Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The End of Eternity, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 66 гласа)

Информация

Издание:

Айзък Азимов. Краят на вечността

Роман

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1981

Библиотека „Галактика“, №30

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев

Преводач: Невена Златарева-Чичкова

Рецензент: Александър Бояджиев

Редактор: Гергана Калчева-Донева

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Пламен Антонов

Коректор: Паунка Камбурова

Американска, I издание

Дадена за набор на 29.VI.1981 г. Подписана за печат на 2.X.1981 г.

Излязла от печат 30. X. 1981 г. Формат 70×100/32 Изд. №1488

Печ. коли 21. Изд. коли 13,59. УИК 13,80. Цена 2.00 лв.

Страници: 336. ЕКП 95366 5637–121–81 21331

08 Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Балкан“ — София

Ч 820 (73)-31

© Невена Златарева-Чичкова, преводач, 1981

© Агоп Мелконян, предговор, 1981

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1981

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1981

c/o Jusautor, Sofia

 

Copyright © by Isaac Asimov

Isaac Asimov. The End of Eternity

Published by Fawcett Crest Books

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Краят на вечността от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Краят на вечността
The End of Eternity
АвторАйзък Азимов
Създаване1955 г.
САЩ
Първо издание1955 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски език
Жанрнаучна фантастика
Видроман

„Краят на Вечността“ e роман антиутопия от Айзък Азимов, в който се разглежда тенденцията за прекомерна защитеност и изолираност на съвременния човек от собствените му грешки. Книгата е написана през 1955 г.

Авторът изследва какво би се случило, ако група хора се сдобие със способността да „редактира“ грешките на другите, като променя миналото им без тяхното знание и с мисълта, че прави това за тяхно добро. В романа ясно проличава субективността на понятията Добро и Зло и се очертава необходимостта както от правилни, така и от погрешни решения в живота на човека.

Романът е типичен представител на стила „Деус екс машина“ (разкази с неочакван край) и леко контрастира с типичния за Айзък Азимов научен стил.

Книгата е публикувана в САЩ през 1955 г. Варненското издателство „Г. Бакалов“ я издава на български език през 1981 г. в превод на Невена Златарева-Чичкова като № 30 от поредицата „Галактика“.

4. Компютър

Харлан бе набрал двегодишен стаж като Техник, когато за пръв път, откакто бе напуснал 482-ия заедно с Туисъл, отново се озова там. Едва го позна.

Но не Секторът, а той самият се бе променил.

Двете години работа като Техник бяха оказали многостранно въздействие върху него. В известен смисъл те засилиха чувството му за сигурност. Вече не му се налагаше да учи нов език, да привиква с нов стил облекло и нов начин на живот при всеки нов Наблюдателен обект. От друга страна, за тези две години той се затвори в себе си и почти забрави крепкото приятелство, което сплотяваше останалите Специалисти във Вечността.

Но най-голямата промяна, която бе внесла новата професия в живота на Харлан, бе, че тя разви у него чувството за власт. Техникът държеше в ръцете си съдбините на милиони и щом затова трябваше да бъде осъден на самота, той дори щеше да бъде горд с нея.

Ето защо Харлан изгледа студено Свързочника, който седеше на бюрото си пред входа на 482-ия, и се представи, като отчетливо изговаряше отделните срички:

— Техник Ендрю Харлан съобщава на Компютър Финдж, че е пристигнал в 482-ия по временно назначение и очаква нарежданията му.

Свързочникът, човек на средна възраст, рязко вдигна очи към новодошлия и веднага отмести погледа си, но Харлан не му обърна внимание.

Това бе разпространеният всред повечето Вечни „Рикошет за Техника“ — бърз, кос поглед към розовочервения отличителен знак на рамото, след това — огромно усилие да не го поглеждат повторно.

Харлан се взря в емблемата на човека от канцеларията. Не беше жълта като на Компютрите или зелена като на Проектантите, не бе и синя като на Социолозите, нито бяла като на Наблюдателите. Тя изобщо не беше емблема на Специалист — затова нямаше определен цвят, — просто една синя резка на бял фон. Човекът бе Свързочник, кажи-речи, Работник по Поддържането. Разстоянието от него до Специалиста бе от земята до небето.

А дори и той го погледна с популярния „рикошет за Техника“.

— Е, успяхте ли? — запита Харлан доста унило.

— Опитвам се да се свържа с Компютър Финдж, сър — бързо отвърна Свързочникът.

Харлан бе запомнил 482-ия със стабилността и внушителността му, но сега му се виждаше почти мизерен.

Бе привикнал със стъклото и порцелана на 575-ия, с неговия култ към чистотата. Приспособил се беше към един свят на белота и ясни тонове, с редки проблясъци на нежно пастелни цветове.

Тежките гипсови завъртулки, крещящите цветове и боядисаните метални конструкции на 482-ия будеха отвращение у Харлан.

Дори Финдж му се струваше различен, по-нисък. Само преди две години за Наблюдателя Харлан всеки жест на Финдж бе изглеждал зловещ и властен.

Сега, от недостижимия и самотен пиедестал на новото си положение, Харлан виждаше Финдж като жалка и загубена фигура. Техникът го наблюдаваше как разгръща перфоленти и се кани да вдигне глава с вид на човек, който е решил, че е накарал посетителя да изчака необходимото време и вече може да заговори с него, без да урони авторитета си.

Харлан бе узнал от Туисъл, че Финдж е роден в енергетичен Век — 600-ия; това обясняваше много неща. Резките пристъпи на избухливост у него можеха да бъдат естествен резултат от постоянното чувство за несигурност на един тежък човек, привикнал със стабилността на силовите полета, който се чувствува нещастен, че трябва да борави само с крехка, чуплива материя. Безшумното му движение на пръсти (Харлан отлично си спомняше котешката му походка; често, вдигайки глава от масата, той виждаше Финдж, изникнал неизвестно откъде, да се взира в него) вече му се струваше не толкова лукаво и подло, колкото неохотно движение на човек, който живее в постоянен, макар и неосъзнат страх, че подът ще се продъни под тежестта му.

„Не е за тоя Сектор. Спасява го само едно ново назначение“ — помисли си Харлан със закачливо снизхождение.

— Здравейте, Техник Харлан — най-после се обърна Финдж към него.

— Здравейте, Компютър.

— Изглежда, че за тези две години… — започна Финдж.

— Две биогодини — поправи го Харлан.

Финдж учудено го погледна:

— Две биогодини, разбира се.

В обикновения смисъл на думата Времето не съществуваше в рамките на Вечността, но човешките тела остаряваха и това бе сигурна и неизбежна мярка за хода на Времето дори при липсата на отличителни физични явления. Биологичното Време течеше и за една биогодина във Вечността човек остаряваше колкото за една обикновена година във Времето.

При все това дори и най-педантичните Вечни твърде рядко си спомняха това разграничение. Беше твърде удобно да се каже: „Сбогом до утре“, „Липсваше ми вчера“ или „Ще се видим другата седмица“, също като че наистина съществуваха понятията „утре“, „вчера“ или „миналата седмица“ и в някакъв друг освен в биологичен смисъл. И естествените инстинкти на човечеството бяха задоволявани, като всички дейности във Вечността се пригодяваха към произволно избран двайсет и четири „биочасов“ ден, формално разделен на „ден“ и „нощ“, „днес“ и „утре“.

— Откакто вие заминахте преди две биогодини, 482-ият постепенно бе обхванат от криза. Твърде особена. Деликатна. Почти безпрецедентна. И именно сега, повече от всякога, се нуждаем от точни Наблюдения.

— Затова и сте ме повикали, нали?

— Да. Вярно е, че в известен смисъл Наблюдателската работа за един изявен Техник е просто пилеене на таланта му, но със своята яснота и интуитивност вашите предишни Наблюдения бяха безупречни. Точно това ни е нужно сега. Разрешете да ви опиша някои подробности…

Но на тази среща Харлан така и не можа да узнае какви бяха тези подробности. Финдж започна да говори, но вратата се отвори и Харлан вече не го чуваше.

Погледът му бе прикован от девойката, която влезе в стаята.

Не че Харлан никога преди това не бе виждал момиче във Вечността. „Никога“ бе твърде силна дума. „Рядко“ да, но не и „никога“.

Но такава девойка! И то — във Вечността!

В своите придвижвания през Времето Харлан бе видял много жени, но тогава за него те бяха кажи-речи неодушевени предмети — като стените и браздите, като количките и ръкавичките, като топките и котките. Просто факти, подлежащи на Наблюдение.

Във Вечността момичетата бяха съвсем друга работа. И изведнъж — такава девойка!

Беше облечена така, както се обличаха аристократките от 482-ия. Панталони от ефирна материя до коленете, които фино подчертаваха бедрените извивки, и прозрачна пелерина от талията нагоре — това бе всичко.

Косата й бе тъмна, лъскава и достигаше до раменете й, устните бяха очертани с червен молив — тънко отгоре и плътно отдолу, и й придаваха прекомерно нацупено изражение. Горните клепачи и ушните й миди бяха обагрени бледорозово, а младежкото й, почти детинско лице бе ослепително млечнобяло.

От средата на рамото й се спускаха скъпоценни висулки и дрънчаха ту от едната, ту от другата страна, като привличаха вниманието върху изящните й гърди.

Тя седна на едно бюро в ъгъла на кабинета и само веднъж повдигна миглите си, за да плъзне поглед по лицето на Харлан.

Когато Техникът отново чу гласа на Финдж, Компютърът казваше:

— Ще изложите всичко в официален доклад, а междувременно може да ползвате стария си кабинет и жилище.

Харлан почти не си спомняше как точно се бе озовал извън кабинета. Вероятно просто си бе излязъл…

От обхваналите го многостранни чувства най-очевиден бе гневът. Да го порази Времето, не би трябвало да се разрешава такова нещо на Финдж! Застрашаваше се моралът на обществото. Това бе подигравка с…

Тук той се спря, отпусна юмруци и престана да стиска челюстите си. Тази работа не може да се остави така! Той се отправи с решителна крачка към бюрото на Свързочника и стъпките му остро отекнаха в собствените му уши.

Свързочникът вдигна глава, като се стараеше да не среща погледа на Техника, и старателно произнесе:

— Слушам ви, сър.

— В кабинета на Финдж седи една жена. Тя… отскоро ли е тук?

Смяташе да зададе въпроса си просто между другото, с безразличие и дори с досада. Но той прозвуча като удари на цимбали.

Свързочникът сякаш се пробуди от тези думи. Погледът му заблестя при мисълта за сексапилната жена и той съучастнически погледна другия мъж пред себе си, като за миг дори забрави, че той бе Техник.

— За малката ли става дума? Уф! Не ви ли се струва, че тя е устроена като отходно място на силово поле?

Харлан се позапъна:

— Отговорете конкретно на въпроса ми.

Удивен от тона, с който Харлан веднага го постави на дистанция, Свързочникът широко отвори очи и част от въодушевлението му се изпари.

— Отскоро. Тя е от Временните — обясни той.

— Каква служба изпълнява?

По лицето на Свързочника бавно се разля усмивка, която прерасна в цинично хилене:

— Води се секретарка на шефа. Името й е Нойс Ламбънт.

— Добре, достатъчно.

Харлан рязко се обърна и си тръгна.

 

 

Първото му Наблюдателско излизане в 482-ия стана на другия ден, но продължи само трийсет минути. Очевидно то бе само ориентационна обиколка, чиято цел бе да въведе Харлан в характера на заобикалящата го среда. Следващия ден пътешествието му във Времето продължи час и половина, а третия ден той остана свободен.

Запълваше времето си, като препрочиташе и си припомняше предишните си отчети, опресняваше знанията си по езика на Столетието и привикваше с местните костюми.

За тези две биогодини в 482-ия бе извършена Промяна на Реалността, но тя бе съвсем незначителна. Една политическа клика, която беше на власт, премина в опозиция, но други особени промени като че ли нямаше.

Без сам да разбира напълно защо, Харлан придоби навика да се рови из предишните си отчети, за да получи сведения за аристократите. Бе невъзможно да не е правил подобни Наблюдения.

Разбира се, че бе правил, но те бяха сухи, безлични. Фактите, които беше регистрирал, се отнасяха до класата, а не до отделни индивиди.

Естествено, пространствено-хронологичните му инструкции никога не бяха изисквали и дори не разрешаваха Наблюдения върху аристокрацията в собствената й среда. Но защо — това Наблюдателят нямаше власт да узнае. Харлан негодуваше срещу себе си за любопитството, което проявяваше към този въпрос.

За трите първи дни от пребиваването си в 482-ия той бе зърнал Нойс Ламбънт четири пъти. При първата среща Харлан бе обърнал внимание само на дрехите и украшенията й. Сега той забеляза, че девойката бе с половин глава по-ниска от него — пет фута и шест инча, но изглеждаше доста по-висока благодарение на стройната си фигура, изправена стойка и грациозна походка. Първото впечатление на Харлан за възрастта й също се оказа погрешно; навярно наближаваше трийсетте, във всеки случай бе прехвърлила двайсет и пет.

Бе тиха и сдържана. Веднъж, като го срещна в коридора, тя му се усмихна, а след това сведе поглед. Харлан се отдръпна, да не би случайно да се докосне до нея, а след това ядосан продължи пътя си.

В края на третия ден Харлан започна да осъзнава, че дългът му на Вечен не му даваше право на избор. Безспорно положението на девойката бе удобно за нея самата. Несъмнено Финдж не бе нарушил буквата на закона. Но въпреки това недискретността на Компютъра и неговото лекомислие очевидно противоречаха на духа на правилата и затова трябваше да бъдат санкционирани по някакъв начин.

Харлан реши, че в края на краищата във Вечността нямаше друг човек, който да извика у него такова силно чувство на антипатия като Финдж. Оправданията, които само преди два дни снизходително бе намерил за Компютъра, изчезнаха безследно.

Сутринта на четвъртия ден Харлан поиска и получи разрешение да се срещне насаме с Финдж. Той влезе решително в кабинета и за свое собствено удивление без всякакви предисловия пристъпи към същността на въпроса.

— Компютър Финдж, съветвам ви да върнете госпожица Ламбънт в нейното Време.

Финдж присви очи. С кимване на глава той посочи стол на Харлан и като подпря меката си кръгла брадичка на юмруците си, се усмихна, разкривайки част от зъбите си.

— Че седнете де, седнете. Значи смятате, че госпожица Ламбънт е некомпетентна и неподходяща за поста, който заема?

— Дали е компетентна и подходяща — това не мога да кажа. Нямам представа какви са задълженията й. Но трябва да разберете едно: девойката влияе гибелно върху нравите на вашия Сектор.

Финдж бе спрял разсеян поглед върху лицето на Харлан, сякаш целият му Компютърски мозък в момента бе зает с решение на абстрактни задачи, надхвърлящи възможностите на обикновения Вечен.

— В какво се изразява гибелното й влияние, Техник?

— И още питате! — възкликна Харлан с накипяло възмущение. — Облеклото й е предизвикателно. Нейното…

— Почакайте, почакайте. Но поспрете само за миг, Харлан. Вие сте бил Наблюдател в 482-ия и сам знаете, че тя е облечена в обичаен за своята епоха костюм.

— Не е съвсем същото. Там, във Времето, в нейната собствена среда може би това облекло е допустимо, въпреки че трябва да ви кажа, че то е прекалено екстравагантно дори за 482-ия. Позволете да имам вярна преценка за тези неща. Тук, във Вечността, няма място за такива като нея.

Няколко пъти Финдж кимна бавно с глава. Изглежда, че разговорът го забавляваше. Харлан настръхна.

— Тя е тук с определена цел — спокойно съобщи Финдж. — Има специална, крайно важна задача. Пребиваването й в Сектора е само временно. Така че засега ще трябва да се примирите с присъствието й.

Брадичката на Харлан потрепера. Финдж ловко се бе измъкнал, насочвайки упрека на Техника срещу него самия. По дяволите всяка предпазливост! Сега вече ще му каже всичко.

— Досещам се каква може да бъде „специалната, крайно важна задача“ на тази жена. Никой няма да ви разреши да живеете заедно така явно.

Той се обърна тромаво и се отправи към вратата. Гласът на Финдж го спря:

— Вижте, Техник, отношенията ви с Туисъл може би са ви дали погрешна представа за важността на собствената ви персона. Ще трябва да я коригирате! А между другото, кажете, Техник, имали ли сте някога (той се поколеба, търсейки най-подходящата дума) приятелка?

Все така с гръб към него Харлан с ревностна и оскърбителна точност цитира Устава:

— „За да се избегне излишното привързване към определена епоха, Вечните не могат да се женят. За да се избегне излишното привързване към семейната среда, Вечните не бива да имат деца.“

— Не ставаше дума за брак или деца — съвсем сериозно каза Компютърът.

Харлан продължи да цитира:

— „Краткотрайни съюзи с жени от Времето могат да се сключват само след одобрение от Централния Разчетен Комитет при Съвета на Времето, и то при благоприятна Прогноза за Съдбата на Временните. Оттам нататък съюзите протичат в строго съответствие с изискванията на определени пространствено-хронологични указания.“

— Точно така. А вие, Техник, обръщали ли сте се някога с такава молба към Комитета?

— Не, Компютър.

— Имате ли изобщо подобни намерения?

— Не, Компютър.

— А не би било зле. Това ще разшири кръгозора ви. Навярно тогава ще ви занимават по-малко детайлите в тоалета на жените и въображаемите им интимни отношения с тоя или оня Вечен.

Онемял от ярост, Харлан изхвръкна от кабинета.

С всеки изминат ден пътешествията в 482-ия ставаха за Харлан все по-трудни, въпреки че продължителността им никога не надвишаваше два часа.

Душевното му равновесие бе разстроено и той знаеше причината. Финдж. Финдж с неговите вулгарни съвети относно съюзите с жени от Времето.

Съюзите съществуваха. Това бе всеизвестно. Открай време във Вечността се осъзнаваше необходимостта от компромиси с естествения нагон у човека (тази фраза винаги караше Харлан да потреперва от погнуса), но ограниченията, налагани при подбора на любовници, лишаваха тези компромиси както от свобода, така и от всякакво благородство. Дори за малцината избраници, удостоени с такова разрешение, бе препоръчително да избягват всякакви разговори по този въпрос както от съображения за приличие, така и за да не предизвикват завист у мнозинството.

Сред Вечните от низш ранг, особено сред Работниците по Поддържането, непрекъснато се носеха полуоблажаващи, полунегодуващи слухове за жени, довеждани от Времето по лесно обясними причини. Мълвата обикновено посочваше Компютри и Проектанти на Съдби като герои на тези похищения. Само те бяха в състояние да определят коя жена можеше да бъде изведена от Времето без риск това да предизвика сериозна Промяна в Реалността.

По-оскъдна храна за клюките представляваха не така сензационните истории за Временните надничарки, наемани от всеки Сектор (разбира се, когато пространствено-хронологичният анализ бе благоприятен) за извършване на досадните манипулации — готвене, чистене и тежък труд.

Но да се вземе жена от Времето, и то такава жена, за „секретарка“ — от страна на Финдж това бе просто оскверняване на идеалите, върху които бе основана и съществуваше Вечността.

Независимо от малките отстъпки, които Вечните, като практични хора, правеха на човешката природа, идеалът им оставаше човекът, който живееше единствено за да изпълни мисията си — да работи за подобрение на Реалността и увеличаване на човешкото щастие. На Харлан му се нравеше мисълта, че в това отношение Вечността прилича на средновековните манастири.

Тази нощ той сънува, че разказва всичко на Туисъл и че той, идеалният Вечен, напълно споделя ужаса му. Той сънува Финдж съкрушен и разжалван. Сънува и себе си как с жълтия отличителен знак на Компютър въдворява нов ред в 482-ия и от висотата на положението си назначава Финдж Работник по Поддържането. Присънваше му се, че до него седи Туисъл и с възхитена усмивка следи как той съставя нова схема за организацията на Столетието — ясна, последователна, логична, а след това моли Нойс Ламбънт да разпространи копията.

Но в съня му Нойс Ламбънт се бе явила гола и Харлан се събуди треперещ и засрамен.

Един ден той срещна девойката в коридора и гледайки встрани, се отмести, за да й направи път. Но тя не се помръдна от мястото си и не свали очи от него, докато погледите им не се срещнаха.

Харлан видя пред себе си момичето — жизнено и колоритно; долови уханието на лекия му парфюм.

— Вие сте Техник Харлан, нали? — запита тя.

Първият му импулс бе да я среже и да я отстрани от пътя си, но той реши, че в края на краищата тя нямаше вина. Освен това за да мине покрай нея, трябваше непременно да я докосне.

— Да — сухо кимна той вместо отговор.

— Слушала съм, че сте голям специалист по нашата епоха.

— Работил съм там.

— Много бих желала някога да поговорим за нея.

— Зает съм. Нямам никакво свободно време.

— Но, господин Харлан, някой ден вероятно ще намерите време.

Тя му се усмихна мило.

Изгубил всяка надежда, Харлан прошепна:

— Моля ви, минете. Или се отстранете да мина аз. Моля ви!

Тя спокойно мина покрай него, като плавно полюшваше бедрата си. Харлан така се смути, че кръвта нахлу към бузите му.

Яд го беше на нея, че го бе смутила, яд го бе на себе си, че се бе смутил, а най-вече, по някакви неясни причини, го беше яд на Финдж.

 

 

В края на втората седмица Финдж го извика в кабинета си. На бюрото му Харлан видя перфолента, от чиято дължина и сложност на комбинациите веднага разбра, че този път работата нямаше да се свърши с половинчасова разходка във Времето.

— Седнете, Харлан, и бъдете така добър да разчетете това нещо. Не, не визуално. Използвайте дешифратора.

Безразлично повдигнал вежди, Харлан внимателно постави лентата в отвора на машинката върху бюрото на Финдж. Тя бавно премина навътре и скоро върху прозрачнобелия правоъгълен екран започнаха да се появяват думи, които дешифрираха модела на перфорациите.

Някъде по средата Харлан с рязко движение изключи апарата. Той изтегли перфолентата с такава сила, че въпреки здравината й тя се разкъса на парченца.

— Имам запасен екземпляр — спокойно съобщи Финдж.

Но Харлан продължаваше да държи останките с два пръста, сякаш се боеше да не експлодират.

— Компютър Финдж, има някаква грешка. Едва ли се налага при пребиваването си във Времето да остана почти цяла седмица в дома на тази жена.

Компютърът стисна устни.

— Защо не, щом пространствено-хронологичната инструкция го изисква. Е, ако отношенията ви с госпожица Лам…

— Няма такива — прекъсна го с особена жар Харлан.

— Но все нещо по-специално има, нали? В така създалата се ситуация като изключение, разбира се, дори ще ви разясня някои моменти от Наблюдателската ви задача.

Харлан седеше неподвижно. Мислеше напрегнато и бързо. При обикновени обстоятелства професионалната чест не би му позволила да приеме никакви разяснения. Наблюдател или Техник — всеки си вършеше сам работата, без да задава въпроси. При обикновени обстоятелства естествено и на никой Компютър не би минало през ум да дава разяснения.

Но сега обстоятелствата съвсем не бяха обикновени. Харлан бе изразил недоволството си от присъствието на така наречената „секретарка“. Финдж се боеше, че жалбата може да стигне и по-горе. („Гузен негонен бяга“ — помисли си Харлан с мрачно удовлетворение и се опита да си спомни къде бе чел тази поговорка.)

И така, тактиката на Финдж бе съвсем прозрачна. Устройвайки Харлан в дома на жената, той щеше да бъде в състояние да излезе с контраобвинения срещу него, ако това се наложеше. Следователно Харлан щеше да бъде обезвреден като свидетел срещу него.

И, разбира се, Компютърът имаше готов благовиден предлог за постъпките си, който сега Харлан щеше да чуе. Той се приготви да слуша почти без да скрива презрението си.

— Както ви е известно — започна Финдж, — много Столетия са осведомени за съществуването на Вечността. Те знаят, че се занимаваме с Междувременна търговия, и смятат, че това е главната ни цел, което всъщност е изгодно за нас. Освен това те са подочули, че ние сме тези, които трябва да спасим човечеството от грозящата го катастрофа. Това, естествено, е повече суеверие, но доколкото то съответствува на истината, не е никак зле, че съществува. То дава представа на ред поколения за прародителите, както и известно чувство за сигурност. Разбирате ли всичко това?

„За Ученик ли ме взема тоя?“ — помисли си Харлан. Но все пак кимна с глава.

— Има обаче някои неща, които те не бива да знаят — продължи Финдж. — И на първо място — начинът, по който променяме Реалността, когато се наложи. Подобни познания биха ги лишили от увереността им в бъдещето, а това би се оказало особено вредно за тях. Затова се налага да се елиминират всички фактори от Реалността, които биха могли да събудят подозрение за истинската ни дейност, а в това отношение досега не сме имали неприятности. Но винаги има и други нежелателни поверия за Вечността, които от време на време се разпространяват в различните Столетия. По принцип опасните поверия се раждат най-вече всред управляващите кръгове на епохата, т.е. класите, чийто контакт с нас е най-голям и които в същото време оказват най-голямо влияние върху така нареченото обществено мнение.

Финдж направи кратка пауза, като че ли очакваше някакъв коментар или въпрос от Харлан, но той продължаваше да мълчи.

— Откакто преди около година… биогодина се извърши Промяна на Реалността 433–486, сериен номер Ф-2 — продължи Финдж, — се появиха признаци за възникването именно на такова нежелателно поверие. Аз достигнах до определени изводи относно естеството му и ги представих в Съвета на Времето. Съветът обаче се колебае да ги приеме, тъй като счита, че се базират на реализирането на една променлива величина с твърде малка вероятност в Изчисляващия Модел. Затова, преди да приведат в действие моите препоръки, те настояват изходните данни да бъдат потвърдени с преки Наблюдения. Това е твърде деликатна работа и основателна причина да ви изискам от Компютър Туисъл, както и да получа съгласието му. Следващата ми работа бе да открия някоя от тези аристократки, които биха приели работата във Вечността като вълнуващо приключение. Назначих я за своя секретарка, за да я държа под непрекъснато наблюдение и да установя дали е подходяща за нашата цел…

„Наистина, непрекъснато наблюдение!“ — помисли си Харлан.

Гневът му отново се насочи не толкова към жената, колкото към Финдж.

— Тя е подходяща по всички показатели — продължаваше Финдж. — Сега ще я върнем във Времето й. Като използвате жилището й за база, ще можете лесно да изучите живота на хората от нейния кръг. Разбирате ли вече защо девойката е тук и защо искам да останете няколко дни в дома й?

— Уверявам ви, че отлично разбирам всичко — отвърна Харлан с почти явна ирония.

— Значи, приемате задачата.

Харлан напусна кабинета войнствено настроен. Финдж нямаше да успее да го надхитри. Нямаше да му позволи да го прави на глупак.

И, разбира се, само това войнствено настроение и твърдата решимост да изиграе Финдж бяха причина за радостното възбуждение, почти въодушевление, с което Харлан мислеше за предстоящото си пребиваване в 482-ия.

Само тези две неща, нищо друго.