Боби Смит
Дамски пасианс (2)

Първа глава

1857 година

Настроението сред събралите се тази вечер в джентълменския салон на борда на „Гордостта на Нови Орлеан“ беше очакване. Мъжете бяха чули за красивата комарджийка, на име Бранди, която редовно пътуваше с парахода, и горяха от желание да я видят. Говореше се, че тя е наистина много добра играчка на покер, и те бяха повече от готови да премерят с нея комарджийските си умения.

— От един час насам слушам всичко, което се приказва за тази Бранди. Представяте я като някакъв образ на женствеността — млада, красива и хитра. Отговаря ли това на истината? — попита Кевин Бера, мургав, красив млад мъж, който пътуваше на север, за да разшири бизнеса си на спедитор и търговец нагоре по течението на реката, докато стоеше на бара и пиеше уиски без лед и вода. Не мислеше, че съществува жена, която да притежава всичките тези качества

Дан Лесег, Виден млад адвокат от Сейнт Луис, който се считаше за познавач на жените, подхвърли шеговито:

— Бранди е повече от специална. Тя е разкошна.

— О, благодаря ти, Дан — чу се страстният глас на Бранди от дъното на помещението, когато тя влезе през служебната врата.

— Аз просто казвам истината — каза й Дан, обръщайки се към нея с елегантен поклон. Усмихна се широко, докато я гледаше как пресича помещението, идвайки към него.

Кевин вдигна очи и заедно с другите реши, че оценката на Лесег не беше ни най-малко преувеличена. Бранди беше великолепна жена. Абаносовите й къдрици бяха идеално подредени нагоре и настрани от изкусно гримираното й лице по начин, подчертаващ зелените й очи, които сега блестяха, излъчвайки добро настроение. Беше облечена в прилепнала по тялото й, с едно оголено рамо, атлазена дълга рокля в тъмновиолетов цвят. Той подчертаваше гладката й, кремава кожа. Фигурата й можеше да те накара да затаиш дъх и всички без изключение решиха, че тя е зашеметяваща.

— Добър вечер, господа — измърка Бранди, като спря при любимата си маса. Вдигна очи и видя, че всички продължаваха да я гледат, усмихна се и попита с многообещаващ глас:

— Има ли някой готов за един приятелски покер, а?

Няколко мъже едва не се препънаха в бързината да си осигурят стол. Както се бяха впечатлили от красотата на Бранди, час по-късно бяха още по-впечатлени от комарджийските й умения. Оказа се, че са били твърде самоуверени, считайки че няма жена, която може да ги бие, и джобовете им бяха доста олекнали.

— Вие сте дяволски… ъъ, извинете ме, дяволски добра играчка на покер, госпожице Бранди — каза с възхищение Сам Фостър, като хвърли картите си и се облегна на стола. Той беше възрастен човек, изиграл не малко игри на покер през живота си, но сега разбра, че тази дама наистина отговаря на репутацията си. Тя беше го смазала на няколко ръце и беше направила това съвсем честно.

— Сам, отказваш ли се вече да играеш с мен? — попита Бранди с приятелска усмивка. На нея и харесваше любезността, с която той приемаше загубите си.

— Боя се, че да, скъпа моя. Госпожа Фостър ми определя колко мога да губя при пътуванията си и се опасявам, че съм достигнал лимита си.

— Мъдра жена е съпругата ви.

— Много мъдра — съгласи се той и се усмихна, като ставаше от масата. — Благодаря за очарователната вечер.

— Удоволствието беше мое — и тя наистина имаше това предвид. Само за един час спечели от Сам няколкостотин долара.

Освободеният от него стол скоро беше зает от друг мъж, които желаеше да изпробва уменията й, и играта продължи. Беше много след полунощ, когато тя свърши окончателно. Бранди вдигна поглед и видя на бара капитана на кораба — Бен Роджърз.

— Добър вечер, Бен — поздрави тя високия, с посивели коси мъж.

Бен я гледаше нежно.

— Ти си красива както винаги.

— О, благодаря ти, сър. Наистина умееш да завъртиш главата на момиче — усмивката и беше искрена, защото Бен й беше истински приятел.

— Готова ли си да си вървим?

— Мисля, че да. Ще ме изпратиш ли до каютата ми?

— С удоволствие.

Тя стана от масата и остави печалбата си на бармана. След това Бен я придружи навън от помещението.

Двамата се бяха запознали, когато тя беше само на четиринадесет години. Бен беше имал глупостта да мине пеша по улиците на Начез в ранните часове на утрото и беше нападнат в една алея от двама мъже. Те го биеха и ограбваха, когато Бранди чу шумотевицата от малката стая в пансиона, където живееше заедно с майка си. Друг не би се намесил, обаче Бранди разбуди хазяина си и те двамата прогониха нападателите.

Бен беше зашеметен и кървеше, когато му помогнаха да влезе вътре. Бранди и майка й го заведоха в стаята си, промиха и почистиха раните му и се грижиха за него цялата нощ. На сутринта го изпратиха само с главоболие и няколко рани, които издаваха премеждието му. Бен видя колко са бедни и предложи да им плати за оказаната помощ, но те отказаха да вземат пари от него. Тогава той разбра колко са горди и каза на Бранди, че ако някога й е нужно нещо, трябва само да му се обади.

Бранди скъта предложението му в сърцето си, но никога не го потърси. Едва когато здравето на майка й започна да се влошава и те имаха нужда от пари, тя помоли Бен да играе комар на парахода му. Беше научила много за покера от един оттеглил се параходен комарджия, който живя известно време в пансиона им и се беше сприятелил с нея и майка й. Той я научи на всичко, което знаеше, преди да умре, а тя се оказа способна ученичка. Бранди беше уверена, че може да изкарва за прехрана, като играе на покер, и се надяваше, че Бен ще й даде възможност да докаже това на парахода му. Ако й откажеше, беше твърде ужасно да си представи как ще живее.

Отначало Бен не се поддаваше на настояванията й, защото се безпокоеше за безопасността й. Тя обаче го уверяваше, че ще бъде атракция на парахода и добродетелта й ще бъде гарантирана. Накрая той се съгласи да й даде изпитателен срок. Когато всичко, което тя му беше казала, се оказа вярно и корабът стана популярен с госпожица Бранди на борда, той разбра, че се е получило нещо много добро.

— Донесе ли ти печалба вечерта? — попита я Бен, когато останаха сами на палубата.

— Всичко мина чудесно. Мъжете бяха в много добро настроение. Винаги е по-забавно да се играе, когато на никого не му пука, че губи.

— Кога за последен път загуби? Преди три пътувания ли?

Бен знаеше колко талантлива е тя. Бранди притежаваше умението да следи кои карти се разиграват и знаеше кой какви държи.

— Да, и не беше никак забавно — отговори тя с гримаса, спомняйки си твърде ясно тази вечер.

Спряха се при перилата и Бен погледна надолу към нея. Забеляза как тя се беше втренчила в целунатата от луната Мисисипи. Лицето й доби мечтателно изражение, когато тя вдигна поглед към проблясващите светлини на внушително имение в далечината. Бранди въздъхна разнежено.

— Нещо не е наред ли? — попита Бен.

— А, не. Просто си спомних какво си фантазирах, когато бях малка.

— И какво беше то?

— Сега ми изглежда, че е било толкова отдавна… като че ли цял живот… Мечтаех да живея в голяма къща, като онази, и да имам много прислужници, хубави дрехи и обилна храна.

— Майка ми винаги казваше: „Ако мечтаеш, гледай мечтата ти да е голяма“ — съгласи се той с нея.

— Знаеш ли, когато бях на десет години, открих една тайна пътека в парка на една от големите къщи в Начез. Вечер се промъквах там просто за да погледам гостите. Всички дами бяха облечени в красиви рокли, а мъжете бяха толкова елегантни…

— Имала си късмет, че не са те хванали — подсмихна се той.

— Знам. — Тя също се засмя, спомняйки си колко се страхуваше, че някой може да я открие, докато наблюдаваше всичките тези хора. — Реалността не може да промени детските мечти, нали?

— Може, но ти, Бранди, никога не се отказвай от мечтите си. Всички имаме нужда от нещо да ни вдъхновява, за да може да живеем.

— Това, което ми трябва, за да ме вдъхновява сега, е добра ръка. Да печелиш, е много по-забавно, отколкото да губиш.

— Също и по-доходно.

— Прав си. — Бранди отново се засмя. Бен наистина знаеше как да я накара да се усмихва.

— Как е майка ти?

Тя прогони от съзнанието си горчивосладкия спомен за наивната си младежка мечта.

— Много по-добре. С парите, които сега нося вкъщи, успях да наема малка къщичка и дори жена, която да е при нея, докато мен ме няма.

— Това е добре. Предай й много поздрави от мен, когато се прибереш. — Бен беше доволен, че нещата при тях са добре.

— Ще й предам.

Те тръгнаха по палубата. Той й пожела лека нощ, когато стигнаха до каютата й, и изчака тя да се прибере и заключи вратата. Животът на Бранди беше достатъчно тежък. Най-малкото, което можеше да направи, беше да гарантира сигурността й, докато тя беше на парахода с него.

Като се прибра, Бранди бавно се съблече, навлече нощницата си и се пъхна в леглото. Преди да заспи, тя си позволи да си припомни мечтите, които хранеше в невинните си детски години.

 

 

— О, как я мразя тази Цинтия Голтиър! — изсъска Лоти Димърз на по-малката си сестра Рейчъл, докато наблюдаваше тази жена как танцува с мъжа, в които тя беше влюбена.

— Мога да те разбера защо — съгласи се Рейчъл, чийто поглед също беше фокусиран на тази танцуваща двойка. — Цинтия е сладка, пищна и богата и танцува с мъжа, за когото ти искаш да се омъжиш. Какво може да ти хареса в нея?

— Млъкни! — отсече раздразнено Лоти. — Аз съм по-богата от Цинтия и бих била по-добра съпруга на Рейф Морган.

— Ти може така да мислиш, но той? Всички говорят, че Рейф не се интересува от женитба.

— Хич не ме е грижа какво говорят другите. Уверена съм, че мога да го направя щастлив, само да ми даде шанс! — Лоти шумно въздъхна, докато гледаше как обектът на нейните мечти минава с валсова стъпка покрай нея. Тя си представи, че е в силните му ръце, загледана в изсеченото му красиво лице, ръката й — на силното му рамо, топлината на неговата ръка — на талията й, а тялото му се движи в такт с нейното… Бузите й пламнаха, пулсът й се усили, а гърлото й пресъхна. Мъжът беше великолепен и тя трябваше да го има. — Трябва да намеря начин да накарам този човек да се омъжи за мен.

— А не мислиш ли, че това ще бъде малко трудно, защото той едва ли знае, че те има на този свят?

— Преди малко той танцува с мен — защити се Лоти.

— Ти практически му се набута в ръцете — изтъкна Рейчъл.

— И какво от това? Когато искам нещо, аз го преследвам докрай. Искам Рейф Морган. — Зелените очи на Лоти пламнаха, когато тя погледна сестра си.

— Непременно ми кажи, като измислиш начин да го имаш.

— Трябва да измисля нещо. Утре заминаваме за Мемфис и няма да го виждам много седмици.

— Е, докато измисляш как да го накараш да застане пред олтара, аз ще отида да си взема малко пунш. Ти искаш ли?

Лоти хвърли още един поглед към Рейф, после стана, за да последва сестра си.

— Добре. Да вървим. Може би той ще намине към масата с напитки, като свърши да танцува с Цинтия, и ще имам възможността отново да разговарям с него.

Рейчъл нищо не каза, защото знаеше, че е безсмислено да отклони вниманието на Лоти. Когато нейната упорита, разглезена сестра си наумеше нещо, нямаше начин да я спреш. Тя пожела късмет на Рейф Морган, защото Лоти беше инат като булдог, когато преследваше някаква цел.

 

 

Рейф Морган имаше вид на човек, който се забавлява, докато валсираше с Цинтия Голтиър. В сравнение с всички останали, те изглеждаха идеалната двойка. Тя беше руса и красива. Той беше мургав и елегантен. Но в действителност Рейф се правеше на доволен. Колкото и красива да беше партньорката му, тя си търсеше съпруг, а той нямаше никакво желание да изпълни тази роля в нейния или чийто и да било друг живот. След рухването на семейството му, колкото по-далеч беше от тази възможност, толкова по-добре беше за него.

Беше доволен, когато музиката спря и той се освободи от Цинтия. Благодари й за танца и се запъти към вратите прозорци, за да излезе на верандата. Последва го изпълненият с любовна мъка поглед на Цинтия, която беше много разочарована.

Олекна му, като остана сам и далеч от тълпата. Загледа се в обсипаното със звезди небе. Вдъхна дълбоко нощния въздух, наситен с миризмата на „орлови нокти“. Вниманието му беше привлечено от звука на свирката на параход, плаващ по Мисисипи, и той отиде при перилата, за да види ярко осветеното парно возило да пърпори покрай пристана на плантацията. И той сутринта щеше да се качи на параход, пътуващ на север. Почти му се прииска да е вече на борда му. Беше му омръзнало обществото в Начез с неговите дебютантки в търсене на жених.

— Рейф… толкова се радвам, че излезе тук. Цялата вечер исках да остана насаме с теб — каза Мирабел Чандлър с прелъстителен глас, изниквайки от близките сенки.

Без да го изчака да каже нещо, тя се хвърли в прегръдките му и страстно го целуна. Когато отдели устни от неговите, тя му се усмихна.

— Липсваше ми — каза нежно, освобождавайки се от ръцете му, за да го погледне. Погледът й гореше от многообещаващо желание.

Рейф не беше ни най-малко изненадан от смелостта й. Тридесет и две годишната похотлива руса вдовица беше страстна любовница и той няколко пъти се беше насладил на прелестите й. Имаше вкус към жени като нея — по-изтънчени, знаещи какво трябва на мъжа и задоволяващи го без никакви превземки.

— Бях ангажиран.

— А твърде ангажиран ли си за мен? — попита настойчиво тя.

— Мирабел, ти знаеш какво е отношението ми към каквито и да било обвързвания — напомни й той с рязък глас.

Думите му я ужилиха, но тя се постара да не покаже това. От самото начало на връзката им той беше споделил с нея отвращението си от женитбата. Когато му се искаше, преспиваше с нея, но това беше всичко. Тя му отговори с фалшива лекота:

— Имах един съпруг, скъпи, и той ми бе достатъчен.

Рейф се подсмихна под мустак. Раздразнението му се беше изпарило.

— Искаш ли да влезем вътре и да потанцуваме?

— Валсирането в балната зала не е точно това, което си бях наумила. Надявах се на един много по-интимен танц… — Тя прокара ръка по гърдите му, намеквайки за желанието си. — Бихме могли да тръгнем веднага. Каретата ми е отпред… — Тя го целуна още веднъж, като се притисна подканващо цялата в него.

Той усети желанието й и ако обстоятелствата бяха по-различни, може би щеше да се възползва от предложението й, но тази вечер не можеше.

— Предложението ти е изкушаващо, но се боя, че трябва да го отклоня. Марк и аз заминаваме за Сейнт Луис рано сутринта.

— Жалко. Ние с теб неистина танцуваме заедно много добре.

Разочарованието й беше истинско.

— Рейф? — Гласът на Марк Лефевър прекъсна интимността на момента.

Мирабел видя мъжа, който стоеше на отворената врата и ги гледаше.

— Ще ти се обадя, като се върнеш.

Рейф кимна и тя се отдалечи.

— Здравей, Марк — каза Мирабел на високия русокос мъж, който се размина с нея, когато тя влизаше в залата.

— Добър вечер, Мирабел — отговори той.

През последните няколко минути Марк беше търсил Рейф.

— Дали не прекъснах нещо? — попита той с разбираща усмивка, като хвърли поглед назад към Мирабел.

— Не, Мирабел просто реши да се прибере.

— Изглежда, е трудно да си най-търсеният ерген тук и всичките красиви жени да ти се хвърлят на врата. Вътре има поне три млади дами, които биха се радвали да те заведат пред олтара.

— Ами тогава защо не се ожениш за една от тях и така да ме освободиш малко от натиска, упражняван върху мен? — отвърна му добродушно Рейф.

Приветливото настроение на Марк за миг помръкна малко. Преди една година беше починала любимата му съпруга Жанет и още го болеше от загубата. Марк се съмняваше дали пак ще се ожени.

— Твърде силно обичах Жанет. Няма друга жена, която да заеме мястото й.

— Да, ти беше женен за изключителна жена — съгласи се Рейф.

— А това е точно каквото ти трябва на теб — добра съпруга, която да те направи щастлив — пошегува се Марк, защото знаеше мнението на Рейф по този въпрос.

— Щастливото семейство, което бяхте ти и Жанет, беше изключение, а не правило.

— Е, вътре има няколко разкошни женски същества, които биха се радвали да ти докажат, че не си прав. Знаеш ли, че има много млади семейства, които са щастливи — Марк вярваше в красотата и свещеността на брака.

— Бихме могли да спорим по този въпрос цялата нощ и пак няма да постигнем единодушие.

— Ти си просто невъзможен.

Рейф сви рамене.

— Според мене единствената причина за мъжа да се ожени е да има деца. А аз все още не съм готов само заради това да се обвържа с някоя дама.

— Но един ден ще поискаш да имаш деца, нали? Ти си толкова добър към Мери и Джейсън…

— Да, искам да имам деца. Тревожи ме въпросът, коя да е съпругата.

На Марк му се искаше приятелят му да не бъде толкова измъчен. Въпреки всичко той разбираше причината за това и знаеше, че не може да направи нищо, за да го промени. Затова, вместо да настоява на мнението си, той просто смени темата на разговора:

— Започваме игра на покер. Иска ли ти се тази вечер да загубиш малко пари от мен?

— С удоволствие — ухили се Рейф. — Но нямам намерение да загубя — нито от теб, нито от когото и да било. Когато играя покер, го правя, за да печеля.

— Така казват всички — каза Марк, но той знаеше, че Рейф е безмилостен и твърд във всичко, което правеше. — Да вървим. Чакат ни.