Нора Робъртс
Гола в смъртта (1)

Глава първа

Събуди се по тъмно. През процепите на щорите се прокрадваше избледняващият утринен здрач и хвърляше коси тъмни ивици върху леглото. Изпита усещането, че се събужда в килия.

За миг, докато се отърсваше от съня, остана да лежи там трепереща, впримчена. След десет години служба в полицията Ив все още сънуваше.

Преди шест часа бе убила един мъж и бе наблюдавала как смъртта пропълзява в очите му. Не за пръв път извършваше убийство, нито го сънуваше за пръв път. Научила се бе да действа решително и да отговаря за последствията.

Но всъщност детето не й даваше покой. Детето, което не бе успяла да спаси, защото не пристигна навреме. Детето, чиито писъци отекваха в съня й, примесени с нейните.

Цялото в кръв, мислеше си Ив, докато бършеше с ръце потта от лицето си. Такова малко момиченце, а толкова много кръв. Но тя знаеше, че трябва да престане да мисли за това.

Според стандартната процедура в отдела, Ив трябваше да прекара сутринта в залата за проверка. Всеки полицай, който беше стрелял с оръжието си и това бе довело до отнемане на човешки живот, задължително преминаваше през проверка на емоционалното и психичното състояние, преди отново да поеме задълженията си. Ив не гледаше сериозно на тези тестове.

Щеше да ги преметне, както бе правила и по-рано.

Щом се надигна, лампите по тавана автоматично промениха ъгъла си и осветиха пътя й към банята. Тя трепна, когато видя отражението си. Очите й — подпухнали от недоспиване, а кожата — бледа, почти като на труповете, които бе оставила на съдебните лекари.

Спря да мисли за това и влезе под душа, прозявайки се.

— Пълен капацитет, температура трийсет и осем градуса — каза тя, премести се и струята плисна право в лицето й.

Парата я обгърна и докато премисляше събитията от изминалата нощ, апатично се покри с пяна. Трябваше да се яви в залата за проверка чак в девет часа и през следващите три часа щеше да се успокои и напълно да заличи съня от съзнанието си.

Машината често долавяше и най-незначителните съмнения, дори следи от разкаяние, а това означаваше, че ще последва втори, и то по-напрегнат, тест с машините и работещите с тях техници.

Ив нямаше намерение да се откъсва от работата си за повече от двайсет и четири часа.

Навлече една домашна роба, влезе в кухнята и програмира автоготвача за кафе — черно, и филийка — леко препечена. През прозореца проникваше силното бучене на въздушните транспортни средства, които пренасяха ранните пътници до офисите, а тези от нощната смяна — у дома. Беше харесала този апартамент още преди години, защото се намираше на място със силно натоварено въздушно и наземно движение, а пък тя обичаше шума и тълпите. Прозя се още веднъж, погледна през прозореца и проследи с очи гърмящия полет на един поостарял еърбъс, натоварен с хора, които нямаха късмета да работят в центъра или на собствените си компютри, чрез които обслужваха работните си места.

Извика „Ню Йорк Таймс“ на екрана и прехвърли заглавията, докато синтетичният кофеин мобилизираше организма й. Автоготвачът бе прегорил отново филията й, но тя все пак я изяде, с неясната мисъл, че трябва да поръча резервна част за машината.

Мръщеше се над една статия относно масовата забрана на дроидни кокер шпаньоли, когато се появи съобщение за повикване. Ив превключи в режим на връзка и на екрана цъфна лицето на шефа й.

— Шефе.

— Лейтенант — кимна й той енергично и изгледа все още мократа й коса и сънения й поглед. — Инцидент на Двайсет и седма улица, Западен Бродуей, осемнайсети етаж. Назначена си да водиш разследването.

Ив повдигна вежди.

— Трябва да се явя в залата за проверка. В двайсет и два часа и трийсет и пет минути ликвидирах субект.

— Проверката е отложена — каза той без повече обяснения. — Вземи си полицейската значка и оръжието на път за инцидента. Разследването е „Код пет“, лейтенант.

— Да, сър. — Лицето му изчезна точно когато тя се отдръпна от екрана. „Код пет“ означаваше, че ще докладва директно на командира си и няма да има неразпечатани междуведомствени доклади, както и никакво сътрудничество с пресата.

С една дума, това означаваше, че тя ще работи самостоятелно.

Бродуей беше шумен и многолюден — едно празненство, на което буйните гости никога не свършваха. Уличният, пешеходният и въздушният трафик бяха отвратителни и задръстваха въздуха с тела и превозни средства. В отдавна отминалите дни, когато ходеше с униформа, тя си спомняше, че той бе притегателен център за отрепки и тълпи от туристи, така погълнати от шоуто, че не се сещаха да освободят пътя.

И в този ранен час от количките за храна, които предлагаха всичко — от оризена юфка до хотдог със соя за несекващите тълпи — се вдигаше пара. Ив мина покрай един шумен търговец край обвития в пара грил, а той вдигна среден пръст, за да я поздрави.

Ив паркира, заобиколи някакъв мъж, вонящ по-силно и от бутилката си бира, и стъпи на тротоара. Най-напред огледа сградата — петдесет етажа блестящ метал, които се издигаха към небето, сякаш изсечени с нож. Преди да стигне вратата, получи две предложения за секс.

Не се изненада, тъй като тази част на Бродуей, заключена между пет пресечки, се наричаше „Алеята на проститутките“. Ив показа значката си на униформения служител, който пазеше на входа.

— Лейтенант Далас.

— Да, сър. — Той натисна официалния електронен печат върху вратата, поставен, за да отстрани любопитните, а после я поведе към асансьорите.

— Осемнайсети етаж — каза той, когато вратите се затвориха зад тях със свистене.

— Разкажете ми каквото знаете. — Ив включи записващото устройство и зачака.

— Не бях пръв на местопрестъплението, лейтенант. Каквото се е случило на горния етаж, стои непокътнато. Вътре ви чака един колега. В осемнайсет нула три има убийство и по него се работи по „Код пет“.

— Кой съобщи за убийството?

— Не разполагам с информация.

Когато вратата на асансьора се отвори, той остана вътре. Ив излезе и се озова сама в тесен коридор и камерите за сигурност се наведоха към нея. Краката й стъпваха почти безшумно върху износения мъх на килима, докато се приближаваше към 1803. Без да обръща внимание на указателната табелка, извести за своето присъствие, като задържа значката си до нивото на очите за камерата зад шпионката и вратата се отвори.

— Далас.

— Фийни. — Тя се усмихна, доволна, че вижда познато лице. Райън Фийни беше стар приятел и бивш партньор, който бе заменил улицата с бюро и висок пост в отдела за електронно разследване. — Значи в днешно време изпращат спецове по компютри.

— Искаха хем фуражка от върховете, хем най-доброто. — Устните му се извиха и по широкото, набраздено лице се появи усмивка, но погледът му остана мрачен. Беше дребен, набит мъж с къси мускулести ръце и тъмноруса коса. — Изглеждаш уморена.

— Изкарах ужасна нощ.

— Подочух нещо. — Той й предложи един захаросан орех от плика, който обикновено носеше, като същевременно се помъчи да прецени дали е готова за гледката, която я очакваше в съседната стая.

За ранга си тя бе млада, едва на трийсет, с големи кафяви очи, които никога не бяха имали възможността да бъдат наивни. Светлокестенявата й коса беше подрязана късо — по-скоро за удобство, отколкото за стил — но подхождаше на триъгълното й лице с изпъкнали скули и малка трапчинка на брадичката.

Беше висока, стройна и изглеждаше доста слаба, но Фийни знаеше, че под кожения жакет се крият здрави мускули. Беше умна и добродушна.

— Този случай е много деликатен, Далас.

— Разбрах. Коя е жертвата?

— Шарън Деблас, внучка на сенатора Деблас.

И двете имена не означаваха нищо за нея.

— Политиката не е моята стихия, Фийни.

— Сенаторът е от Вирджиния, крайнодесен, от заможна фамилия. Преди няколко години внучката направила остър завой наляво, преместила се в Ню Йорк и станала лицензирана компаньонка.

— С други думи, проститутка. — Далас огледа апартамента, обзаведен в подчертано модерен стил — стъкло и хром, на стените холограми с автограф, закътан бар в предизвикателно червено. Върху широкия екран на настроението зад бара се преливаха форми и цветове в хладни пастелни тонове.

Спретната като девица, помисли си Ив, и студена като развратница.

— Нищо чудно, изборът на жилище го подсказва.

— Поради политическия момент положението е малко по-деликатно. Жертвата е на двайсет и четири години, от бялата раса.

Ив само повдигна вежди.

— Как е умряла?

— Това е другият проблем. Искам сама да разбереш.

Докато прекосяваха стаята, и двамата извадиха по един флакон и напръскаха ръцете си отгоре и отдолу, за да ги покрият с плътен слой. На прага Ив напръска и подметките на ботушите си, за да не полепват по тях влакна, косми или дребни боклуци.

Ив вече беше много внимателна. При нормални обстоятелства щеше да има още двама следователи на местопрестъплението, с устройства, записващи звука и картината. Юристите щяха да чакат с обичайното си нетърпение да претърсят наоколо.

Фактът, че само Фийни е бил назначен с нея, означаваше, че трябва да се действа много предпазливо.

— Камери за сигурност във фоайето, асансьора и коридорите — отбеляза Ив.

— Вече маркирах дисковете. — Фийни отвори вратата на спалнята и я пусна да влезе първа.

Гледката не беше приятна. В съзнанието на Ив смъртта рядко бе спокойно религиозно преживяване. Тя беше ужасният край, който не правеше разлика между светец и грешник. Но това тук бе потресаващо, сякаш сцената умишлено е била нагласена с цел да шокира.

Леглото беше огромно, застлано с нещо, което по всяка вероятност бяха истински сатенени чаршафи с цвят на зрели праскови. Малки приглушени светлини осветяваха средата, където голата жена бе потънала в нежната извивка на люлеещия се дюшек.

Дюшекът се поклащаше неприлично с плавни, пробягващи като вълни движения в ритъма на програмирана музика, която тихо се носеше откъм панела, отделящ леглото от стената.

Така както бе застинала, тя бе красива — изваяно лице, обрамчено от разбъркана червена коса с огнени отблясъци, смарагдови очи, взиращи се със стъклен блясък в покрития с огледала таван, дълги, млечнобели крайници, които, нежно полюшвани от движенията на леглото, извикваха в съзнанието образи от „Лебедово езеро“.

Но те не бяха нагласени така, че да се подчертае красотата им, а бяха разтворени неприлично и тялото на мъртвата жена оформяше един хиксообразен център на смъртта върху леглото.

Имаше дупка в челото, в гърдите и трета, която зееше ужасяващо между разтворените й бедра. Лъскавите чаршафи бяха опръскани с кръв, виждаше се и цяла локва, както и засъхнали капки и петна.

Кървави пръски имаше и по лакираните стени — като рисунки на смъртта, надраскани от някое зло дете.

Толкова много кръв не се виждаше всеки ден, а и миналата вечер й бе дошла в повече, затова не успя да възприеме сцената така хладнокръвно, както й се искаше.

Преглътна с мъка и се помъчи да изличи натрапчиво появяващия се образ на малкото дете.

— Направи ли видеозапис?

— Да.

— Тогава изключи това проклето нещо. — Тя си отдъхна, когато Фийни намери бутоните и спря музиката. Леглото забави движенията си и престана да се люлее. — Раните — промърмори Ив и пристъпи, за да ги изследва отблизо. — Прекалено чисти са за нож, но плътта е твърде разкъсана, за да са от лазер. — И изведнъж се сети — старите учебни филми, старите филми на видеото, старата порочност.

— За бога, Фийни, тези рани приличат на рани от куршум.

Фийни бръкна в джоба си и извади запечатан плик.

— Който го е направил, е оставил и сувенир. — Той подаде плика на Ив. — Антика като тази вероятно върви по осем-десет хиляди за законна колекция и два пъти по толкова на черния пазар.

Ив гледаше като хипнотизирана и въртеше в ръката си запечатания револвер.

— Тежък е — каза тя като че на себе си. — И голям.

— Калибър трийсет и осем — поясни Фийни. — Първият, който виждам на живо, а не в музей. Този е „Смит енд Уесън“, модел десет, синя стомана. — Той го погледна с възхищение. — Истинско класическо парче, използван е като стандартен полицейски пистолет в края на двайсети век. Спрели са го от производство около двайсет и втора — двайсет и трета година, когато е гласувана забраната за използване на огнестрелни оръжия.

— Ти си паметта на историята. — Това обясняваше и причината, поради която беше с нея. — Изглежда нов. — Тя помириса през торбичката и долови мирис на масло и барут. — Някой се е отнасял много грижливо към него. Стомана, изстреляна в плътта — рече тя и върна плика на Фийни. — Грозна смърт. За десетгодишната си служба в отдела за първи път виждам подобно нещо.

— А аз за втори. Преди около петнайсет години в югоизточната част на града на едно парти някакъв мъж беше прострелял пет души с двайсет и две калибров, преди да разбере, че не е играчка. Страхотна гледка.

— Игри и забавления — измърмори Ив. — Ще проверим колекционерите, трябва да открием колко души притежават нещо подобно. Някой може да е съобщил за кражба.

— Възможно.

— Но по-вероятно да е купен на черния пазар. — Ив отново хвърли поглед към тялото. — Ако е в бизнеса от няколко години, би трябвало да има дискове, сведения за клиентите, списък с имената им. — Тя се намръщи. — Но тъй като работим по „Код пет“, сама ще трябва да направя проверката. Това не е обикновено сексуално престъпление — въздъхна тя — и който го е извършил, се е постарал. Античното оръжие, самите рани сякаш са правени с линия по дължината на тялото, светлините, позата. Кой се е обадил да съобщи?

— Убиецът. — Фийни изчака, докато тя вдигне поглед към него. — От тук. Обадил се в участъка. Виждаш ли как светлината от леглото е насочена в лицето й? Единствено то се вижда. Само видеозапис, никакъв звук.

— Голям майстор — въздъхна Ив. — Хитър, арогантен и самоуверен мръсник. Най-напред се люби с нея, обзалагам се, че е така, а после става и стреля. — Тя вдигна ръка и прицелвайки се, започна да брои: — Едно, две, три.

— Извършено е хладнокръвно — промърмори Фийни.

— Той е хладнокръвен. След това оправя чаршафите. Виждаш ли как добре са опънати? Нагласява я, разтваря краката и ръцете й, та у никого да не остане съмнение как си е изкарвала хляба. Прави го внимателно, изчислява всичко така, че да е разположена перфектно — в центъра на леглото, ръцете и краката разтворени под еднакъв ъгъл. Не изключва движението на леглото, защото това е част от шоуто. Оставя оръжието, тъй като държи веднага да разберем, че не е обикновен човек, а човек с его. Не иска да губи време, докато тялото бъде открито случайно. Иска го сега. Удовлетворение на мига.

— Тя е имала разрешително за работа както с мъже, така и с жени — изтъкна Фийни, но Ив поклати глава.

— Това не е извършено от жена. Една жена не би я оставила така, че да изглежда едновременно и красива, и вулгарна. Не, мисля, че не е жена. Нека да видим какво можем да открием. Погледна ли в компютъра й?

— Не. Този случай е твой, Далас. Възложено ми е само да помагам.

— Виж дали можеш да получиш достъп до файловете с клиентите й. — Ив отиде до тоалетката и започна внимателно да проверява из чекмеджетата.

Вкус към скъпото, помисли си тя. Имаше няколко неща от истинска коприна, от онази, която по никакъв начин не може да бъде сбъркана. Парфюмът върху тоалетката беше първокласен, а след като го помириса, установи, че ухае на скъпо платена любов.

Чекмеджетата бяха педантично подредени, бельото — сгънато старателно, пуловерите — наредени по цвят и материя. Същото беше и в гардероба.

Очевидно жертвата се е отнасяла с любов към дрехите, имала е вкус към най-доброто и е била грижлива към онова, което е притежавала.

А беше умряла гола.

— Водила си е добри записки — провикна се Фийни. — Всичко е тук. Списъкът с клиентите й, срещите — включително задължителните месечни здравни изследвания и седмичното посещение в козметичния салон. Използвала е клиниката „Трайдънт“ за първото и „Парадайс“ за второто.

— И двете се славят като отлични заведения — всяко в своята област. Една моя приятелка спестява цяла година, за да отиде в „Парадайс“. Всякакви ги има.

— Сестрата на жена ми отиде там за двайсет и петия си рожден ден. Това й струваше горе-долу колкото сватбата на детето ми. Ей, намерих списъка с адресите.

— Добре. Сега изкопирай всичко! — Когато той подсвирна тихичко, тя се обърна и хвърли поглед през рамо към малкото компютърно тефтерче с позлатени краища. — Какво има?

— Има имена на много влиятелни личности. От политиката и шоубизнеса — пари, пари, пари. Интересно, нашето момиче има частния номер на Рурк.

— Кой Рурк?

— Само Рурк, доколкото ми е известно. Там се въртят големи пари. Той е от онези, дето лайно да пипнат, на златни кюлчета става. Време е да започнеш да четеш и нещо друго, освен спортната страница, Далас.

— Глупости говориш. Аз изчитам всички заглавия.

— Рурк е винаги на първа страница — обясни й Фийни търпеливо. — Той притежава една от най-прекрасните художествени колекции в света. Предмети на изкуството и антики — продължи той, а Ив зацъка с език и се обърна към него. — Освен това притежава лиценз за колекциониране на оръжие, а мълвата твърди, че знае и как да го използва.

— Ще трябва да се срещна с него.

— Трябва да си голяма късметлийка, за да припариш на километър от него.

— Че аз съм си късметлийка. — Ив отиде до тялото и пъхна ръка под чаршафите.

— Човекът има влиятелни приятели, Далас. Дори клюката да го свързва с това, не можеш да предприемеш каквото и да било, ако не разполагаш с нещо сигурно.

— Фийни, знаеш, че няма смисъл да ми ги говориш тия. — Но тъкмо да се усмихне, пръстите й усетиха нещо между студената плът и напоените с кръв чаршафи. — Под нея има нещо. — Ив повдигна внимателно едното рамо и пръстите й заопипваха по-свободно.

— Плик — промърмори тя. — Запечатан. — Отвори го, бръсна едно петно от кръв, докато успя да прочете:

„ПЪРВАТА ОТ ШЕСТТЕ“

— Изглежда е писано на ръка — каза тя на Фийни и протегна листа към него. — Нашият човек е повече от хитър, повече от арогантен. А и не е приключил още.

До края на деня Ив свърши онова, което обикновено бе работа на редовите полицаи. Лично проведе интервюта със съседите на жертвата, записа свидетелските им показания и впечатления.

Докато се мотаеше из града, успя да изяде един сандвич. След прекараната на крак нощ и последвалата я лудешка сутрин нищо чудно, че регистраторката в „Парадайс“ я изгледа като извадена от боклукчийска кофа.

В приемната на най-луксозния фитнес салон в града, под звуците на лека музика и разцъфнали палми, се лееха водопади. На клиентите, изтегнати в удобни столове и канапета, им сервираха истинско кафе и газирана вода или шампанско в елегантни чаши. Слушалки и дискове със съдържанието на последните модни списания се раздаваха при поискване.

Регистраторката имаше великолепен бюст — доказателство за възможностите, които салонът предлагаше за извайване на съвършени фигури. Беше облечена в къса, тясна рокля в червено — цвета на салона — а смолисточерната й коса бе вдигната в прическа, която имитираше навити на кълбо змии.

Ив се отпусна и въздъхна блажено.

— Съжалявам — каза жената с леко променен глас, безстрастен като образа на компютъра. — Обслужваме само след записване.

— Не се безпокойте. — Ив се усмихна и почти съжали, че прекършва тази надменност. Почти. — Това може би ще мине за записан час. — И тя протегна полицейската си значка. — Кой работи с Шарън Деблас?

Ужасените очи на регистраторката обиколиха чакалнята.

— Нуждите на нашите клиенти са строго поверителни.

— Убедена съм, че е така. — Като се забавляваше, Ив се наведе съучастнически към извития във формата на дъга плот. — Мога да говоря любезно и тихо, както сега, и да се разберем бързо, нали, Денис? — И тя хвърли поглед към малката табелка с името върху гърдите на жената. — Мога обаче и да повиша тон, така че всички да разберат. Ако първото предложение ти харесва повече, отведи ме в някоя тиха стая, където няма да безпокоим клиентите, и ми изпрати козметика на Шарън Деблас. Или както там го наричате.

— Консултант — каза Денис тихо. — Последвайте ме, ако обичате.

— С удоволствие.

Това беше самата истина.

Като изключим филмите и видеото, Ив никога не беше виждала на живо такова нещо. Килимът беше като червен пух, който гали ходилата ти. От тавана висяха кристални полилеи и разливаха светлина. Въздухът ухаеше на цветя и разглезена плът.

Въобще не можеше да си представи как прекарва тук часове в масажи и разтривки, но ако трябваше да пропилее толкова време за суетата си, очевидно това беше мястото да го направи.

Регистраторката я заведе в малка стая, където върху едната стена се открояваше холограма на лятна поляна. От тихия звук на птича песен и лекия бриз въздухът изглеждаше свеж и уханен.

— Ще ви помоля да почакате тук.

— Разбира се. — След като вратата се затвори, Ив с въздишка на примирение се отпусна в дебело тапициран стол. Щом се настани, на монитора до нея се появи лице с приятелско изражение, което можеше да принадлежи единствено на някой дроид, и се разтегна в усмивка.

— Добър ден. Добре дошли в „Парадайс“. Нуждите на вашата красота и вашето спокойствие са нашите единствени задължения. Бихте ли желали да се подкрепите с нещо, докато чакате личния си консултант?

— Разбира се. Кафе, черно кафе.

— Добре. Какъв сорт предпочитате? Натиснете „С“ на клавиатурата пред вас, за да разгледате списъка с възможностите, които предлагаме.

Ив сдържа усмивката си и изпълни инструкциите. Следващите две минути прекара в размисъл върху възможностите, а накрая стесни избора си между „Френска Ривиера“ и „Карибска сметана“.

Докато се колебаеше, вратата отново се отвори. Примирена, тя стана и се изправи лице в лице с едно натруфено плашило. Розова риза и тъмносини памучни панталони. Косата му падаше свободно назад и откриваше болезнено слабо лице, което хармонираше с нюанса на панталоните му. Подаде ръка на Ив, леко я стисна и се вгледа в нея с нежен и плах поглед.

— Ужасно съжалявам, полицай. Много съм смутен.

— Искам информация за Шарън Деблас. — Ив отново извади значката си и му я поднесе, за да я разгледа внимателно.

— Да, да, лейтенант Далас. Добре ви разбрах. Трябва да знаете, разбира се, че данните за нашите клиенти са строго поверителни. „Парадайс“ има репутация на дискретно място с отлично качество на предлаганите услуги.

— А вие трябва да знаете, разбира се, че мога да взема заповед, господин…

— О, Себастиан. Просто Себастиан. — Той махна с кльощавата си ръка, на която блестяха множество пръстени. — Не поставям под съмнение вашите права, лейтенант. Но ще бъдете ли добра да ми кажете кои са причините за разследването?

— Провеждам разследване във връзка с убийството на Деблас. — Тя изчака реакцията и мислено отбеляза изумлението, което блесна в очите му, както и пребледняването на лицето. — Останалата информация по случая е строго секретна.

— Убийство! Мили боже, нашата прекрасна Шарън е мъртва? Трябва да има някаква грешка. — Той се свлече в стола, главата му се отпусна назад, очите му се затвориха. Когато мониторът му предложи нещо освежително, той отново махна с ръка. Проблесна светлина от обсипаните му с бижута пръсти. — Боже, разбира се. Имам нужда от едно бренди, скъпа. Глътка „Тревали“.

Ив седна до него и извади записващото си устройство.

— Разкажете ми за Шарън.

— Изумително създание. Във физическо отношение — зашеметяваща, разбира се, но имаше и нещо друго. — Брендито му пристигна в стаята върху една безшумна автоматизирана количка. Себастиан отпи и преглътна шумно. — Тя имаше безупречен вкус, великодушно сърце и остър ум.

Той отново обърна плахите си очи към Ив.

— Видях я само преди два дни.

— По работа ли?

— С нея имах постоянен ангажимент всяка седмица по половин ден. През седмица оставаше по цял ден. — Той издърпа едно бледожълто шалче и леко попи очите си. — Шарън много се грижеше за себе си, винаги гледаше да е безупречна.

— При нейната работа това е важно.

— Естествено. Тя работеше само за да се забавлява. Като се има предвид от какво семейство произхождаше, нямаше особена нужда от тези пари. Тя обичаше секса.

— С вас?

Изразителното му лице трепна, розовите устни се нацупиха така, сякаш го бяха обидили или му бяха причинили болка.

— Аз бях неин консултант, неин довереник и неин приятел — каза Себастиан надуто и с неочакван плам надипли шала през лявото си рамо. — Би било липса на дискретност и професионализъм да станем сексуални партньори.

— Значи тя не ви привличаше сексуално?

— Беше невъзможно да не се почувстваш сексуално привлечен от нея. Тя… — направи многозначителен жест — излъчваше секс, така както други биха излъчвали скъп парфюм. Боже мой! — Той отпи отново от брендито разтреперан. — Всичко е в минало време. Не мога да повярвам. Мъртва! Убита! — Той хвърли мълниеносен поглед към Ив. — Казахте, че е убита.

— Точно така.

— Живееше на ужасно място — каза мрачно той. — Никой не можеше да я убеди да се премести в по-приличен район. Харесваше й да живее под напрежение и да парадира под носа на аристократичното си семейство.

— Не се ли разбираше със семейството си?

— Определено не. Харесваше й да ги шокира. Тя имаше толкова волен дух, а те бяха толкова… обикновени. — Той изрече това с тон, който говореше, че да си обикновен, беше по-голям смъртен грях, отколкото да извършиш убийство. — Дядо й продължава да внася законопроекти, които да обявят проституцията за незаконна. Сякаш миналото столетие не доказа, че подобни неща трябва да бъдат регламентирани от съображения за намаляване на престъпността и ликвидиране на здравните проблеми. Той е и твърд противник на наредбата за раждаемостта, програмирането на пола, химическото равновесие и оръжейната забрана.

Ив наостри слух.

— Сенаторът се противопоставя на оръжейната забрана, така ли?

— Това е една от неговите любими теми. Шарън ми каза, че той притежава голям брой отвратителни антики и редовно излиза в подкрепа на остарялото право да се поддържа оръжейният бизнес. Ако стане така, както иска той, тогава отново ще се озовем в двайсети век и ще се избиваме кой когото свари.

— И сега има убийства — изрече Ив полугласно. — Споменавала ли е тя някога пред вас имена на приятели или клиенти, които да са останали недоволни или да са били свръхагресивни?

— Шарън имаше десетки приятели. Тя привличаше хората към себе си като… — Той се замисли и търсейки подходяща метафора, отново попипа крайчеца на шала. — Като някое екзотично или ароматно цвете. А доколкото знам, всичките й клиенти бяха доволни от нея. Тя ги подбираше внимателно. Всичките й сексуални партньори трябваше да отговарят на определени стандарти. Външност, интелект, възпитание и вещина. Както казах, тя обичаше секса в цялото му многообразие. Тя имаше… авантюристичен дух.

Това напълно съвпадаше с играчките, които Ив беше намерила в апартамента. Кадифените белезници и камшиците, ароматните масла и смолите за предизвикване на халюцинации. Предлагането на двата комплекта от свързани помежду си слушалки за виртуална реалност бяха шокиращи дори за Ив.

— Имаше ли лична връзка с някого?

— От време навреме имаше по някой, но тя бързо губеше интерес. Наскоро споменаваше за Рурк. Запознала се с него на парти и беше привлечена от него. Всъщност същата вечер, когато дойде тук, щеше да излиза на вечеря с него. Тя искаше нещо екзотично, защото щяха да вечерят в Мексико.

— В Мексико. Значи трябва да е по-предишната нощ.

— Да. През цялото време приказваше само за него. Направихме косата й като на циганка, добавихме малко повече загар на кожата — работа върху цялото тяло. Яркочервен лак и една очарователна малка временна татуировка на червенокрила пеперуда върху лявото й бедро. Двайсет и четири часова козметика на лицето, така че да не се повреди. Изглеждаше фантастично — каза той и избухна в сълзи. — Целуна ме и каза, че този път може би е влюбена. „Пожелай ми щастие, Себастиан“, каза тя, когато си тръгваше. Това е последното нещо, което чух от нея.