Нора Робъртс
Гола в смъртта (6)

Глава шеста

Един младок пазеше пред апартамента на Лола Стар. Ив го определи по този начин, защото той едва бе навлязъл във възрастта, когато вече имаше право да си поръчва бира, заради униформата, сякаш току-що извадена от полиците в склада и заради зеленикавия оттенък на кожата му.

Само след няколко месеца работа в този район и полицаят преставаше да повръща при вида на труп. Тук наркоманите, уличните лицензирани компаньонки и най-обикновените главорези обичаха да накълцват жертвите си. От миризмата, която я удари в носа, реши, че или някой труп е забравен, или че рециклиращите боклукчийски коли не бяха минавали цяла седмица.

— Полицай! — Тя се спря и показа значката си. В мига, в който излезе от жалкото подобие на асансьор, той застана нащрек. Добре че инстинктът я предупреди, защото ако не се бе легитимирала светкавично, сега можеше да лежи простреляна от оръжието, което треперещата му ръка сграбчи.

— Сър! — Очите му гледаха стреснато и неспокойно се оглеждаха.

— Докладвайте какво става.

— Сър — повтори той и пое дълбоко въздух. — Хазяинът подаде сигнал в моята част и каза, че в апартамента има мъртва жена.

— А има ли…? — Тя хвърли поглед към името, закачено върху джоба на гърдите му. — Полицай Проски?

— Да, сър, тя е… — Той преглътна с мъка и Ив видя ужасът отново да пробягва по лицето му.

— И как разбрахте, че субектът е ликвидиран, Проски? Проверихте ли пулса?

Изчервяване, нездравословно като зеленикавия оттенък на лицето, обагри страните му.

— Не, сър. Следвах процедурата — запазих в непроменен вид мястото на престъплението и уведомих началството. Уверих се визуално, че е настъпила смърт, нищо не е пипано на местопрестъплението.

— Хазяинът влизал ли е? — Всичко това можеше да научи и по-късно, но като го принуждаваше да говори, искаше да го накара да се поуспокои.

— Не, твърди, че не е. След оплакване на един от клиентите на жертвата, който имал среща за девет часа вечерта, хазяинът проверил апартамента. Отключил вратата и я видял. Има само една стая, лейтенант Далас, и тя е… Вижда се веднага щом отворите вратата. След като я открил, хазяинът уплашен излязъл и подал сигнал. Случи се в моята патрулна част. Аз веднага го придружих обратно до мястото на престъплението, направих визуално потвърждение на предполагаемата смърт и докладвах.

— Напускали ли сте поста си, полицай? Макар и за кратко?

Поуспокоен, погледът му най-накрая срещна нейния.

— Не, лейтенант. Но мисля, че ще трябва, поне за минута. За първи път ми е и ми бе трудно да издържа.

— Струва ми се, че сте се справили добре, Проски. — От служебната си чанта, която носеше със себе си, тя извади защитния спрей и се напръска с него. — Обадете се на криминалистите и на бърза помощ. Стаята трябва да бъде претърсена, а трупът поставен в торба и маркиран.

— Да, сър. Да остана ли на пост?

— Докато дойде първият екип. После можеш да си вървиш. — След като приключи с нанасянето на защитния филм по ботушите си, тя вдигна поглед към него. — Женен ли си, Проски? — попита тя, когато щракна записващото устройство към ризата си.

— Не, сър. Но може да се каже, че съм сгоден.

— След като докладваш, иди и намери момичето си. Онези, които се отдават на алкохола, не издържат толкова, колкото другите, които се приютяват край нечие хубаво и топло тяло, за да се освободят от напрежението. Къде мога да намеря хазяина? — попита тя и завъртя дръжката на необезопасената врата.

— Той е долу в 1-А.

— Предай му да си стои там. Ще взема показанията му, след като свърша тук.

Ив влезе вътре и затвори вратата. Но и тя, макар че беше опитен полицай, почувства, че й се повдига при гледката на тялото, разкъсаната плът и опръсканите с кръв детски играчки.

Сърцето й се сви от болка.

После я обхвана гняв, прониза я като червено копие, когато зърна старото оръжие, положено в ръцете на едно мече.

„Тя е била още дете.“

В седем часа сутринта Ив не беше у дома си. Тя бе подремнала мъчително и неспокойно един час на бюрото в офиса си между компютърните справки и докладите. Тъй като по случая с Лола Стар не беше приложен „Код пет“, Ив имаше свободен достъп до банките с данни на Международния център за криминални издирвания. До момента не бе открила подобен случай в МЦКИ.

Сега, бледа от преумора, изнервена от енергията, получена от синтетичния кофеин, тя гледаше към Фийни.

— Тя била е професионалистка, Далас.

— Лицензът й за чукане е едва от три месеца. По леглото й имаше кукли.

Тя не можеше да забрави това — всичките ония глуповати, момичешки вещи, които трябваше да пипа, докато будещото съжаление тяло на жертвата лежеше върху евтините, натруфени възглавници и кукли. Вбесена, Ив запокити една от служебните снимки върху бюрото си.

— Съдейки по външния й вид, тя би трябвало да е начело на купоните в гимназията. Вместо това се занимава с клиенти и събира снимки на луксозни апартаменти и още по-луксозни дрехи. Смяташ ли, че е знаела с какво се захваща?

— Смятам, че не си е представяла, че ще завърши така — отвърна й Фийни с равен глас. — Искаш да поставиш на обсъждане сексуалния морал ли, Далас?

— Не. — Уморена, Ив погледна отново към разпечатката. — Не, но ми се къса сърцето, Фийни. Такова нещо да се случи на едно дете.

— Познаваш и по-страшни случаи, Далас.

— Е, да, така е — призна тя с раздразнение. — Аутопсията ще бъде направена тази сутрин, но според моите предварителни наблюдения смъртта е настъпила най-малко двайсет и четири часа, преди трупът да бъде открит. Идентифицира ли оръжието?

— СИГ две-десет — това е истинският ролс-ройс на пистолетите, производство около 1980 г. Внос от Швейцария. Със заглушител. Едновремешните заглушители са можели да бъдат използвани само за два-три изстрела. Нуждаел се е от подобно оръжие, защото жилището на жертвата не е било звукоизолирано като на Деблас.

— И не се е обадил да съобщи по телефона, което ми говори, че не е искал да бъде открита толкова скоро. Трябвало е да отиде някъде другаде — разсъждаваше тя и замислено взе един малък плик.

„ВТОРАТА ОТ ШЕСТТЕ“

— По една на седмица — каза тихо Ив. — За бога, Фийни, той не ни дава много време.

— Проверявам бележниците й, книгите с клиенти. Имала е нов клиент, записан за осем часа по-предишната вечер. Ако предварителните ти изчисления се потвърдят, значи той е бил нашият човек. — Фийни едва доловимо се усмихна. — Джон Смит.

— Тази история е по-стара и от самото оръжие. — Тя разтърка лицето си с ръце. — МЦКИ трябва да го знае.

— Все още обработват данните — промърмори Фийни. Той винаги защитаваше МЦКИ, дори се обиждаше, ако някой недоволстваше срещу тях.

— Нищо няма да открият. Имаме си работа с пътешественик през вековете, Фийни.

Той изръмжа.

— Да, истински Жул Верн.

— Това е престъпление от двайсети век — каза тя. — Оръжията, прекомерното насилие, бележката, написана на ръка и оставена на местопрестъплението. Може би нашият убиец е някакъв историк или поклонник на миналото. Какъвто и да е, желанието му е нещата да станат такива, каквито са били.

— Много хора мислят, че животът може да се промени към по-добро.

Замислена, тя отпусна ръце.

— МЦКИ няма да ни помогне да влезем в главата на този човек. Все още е нужен човешкият ум, за да се изиграе подобна игра. Какво си въобразява, че прави, а, Фийни? И защо го прави?

— Убива лицензирани компаньонки.

— Проститутките винаги са били леснодостъпни жертви, чак от времето на Джак Изкормвача, права ли съм? Тази професия е много уязвима, дори и сега с всичките възможности за наблюдение все още има клиенти, които малтретират лицензирани компаньонки, убиват ги.

— Не се случва чак толкова често — възрази й Фийни. — Лицензираните компаньонки са по-малко уязвими от учителите.

— Те все още рискуват — най-старата професия и най-старото престъпление. Но нещата са се променили, поне някои неща. По правило хората вече не убиват с пистолети. Твърде скъпо е, а и твърде трудно да се сдобиеш с подобно нещо. Сексът не е онзи силен мотив, какъвто е бил навремето. Методите на разследване са различни, но разполагаме и с голямо разнообразие от нови мотиви. Ако оставим настрана всичко това, най-важното е, че хората все още унищожават хора. Продължавай да ровиш, Фийни, а аз трябва да разпитам няколко души.

— Това, от което имаш нужда, е да поспиш, дете.

— Нека той да поспи — промърмори Ив. — Нека това копеле да спи. — Вдъхвайки си кураж, тя се обърна към видеотелефона. Беше време да се свърже с родителите на жертвата.

 

 

Когато Ив влезе в бляскавото фоайе на офиса на Рурк в центъра на града, тя не беше лягала повече от трийсет и два часа. Премина през изпитанието да съобщи на двама потресени и разплакани родители, че единствената им дъщеря е мъртва, а после остана с поглед, вперен в монитора, докато данните заплуваха пред очите й.

Разпитът на хазяина на Лола, макар и по-различен, също я постави на изпитание. След като човекът се бе съвзел, цели трийсет минути не спря да се оплаква от лошата слава, която случката ще му създадели как търсенето ще спадне.

„Това е то човешкото съчувствие“ — бе си помислила Ив.

„Рурк индъстрийз“, Ню Йорк, до голяма степен отговори на очакванията й. Лъскавата, блестяща, великолепна сграда се издигаше на сто и петдесет етажа в небето на Манхатън. Едно абаносово копие, лъскаво като влажен камък и опасано от транспортните тръби и ярките като диамант небесни пътища.

На ъгъла липсваха уличните грилове, отбеляза тя. Липсваха амбулантните търговци с техните прегрели от работа джобни персонални компютри. В тази отсечка на Пето авеню търговията извън магазините беше ограничена. Зонирането правеше нещата по-спокойни и по-малко опасни.

Главното фоайе заемаше площта на цяла пресечка — три луксозни ресторанта, скъп бутик, множество специализирани магазини и един малък салон, в който прожектираха филми за изкуството.

Белите, метър на метър плочи по пода блестяха със сребристи отражения. Асансьорите от прозрачно стъкло се движеха неспирно нагоре-надолу, транспортните ленти отвеждаха в различни посоки, докато безстрастни гласове упътваха посетителите към интересуващите ги места или, ако ставаше въпрос за работа, към офиса, който им бе необходим.

За хората, дошли да позяпат, центърът предлагаше повече от десетина маршрута.

Ив се отправи към един монитор и там учтиво й предложиха помощ.

— Рурк — каза тя, ядосана, че името му го нямаше в главния указател.

— Съжалявам. — Гласът на компютъра беше с изключително превзет тон, който трябваше да успокоява, но вместо това подразни и без това опънатите нерви на Ив. — Нямам достъп до подобна информация.

— Рурк! — повтори Ив и задържа значката си така, че компютърът да я сканира. Изчака нетърпеливо, докато компютърът тихо бръмчеше — без съмнение проверяваше личния й номер и изпращаше съобщение до търсената личност.

— Моля, лейтенант Далас, отидете до източното крило. Там ще ви посрещнат.

— Добре.

Ив тръгна по коридора и мина край мраморна ваза, в която бяха засадени снежнобели цветя.

— Лейтенант! — Една жена в червен костюм и бяла като цветята коса й се усмихна сдържано. — Елате с мен, моля.

Жената пъхна тънка електронна карта в прореза и прилепи длан към черно стъкло за проверка на отпечатъка. Стената се плъзна и пред очите им се откри един частен асансьор.

Ив пристъпи вътре с нея и никак не са изненада, когато се отправиха към последния етаж.

Ив беше убедена, че Рурк не би се задоволил с друго, освен с върха.

Докато се изкачваха нагоре, придружителката й мълчеше и излъчваше дискретен чувствен аромат, който подхождаше на скъпите й обувки и спретнатата, пригладена прическа. Ив се възхищаваше тайно на жените, които се поддържаха и създаваха впечатление, че го постигат с лекота.

Изправена пред такова спокойно великолепие, тя смутено придърпа износеното си яке и се зачуди дали не беше време да отдели малко пари за фризьор, вместо да се подстригва сама.

Преди да успее да вземе решение по тези земни проблеми на суетата, вратите се отвориха безшумно и пред нея се откри застлано с бял килим фоайе с размерите на бална зала. В очите се набиваше изобилието от зеленина — само естествени растения: фикус, палма, нещо, което приличаше на разцъфнал по никое време кучешки дрян. От ваза с карамфили във всички нюанси от розовото до пурпурното се носеше тръпчив аромат.

Градината ограждаше удобна чакалня с канапета, полирани дървени маси, лампи от чист месинг, чиито лампиони сякаш бяха обсипани със скъпоценни камъни.

Сред всичко това бе разположена централа, оборудвана изключително добре с монитори и клавиатури, различни устройства и видеотелефони, досущ като самолетна кабина. Операторите бяха двама мъже и една жена, които работеха с безкрайно изящество и вещина на движенията.

Минаха покрай тях и влязоха в един покрит коридор със стъклени стени. Надзърна надолу и видя Манхатън. Разнасяше се музика, но тя нямаше представа, че това е Моцарт. За нея музиката започваше след десетия й рожден ден.

Жената в елегантния костюм отново се спря, усмихна се сдържано и заговори в някакъв скрит из дрехите й микрофон.

— Лейтенант Далас, господине.

— Пуснете я да влезе, Каро. Благодаря.

Каро отново притисна дланта си към гладко черно стъкло.

— Направо, лейтенант — покани я тя, когато панелът се отвори с плъзгане.

— Благодаря. — От чисто любопитство Ив я проследи с поглед, докато се отдалечаваше, и не можеше да се начуди как е възможно човек да се движи така грациозно на десет сантиметрови токчета. После влезе в кабинета на Рурк.

Както бе очаквала, кабинетът бе също така впечатляващ, както и останалата част от неговата централа в Ню Йорк. Независимо от зашеметяващата гледка, която се откриваше към Ню Йорк от три страни, най-впечатляващото нещо беше мъжът зад широкото, масивно бюро от абанос.

„Какво, по дяволите, има у него?“ — запита се Ив, когато Рурк стана и й се усмихна.

— Лейтенант Далас — каза той с едва доловимия очарователен ирландски акцент, — за мен е удоволствие, както винаги.

— Може да си промениш мнението, когато свърша.

Той повдигна вежди.

— От разстояние ли ще говорим? Кафе?

— Не се опитвай да ме разсейваш, Рурк. — Тя се приближи, а после, за да задоволи любопитството си, се поразходи из стаята. Беше голяма колкото летище и разполагаше с всички удобства на първокласен хотел: бар за автоматично обслужване, мек стол за релаксиране, окомплектован с виртуална реалност и възможност за настройка според настроението, и огромен стенен екран, който в момента не светеше. Вляво имаше баня с вана за подводен масаж. Цялото стандартно офис оборудване на най-последните технически постижения беше вградено тук.

Рурк я наблюдаваше с интерес. Възхищаваше се на начина, по който се движеше, и на хладните й, живи очи, които поглъщаха всичко.

— Искаш ли да те разведа наоколо, Ив?

— Не. Как работиш с всичко това… — И тя посочи огромната площ със стени от подсилено стъкло.

— Не обичам ограниченията. Ще седнеш ли, или ще се разхождаш?

— Ще остана права. Искам да ти задам няколко въпроса, Рурк. Имаш право на адвокат.

— Арестуван ли съм?

— Все още не.

— Тогава няма да безпокоя адвокатите. Питай, Ив.

Макар очите й да гледаха право в неговите, тя знаеше къде бяха ръцете му — мушнати небрежно в джобовете на памучните му панталони. Ръцете издаваха чувствата.

— По-предишната нощ — каза тя — между осем и десет часа вечерта. Можеш ли да докажеш къде си бил?

— Мисля, че бях тук до осем и нещо. — С уверена ръка той докосна дневника на бюрото си. — Затворих монитора си в осем и седемнайсет. Излязох от сградата и тръгнах с колата за вкъщи.

— Сам ли шофираше — прекъсна го тя, — или беше с шофьор?

— Сам. Държа една кола тук. Не мога да изисквам от служителите ми да се съобразяват с прищевките ми.

— Страшно демократично от твоя страна. — „И в същото време — помисли си тя, — страшно неудобно.“ Искаше й се да има алиби. — А след това?

— Налях си бренди, взех си душ, преоблякох се. Вечерях късно с една приятелка.

— Кога и с коя приятелка?

— Доколкото си спомням, пристигнах около десет. Обичам да бъда точен. Бях в къщата на Мадлин Монмарт.

За миг Ив си представи закръглена блондинка със страстна уста и бадемови очи.

— Актрисата Мадлин Монмарт?

— Да. И ако това може да помогне с нещо, мисля, че ядохме гълъби.

Тя не обърна внимание на сарказма.

— Нямаш ли свидетел за времето между осем и седемнайсет и десет часа вечерта?

— Някой от персонала може и да ме е видял, но тъй като им плащам добре, те са готови да говорят каквото им наредя. — Гласът му прозвуча рязко. — Имало е още едно убийство.

— Лола Стар, лицензирана компаньонка. Някои от подробностите ще бъдат оповестени в пресата до един час.

— А други — няма.

— Имаш ли заглушител, Рурк?

Изражението на лицето му остана непроменено.

— Няколко. Изглеждаш изтощена, Ив. Цяла нощ ли си била на крак?

— Това е част от работата ми. Притежаваш ли швейцарски пистолет СИГ две-десет, производство 1980 година?

— Сдобих се с един такъв преди около шест седмици. Седни, моля те.

— Познаваше ли Лола Стар? — Тя бръкна в куфарчето си и извади снимка, която бе открила в апартамента на Лола. Хубавото, миниатюрно момиче сияеше, пълно с дръзка закачливост.

Рурк наведе поглед към нея, когато снимката се озова на бюрото му. Очите му трепнаха. Този път в гласа му се прокрадна нотка, която Ив определи като съжаление.

— Та тя е твърде малка, за да има лиценз.

— Преди четири месеца е навършила осемнайсет години. Подала е молба точно на рождения си ден.

— Не е имала време да промени решението си, нали? — Очите му се вдигнаха към Ив. Да, в тях се четеше съжаление. — Не я познавам. Не използвам проститутки, нито пък деца. — Той взе снимката, заобиколи бюрото и я подаде на Ив. — Седни.

— Дали някога…

— Дявол да го вземе, седни. — Обзет от внезапна ярост, той я хвана за раменете и я бутна в един стол. Куфарът й се обърна и от него се разпиляха снимки на Лола, които нямаха нищо общо с дръзката й закачливост.

Може би щеше да успее да ги стигне първа — рефлексите й бяха толкова добри, колкото и неговите. Може би искаше той да ги види. Може би имаше нужда от това.

Рурк се наведе и вдигна една снимка, направена на местопрестъплението. Той се взря в нея.

— Исусе Христе — каза той тихо, — и ти смяташ, че аз съм способен да извърша подобно нещо?

— Какво смятам аз, няма никакво значение. Разследването… — Тя спря, когато очите му я стрелнаха гневно.

— И ти вярваш, че съм способен на това? — попита я той остро.

— Не, но трябва да си свърша работата.

— Твоята работа те съсипва.

Тя взе снимките и ги прибра.

— Случва се понякога.

— Как спиш нощем след подобна гледка?

Тя трепна и макар че след миг се стегна, той бе забелязал това. Макар и заинтригуван от инстинктивната й реакция, съжали, че я е предизвикал.

— С мисълта да пипна мръсника, който го е извършил. Махай се от пътя ми.

Той не помръдна, а стисна напрегнатата й ръка.

— Човек с моето положение трябва бързо и точно да преценява хората, Ив. От това, което чета по лицето ти, виждам, че още малко и ще припаднеш.

— Казах, махай се от пътя ми!

Рурк стана, но като премести ръката си върху китката й, я изправи на крака. Все още стоеше пред нея.

— Той отново ще го направи — каза Рурк тихо. — И това те съсипва, защото не знаеш кога, къде и коя ще бъде следващата жертва.

— Не ми прави анализи. Имаме си цял отдел от психиатри, на които им плащат за това.

— Защо не отидеш да се прегледаш? Все гледаш да се измъкнеш от тестовете.

Очите й се присвиха.

Той се усмихна, но усмивката му бе тъжна.

— Имам връзки, лейтенант. Трябвало е да се явиш на тестове преди няколко дена — стандартна процедура в отдела след случай на убийство.

— Не си пъхай носа в моите работи — извика яростно тя. — И стига с твоите връзки.

— От какво се страхуваш? Какво крие умът ти, сърцето ти?

— От нищо не се страхувам. — Тя освободи ръката си с рязко движение, а той я погали по бузата. Един толкова неочакван жест, толкова нежен, че стомахът й се сви.

— Нека да ти помогна…

— Аз… — Тя едва не припадна, но този път се овладя навреме. — Справям се и сама! — Тя се обърна. — Можеш да си прибереш нещата по всяко време утре след девет часа.

— Ив.

Тя не се обърна.

— Какво?

— Искам да те видя довечера.

— Не мога.

Той се изкушаваше — силно се изкушаваше — да се втурне след нея. Вместо това остана на мястото си.

— Мога да ти помогна със случая.

Тя спря и бавно се обърна. Ако не бе премалял от силното сексуално желание, което изпитваше, може би щеше да се изсмее на примеса от подозрение и присмех, който прочете в очите й.

— Как?

— Познавам близки на Шарън хора. — Докато говореше, той видя как интересът замести присмеха в очите й. Но подозрението остана. — Не е необходимо човек да е много умен, за да се досети, че търсиш връзка между Шарън и момичето, чиито снимки носиш. Ще видя дали мога да открия нещо.

— Информацията от заподозрян няма особена тежест в едно разследване. Но — добави тя, преди той да успее да каже нещо — можеш да ми се обадиш.

Той се усмихна.

— Чудо ли е, че те желая гола в леглото? Ще те известя, лейтенант. — И той се върна зад бюрото си. — Междувременно вземи да се наспиш.

Когато вратата се затвори зад нея, усмивката изчезна от очите му. Цяла минута той остана притихнал. Попипа копчето, което носеше в джоба си, и включи частната си обезопасена линия.

Не искаше този разговор да бъде отразен в дневника му.