Нора Робъртс
Гола в смъртта (11)

Глава единайсета

Дълго време тя не проговори. Нямаше какво да каже. Беше направила погрешна стъпка в пълно съзнание и затова беше готова да си понесе последиците.

Сега трябваше да събере каквото бе останало от достойнството й и да излезе.

— Трябва да вървя. — С извърнато встрани лице, тя се изправи в леглото. Чудеше се как ще успее да си намери всички дрехи.

— Не мисля, че се налага. — Гласът на Рурк беше отпуснат и самоуверен, което я вбеси. Когато започна да се измъква от леглото, той улови ръката й, издърпа я леко и тя отново се озова на гръб.

— Виж, забавлението си е забавление.

— Точно така. Не зная как бих могъл да определя това, което току-що се случи, като забавление. Струва ми се, че беше твърде напрегнато, за да е така. Още не съм свършил с теб, лейтенант. — С присвити очи той се усмихна. — Добре, точно това исках…

Той остана без дъх, а с това и без думи, когато тя му заби един лакът в стомаха, след което го опря в гръкляна му.

— Слушай, приятелче, идвам и отивам, когато ми харесва, така че обуздай си егото.

Като бяло знаме, той вдигна длани в знак на помирение. Лакътят й се вдигна на сантиметър, преди той да се премести и скочи.

Тя беше силна и упорита, затова се ядоса още повече, когато след последвалото сборичкване отново се озова под него.

— Нападение срещу полицай ще ти коства една до пет години, Рурк. При това в пандиза, а не в уютен домашен арест.

— Не си носиш значката. Нито нещо друго, което да изпълнява същата роля. — Той приятелски я щипна по брадичката. — Непременно напиши това в доклада си.

Край на достойнството, реши тя.

— Не искам да се боря с теб. — Остана доволна, че гласът й прозвуча спокойно, дори благоразумно. — Просто трябва да си тръгвам.

Той се премести върху нея, а погледът му не се отдели нито за миг от очите й, които се разшириха, а после бързо се притвориха.

— Недей, не затваряй очите си — чу тя настойчивия му шепот.

Тя го наблюдаваше, неспособна да устои на новата яростна атака на удоволствието. Сега той поддържаше бавен ритъм с дълги дълбоки тласъци, които разтърсваха душата.

Дишането й се учести. Всичко, което виждаше, бе лицето му, всичко, което усещаше, бе онова прекрасно плъзгане в нея, неуморното триене и оргазмът, който я разтърси цялата.

Пръстите му се сключиха с нейните, устните му залепнаха върху нейните. Тя почувства как тялото му се стегна миг преди да зарови лице в косата й. Лежаха притихнали, телата им бяха сплетени, но неподвижни. Той се обърна и целуна слепоочието й.

— Остани! — прошепна той. — Моля те.

— Добре — каза тя и затвори очи. — Добре. Оставам.

Не успяха да заспят. Призори, когато Ив влезе в банята на Рурк, беше по-скоро объркана, отколкото уморена.

Тя нямаше навика да прекарва нощите си с мъже. Гледаше сексуалните й връзки да бъдат прости, откровени и безлични. И ето я сега, на сутринта под душа в неговата баня. Рурк бе докоснал нещо в нея, което тя отдавна смяташе за закърняло.

Искаше й се да изпитва угризения. Струваше й се важно да осъзнае и признае грешката си и да продължи нататък. Но й беше трудно да се разкайва за нещо, което бе накарало тялото й да ликува.

— Май си се намокрила, лейтенант.

Ив извърна глава, когато Рурк пристъпи под душа.

— Ще ми се наложи да взема назаем една риза.

— Ще се намери. — Той натисна един бутон в стената и шепата му се напълни с кремообразна течност.

— Какво правиш?

— Ще ти измия косата — промълви той и втри шампоана в късата й, прилепнала като шапка коса. — Искам да се насладя на аромата на моя сапун върху тялото ти. — Той се усмихна. — Ти си забележителна жена, Ив. Ето ни мокри, голи, и двамата сме полуживи от една нощ, която ще помним винаги и въпреки това ти ме гледаш със студен, недоверчив поглед.

— Ти си подозрителен човек, Рурк.

— Струва ми се, че това е комплимент. — Той наведе глава и захапа устната й, докато парата се вдигаше и душът започна да пулсира като тупкането на сърце. — Кажи ми какво имаше предвид, когато в леглото промълви: „Не мога“.

Той наклони главата й назад и Ив затвори очи, докато водата отмиваше шампоана.

— Не си спомням какво съм говорила.

— Спомняш си. — От един друг резервоар източи бледозелен течен сапун със свеж горски аромат. Размаза го по раменете, гърба и гърдите й. — Не си ли имала оргазъм преди?

— Разбира се, че съм имала. — И тя не лъжеше. За нея оргазмът представляваше внезапна насилствена експлозия, която временно я освобождаваше от задръжките й. — Ласкаеш се, Рурк.

— Така ли? — Нима тя не разбираше, че тези хладни очи, тази стена от съпротивление, която разбиваше само за да я издигне наново, представляваше неустоимо предизвикателство? Очевидно не, помисли си той. Наведе се към насапунисаните зърна на гърдите й, усмихна се, когато дъхът й секна. — Още веднъж няма да ми дойде в повече.

— Нямам време за това — каза бързо тя, ала гърбът й вече бе долепен до стената. — Преди всичко това беше грешка. Трябва да си вървя.

— Няма да ни отнеме много време. — Обзет от непреодолимо желание, той хвана бедрата й и я повдигна.

Дишането му се учести. Учудваше се, че тя продължава да го влудява. Със самото си съществуване тя беше заплаха за него, защото вече бе станала неговото слабо място, а това го ядосваше.

— Дръж се за мен! — каза й той без излишна нежност. — Дръж се за мен!

Тя вече се държеше. Той я прониза, притисна я до стената с ерекция, която я изпълни цялата. Нейното безумно, безпомощно стенание изпълни банята. Мразеше го, задето я превръщаше в жертва на нейните собствени необуздани страсти. Тя просто не беше на себе си.

— Ще ти донеса риза — каза той, взе една хавлия и излезе от банята.

 

 

След като се облече, видя, че до дивана в спалнята стоеше поднос кафе.

По телевизията вървяха сутрешните новини, а в долния ляв ъгъл на екрана се виждаше поле с цифри, фондовата борса. Мониторът бе отворен на един вестник. Не беше „Таймс“, нито някой от таблоидите на Ню Йорк. По-скоро приличаше на японски.

— Имаш ли време за закуска? — Рурк седна, отпивайки от кафето си. Не беше в състояние да наблюдава внимателно сутрешните данни, защото се наслаждаваше на начина, по който тя се обличаше: ръцете й, които опипваха ризата, пръстите й, които пробягваха нагоре по копчетата, бързото извиване на ханша, докато си обуваше джинсите.

— Не, нямам. — Тя сложи кобура си, преди да прекоси стаята, за да вземе кафето, което вече й бе сипал.

— Знаеш ли, Ив, носиш оръжието си така, както други жени носят перлите си.

— Това не е моден аксесоар.

— Не ме разбра. — Той я огледа. — Ризата не ти е съвсем по мярка, но ти стои добре.

Ив си помисли, че е невъзможно да носи на гърба си нещо, което струваше горе-долу едноседмичната й заплата, и да не й стои добре.

— Ще ти я върна.

— Имам още няколко такива. — Той стана и отново погали брадичката й с върха на пръста си. — Бях груб. Съжалявам.

Извинението, изречено така тихо и неочаквано, я смути.

— Няма нищо. — Тя се премести, изпи кафето и остави чашката настрани.

— Няма да го забравя, нито пък ти. — Той хвана ръката й, вдигна я до устните си. Нищо не можеше да му достави по-голяма радост от бързото подозрение, преминало през лицето й. — Няма да ме забравиш, Ив. Ще мислиш за мен, може би не с нежност, но ще мислиш за мен.

— Чака ме разследване на убийство. Ти си част от него. Така че няма опасност да те забравя.

— Скъпа — каза той и видя как тя повдигна вежда. — Ще видя какво мога да направя за теб. За съжаление през следващите няколко дни едва ли ще мога да правя нещо друго, освен да мисля за теб.

Тя протегна небрежно ръка към чантата си.

— Ще пътуваш ли някъде?

— Трябва да бъда на Фрийстар-1 за няколко срещи с директорския съвет във връзка с курортния комплекс. Ще се намирам на няколкостотин хиляди мили за ден-два.

Обзе я разочарование, което не беше готова да понесе.

— Да, чух за сделката, свързана с голямото глезене на отегчени богаташи.

Той само се усмихна.

— Когато курортът бъде завършен, ще те заведа да го видиш. Може да промениш мнението си. Междувременно трябва да те помоля за дискретност. Срещите са поверителни. Все още има едно-две неща за доуточняване. Не искам моите конкуренти да разберат, че толкова скоро ще бъдем готови да започнем. Само неколцина ключови фигури ще знаят за моето отсъствие от Ню Йорк.

Тя прокара пръсти през косата си.

— Защо ми го казваш?

— Защото смятам, че си ключова фигура. — Не по-малко смутен от нея, Рурк я поведе към вратата. — Ако се налага да се свържеш с мен, кажи на Съмърсет. Той ще те свърже.

— Икономът ли?

Рурк се усмихна, докато слизаха по стълбите.

— Той ще има грижата. Ще отсъствам пет дни, най-много — седмица. Искам да те видя отново. — Той спря, взе лицето й в ръце. — Искам да те видя отново.

— Рурк, какво става с нас?

— Лейтенант. — Той се наведе напред, докосна устните й с устни. — По всичко личи, че имаме романтична връзка. — После се засмя и отново я целуна. — Мисля, че пистолет да бях опрял в главата ти, нямаше да изглеждаш така ужасена. Е, разполагаш с няколко дни, за да обмислиш всичко, нали?

Имаше чувството, че и няколко години не биха й стигнали.

В началото на стълбището стоеше Съмърсет — с каменно лице, държеше якето й. Тя го взе и хвърли поглед към Рурк.

— Приятно пътуване.

— Благодаря. — Рурк сложи ръка на рамото й, преди да излезе. — Ив, пази се. Ще ти се обадя.

— Добре. — Тя забърза, а когато се обърна назад, вратата бе затворена. Щом влезе в колата си, забеляза електронната бележка върху седалката на шофьора. Вдигна я и седна зад кормилото. Потегли и включи бележката. Гласът на Рурк заговори провлечено:

— Не ми харесва да трепериш, освен ако причината не съм аз. Нека ти е топло.

Тя се намръщи и мушна бележката в джоба си, преди за всеки случай да пипне уреда за температурата. Горещата въздушна струя я накара да изпищи.

През целия път до полицейското управление не спря да се смее на глас.

 

 

Ив се затвори в кабинета си. Имаше на разположение два часа преди началото на смяната и искаше да използва всяка минута, за да поработи върху убийствата на Деблас и Стар.

Както всеки ден, тя се включи към Международния център за криминални издирвания, за да изпратят всички налични данни, и поръча да й бъдат разпечатани, за да ги прегледа по-късно. Предаването беше депресиращо кратко и не й даде нищо сигурно.

Върху бюрото си бе разпръснала снимки на двете жертви. Вече ги познаваше отлично. Може би сега, след нощта, прекарана с Рурк, бе успяла да разбере нещо от онова, което ги е подтиквало.

Сексът беше мощно оръжие, което можеш да използваш или да бъде използвано срещу теб. И двете жени бяха желали да го владеят добре. В крайна сметка това ги бе убило.

Един куршум в мозъка беше официалната причина за смъртта, но Ив виждаше секса като спусък.

Това беше единствената връзка между тях и единствената връзка за тяхното убийство.

Тя замислено взе в ръце 38-и калибър. Все още държеше пистолета в ръка, когато получи поръчания диск и отново започна да наблюдава убийството на Шарън Деблас.

„Какви чувства си изпитвал, мръсник такъв, чудеше се тя. Какво си изпитвал, когато си натиснал спусъка и си изпратил това едро парче олово в нея, когато кръвта е изригнала, когато очите й са угаснали в смъртта?

Как си се чувствал?“

С присвити очи Ив проследи всичко съвсем внимателно. Вече беше почти имунизирана срещу грозната картина. Във видеозаписа имаше, макар и съвсем леко, потрепване, сякаш някой бе побутнал камерата.

„Потрепнала ли е ръката ти, чудеше се тя. Стреснал ли те е начинът, по който тялото й е политнало и кръвта е плиснала?“

Дали заради това се долавяше тихо изхлипване, преди картината леко да се измести?

„Какво си почувствал, запита тя отново. Отвращение, радост или удовлетворение от свършеното?“

Тя се приближи към монитора. Сега вече тялото на Шарън лежеше грижливо разположено на леглото, а от цялото изображение лъхаше равнодушие.

Тогава защо това потрепване? Защо хлипането?

И бележката. Тя вдигна запечатания плик и отново прочете. „Как знаеш, че ще се почувстваш удовлетворен, когато стигнеш шест? Избрал ли си ги вече?“

Недоволна, тя извади диска и заедно с пистолета ги прибра на място. Зареди диска на Лола Стар и извади второто оръжие, след което мина през същия процес отново.

Този път нямаше тласък. Нямаше бърз, поет навътре дъх. Всичко беше гладко, точно и прецизно.

„Този път си знаел, помисли си тя, как ще се почувстваш, как ще изглежда тя, как ще мирише смъртта.

Но ти не си я познавал. Или тя не те е познавала. Ти си бил само един Джон Смит в дневника й, отбелязан като нов клиент.

Как я избра? А как ще избереш следващата?“

Непосредствено преди девет, когато Фийни почука на вратата й, тя разглеждаше внимателно една карта на Манхатън. Той пристъпи зад нея, наведе се през рамото й и от него лъхна на ментови бонбончета.

— Мислиш да се местиш ли?

— Изпробвам се в географията. Разшири гледката с пет процента — нареди тя на компютъра. Образът се промени. — Първото убийство, второто убийство — каза тя, като посочи с глава малките червени пулсиращи точки на Бродуей и Уест Вилидж. — Моят апартамент. — Имаше една пулсираща точка близо до Девето авеню.

— Твоят апартамент ли?

— Той знае къде живея. Бил е там вече два пъти. Това са трите места, където е бил. Надявах се, че ще мога да огранича района, но той се разпростира нататък. А и охраната. — Тя леко въздъхна и се отпусна в стола. — Три различни системи. В жилището на Стар нямаше такава. Неработещи електронни пазачи — и това е било така според останалите обитатели в продължение на няколко седмици. Деблас имаше първокласна система — ключов код за влизане, пластинка за ръката, пълно наблюдение на сградата — аудио и видео. Трябвало е да бъде изключено на място. Забавянето е установено само в един асансьор и в коридора на жертвата. Моята система не е толкова добра. Всеки може да проникне. Но на вратата имам полицейска ключалка система 5000. Трябва да си истински професионалист, за да влезеш вътре без мастър кода.

Тя забарабани с пръсти по бюрото и се навъси към картата.

— Той е специалист по системите за сигурност, освен това познава добре оръжията — старите оръжия, Фийни. Часове след първото убийство той вече знае, че аз съм назначена като главен следовател по случая. Той не оставя отпечатъци, нито секреции. Нито косъм дори от скапания си пубис. Какво ти говори това?

Фийни пое въздух през зъби.

— Че е ченге или военен. Може би от някоя организация по военен образец или от правителствените сили по безопасността. Може да е някой с хоби в областта на охраната. Има ги разни. Може пък да е професионален престъпник, но не ми се вижда вероятно.

— Защо?

— Ако този човек си изкарва прехраната с престъпления, защо ще убива? При нито едно от тези убийства няма печалба.

— Значи, отдал се е на почивка — каза Ив, но това не я удовлетвори.

— Може би. Проверих всички известни сексуални престъпници, регистрирани в МЦКИ. Никой не отговаря на издирвания субект. Хвърли ли поглед на доклада? — попита той.

— Не. Защо?

— Аз вече го прегледах. Може да се изненадаш, че е имало около стотина нападения с пистолет през миналата година в цялата страна. А и горе-долу толкова инциденти. — Той сви рамене. — Контрабандни, домашна направа, черен пазар, колекционери.

— Но никой не отговаря на нашето описание.

— Не — измърмори той замислено. — Включително и извратени типове, макар че си е цял образователен курс да разгледаш данните. Намерих си любимец. Оня от Детройт посегнал на четири, преди да го пипнат. Харесвало му да си намира самотници, отивал в домовете им, упоявал ги, после ги събличал и напръсквал с фосфоресцираща червена боя от главата до петите.

— Зловещо.

— Фатално. Кожата не може да диша, затова жертвата се задушава, а през това време, той се гаври с нея. Не ги биел, не осъществявал полов акт. Само ги галел.

— Господи, каква гадост.

— Както и да е. С една обаче се възбудил повече, започнал да нервничи и да я гали, преди да е изсъхнала, нали разбираш. Част от боята се изтрила и тя започнала да идва на себе си. Той се изплашил и побягнал. Момичето — голо и покрито с боя — с последни сили изтичало на улицата и взело да пищи. Пристигнала полиция, а нашият човек бил само на няколко пресечки разстояние. Така го заловили…

— Не ми го разказвай.

— … на местопрестъплението — довърши Фийни с дяволито подхилване. — Бива си го. — Когато Далас премига отегчено, Фийни реши, че момчетата от неговата част ще оценят тази история.

— Както и да е. Може би става дума за някой извратен тип. Аз ще попритисна извратените и проститутките. Може пък да имаме късмет. Тази идея ми се струва по-добра.

— На мен също — със свити устни тя се извъртя, за да го погледне. — Фийни, ти имаш малка колекция, поназнайваш нещичко за старите огнестрелни оръжия.

Той прилепи длани като за прошка.

— Признавам си. Арестувай ме.

Тя се усмихна сдържано.

— Познаваш ли други ченгета, които да имат колекции?

— Разбира се, няколко. Това е скъпо хоби, затова повечето от онези, които познавам, колекционират репродукции. Като говорим за скъпи вещи — добави той, като попипа ръкава й, — имаш хубава риза. Повишение ли си получила?

— Взех я назаем — промърмори тя и едва не се изчерви. — Направи ми списък с онези, които имат истински стари оръжия.

— Ох, Далас! — Усмивката му се стопи при мисълта, че трябва да съсредоточи вниманието върху свои хора. — Мразя подобни гадости.

— Аз също. Направи го все пак. В рамките на града — засега.

— Добре. — Той въздъхна, защото и неговото име трябваше да фигурира там. — Отвратително начало на деня. Сега, хлапе, имам подарък за теб. Като влязох в стаята си, намерих на бюрото бележка за теб. Шефът е при командира. Иска и двамата да бъдем там.

— По дяволите!

Фийни погледна часовника си.

— След пет минути. Може би искаш да си сложиш пуловер или нещо, така че Симпсън да не забележи ризата и да реши, че получаваме много пари.

 

 

Шефът Едуард Симпсън беше импозантна фигура. Доста над шейсетте, той държеше на елегантния си вид и предпочиташе тъмните костюми, както и вратовръзки в ярки цветове. Вълнистата му кестенява коса беше посребрена.

В отдела знаеха, че забележителните проблясъци в косата се дължаха на усилията на личния му козметик. Очите му бяха стоманеносини — цвят, който проверката на общественото мнение показа, че вдъхва доверие у избирателите — но рядко показваха добро настроение. Устата му приличаше на раздаваща команди запетая. Като го гледаше, човек веднага се сещаше за могъщество и власт.

Той седна и вдигна белите си ръце нагоре с притиснати една към друга длани. По пръстите му блестяха три златни пръстена. Когато заговори, гласът му зазвуча с театрален резонанс.

— Шефе, капитан, лейтенант, попаднали сме в деликатна ситуация.

Спря и твърдите му сини очи внимателно се взряха подред във всяко едно от лицата.

— Всички знаете как информационните средства обичат сензациите — продължи той. — През петгодишния ми мандат престъпността в града е намалила ръста си с пет процента. Един процент на година. С последните събития обаче, не напредъка ще обсъжда пресата. Вече се появиха заглавия за двете убийства. Истории, които поставят под въпрос разследването и настояват за отговори.

Уитни, който мразеше Симпсън с цялото си сърце, отвърна меко:

— В историите липсват данни, шефе. Тъй като случаят с Деблас е „Код пет“, това изключва сътрудничество с пресата или подаване на информация.

— Като не им подаваме информация — скастри го Симпсън, — така имат възможност за спекулации. Днес следобед ще направя изявление. — Той задържа ръката си вдигната, за да пресече възражението на Уитни. — Нужно е да се убеди обществеността, че отделът владее положението. Дори и да не е така.

И той изгледа Ив.

— Като главен следовател, лейтенант, вие също ще присъствате на пресконференцията. Моята канцелария подготвя изявление, което трябва да прочетете.

— С цялото си уважение към вас, господин Симпсън, не мога да разгласявам пред обществеността никакви подробности по случая, които биха могли да навредят на разследването.

Симпсън махна някаква прашинка от ръкава си.

— Лейтенант, имам трийсетгодишен опит. Струва ми се, че зная как да се справя с една пресконференция. Второ — продължи той, обръщайки се към Уитни, — задължително е да се отрече връзката между убийствата на Деблас и Стар. Отделът не може да носи отговорност и да притеснява лично сенатор Деблас, нито да уронва репутацията му, като свързва произволно тези два случая.

— Убиецът го е направил вместо нас — процеди Ив през зъби.

Симпсън не я удостои с поглед.

— Официално няма никаква връзка. Когато те питат, отричай!

— Когато те питат — поправи го Ив, — лъжи!

— Спестете си личната етика. Това е действителността. Един скандал, който започва тук и отеква в Източен Вашингтон, ще ни се върне тъпкано. Шарън Деблас е мъртва повече от седмица, а вие нямате нищо.

— Разполагаме с оръжието — възрази му тя. — Имаме вероятен мотив като изнудване и цял списък със заподозрени.

Докато ставаше от стола, лицето му почервеня.

— Аз съм шеф на отдела, лейтенант, и аз трябва да се оправям с кашата, която сте забъркали. Време е да престанете да се ровите в калта и да приключите делото.

— Сър — пристъпи Фийни напред, — ние с лейтенант Далас…

— Можете всеки момент да се озовете улицата — довърши изречението Симпсън.

Със стиснати юмруци Уитни скочи на крака.

— Недейте да заплашвате моите служители, Симпсън. Играйте си играта, усмихвайте се пред камерите, подмазвайте се на Източен Вашингтон, но тук сте на моя територия и няма да заплашвате хората ми! Те са опитни кадри и знаят какво вършат. Нареждания за промени — само през трупа ми.

Лицето на Симпсън пламна. Очарована, Ив наблюдаваше как една вена пулсира в слепоочието му.

— Ако твоите хора сгазят лука, ти ще опереш пешкира. Засега успявам да удържа сенатор Деблас, но на него никак не му харесва това, че главният следовател тормози снаха му с неприятни въпроси, които нямат отношение към следствието. Сенатор Деблас и семейството му са жертви, а не заподозрени.

— Отнесох се с нужното уважение към Елизабет Баристър и Ричард Деблас. — Ив нарочно потисна гнева си. — Интервюто бе проведено с тяхно съгласие и сътрудничество. Нямах представа, че ми е нужно вашето разрешение, или това на сенатора, за да действам, както считам за уместно в този случай.

— Аз пък няма да допусна пресата да пише, че този отдел измъчва скърбящи родители, или че главният следовател отказва да се яви на тестовете след ликвидирането на субект.

— Явяването на лейтенант Далас на тестовете беше отложено по моя заповед — намеси се Уитни ядосано. — И с ваше одобрение.

— Добре ми е известно това. — Симпсън завъртя глава. — Говоря за спекулациите по вестниците. Ще ни гледат като под микроскоп, докато този мъж продължава да вилнее. Протоколите на лейтенант Далас и нейните действия ще бъдат подложени на публична дисекция.

— Моите протоколи ще издържат на това.

— И вашите действия? — попита Симпсън с лека усмивка. — Как ще отговорите на това, че излагате на опасност случая и вашето положение, като си позволявате лични взаимоотношения с един заподозрян? А каква трябва да бъде официалната ми позиция, ако излезе наяве, че сте прекарали нощта с въпросния заподозрян?

Тя остана като вкаменена, погледът й не изразяваше нищо, а гласът й бе равен.

— Сигурна съм, че ако се наложи да си спасявате кожата, господин Симпсън, ще ме качите на бесилката, без да ви мигне окото.

— Точно така! — съгласи се той. — Бъдете в Градския съвет днес точно на обяд.

Когато вратата се затвори след него, Уитни седна.

— Скапаняк! — после острият му като бръснач поглед се вряза в Ив. — Какви, по дяволите, ги вършиш?

— Прекарах нощта с Рурк. Това беше лично решение, в личното ми време. Според професионалната ми преценка той е извън подозрение. Това обаче не оправдава неблагоразумието ми поведение.

— Неблагоразумие! — избухна Уитни. — Правиш глупости! Проваляш си кариерата. Дявол да го вземе, Далас, толкова ли не можеш да си седиш на задника? Не очаквах това от теб.

И самата тя не го бе очаквала.

— Това не пречи на разследването, нито на способността ми да продължа. Ако вашето мнение е различно, вие грешите. Ако ми отнемете случая, ще трябва да ми вземете и значката.

Уитни я изгледа втренчено и отново изруга.

— Трябва да си дяволски сигурна, че Рурк е извън подозрение, Далас. Дяволски сигурна!

— А откъде знае Симпсън къде съм била последната нощ? Значи ме следят. Въпросът е защо. Това по заповед на Симпсън ли е, или на Деблас? Или може би някой е издал информацията на Симпсън, за да навреди на мен, и оттук, на разследването.

— Очаквам ти да откриеш това. — Той посочи с палец към вратата. — Внимавай на пресконференцията, Далас.

Те едва бяха направили три крачки по коридора, когато Фийни избухна:

— Къде ти е акълът, Далас? Та той е сред вероятните извършители. Той е един от хората, които знаем, че са видели Шарън Деблас жива. Той е червив с пари и може да си купи всичко, включително свобода.

— Той не е такъв. — Тя влетя в асансьора. — Зная какво правя.

— Нищо не знаеш! Толкова години те познавам и никога не съм те виждал така да хлътваш по някой мъж. Пък и кого си си избрала…

— Само се любихме. Не всички имаме хубав, удобен живот с приятна, удобна съпруга. Изобщо не ти влиза в работата с кого спя.

Той я хвана за ръката, преди да излезе от асансьора.

— Недей така, Ив, това ме засяга.

Тя се обърна назад, сниши глас, така че онези отзад да не чуят.

— Добро ченге ли съм, Фийни?

— Ти си най-добрата, с която някога съм работил. Затова…

Тя вдигна ръка.

— По какво си личи доброто ченге?

Той въздъхна.

— По умствения багаж, смелостта, търпението, самообладанието, инстинкта.

— Моят ум, моята смелост, моите инстинкти ми подсказват, че не е Рурк. Всеки път, когато се опитам да обърна нещата и да ги насоча към него, удрям на камък. Не е той. Ще остана на това мнение, докато открием кой е.

Той я гледаше право в очите.

— Ами ако този път грешиш, Далас?

— Ако греша, няма нужда да ми искат значката. Тогава, Фийни, с мен е свършено. Напълно. Защото, ако не съм добро ченге, аз съм нищо.

— За бога, Далас, недей…

Тя поклати глава.

— Направи ми списъка с полицаите, моля те. Трябва да се обадя на няколко места.