

— Съжалявам — отвърна Финдж студено, — но беше необходимо. Вие бяхте много подходящ обект.

Безмълвен, Харлан впи в него поглед, дотолкова красноречив, че Финдж се стъписа:

— Но нима не виждате сам? Не, все още не разбирате. Чуйте, Харлан, вие сте продукт на Вечността с рибя кръв във вените си. Презирате жените. Считате тях и всичко свързано с тях… неетично. Не, това не е точната дума, има по-подходяща — греховно. Тези ваши убеждения се отразяват в цялото ви поведение и затова сексапилността ви за всяка жена е колкото на една умряла преди месец скумрия. Тук става дума не за каква да е жена, а за красив, разглезен продукт на една бохемска култура, който пламенно ви съблазнява още първата вечер, когато оставате насаме, като буквално се навира в ръцете ви. Не разбирате ли, че това е нелепо, невъзможно, освен ако… да, ако именно то се явява потвърждение на моите изводи.

— Искате да кажете, че тя се е продала… — Харлан се запъна.

— Твърде силно казано! В това Столетие сексуалната близост не е нещо срамно. Единственото необяснимо нещо е, че тя е избрала за партньор именно вас; но тя го е направила в името на голяма цел — безсмъртието си — и това я оправдава пред самата нея. Всичко е ясно.

При тези думи Харлан се хвърли върху Финдж с вдигнати ръце и разперени пръсти, завладян от една единствена мисъл — да го удуши.

Финдж бързо отстъпи няколко крачки и макар че ръката му трепереше, със светкавична бързина извади оръжие.

— Не ме докосвайте! Назад!

Като събра жалките трохи от останалия си здрав разум, Харлан успя да се овладее. Косата му се бе сплъстила. Ризата му бе мокра от пот. Дъхът му свистеше в присвитите му пребледнели ноздри.

— Както виждате, познавам ви отлично и очаквах такава необуздана реакция — каза Финдж с треперещ глас. — Така че, ако се наложи, от вас няма да остане и помен.

— Напуснете! — изхриптя Харлан.

— Ще го направя и без това. Но първо ще ме изслушате. За нападение на Компютър може да бъдете разжалван, но ние ще забравим за случилото се. Вие ще разберете, че не съм ви излъгал. В новата Реалност Нойс Ламбънт може да претърпи най-различни превъплъщения, но едно е сигурно: тя няма да е вече жертва на своя смешен предразсъдък. А без него, Харлан — почти изръмжа той, — за какво бихте притрябвали на жена като Нойс?

Дундестият Компютър заднишком се отправи към вратата на дома на Харлан, с все още насочено към Техника оръжие. На прага той се спря и каза с мрачна радост:

— Разбира се, ако сега тя бе тук, Харлан, ако сега тя бе тук, можехте да се позабавлявате с нея. Можехте да продължите вашата връзка и дори да я узаконите. Но — сега, само сега, преди Промяната. А тя ще настъпи скоро, Харлан, и това ще бъде краят на вашия роман. Колко жалко, че мигът не може да се задържи дори и във Вечността, а, Харлан?

Но Харлан не гледаше вече към него. В края на краищата Финдж бе излязъл победител и той напускаше полесражението със злорада ирония. Харлан се вгледа в пръстите на краката си с невиждащ поглед, а когато вдигна очи, Финдж бе вече излязъл — дали преди пет секунди, или преди петнайсет минути — Харлан не би могъл да каже.

Бяха изминали няколко кошмарни часа за Харлан, в които той се чувствуваше като попаднал в капана на собственото си съзнание. Всичко, което Финдж бе казал, очевидно беше истина. Услужливата памет на Наблюдателя възстановяваше всяка подробност от връзката му с Нойс — кратка и необикновена — и сега той я виждаше в съвсем различна светлина.

Тяхното не беше любов от пръв поглед. Как бе могъл да й повярва? Любов към човек като него?

Невъзможно, разбира се. Сълзи пареха очите му и той се чувствуваше посрамен. Колко пределно ясно бе, че ставаше въпрос за хладна пресметливост. Девойката имаше известни неоспорими физически качества и никакви етични принципи не я възпираха да ги използва. Така и бе направила и това нямаше нищо общо с личността на Ендрю Харлан. Той просто олицетворяваше нейната изопачена представа за Вечността и същността й.

Дългите пръсти на Харлан механично погалиха томчетата върху малката полица за книги. Той извади едно от тях и наслуки го разтвори.

Шрифтът се размазваше пред очите му. Избледнелите цветове на илюстрациите му изглеждаха грозни, безформени петна.

Но защо Финдж си бе дал труда да му каже всичко това? Строго погледнато, той дори нямаше право да го направи. Един Наблюдател или всеки, който изпълняваше такива задачи, никога не биваше да знае до какви резултати са довели Наблюденията му. В противен случай той би лишил Вечността от бездушната си обективност, а това бе нежелателно.

Разбира се, Финдж го бе направил, за да го сломи; ревността му го бе подтикнала да си отмъсти по долен начин.

Харлан поглаждаше отворената страница на списанието. Изведнъж той осъзна, че се взира в някаква картинка, на която в яркочервен цвят бе изобразено земно превозно средство, подобно на тези от 45-ия, 182-ия, 590-ия и 984-ия Векове, а също така — и на последните Столетия от Първобитното общество. В него нямаше нищо особено, двигател с вътрешно горене. В ерата на Първобитното общество продуктите от природния газ се използуваха за източник на енергия, а колелата се покриваха с естествена гума. Разбира се, подобно нещо бе невъзможно да се види в някое от по-късните Столетия.

Харлан подробно бе говорил на Купър за това и сега в подсъзнателния си стремеж да отвлече вниманието си от нерадостното настояще той се опита да възстанови в паметта си детайлите на лекцията, която бе изнесъл пред Ученика. Не го постигна лесно, защото в болното му подсъзнание непрекъснато се намесваха някакви ярки, странични образи.

— От тези реклами — бе казал той — научаваме повече неща за Първобитното общество, отколкото от така наречената хроника в същото списание. Тя информира лаконично за най-важните събития в своя обсег, без да разяснява термините, които използува. Какво означава например това нещо „голф“?

Купър веднага бе признал невежеството си.

Харлан беше продължил с назидателния тон, който рядко изоставяше по време на уроците:

— От случайни коментарии би могло да се заключи, че това е вид малка топка. Знаем, че тя се използва в някаква игра, само защото е спомената в рубриката „Спорт“. От други подобни забележки можем дори да разберем, че целта на играта е да се вкара топката в някаква дупка в земята. Но защо е нужно да се обременяваме с размишления и умозаключения? Разгледай тази реклама! Нейното единствено предназначение е да убеди читателите да си купят топчицата; но за нас тя представлява просто една отблизо направена снимка на интересуващия ни обект, при това с изобразено напречно сечение, което дава пълна представа за устройството му.

Купър, роден в епоха, където рекламата съвсем не бе така популярна, както в последните Столетия на Първобитното общество, трудно можеше да разбере това, което Харлан се опитваше да му обясни.

— Но начинът, по който тези хора сами си правят реклама, е просто противен — бе казал той. — Та кой глупак ще повярва на човек, който сам хвали собствената си стока? И нима той би признал дефектите й? А има ли вероятност да не преувеличи качествата й?

Харлан, в чието родно Столетие рекламата бе умерено разпространен търговски прийом, беше повдигнал примирително вежди и спокойно бе отвърнал:

— Ще трябва да се примириш с това. То е просто техен начин на живот, а ние никога не се намесваме в ничии въпроси от подобен характер, освен ако те не принасят сериозна вреда на цялото човечество.

Но сега, като се вглеждаше в безсрамно кресливите реклами в списанието, мислите на Харлан отново се върнаха към настоящето. Внезапно го обхвана вълнение. Дали наистина всичко това бе случайно? Или той мъчително търсеше брод от безизходицата, за да се върне към Нойс?

Реклама! Способ за привличане на вниманието и разпръсване на съмненията. Какво значение имаше за производителя на земни превозни средства дали покупателят действително имаше нужда от неговия автомобил, или под въздействие на рекламата бе изпитал спонтанно желание да го притежава? Ако предполагаемият клиент (да, да, това бе думата, която използваха) можеше да бъде убеден или съблазнен по изкуствен начин да почувствува такова спонтанно желание и под негово въздействие да извърши покупката, нима не беше все едно, че предварително я бе обмислил?

Какво значение имаше дали Нойс се беше влюбила, ръководена от страст или от сметка? Нека само да бъдат заедно достатъчно време и тя щеше да го обикне истински. Той щеше да извоюва любовта й, а в края на краищата, щом съществуваше любов, не бе ли все едно как точно се беше породила тя? Сега Харлан съжали, че не бе чел някои от тези романи на Временните, които Финдж беше споменал с такова презрение.

И изведнъж в съзнанието му проблесна друга мисъл. Щом Нойс бе потърсила безсмъртие от него, Харлан, това означаваше, че дотогава тя не беше получила този дар. Следователно до този момент тя не е била любовница на никой Вечен. А това пък значеше, че отношенията й с Финдж са били само служебни — отношения на секретарка и работодател. В противен случай за какво би й притрябвал Харлан?

И все пак Финдж сигурно се бе опитвал… сигурно бе правил опити… (Харлан дори не посмя да довърши мисълта си.) Финдж би могъл лично да докаже съществуването на този предразсъдък. Беше почти невероятно при ежедневния му контакт с Нойс да не му е минавала през ума тази мисъл. В такъв случай Нойс вероятно му бе отказала.

Наложило се беше да използва Харлан и Харлан бе успял. Ето защо в завистта си Финдж се беше помъчил да си отмъсти на Техника, като го убеди, че девойката е действувала от чисто материални подбуди и че той никога не би могъл да я притежава.

Но Нойс бе отхвърлила Финдж въпреки мечтите си за безсмъртие и бе избрала Харлан. Така че очевидно не само сметка бе ръководила избора й. Известна роля бе играло и чувството.

Мислите на Харлан бяха неспокойни и объркани и всеки момент възбуждението му нарастваше.

Те трябваше да бъдат заедно, и то още сега. Преди да бъде извършена каквато и да е Промяна в Реалността. Той си припомни какво бе казал насмешливо Финдж: „Не можеш да задържиш мига дори във Вечността.“

Но така ли бе в действителност? А може би все пак беше възможно?

Харлан вече знаеше какво точно трябваше да направи. Гневните подигравки на Финдж го бяха довели до такова състояние, че той бе готов да извърши престъпление, а последният сарказъм на Финдж бе подсказал на Харлан какъв характер трябваше да има престъплението му. След това той не изгуби нито миг. Напусна стаята си едва ли не бегом, с вълнение и дори с радост, за да извърши углавно престъпление срещу Вечността.