Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The End of Eternity, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 66 гласа)

Информация

Издание:

Айзък Азимов. Краят на вечността

Роман

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1981

Библиотека „Галактика“, №30

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев

Преводач: Невена Златарева-Чичкова

Рецензент: Александър Бояджиев

Редактор: Гергана Калчева-Донева

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Пламен Антонов

Коректор: Паунка Камбурова

Американска, I издание

Дадена за набор на 29.VI.1981 г. Подписана за печат на 2.X.1981 г.

Излязла от печат 30. X. 1981 г. Формат 70×100/32 Изд. №1488

Печ. коли 21. Изд. коли 13,59. УИК 13,80. Цена 2.00 лв.

Страници: 336. ЕКП 95366 5637–121–81 21331

08 Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Балкан“ — София

Ч 820 (73)-31

© Невена Златарева-Чичкова, преводач, 1981

© Агоп Мелконян, предговор, 1981

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1981

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1981

c/o Jusautor, Sofia

 

Copyright © by Isaac Asimov

Isaac Asimov. The End of Eternity

Published by Fawcett Crest Books

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Краят на вечността от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Краят на вечността
The End of Eternity
АвторАйзък Азимов
Създаване1955 г.
САЩ
Първо издание1955 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски език
Жанрнаучна фантастика
Видроман

„Краят на Вечността“ e роман антиутопия от Айзък Азимов, в който се разглежда тенденцията за прекомерна защитеност и изолираност на съвременния човек от собствените му грешки. Книгата е написана през 1955 г.

Авторът изследва какво би се случило, ако група хора се сдобие със способността да „редактира“ грешките на другите, като променя миналото им без тяхното знание и с мисълта, че прави това за тяхно добро. В романа ясно проличава субективността на понятията Добро и Зло и се очертава необходимостта както от правилни, така и от погрешни решения в живота на човека.

Романът е типичен представител на стила „Деус екс машина“ (разкази с неочакван край) и леко контрастира с типичния за Айзък Азимов научен стил.

Книгата е публикувана в САЩ през 1955 г. Варненското издателство „Г. Бакалов“ я издава на български език през 1981 г. в превод на Невена Златарева-Чичкова като № 30 от поредицата „Галактика“.

6. Проектант на Съдби

От нощта, в която той бе осъзнал много неща, бе изминал един биомесец. А сега, пресметнато по обикновеното време, 2000 Столетия го отделяха от Нойс Ламбънт и той се опитваше чрез шантаж и ласкателство да узнае участта на девойката в новата Реалност.

Постъпката му бе лишена от всякаква професионална етика, но това не го интересуваше, защото в собствените си очи бе станал престъпник още предишния месец. Фактът бе очевиден и беше безсмислено да се опитва да замазва нещата. Новото престъпление не променяше нищо, но затова пък ако успееше, щеше да спечели много.

И така, в резултат на престъпните си машинации (той изобщо не се опита да намери някоя по-мека дума) Харлан стоеше пред завесата на Темпоралното Поле, отделящо Вечността от 2456-ия. За всеки Вечен излизанията във Времето бяха неизмеримо по-сложни, отколкото пътуванията от едно до друго Столетие на Вечността по Каналите на Времето. За целта бе необходимо да се установят с особено висока точност координатите на определен участък от земната повърхност, както и желаният момент от Времето. Но въпреки вътрешното напрежение Харлан боравеше с копчетата леко и уверено, като човек с голям опит и талант.

Той се озова в машинната зала, която за пръв път бе видял на екрана във Вечността. В този биомомент Вой, разбира се, стои пред този екран и в пълна безопасност наблюдава как Техникът ще извърши Задачата си.

Харлан не бързаше. През следващите 156 минути залата щеше да остане празна. Всъщност пространствено-хронологичната инструкция му предоставяше 110 минути за работа, а останалите 46 минути представляваха обичайния четирийсетпроцентов „лимит“. Лимитът се използваше само в случай на крайна необходимост, но не бе прието да се консумира докрай от Техниците. „Лимитопотребителите“ не се задържаха дълго като Специалисти.

А Харлан смяташе да остане във Времето само 2 от предоставените му 110 минути. Ръчният генератор на Полето, който носеше със себе си, го обгръщаше с облак от биовреме (еманация от Вечността, ако би могло образно да се изразим така) и го предпазваше от всички евентуални последствия на Промяната в Реалността. Само с една крачка той се озова до стената, сне от поличката някаква кутийка и я постави на предварително избрано място върху по-долната полица.

Завръщането му във Вечността след това бе за него толкова обикновено нещо, колкото да мине през коя да е врата. Ако някой от Временните го наблюдаваше, той би решил, че Харлан просто е изчезнал.

Сега кутийката лежеше, където той я бе поставил. Нищо не издаваше ролята, която щеше да изиграе в световната история. Няколко часа по-късно напразно щяха да я потърсят на обичайното й място. След още половинчасово търсене щяха да я открият, но междувременно двигателят на космичния кораб ще се е повредил и капитанът му ще е изгубил самообладание. В пристъп на гняв той ще вземе едно решение, от което би се въздържал в предишната Реалност. Една среща няма да се състои; един човек, който трябва да умре, ще живее още цяла година при други обстоятелства; друг пък обратно — ще умре по-рано.

Концентричните кръгове, подобно на вълни, все повече се разпростираха и достигаха кулминационната си точка в 2481-ия, който се намираше двайсет и пет Столетия в бъдещето от мястото, където се извършваше Въздействието.

По-нататък интензивността му отслабваше. Теоретиците твърдяха, че едва в безкрайното бъдеще силата на Въздействието отслабва дотолкова, че не може да се измери и с най-точната апаратура. От практическа гледна точка това бе и крайната граница в обсега на Въздействието.

Разбира се, никой Временен не можеше да разбере, че се е извършила някаква Промяна на Реалността. Съзнанието се променяше заедно с материята; единствено Вечните можеха да останат незасегнати от всичко това и да наблюдават промяната отстрани.

 

 

Социолог Вой се взираше в синкавия екран на 2481-ия, където доскоро оживено функционираше космодрум. Той едва-едва вдигна очи при влизането на Харлан. Измърмори нещо, което би могло да мине за поздрав.

Някаква промяна наистина бе унищожила космодрума. Блясъкът му бе изчезнал; нямаше ги грандиозните постройки. Един изоставен космичен кораб бе хванал ръжда. Наоколо не се виждаше жива душа. Нямаше никакво движение.

По лицето на Харлан само за миг трепна лека усмивка и моментално изчезна. М.Ж.Р., много добре. Максимално Желаният Резултат. Бе станало светкавично. Промените не винаги се извършваха в момента на Въздействието, което упражняваше Техникът. Ако изчисленията, предшествуващи Въздействието, бяха небрежни, можеше да минат часове и дори дни (по биовремето, разбира се), преди Промяната да влезе в сила. Това ставаше едва когато всяка приблизителност се сведеше до минимум. Дори когато бе налице само математическа вероятност за известни колебания, Промяната не се осъществяваше.

За Харлан бе гордост, че когато той правеше изчисленията за М.Н.П. и собствената му ръка извършваше самото Въздействие, всяка приблизителност изчезваше на часа и Промяната се извършваше мигновено.

— Беше прекрасно — тихо каза Вой.

Формулировката не се понрави особено на Харлан, защото тя сякаш отнемаше нещо от собственоръчното му безупречно изпълнение.

— Не бих съжалявал — каза той, — ако тези пътувания в космоса изобщо се премахнеха.

— Така ли? — запита Вой.

— Ами да. Какъв смисъл има в тях? Това е увлечение, което не се задържа повече от едно-две хилядолетия. След това като че омръзва. Хората се връщат на Земята и колониите, които са основали на другите планети, западат, а след това изчезват. След още четири или пет хилядолетия, а може би дори четирийсет или петдесет, те отиват отново и пак нищо не излиза. Това е просто загуба на умствена и физическа енергия.

— Вие сте и философ — сухо каза Вой.

Харлан се изчерви. Беше безсмислено да говори с тях. Той рязко смени темата и попита сърдито:

— А какво става с Проектанта на Съдби?

— В какъв смисъл?

— Няма ли най-после да се свържете с него? Вероятно вече има някакви резултати.

По лицето на Социолога се плъзна гримаса на неодобрение, която сякаш осъждаше подобна нетърпеливост.

— Елате с мен. Ще проверим — гласно каза той.

 

 

Табелката на вратата пред кабинета гласеше: Нерон Ферук — име, което поразително напомни на Харлан за имената на двама владетели от средиземноморската област в предисторическата епоха. (Ежемесечните му занимания с Купър бяха изострили интереса му към историята на Първобитното общество почти болезнено.)

Доколкото обаче Харлан можеше да отсъди, Проектантът не приличаше нито на единия, нито на другия владетел. Той бе слаб като скелет, а носът му, с висока гърбица, бе покрит със силно опъната кожа. Пръстите му бяха дълги, китките — възлести. Като работеше с малкия си Анализатор, той приличаше на Смъртта, която претегля на везните човешките души.

Харлан усети как жадно бе впил очи в Анализатора. Тази машинка бе сърцето и кръвта на Прогнозирането на Съдбите, а също и кожата, костите, сухожилията, мускулите и всичко останало. Слагаш вътре само необходимите данни от биографията на интересуващия те индивид и уравненията на съответната Промяна на Реалността; правиш го и апаратурата започва да хихика в безсрамно веселие, което може да продължи най-различно — минута или цял ден, а след това започва да бълва дълга лента с описание на постъпките на въпросната личност в новата Реалност, като всяка постъпка е снабдена най-старателно с етикет, посочващ степента на вероятност.

Социолог Вой представи Харлан. Ферук се втренчи в емблемата на Техника с нескрито презрение и се ограничи само със сухо кимване на глава.

— Е, готова ли е вече Прогнозата за тази млада дама? — запита Харлан.

— Още не. Когато бъде готова, ще ви уведомя.

Ферук бе от тези хора, чието презрение към Техниците достигаше до открита грубост.

— Спокойно, Проектант, спокойно — каза Вой.

Веждите на Ферук бяха светли, почти незабележими, от което лицето му още повече наподобяваше череп. Очите му сякаш се въртяха в празни очни ями, докато задаваше въпроса:

— Унищожени ли са космическите кораби?

— Едно Столетие е зачеркнато — кимна Вой.

Ферук раздвижи устните си и беззвучно промълви нещо. Скръстил ръце на гърдите си, Харлан се взираше в Проектанта, който най-накрая не издържа и смутено отвърна погледа си. „Съзнава, че и той носи известна част от вината“ — помисли си Харлан.

— Чуйте — обърна се Ферук към Вой, — щом сте вече тук, обяснете ми какво да правя с молбите за противораковия серум. Той не се произвежда единствено в нашето Столетие. Защо всички молби се адресират именно до нас?

— Другите Столетия също са затрупани. Вие отлично го знаете.

— В такъв случай трябва изобщо да преустановят изпращането на такива молби.

— А как предлагате да ги заставим?

— Много лесно. Просто Съветът на Времето ще откаже да ги приема.

— Нямам влияние върху Съвета.

— Но затова пък имате влияние върху стареца.

Харлан слушаше разговора машинално, без особен интерес. Така съзнанието му поне се ангажираше и отвличаше от хихиканията на Анализатора. Той разбра, че „старецът“ бе Компютърът, оглавяващ Сектора.

— Говорих със стареца — каза Социологът, — а той от своя страна е запитал Съвета.

— Ами! Просто е изпратил една обикновена докладна записка. Той трябва да воюва за това. То е въпрос на основна политика.

— Съветът на Времето в наши дни не е склонен да се занимава с промените в основната политика. Вие сам знаете какви слухове се носят.

— Естествено, естествено. Заели са се с „грандиозна“ задача. Винаги, когато искат да се измъкнат, плъзват слухове, че Съветът работи над някаква грандиозна задача.

Ако Харлан не бе така погълнат от личните си проблеми, сега непременно щеше да се усмихне.

Ферук размисля няколко секунди, а след това избухна:

— Повечето хора не разбират, че противораковият серум не е нещо като разсад за дръвчета или полеви двигател. Знам, че трябва непрекъснато да се следи всяко клонче смърч, да не би да окаже някакво отрицателно влияние върху Реалността, но от този серум зависи човешкият живот, а това е сто пъти по-комплицирано. Та помислете само! Помислете колко души годишно умират от рак във всяко Столетие, което не произвежда някакъв вид противораков серум. Можете да си представите, че на никой пациент не му се ще да мре. Затова правителствата на Временните във всяко Столетие ще продължават да изпращат молби до Вечността: „Молим ви, умоляваме ви, изпратете спешно седемдесет и пет хиляди ампули от серума за спасяване на живота на хората, които са незаменими в различните клонове на културата. Прилагаме биографични данни.“

— Знам всичко това — припряно кимаше Вой. — Знам го прекрасно.

Но язвителността в гласа на Ферук не изчезна:

— Четеш биографиите и излиза, че всички са герои. Всички са незаменими. Няма що, залавяш се за работа. Пресмяташ какво отражение върху Реалността би дало оцеляването на всеки отделен индивид и — Време, побери ги — на различните комбинации хора. Миналия месец например съм обработил 572 такива молби. Оказа се, че седемнайсет от тях, обърнете внимание, седемнайсет Прогнози на Съдби нямаше да предизвикат нежелателни Промени на Реалността. Забележете — нито една възможна желателна Промяна, но Съветът нарежда да се изпраща серумът и в тези неутрални случаи. Човечността го изисквала. Така че за един месец в различните Столетия могат да бъдат излекувани от рак седемнайсет души. И какво се получава? По-щастливи ли са Столетията? Ами! Излекуван — един, а цяла дузина в същото Време и в същата страна умират. Всички питат: „Защо именно този?“ А може би другите наистина са били по-добри хора, обичани от всички филантропи с розови блузи, а човекът, когото спасяваме, бие невръстните си дечица и в малкото останали свободни минути рита престарялата си майка около жилищния блок. Те не знаят нищо за Промените на Реалността, а и ние не можем да им кажем. Просто сами ще си навлечем белята, Вой, освен ако Съветът на Времето не вземе решение той да пресява кандидатурите и да парафира само тези, които биха довели до желателна Промяна на Реалността. Това е цялата работа. Или спасяването на тези хора допринася нещо за благото на човечеството, или — не. Не бива да обръщаме внимание на тия, които казват: „Е щом няма да стане по-лошо…“

Социологът го изслуша с болезнено изражение и каза:

— Но представете си, че вие сам заболеехте от рак…

— Това е нелепа забележка, Вой. Редно ли е според вас тя да бъде достатъчно основание за вземане на решения? В такъв случай изобщо не би трябвало да се извършват Промени на Реалността. Винаги ще се намери някой неудачник, на когото няма да му провърви, нали? Ами ако вие сте този неудачник? И още нещо. Припомнете си само, че след всяко изменение на Реалността става все по-трудно да се открие друга благоприятна Промяна. С всяка биогодина се увеличава вероятността някоя случайна Промяна да доведе до нежелателни последствия. Това практически означава, че и числото на излекуваните непрекъснато ще се намалява все повече и повече. И ще дойде ден, когато в една биогодина ще можем да спасяваме само един човек, включително и неутралните случаи. Запомнете това.

Харлан загуби всякакъв интерес към разговора. Този човек говореше като всички от бранша. Психолозите и Социолозите в малкото си трудове, посветени на Вечността, го наричаха идентификация. Хората се идентифицираха със Столетието, в което работеха. Неговите проблеми и битки твърде често ставаха техни собствени. Вечността полагаше всички усилия да се пребори с този бяс на идентификацията. Затова никой нямаше право да работи в Сектор, отделен от родното му Столетие с по-малко от два Века. При това имаше предпочитание към Столетията, чийто уровен на живот коренно се различаваше от този, с който бяха привикнали в детството си. (Харлан неволно си спомни Финдж и 482-ия.) Нещо повече, при най-малките подозрителни признаци Вечните незабавно биваха препращани в други Сектори. Харлан не би дал и пукнат грош от 50-ия Век, че Ферук щеше да се задържи на това място повече от година.

И въпреки това хората продължаваха нелепо да се стремят да намерят мястото си във Времето. Задържане на Времето — кой не бе чувал за това? По някаква необяснима причина епохите на космическите полети пораждаха особено силна привързаност към себе си. Това бе нещо, което трябваше да се изследва и щеше да бъде направено, ако не беше хроничното нежелание на Вечността да обръща поглед навътре към себе си.

Само преди месец Харлан може би би презирал Ферук като перчещ се сантименталист, сприхав полуидиот, който облекчава мъката си от загубата на електрогравитацията в една нова Реалност, като роптае срещу всички други Столетия, които се нуждаят от противораков серум.

Той можеше да докладва за него. Това дори би било негов дълг. Очевидно бе, че повече не можеше да се разчита на този човек.

Но сега Харлан не можеше да постъпи така. Той даже му съчувствуваше. Собственото му престъпление бе неизмеримо по-голямо.

И отново, колко лесно, мислите му се върнаха към Нойс.

 

 

Той дълго не можа да заспи тази нощ. Събуди се късно, когато ярката дневна светлина вече си бе пробила път през полупрозрачните стени, и му се стори, че се е събудил върху облак, плуващ по мъгливо утринно небе.

Нойс се бе надвесила над него и се смееше:

— Ей богу, не беше лесно да те събуди човек.

Първото спонтанно действие на Харлан бе да докопа някакво одеяло или чаршаф, с които да прикрие голотата си. Напразно, завивките ги нямаше. Той постепенно си припомни всичко и я погледна с празен поглед, а лицето му гореше от срам. Как да се държи сега?

Но миг след това му хрумна нещо друго и той моментално седна в леглото.

— Порази ме, Време! Още няма един часа, нали?

— Едва единайсет е. Закуската те очаква и след това имаш на разположение още доста време.

— Благодаря — смънка той.

— Погрижила съм се за душа ти. Дрехите ти за днес също са готови.

Какво можеше да се отвърне на това?

— Благодаря — отново измънка той.

Докато се хранеше, Харлан избягваше да среща погледа й. Тя седеше срещу него, без да се храни, брадичката й бе заровена в дланта й, тъмната й коса бе сресана на една страна, а миглите й бяха неестествено дълги.

Тя следеше всяко негово движение, докато той, свел поглед, щателно изучаваше душата си, за да открие горчивия срам, който би трябвало да изпитва.

— Къде ще ходиш в един часа? — запита тя.

— На аеробол — промърмори той. — Успях да си намеря билет.

— Ах, да, днес е финалният мач. А аз, знаеш, пропуснах целия сезон поради този скок във Времето. Как мислиш, Ендрю, кой ли ще бие?

При това интимно обръщение „Ендрю“, той почувствува необяснима слабост да се разлива по цялото му тяло. Харлан тръсна рязко глава и се опита да придаде сурово изражение на лицето си. (А едва вчера това му се удаваше толкова лесно.)

— Но ти знаеш. Изучил си най-подробно целия този период, нали?

Редно бе да отвърне отрицателно, хладно и категорично, но той малодушно обясни:

— Изучаването на всеки период е свързано с необхватно много събития във Времето и Пространството. Така че такива незначителни подробности като резултатите от мачовете неминуемо се изплъзват от паметта на човек.

— Не ми се вярва. Просто не искаш да ми кажеш.

Харлан не отвърна нищо. Той набучи малкия сочен плод със златната виличка и го поднесе цял към устните си.

След съвсем кратка пауза Нойс запита:

— А успя ли да запомниш какви събития са станали тук при нас преди твоето идване?

— Недей навлиза в подробности, Н… Нойс. (Колко много му костваше да се обърне към нея по име.)

— Но нима не знаеше за нас двамата? Нима не знаеше, че… — запита тя с тих и нежен глас.

— Не, не, не знаех. Не можех да видя себе си оттам — със заекване я прекъсна Харлан. — Нали аз самият не принадлежа към тази Реал… мм… нямаше ме тук, преди да дойда. Не мога да го обясня.

Той беше объркан. От една страна — от това, че тя изобщо бе започнала този разговор. От друга — че той едва не се хвана в капана и не изтърва думата „Реалност“ — най-забранената от всички думи в разговорите с Временните.

Тя повдигна веждите си и очите й станаха кръгли и малко удивени.

— Да не би да се срамуваш?

— Това, което направихме, не беше редно.

— Но защо? — От гледна точка на 482-ия въпросът й бе напълно невинен. — Нима на Вечните не е разрешено?

В думите й имаше почти шеговит нюанс, като че питаше дали на Вечните не е разрешено да се хранят.

— Не употребявай тази дума — помоли Харлан. — А щом толкова искаш да знаеш, като правило — не е.

— Ами не им казвай тогава. И аз няма да кажа.

Тя заобиколи масата и седна в скута му, като с плавно полюшване на бедрото си отблъсна масичката, която ги делеше един от друг.

За миг той се вцепени с протегнати напред ръце, сякаш искаше да я спре. Напразно.

Тя се наведе и го целуна по устните и вече нищо не изглеждаше срамно. Нищо, което бе свързано с Нойс и него.

Харлан не можеше да си спомни кога всъщност за първи път наруши професионалната етика на Наблюдателя. Простъпката му се състоеше в това, че той започна да размишлява върху същността на проблема в съществуващата Реалност и върху предстоящата Промяна, която щеше да се извърши с нея.

Очевидно бе, че нито свободните нрави на Столетието, нито ектогенезисът, нито матриархатът бяха причина за безпокойството на Вечността. Всичко това бе съществувало и в предишната Реалност и тогава Съветът на Времето бе гледал на тия неща с абсолютна невъзмутимост. Финдж му бе казал, че въпросът е от много деликатно естество.

В такъв случай и Промяната щеше да бъде едва доловима и щеше да обхваща хората от неговия обсег на Наблюдение. Поне това изглеждаше очевидно.

Тя щеше да обхваща аристокрацията, богатите, висшата класа, облагодетелствуваните от системата.

Това, което обаче го тревожеше, бе, че тя неминуемо щеше да обхване и Нойс.

Трите дни, които Инструкцията му определяше да остане още в 482-ия, Харлан прекара във все по-мрачни мисли, които се трупаха в главата му подобно на сгъстяващ се облак и стопяваха радостта му дори от компанията на Нойс.

— Но какво се промени? — питаше тя с безпокойство. — За известно време ти сякаш съвсем не бе като във Вечн… като в онова място. Нямаше и следа от сковаността ти. Сега изглеждаш угрижен. Дали причината е в това, че скоро трябва да си тръгваш?

— Отчасти да — отвърна Харлан.

— А наложително ли е да се върнеш?

— Да.

— Ясно, но кого ще го е грижа, ако закъснееш?

При този въпрос Харлан почти незабележимо се усмихна.

— Не би им се понравило моето закъснение — каза той, но с копнеж си помисли същото за двудневния резервен интервал, предвиден от Инструкцията.

Нойс включи някакъв малък музикален инструмент, чието комплицирано математическо устройство съчетаваше случайните комбинации на звуци в нежни и сложни мелодии, които галеха слуха. Те не се повтаряха по-често от снежинките, които зиме се стелеха по земята, и не бяха по-малко прекрасни от тях.

Завладян от магията на звуците, Харлан не можеше да свали поглед от Нойс и мислите му се виеха плътно около нея. Каква ли щеше да бъде тя при новото разпределение? Съпруга на рибар, фабрична работничка, дебела, грозна, вечно болна майка на шест деца? Но каквато и да станеше, нямаше да си спомня за Харлан. В една нова Реалност той нямаше да е част от живота й. И която и да станеше тя, нямаше да бъде Нойс.

Той не беше само влюбен. (Странно, за пръв път в живота си той мислено произнесе думата „любов“, но го направи без всякакво колебание, като нещо съвсем естествено, и изобщо не се удиви от това.) Той обичаше всичко в нея: начина на обличане, походката, маниера на изразяване, дори малките й кокетни трикове. Всичко това бе изработено в продължение на четвъртвековен житейски опит в определена Реалност. Само преди една биогодина в предишната Реалност тя не е била неговата Нойс. Нямаше да бъде Нойс и в следващата Реалност.

Може би новата Нойс щеше да бъде по-добра в някои отношения, но той съвсем сигурно знаеше едно. Нужна му бе именно тази Нойс, тази, която сега виждаше пред себе си, тази, която принадлежеше към настоящата Реалност. Ако изобщо имаше недостатъци, нужни му бяха и те.

Какво да прави?

Хрумнаха му няколко различни плана, но всички бяха противозаконни. Един от тях бе да узнае характера на Промяната и да разбере как точно тя би засегнала Нойс. В края на краищата човек не можеше да бъде съвсем сигурен, че…

 

 

Мъртва тишина изтръгна Харлан от унеса му. Той отново бе в кабинета на Проектанта на Съдби. Социолог Вой го наблюдаваше с крайчеца на окото си. Ферук бе надвесил над Харлан главата си на мъртвец.

А тишината просто пронизваше. На Техника му бе нужен само миг, за да разбере в какво се състоеше работата. Само един единствен миг. Анализаторът бе замлъкнал.

Харлан подскочи.

— Получихте отговора, нали, Проектант?

Ферук се вгледа в лентите, които държеше в ръката си.

— Да… Разбира се. Доста странен е.

— Може ли да го видя?

Харлан протегна ръка; тя трепереше забележимо.

— Няма нищо за виждане. Това именно е странното.

— Как така — нищо?

Харлан се втренчи във Ферук, очите внезапно го засмъдяха и всичко се размаза пред него в едно високо, неясно очертание, където бе застанал Ферук.

— Дамичката не съществува в новата Реалност. — достигаше някъде отдалеч сухият глас на Проектанта. — Никакво изменение на личността, нищо. Просто я няма — това е. Изчезнала е. Изследвах всички възможни варианти на превъплъщение с точност до 0,0001. Никъде я няма. Всъщност… — той потърка бузата си с дългите си мършави пръсти — с тази комбинация на данни, която ми дадохте, не виждам как е могла да се вмести и в старата Реалност.

Харлан едва го чуваше.

— Но… но нали Промяната е съвсем незначителна?

— Зная. Странна комбинация от данни… Ето, искате ли лентите?

Харлан почти несъзнателно ги взе. Нойс изчезнала? Нойс несъществуваща? Нима е възможно?

Той почувствува нечия ръка върху рамото си.

— Зле ли ви е, Техник? — бръмна в ухото му гласът на Вой.

Ръката се отдръпна, като че вече бе съжалила за лекомисления си допир с тялото на Техника.

Харлан преглътна и с голямо усилие на волята придаде спокойно изражение на лицето си.

— Нищо ми няма. Бихте ли ме изпратили до капсулата?

Не бива да показва чувствата си. Трябва да се държи така, сякаш ставаше въпрос за нещо, за каквото сам го бе представил — чисто академично изследване. Трябва да прикрие факта, че изчезването на Нойс от новата Реалност го изпълваше с огромна, непоносима радост и че той почти осезаемо почувствува да го залива вълна от чисто въодушевление.