Към текста

Метаданни

Данни

Серия
В смъртта (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Naked in Death, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 135 гласа)

Информация

Корекция
ultimat (2009)
Сканиране и разпознаване
?
Сканиране и разпознаване
savagejo (2009)
Допълнителна корекция
ganinka (2014)

Сканиране ???

 

Издание:

Нора Робъртс. Гола в смъртта

ИК Златорогъ, 1996

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция от ganinka

Глава петнайсета

Когато се събуди, той си бе тръгнал. Така беше по-добре. Утрините носеха интимност, която я изнервяше. Тя вече беше доста увлечена по него — нещо, което не й се бе случвало досега с друг мъж. Беше убедена, че връзката им щеше да повлияе върху останалата част от живота й.

Взе душ набързо, загърна се в робата и се запъти към кухнята. Там завари Рурк вече обул панталона, а докато закопчаваше ризата си, преглеждаше сутрешните вестници на монитора.

Когато го видя, тя се слиса, но същевременно изпита задоволство, каквото изпитва човек сред семейството си.

— Какво правиш?

— Моля? — Той вдигна поглед, обърна се и отвори автоготвача. — Правя ти кафе.

— Кафе ли?

— Ами да, чух, че вече си станала. — Той извади чашките и тръгна към вратата, където тя стоеше някак колебливо. — Това не ти се случва много често.

— Кое?

Той се засмя и целуна устните й леко.

— Да ми се усмихваш. Просто да ми се усмихваш.

Нима се усмихваше? Не беше го осъзнала.

— Помислих, че си си тръгнал. — Тя заобиколи малката масичка и хвърли поглед към монитора. Новините от фондовата борса. Естествено. — Вероятно си станал рано.

— Трябваше да проведа няколко разговора. — Доставяше му удоволствие да наблюдава как прокарва пръсти през влажната си коса. Един нервен навик, който тя сигурно не съзнаваше. Вдигна мобифона, оставен на масата, и го пъхна в джоба си. — Имах съвещание на станцията, насрочено за пет часа сутринта тукашно време.

— А, да. — Тя отпи и се запита как е могла да живее досега без великолепния вкус на истинското кафе сутрин. — Зная, че срещите ти там бяха важни. Наистина много съжалявам.

— Успяхме да уточним повечето подробности, останалото мога да свърша и оттук.

— Няма ли да се връщаш?

— Не.

Тя се обърна към автоготвача.

— Почти всичко е свършило. Искаш ли бисквити или нещо подобно?

— Ив. — Рурк остави чашата си и хвана раменете й. — Защо не искаш да ми признаеш, че ти е приятно да съм с теб?

— Алибито ти бе доказано. Не е моя работа, ако ти… — Когато я обърна към себе си, тя се изтръгна от ръцете му. Беше ядосан. Видя го в очите му и се подготви за приближаващия спор. Оказа се обаче неподготвена за целувката му, за начина, по който устните му се притиснаха силно върху нейните, за начина, по който сърцето й затупка мечтателно в гърдите.

Не се възпротиви и остана сгушена в него.

— Не зная как да се справя с това — промърмори тя. — Липсва ми опит. Имам нужда от правила, на които да се опра, Рурк. Стабилни правила.

— Аз не съм случай, който трябва да разплиташ.

— Не зная какво представляваш. Зная обаче, че тази история се развива твърде бързо. Тя не биваше да започва. Не трябваше да си позволявам подобно нещо.

Той я дръпна назад, за да може да се вгледа лицето й.

— Но защо?

— Много е сложно. Трябва да се обличам и да тръгвам за работа.

— Кажи ми нещо за себе си. — Той стисна здраво раменете й. — Та аз нямам представа какво криеш в душата си.

— Аз съм полицайка — сряза го тя. — И това е всичко. На трийсет години съм и през целия си живот съм била близка само с двама души. Но дори с тях ми е лесно да се държа настрана.

— Как така да се държиш настрана?

— Не мога да си позволя да се раздавам докрай в отношенията си с тях. Ако в отношенията си с един човек даваш всичко, това може да те съсипе и от теб нищо да не остане. Вече съм била нищо. Това обаче не може да продължава вечно.

— Кой те е наранил така?

— Не зная. — Ала тя знаеше. И то много добре. — Не си спомням, а и не желая да си спомням. Бях жертва, а след като веднъж ти се е случило, човек се пази да не се повтори. Това беше преди да вляза в Академията. Една жертва. Други хора дърпаха конците, вземаха решения вместо мен, тласкаха ме насам-натам.

— Мислиш, че и аз постъпвам като тях, така ли?

— В крайна сметка точно така става.

Имаше въпроси, на които той искаше отговор. Въпроси, които четеше по лицето й, но които трябваше да почакат. А дали не беше време да рискува? Той пъхна ръка в джоба си и извади онова, което беше вътре.

Озадачена, Ив се втренчи в обикновеното сиво копче в дланта му.

— Паднало е от костюма ми.

— Да. За който не можеше да се каже, че ти отиваше особено — имаш нужда от по-наситени цветове. Намерих копчето в лимузината. Имах намерение да ти го върна.

Но когато тя протегна ръка, Рурк стисна копчето в шепата си.

— Това е хубава лъжа. — Развеселен, той се изсмя на себе си. — Нямах никакво намерение да ти го връщам.

— Ти да не си фетишист по отношение на копчетата, Рурк?

— Нося си го с мен, както ученик носи със себе си къдрица от косите на своята любима.

Тя пак го погледна. Обзе я приятно усещане, което се засили, когато видя смущението му.

— Странно.

— И аз така си мисля. — И той пъхна копчето обратно в джоба си. — Знаеш ли какво още мисля, Ив?

— Нямам никаква представа.

— Мисля, че съм влюбен в теб.

Тя усети, че кръвта се дръпна от лицето й, мускулите й се отпуснаха, а сърцето затупка в гърлото й.

— Това е…

— Да, трудно е да се изрече тази дума, нали? — Ръцете му следваха извивките на тялото й, но той не я притегли към себе си. — Доста мислих за това, но още не съм сигурен. Трябва да дообмисля отправната точка.

Тя облиза устните си.

— А има ли отправна точка?

— Много интересна и важна при това. Аз целият съм в твоите ръце, така както ти си в моите. Напълно безпомощен и няма да те пусна да си отидеш от мен, преди да сме решили какво ще правим.

— Това, хм, усложнява нещата.

— Направо е ужасно — съгласи се той.

— Рурк, ние дори не се познаваме извън спалнята.

— Напротив. Ние сме две изгубени души. И двамата сме обърнали гръб на онова, което сме били, и сме се превърнали в съвсем различни хора. Едва ли е странно, че съдбата е решила да се откаже от предначертаните ни лъкатушещи пътеки и да ги замени с прав и широк път. От нас зависи дали ще следваме отредените ни криволици или ще направим друг избор.

— Трябва да се съсредоточа върху разследването. То трябва да стои на първо място в съзнанието ми.

— Разбирам. Но ти имаш право и на личен живот.

— Личният ми живот, свързан с теб, се появи от разследването. От убиеца, който подхвърли това оръжие, за да падне съмнението върху теб, и с това показа, че добре разбира какво означава връзката ми с теб. Вниманието му е насочено към мен.

Ръката на Рурк се повдигна към ревера на робата й.

— Какво искаш да кажеш?

„Не забравяй правилата“, напомни си тя. Имаше правила, а тя беше на път да ги наруши.

— Ще ти кажа каквото мога, докато се обличам.

Ив тръгна към спалнята, а котаракът заизвива пред нея гъвкавото си тяло.

— Помниш ли нощта, когато беше влязъл в апартамента ми, преди да се прибера? На пода беше намерил един пакет.

— Да, и това много те разстрои.

Тя се засмя и съблече робата си.

— В участъка ми се носи славата на човек с каменно лице.

— Значи разбирам от камъни.

— Я виж ти! — Тя навлече един пуловер през главата си и си напомни да не се разсейва. — Та в него имаше запис на убийството на Лола Стар. Преди това ми беше изпратил и запис с Шарън Деблас.

Рурк се вкамени от страх.

— Значи е бил в апартамента ти.

В същия миг тя откри, че няма чисто бельо, и не забеляза ужаса, прозвучал в гласа му.

— Може би. Но мисля, че не е. Нямаше следи от насилствено влизане. Може да го е пъхнал под вратата. Поне първия път е постъпил по този начин. Дискът с Джорджи обаче изпрати по пощата. Сградата вече е под наблюдение.

Отказа се да търси и обу панталоните си на голо.

— Той или го знае, или го е усетил по някакъв начин. Но държеше да получа дисковете. И трите. Знаеше, че аз съм назначена за главен следовател едва ли не преди мен.

Ив затърси чорапи. Този път й излезе късметът и намери два еднакви.

— Обади ми се по видеотелефона и ми пусна записа с убийството на Джорджи Касъл минути след като я беше ликвидирал. — Тя приседна на леглото и обу чорапите. — Оставил е оръжие, което е бил сигурен, че може да бъде проследено. Искал е да забърка и теб. Едно обвинение в убийство щеше да направи живота ти труден, Рурк, и ако командирът не ме подкрепяше, щях отдавна да бъда отстранена от случая и изхвърлена от отдела. Той знае какво става в полицейския участък. Интересува се и от личния ми живот.

— За щастие не е знаел, че аз дори не бях на Земята.

— Беше златен шанс и за двама ни. — Тя откри ботушите си и ги обу. — Но това няма да го спре. — Тя стана и взе кобура си. — Той пак ще се опита да се добере до мен и най-добре може да го постигне чрез теб.

Рурк наблюдаваше как тя проверява лазера си по навик, преди да го закопчае.

— Защо си му необходима?

— Той няма високо мнение за жените. Направо полудява, защото разследването се води от жена. Смята, че по този начин стореното от него няма същата тежест. — Тя сви рамене, а после прокара пръсти в косата си, за да я среши. — Поне така мисли психиатърката.

Котаракът започна да се катери по крака й, тя отскубна лапите му и го подхвърли върху леглото, а той й обърна гръб и започна да се мие.

— А според психиатърката възможно ли е той да се опита да се освободи от теб с по-директни средства?

— Аз не се вписвам в модела му.

Рурк се бореше с лепкавите пръсти на страха и стискаше юмруци в джобовете си.

— Ами ако наруши модела?

— Мога и сама да се оправя.

— Заслужава ли да рискуваш живота си заради три вече мъртви жени?

— Да. — Тя долови как гласът му потрепери от ярост и я посрещна спокойно. — Струва си да намеря справедливост заради трите жени, които вече са мъртви, и да се опитам да предотвратя смъртта на още три. Той е едва на половината път. Под всяко от телата е оставил бележка. Още в началото ни даде да разберем, че ще следва предварително начертан план. Предизвиква ни да го спрем. Първата от шестте, втората от шестте, третата от шестте. Каквото и да ми струва, ще му попреча да убие четвъртата.

— Ти си самата дързост! Това е първото нещо, което ме изпълни с възхищение, когато се запознах с теб. Сега обаче то ме изпълва с ужас.

Тя се приближи до него и за първи път го погали по бузата, но почти веднага отдръпна ръката си и смутена отстъпи назад.

— От десет години съм полицайка, Рурк, и досега съм имала само натъртвания или синини. Така че не се тревожи.

— Струва ми се, че трябва да започнеш да свикваш с мисълта някой да се безпокои за теб, Ив.

Това не влизаше в плана. Тя излезе от спалнята и взе якето и чантата си.

— Разказвам ти тези неща, за да разбереш с какви проблеми се занимавам и защо не мога да деля усилията си и да анализирам случилото се между нас.

— Винаги ще има случай, който да разследваш.

— Вярвам в Бога, че няма винаги да има случаи като този. Това не е убийство за печалба или от страст. Не е извършено от отчаяние или полуда. То е извършено хладнокръвно и добре обмислено. То е извършено със…

— Със злост ли?

— Да. — Изпита облекчение, че той пръв изрече тази дума. Не прозвуча чак толкова глупаво. — Каквито и успехи да сме постигнали в областта на генното инженерство, оплождането ин витро и социалните програми, ние все още не сме успели да овладеем основните човешки недостатъци: насилие, похот, завист.

— Седемте смъртни гряха.

Тези думи й напомниха за старицата и отровния й пай.

— Да. Трябва да вървя.

— Ще дойдеш ли при мен след работа довечера?

— Не зная кога ще приключа. Може да…

— Ще дойдеш ли?

Той се усмихна и тя разбра, че очаква тя да направи крачката. Беше сигурна, че той съзнава колко й е трудно да отиде до него, да целуне устните му, колкото и обикновен да бе този жест за него.

— До скоро.

— Ив, трябва да носиш ръкавици.

Тя набра кода на вратата й се усмихна през рамо.

— Така е, но непрестанно ги губя.

 

 

Щом влезе в кабинета си, доброто й настроение изчезна. Там завари Деблас и помощника му.

Деблас нарочно погледна златния си часовник.

— Идвате на работа като банкерка, а не като полицайка, лейтенант Далас.

Тя знаеше много добре, че минава осем, но сви рамене.

— Е да, но животът предлага толкова примамливи възможности. Какво мога да направя за вас, сенаторе?

— Доколкото разбирам, има още едно убийство. Много съм недоволен от хода на разследването. Сега съм дошъл, за да предотвратя най-лошото. Не искам името на внучката ми да се свързва с другите две жертви.

— В такъв случай ви трябва Симпсън или неговото пресаташе.

— Не ми се подигравайте. — Деблас се наведе напред. — Внучката ми е мъртва и няма сила, която да я върне. Но няма да позволя името Деблас да бъде омърсено, да бъде окаляно от две най-обикновени проститутки.

— Изглежда мнението ви за жените не е много високо, сенаторе. — Този път внимаваше да не се подиграва, но не го изпускаше от поглед — преценяваше го.

— Точно обратното. Аз благоговея пред тях. Ето защо онези, които се продават, онези, които не зачитат нравствеността и почтеността, ме отвращават.

— Внучката ви попада ли сред тях?

Той скочи от стола, лицето му стана мораво, очите щяха да изскочат. Ив беше напълно сигурна, че ако Рокман не бе застанал между тях, той щеше да я удари.

— Сенаторе, лейтенант Далас само се опитва да ви подразни. Не й доставяйте това удоволствие.

— Няма да безчести семейството ми. — Деблас се задъха и Ив се учуди дали пък няма заболяване на сърцето. — Внучката ми плати скъпо за греховете си и аз няма да позволя близките ми да бъдат подложени на обществен присмех. Няма да търпя мерзките ви инсинуации.

— Опитвам се да гледам на фактите обективно. — Забавляваха я опитите му да се овладее. Това му струваше много усилия, отбеляза тя — ръцете му трепереха, гърдите се повдигаха бързо. — Опитвам се да открия мъжа, който е убил Шарън, сенаторе. Предполагам, че това е много важно и за вас.

— Това няма да я върне. — Той отново седна, очевидно изтощен от избухването. — Сега най-важното е да защитим онова, което е останало. А за да го постигнем, името на Шарън не бива да се замесва заедно с това на другите две жени.

Разсъжденията му не й харесваха, нито я интересуваха чувствата му. А те все още бяха тревожно разпалени.

— Да ви донеса ли вода, сенатор Деблас?

Той кимна и махна с ръка. Ив излезе и наля чаша бутилирана вода. Когато се върна, дишането му бе станало по-равномерно, а ръцете се бяха поуспокоили.

— Сенаторът се претоварва — вметна Рокман. — Неговият Законопроект за нравствените стойности ще бъде гласуван утре. Тази семейна трагедия ще окаже допълнителен натиск.

— Разбирам. Правя всичко възможно, за да приключа случая. — Тя наведе глава — Политическият натиск пречи много при провеждането на едно разследване. Не ми харесва да ме следят в личното ми време.

Рокман се усмихна мило.

— Съжалявам. Какво точно имате предвид?

— Следят ме, а личната ми връзка с един мъж е докладвана на шефа Симпсън. Не е тайна, че Симпсън и сенаторът са много близки.

— Сенаторът и шефът Симпсън са свързани с лични и политически интереси — съгласи се Рокман. — Едва ли би било етично или в интерес на сенатора да следи служител на полицията. Уверявам ви, лейтенант, сенаторът Деблас е твърде погълнат от своята скръб и отговорността, която носи към страната, за да се тревожи за… личните ви връзки. Подочухме обаче от шефа Симпсън, че доста неща ви свързват с Рурк.

— Един безнравствен опортюнист. — Сенаторът остави чашата настрани. — Той не би се спрял пред нищо в името на властта.

— Той — добави Ив — беше освободен от всички обвинения по това разследване.

— Парите купуват неприкосновеност — рече Деблас в отговор с отвращение.

— Не и в този кабинет. Сигурна съм, че ще изискате доклада от командира. Междувременно, независимо дали това ще смекчи или не скръбта ви, възнамерявам да открия убиеца на внучката ви.

— Вашата отдаденост на работата е похвална. — Деблас се надигна. — Внимавайте в престараването си да не изложите на опасност доброто име на семейството ми.

— Какво ви накара да промените мнението си, сенаторе? — учуди се Ив. — Когато говорихме за първи път, заплашихте да ми отнемете работата, ако не открия убиеца на Шарън, и то незабавно.

— Тя вече е мъртва — беше всичко, което каза той, и закрачи към вратата.

— Лейтенант — Рокман сниши глас. — Искам да ви напомня, че натискът върху сенатора Деблас е огромен и ако човек е по-слаб, той може да го съсипе. — Той въздъхна бавно. — Както стана с жена му. Тя е изпаднала в нервна криза.

— Съжалявам.

— Лекарите не са убедени, че тя ще се оправи. Тази допълнителна трагедия накара сина му да полудее от мъка. Дъщеря му се затвори в себе си, не контактува със семейството и се е оттеглила в уединение. Единствената надежда на сенатора да се възстановят отношенията в семейството, е да остави смъртта на Шарън и преживяния ужас да утихнат.

— В такъв случай може би най-доброто е сенаторът да отстъпи и да остави отдела да работи на спокойствие.

— Лейтенант… Ив — каза той с изключителния си чар, — ще ми се да успея да го убедя в това, но вярвам, че ще бъде безполезно, така както би било, ако се опитам да ви накарам да оставите Шарън да почива в мир.

— Прав сте.

— Е, тогава — за миг той хвана ръката й. — Всички ние трябва да направим каквото е по силите ни, за да оправим нещата. Приятното ми беше да ви видя отново.

Ив затвори вратата след него и се замисли. Деблас несъмнено имаше много избухлив характер, който можеше да доведе до насилие. Тя почти съжаляваше, че той не умее да се владее, че му липсва пресметливостта, за да е планирал до педантичност трите убийства.

Във всеки случай щеше да си има доста неприятности, ако решеше да свърже един крайнодесен сенатор с няколко нюйоркски проститутки.

Може пък да се опитваше да защити семейството си. А може и да се опитваше да защити Симпсън — политическия си съюзник.

Това беше губеща карта, реши Ив. Може и да работи за Симпсън, ако шефът е свързан с убийствата на Стар и Касъл. Но един мъж не защитава убиеца на своята внучка.

„Грешиш, като не търсиш двама мъже“, помисли си Ив. Независимо от това, тя щеше да се порови из делата на Симпсън.

Трябваше обаче да го направи обективно. И не биваше да се забравя, че съществува голяма вероятност Деблас да не знае, че един от любимите му политически приятели е бил изнудван от внучката му.

Тя трябваше да открие това.

Но сега беше ред на друго нейно подозрение. Намери номера на Чарлс Монро и се свърза по телефона.

Гласът му бе сънен.

— Цялото си време ли прекарваш в леглото, Чарлс?

— По възможност, лейтенант Сладурче. — Той разтри очите си с ръка и й се захили. — Така си мисля за теб.

— Е, по-добре недей. Имам няколко въпроса.

— А, не можеш ли да дойдеш тук и да ми ги зададеш лично? Топъл съм, гол и сам-самичък.

— Човече, не знаеш ли, че има закон срещу подобни предложения към офицер от полицията.

— Казах ти, ще го направя без пари — ще е съвсем лично преживяване.

— Нека да го оставим безлично. Има една жена от твоя бранш. Джорджи Касъл. Познаваш ли я?

Прелъстителката усмивка угасна на лицето му.

— Да. Всъщност познавах я. Макар и не много добре. Запознахме се на едно празненство преди около година. Тя все още беше нова в бизнеса. Забавна, привлекателна. Навита. Паснахме си.

— В какъв смисъл?

— Сприятелихме се. От време на време се виждахме да пийнем по нещо. Веднъж, когато програмата на Шарън беше твърде претрупана, аз я накарах да изпрати няколко клиента при Джорджи.

— Те са се познавали — каза Ив натъртено. — Шарън и Джорджи, нали?

— Мисля, че не. Доколкото си спомням, Шарън се е свързала с Джорджи и я е попитала дали се интересува от някои нови номера. Джорджи приела и с това се приключило. А, да, Шарън споменаваше, че Джорджи й изпратила букет червени рози — подарък в знак на благодарност. Шарън едва не припадна от този старомоден жест.

— Просто едно старомодно момиче — каза Ив.

— Трябва да ти кажа, че много се разстроих, когато разбрах, че Джорджи е умряла. Когато узнах за Шарън, това ми подейства като удар, но все пак донякъде не бях изненадан. Но пък Джорджи? Как да ти обясня, тя беше съвсем умерена.

— Може да се наложи отново да поговорим, Чарлс. Моля те, остани си у дома.

— Щом е за теб…

— Стига вече — сряза го тя, преди той да продължи с намеците. — Какво знаеш за дневниците на Шарън?

— Никога не ми е давала да ги чета — каза той спокойно. — Шегувах се с нея по този въпрос. Доколкото си спомням, казваше, че си води дневник още от дете. При теб ли са? Слушай, споменава ли нещо за мен?

— Къде може да ги е пазила?

— Предполагам, че в апартамента. Къде другаде?

Този въпрос именно не даваше мира на Ив.

— Ако се сетиш нещо друго за Джорджи или за дневниците, обади ми се.

— По всяко време на денонощието, лейтенант Сладурче. Разчитай на мен.

— Добре — тя изключи линията и се разсмя.

 

 

Слънцето вече залязваше, когато пристигна у Рурк. Все още не бе приключила с работата си. Искаше да го помоли нещо, което цял ден се въртеше в главата й. Беше се решила на това, после го отхвърли, раздирана от колебания, докато накрая се възмути от себе си.

Тръгна от участъка точно на секундата, когато й свърши смяната, нещо, което от месеци не й се бе случвало. Напредъкът беше незначителен и едва ли имаше смисъл да стои там.

Фийни беше стигнал до задънена улица в търсенето на втория сейф. С явна неохота й беше дал списъка на полицаите, за който го бе помолила. Ив имаше намерение да проучи всеки от тях през свободното си време, както тя намереше за добре.

Осъзна, че щеше да й се наложи да използва Рурк, и това я изпълни със съжаление.

Вратата й отвори Съмърсет с обичайната си надменност.

— Идвате по-рано, отколкото ви очакваме, лейтенант.

— Ако той не е тук, ще почакам.

— В библиотеката е.

— А тя къде се намира?

Съмърсет показа леко раздразнение. Ако Рурк не му бе наредил веднага да въведе жената, той щеше да се отърве от нея, като я въведе в някоя зле осветена стаичка.

— Оттук, моля.

— Какво те кара да се държиш зле с мен, Съмърсет?

С гръб, изпънат като на войник, той я поведе по няколкото стъпала, а после по един широк коридор.

— Не разбирам за какво говорите, лейтенант. Ето библиотеката — съобщи той почтително и й отвори вратата.

Никога през живота си не беше виждала толкова много книги. Ако й бяха казали, че не само в музеите може да има толкова много книги на едно място, нямаше да повярва. Стените бяха опасани с тях, така че стаята, разделена на две нива, сякаш едва ги побираше.

Рурк се беше изтегнал с книга в ръка върху нещо, което вероятно бе кожено канапе, а в скута му лежеше котаракът.

— Ив, подранила си. — Остави книгата, взе котарака и се изправи.

— За бога, Рурк, откъде си взел всичките тези книги?

— Книгите ли? — Той обходи стаята с поглед. Светлината на огъня танцуваше по многоцветните им корици. — Още едно от нещата, които ме интересуват. Не обичаш ли да четеш?

— Ами от време на време. Но дисковете са много по-удобни.

— А и много по-неестетични. — Той погали котарака по врата и той примижа от удоволствие. — Можеш да вземеш за четене която си пожелаеш.

— Засега ще се въздържа.

— Нещо за пиене?

— С това мога да се справя.

Телефонът му иззвъня.

— Очаквах този разговор. Защо не донесеш по чаша от виното, което оставих да се шамбрира на масата?

— Добре. — Тя взе котарака и тръгна. За да не се поддаде на силното изкушение да подслушва, тя отиде в другия край на стаята.

Това й даде възможност да разгледа книгите, да изчете заглавията им. За някои от тях беше чувала. Въпреки че беше учила в държавно училище, там ги караха да четат задължително Стайнбек и Чосър, Шекспир и Дикенс. Програмата минаваше през Кинг и Гришам, Морисън и Графтън.

Тук обаче имаше десетки, а може би и стотици имена, които никога не беше чувала. Чудеше се дали някой може да се справи с толкова много книги, още по-малко пък да ги прочете.

— Извинявай — каза той, след като приключи разговора. — Беше спешно.

— Няма нищо.

Той взе виното, което му бе наляла.

— Котаракът вече е много привързан към теб.

— Мисля, че му е все едно при кого е. — Но трябваше да признае, че й бе приятно да го гали, а той да стои сгушен в нея. — Не зная какво да правя с него. Обадих се на дъщерята на Джорджи, а тя ми каза, че не може да понесе мисълта да го вземе. Моята настоятелност само я накара да се разплаче.

— Можеш да го задържиш.

— Не зная. Човек трябва да се грижи за домашните си любимци.

— Котките са забележително самостоятелни. — Той седна на канапето и изчака тя да се настани до него. — Разкажи ми как мина денят ти.

— Нямах особени успехи. А ти?

— Свърших много работа.

— Имаш много книги — каза Ив и се почувства неудобно от онова, което криеше.

— Изпитвам някаква привързаност към тях. Когато бях на шест години, едва можех да чета името си. После попаднах на една разкъсана книга на Йейтс. Той е много известен ирландски писател — добави той, когато забеляза, че Ив го гледа с недоумение. — Страшно исках да разбера за какво пише и така сам се научих да чета.

— Не си ли ходил на училище?

— Не. В очите ти виждам тревога, Ив — прошепна той.

Тя въздъхна. Какъв смисъл имаше да крие, когато той виждаше през нея.

— Имам проблем. Искам да разбера нещо допълнително за Симпсън. Очевидно е, че не мога да използвам каналния ред, нито домашния, нито служебния си компютър. Още щом се опитам да проуча шефа на полицията, веднага ще ме изхвърлят.

— Сигурно се питаш дали имам защитена, нерегистрирана система. Разбира се, че имам.

— Разбира се — промълви Ив. — Една нерегистрирана система е в нарушение на Кодекс 453, част 35-та.

— Не мога да не призная, че ужасно се възбуждам, когато ми цитираш законите, лейтенант.

— Никак не е забавно. Онова, което искам да те помоля да направиш, е незаконно. Да се проучва чрез електронни средства личността на един държавен служител е сериозно престъпление.

— След това можеш да арестуваш и двама ни.

— Не се шегувай, Рурк. Аз се придържам към законите, а сега те карам да ги нарушаваш.

Той се надигна и я изправи.

— Скъпа Ив, нямаш ни най-малка представа колко закони съм нарушил. — Той взе бутилката с вино, стисна я с два пръста и обгърна кръста на Ив. — Когато бях на десет години, се занимавах със забранена игра на зарове — започна той, докато я водеше от стая в стая. — Наследство от скъпия ми баща, който заради нея бе наръган с нож в гърлото в една тясна уличка в Дъблин.

— Съжалявам.

— Не може да се каже, че бяхме близки. Той беше едно копеле и никой не го обичаше, най-малко пък аз. Съмърсет, ще вечеряме в седем и трийсет — добави Рурк и пое към стълбите. — Но със силата на юмрука той ме научи да познавам заровете, картите и залаганията. Беше крадец, не много сръчен, както го доказа и неговият край. Аз бях по-добър. Крадях, мамех, а известно време се занимавах и с контрабандна търговия. Както виждаш, едва ли можеш да ме поквариш с една скромна молба.

Тя гледаше настрани, докато той въвеждаше кода за втората врата.

— А все още ли…

— Дали все още крада, мамя и се занимавам с контрабанда ли? — Той се обърна и докосна лицето й. — Това никак не би ти харесало, нали? Ще ми се да ти кажа „да“. Твърде отдавана разбрах, че има много по-вълнуващи игри в рамките на закона. А удоволствието от спечелената игра не може да се сравнява с нищо друго.

Той я целуна по челото, а после влезе в стаята.

— Но трябва да участваме.