Нора Робъртс
Гола в смъртта (18)

Глава осемнайсета

Тя остави Катрин да излее мъката си, макар добре да знаеше, че сълзите не могат да излекуват раната. Осъзнаваше също, че нямаше да се справи със създалата се ситуация без Рурк. Той успокои Елизабет и Ричард, поръча на домашния дроид да събере изпочупения порцелан, подържа ръцете им и когато прецени, че моментът е подходящ, предложи да направят чай на Катрин.

Елизабет сама го донесе и внимателно затвори вратата след себе си, преди да подаде чашата на снаха си.

— Хайде, скъпа, пийни си.

— Съжалявам. — Катрин обгърна чашата с треперещите си ръце, за да ги стопли. — Толкова съжалявам. Мислех, че всичко е приключило. Убеждавах се, че е така, защото в противен случай не бих могла да живея.

— Успокой се, всичко е наред. — Елизабет се върна при съпруга си стъписана.

— Госпожо Деблас, трябва да ми разкажете всичко. Госпожо Деблас? — Ив изчака, докато Катрин отново се съсредоточи. — Осъзнавате ли, че всичко се записва?

— Той ще ви спре.

— Няма. Нали затова ми се обадихте. Знаете, че аз мога да се справя с него.

— Той се страхува от вас — прошепна Катрин. — Страхува се. Усещам го. Жените го плашат и затова ги наранява. Предполагам, че е дал нещо на майка ми, което е увредило мозъка й. Тя знаеше.

— Майка ви е знаела, че баща ви блудства с вас?

— Да. Преструваше се, че не знае, но мъката се четеше в очите й. Не желаеше да го признае — искаше всичко да е тихо и спокойно, за да може да дава приемите си и да играе ролята на сенаторска съпруга. — Катрин вдигна ръка и закри очите си. — Сутрин виждах по очите й, че знае, че през нощта той е бил при мен. Но когато се опитвах да поговоря с нея, да й кажа да го спре, тя се преструваше, че не разбира какво й говоря. Каза ми да престана да си измислям, да се държа прилично и да уважавам семейните ценности. — Тя отново свали ръката си и хвана чашата, но не отпи. — Когато бях малка, на седем-осем години, той идваше нощем и ме галеше. Повтаряше ми, че всичко е наред, защото той бил таткото, а аз трябвало да се правя на майката. Като на игра, казваше той, тайна игра. Караше ме да върша разни неща… да го пипам, да…

— Не се притеснявайте — успокои я Ив, когато тя се разтрепери. — Не е необходимо да казвате всичко. Разкажете ми онова, което можете.

— Трябваше да му се подчиняваме. Налагаше се. Той притежаваше властта в семейството. Права ли съм, Ричард?

— Да. — Ричард хвана ръката на съпругата си и силно я стисна. — Напълно.

— Нямах сили да ти кажа, защото много се срамувах, беше ме страх, а мама отбягваше погледа ми. Предпочитах да търпя. — Тя мъчително преглътна. — На дванайсетия ми рожден ден организирахме тържество с много приятели, голяма торта и понита. Помниш ли понитата, Ричард?

— Да, помня. — По бузите му се стичаха сълзи. — Помня.

— Онази нощ, след тържеството, той отново дойде. Заяви, че вече съм достатъчно голяма. Каза, че има подарък за мен, специален подарък, защото съм пораснала. И ме изнасили. — Тя зарови лице в шепите си и се залюля. — Каза, че това е подарък. Господи! Молех го да спре, защото болеше. А и бях достатъчно голяма и разбирах, че не беше правилно, беше грешно. Аз бях лоша. Но той не спря. Продължи да идва през всичките години, докато не успях да се измъкна. Отидох в колеж, където не можеше да ме стигне. Мъчех се да си внуша, че това никога не се е случвало. Никога, никога! Исках да съм силна, сама да се справям с живота. Омъжих се, защото смятах, че така ще съм в безопасност. Джъстин беше толкова мил и нежен. Никога не ме нарани. А аз никога не му казах. Мислех, че ако научи, ще се изпълни с презрение към мен. И продължих да си повтарям, че никога не се е случвало.

Тя свали ръце и погледна Ив.

— Понякога си вярвах. Повечето време. Вглъбявах се в работата си и в семейството. Разбирах обаче, че прави същото и с Шарън. Исках да й помогна, ала не знаех как. Затова не се намесвах, също като майка ми. Той уби Шарън. Сега е мой ред.

— Защо смятате, че е убил Шарън?

— Тя не беше слабохарактерна като мен. Използваше постъпките му срещу него. Чух ги да се карат на Коледа, когато всички се бяхме събрали в къщата му и се преструвахме на семейство. Видях ги да влизат в кабинета му и ги проследих. Открехнах вратата и наблюдавах през пролуката. Беше бесен, защото Шарън се подиграваше на публични места с онова, което той защитаваше, а тя му каза: „Мръсник, ти ме направи такава, каквато съм.“ Зарадвах се, когато чух тези думи. Исках да ликувам. Тя успя да му се противопостави. Заплашваше, че ще го изобличи, ако не й плати. Каза, че е документирала всичко до най-мръсната подробност. И той трябваше да играе според нейните правила. Те се караха, обиждаха се, а после… — Катрин погледна Елизабет и брат си и извърна очи. — Тя си свали блузата. — Стенанието на Елизабет накара Катрин да се разтрепери отново. — Каза му, че може да я има, както всеки един клиент. Само че ще плаща повече. Много повече. Той не можеше да откъсне поглед от нея. Познавах начина, по който я гледаше — очите му се изцъклиха, устата му увисна. Сграбчи гърдите й. Тя извърна очи право към мен. Беше разбрала, че съм там, и ме погледна с отвращение. Вероятно и с омраза, защото знаеше, че няма да направя нищо. Затворих вратата и побягнах. Призля ми. О, Елизабет!

— Ти нямаш вина. Тя трябваше да ми каже. Аз не забелязвах нищо, не чувах. Не се замислях. Бях й майка, но не я защитих.

— Опитах се да говоря с нея. — Катрин стисна ръце. — Потърсих я, когато бях в Ню Йорк за събирането на средства. Тя ми отвърна, че аз съм избрала моя път, тя — своя. И нейният бил по-добър. Аз си играех на политика и отказвах да призная действителността, а тя си играеше с власт и го правеше с широко отворени очи. Когато научих, че е мъртва, веднага ми стана ясно. На погребението го наблюдавах, той също ме гледаше. Приближи се до мен и ме прегърна, сякаш за да ме утеши. Прошепна ми да обърна внимание на случилото се. И да не забравям какво става, когато семейството не пази тайните си. Каза още колко прекрасно дете бил Франклин и какви планове имал за него. Трябвало да се гордея с него и да внимавам. — Тя затвори очи. — Какво можех да сторя? Той ми е дете.

— Никой няма да нарани сина ви. — Ив стисна ледените ръце на Катрин. — Обещавам ви.

— Никога няма да разбера дали съм могла да я спася. Да спася твоето дете, Ричард.

— Сега правите всичко възможно. — Без да съзнава, че е хванала ръката на Катрин, Ив я стисна силно, за да й вдъхне увереност. — Много ще ви бъде трудно да изживеете всичко това още веднъж, госпожо Деблас. Да се сблъскате с публичността и да свидетелствате, ако се стигне до процес.

— Той никога няма да позволи да се стигне до съд — каза Катрин уморено.

— Аз няма да му дам право на избор. — Тя нямаше да го обвини в убийство, не още. Но щеше да го съди за сексуален тормоз. — Госпожо Баристър, мисля, че зълва ви трябва да си почине. Ще я придружите ли до стаята й?

— Да, разбира се. — Елизабет стана, приближи се до Катрин и й помогна да се изправи. — Скъпа, хайде да си починеш малко.

— Съжалявам. — Катрин се отпусна върху Елизабет, докато тя я извеждаше от стаята. — Дано Бог ми прости. Толкова съжалявам.

— Към отдела има специално назначена психиатърка, господин Деблас. Мисля, че сестра ви трябва да се консултира с нея.

— Да — съгласи се той разсеяно, с поглед, втренчен в затворената врата. — Ще й е необходима помощ.

„Както и на всички вас“, помисли си Ив.

— В състояние ли сте да ми отговорите на няколко въпроса?

— Не зная. Той наистина е тиранин и с него се живее трудно. Но тази постъпка го превръща в чудовище. Как да приема, че собственият ми баща е чудовище.

— Той има алиби за времето, когато е убита дъщеря ви — подчерта Ив. — Не мога да го съдя без улики.

— Алиби ли?

— Според протокола, Рокман е бил с баща ви. Работили са в кабинета му в Източен Вашингтон почти до два часа през нощта същата вечер.

— Рокман е готов да каже всичко, което баща ми поиска.

— Дори да прикрие убийство?

— Това е най-лесното. Кой би повярвал, че баща ми е свързан с убийството? — Той потрепери, сякаш внезапно му стана студено. — Изявлението на Рокман снема подозренията от работодателя му.

— Как би пътувал баща ви от Ню Йорк до Източен Вашингтон, ако не желае пътуването да бъде отбелязано?

— Не зная. Ако е пътувал със совалката си, тогава ще остане запис.

— Записите могат да се фалшифицират — обади се Рурк.

— Да. — Ричард вдигна поглед, сякаш си спомни изведнъж, че приятелят му беше тук. — Ти можеш да кажеш повече по този въпрос.

— Зная го от времето, когато се занимавах с контрабанда — поясни Рурк на Ив. — Далечното ми минало. Може да се направи, но ще се наложи да се плати. Трябва да бъдат подкупени пилотът или механикът, а най-добре бордовият инженер.

— Сега ми е ясно къде трябва да насоча усилията си. — Ако Ив можеше да докаже, че совалката му е излетяла, това щеше да бъде достатъчно, за да го сломи.

— Какво знаете за оръжейната колекция на баща ви?

— Повече, отколкото ме интересува. — Ричард се изправи неуверено. Отиде до бара и си наля някакъв алкохол. Изпи го на един дъх, като лекарство. — Той обича оръжията си и често ги показва. Опита се да събуди интерес и у мен, когато бях по-млад. Но Рурк може да ви каже, че не успя.

— Ричард вярва, че оръжията са опасен символ на властта. А аз мога да ти кажа, че Деблас от време на време използваше черната борса.

— Защо не го спомена по-рано?

— Защото не ме попита.

За момент тя изостави тази тема.

— Баща ви познава ли охранителните системи от техническа гледна точка?

— Определено. Гордее се, че знае как да се защити. Това е една от малкото теми, по които говорим, без да се караме.

— Бихте ли го определили като специалист?

— Не — каза Ричард бавно. — По-скоро е талантлив аматьор.

— А отношенията му с шефа Симпсън? Как бихте ги определили?

— Търси изгодата. Смята Симпсън за глупак. Баща ми обича да използва глупаците. — Внезапно той се отпусна в един стол. — Извинете ме. Не мога повече. Трябва ми време. Имам нужда от съпругата си.

— Добре, господин Деблас. Ще поставя баща ви под наблюдение. Няма да можете да се приближите до него, без да ви забележат. Недейте опитва, моля ви.

— Смятате, че ще се опитам да го убия? — Ричард се изсмя тъжно и погледна ръцете си. — Бих искал. Заради онова, което стори на дъщеря ми, сестра ми и на мен. Но няма да ми стигне смелост.

 

 

Когато излязоха навън, Ив се отправи към колата, без да поглежда Рурк.

— Подозираше ли? — попита тя.

— Че Деблас е замесен ли? Да.

— Но не ми каза.

— Не. — Рурк я спря, преди да отвори вратата. — Това беше само усещане, Ив. Нямах абсолютно никаква представа за Катрин. Подозирах, че има някаква връзка между Шарън и Деблас.

— С прекалено меки думи описваш отношенията им.

— Предположих го — продължи той — заради начина, по който тя говори за него по време на единствената ни вечеря. Но още веднъж ти повтарям, това беше само някакво чувство. Не разполагам с факти. То не би помогнало на разследването ти. Освен това — добави той и я обърна към себе си — след като те опознах, не ти казах, защото не исках да те нараня. — Тя извърна глава. Той търпеливо я обърна. — Няма кой да ти помогне, нали?

— Не става дума за мен — въздъхна тя дълбоко. — Не мога да мисля за това, Рурк. Не мога. Ако го направя, ще объркам всичко и той ще се измъкне. Изнасилвал, убивал и упражнявал сексуален тормоз върху деца, които е трябвало да защитава. Няма да му се размине!

— Не каза ли на Катрин, че единственият начин да се пребориш, е като разкажеш всичко?

— Имам работа.

Той овладя гнева си.

— Предполагам, че смяташ да отидеш до летището във Вашингтон, където Деблас държи совалката си.

— Да. — Тя се качи в колата, а Рурк се отправи към мястото на шофьора. — Можеш да ме оставиш на най-близката спирка.

— Идвам с теб, Ив.

— Чудесно, трябва да се обадя.

Докато той караше по криволичещата уличка, тя набра номера на Фийни.

— Попаднах на гореща следа — каза тя, преди той да се е обадил. — Пътувам към Източен Вашингтон.

— Имаш гореща следа ли? — Гласът на Фийни прозвуча като песен. — Само да видиш последните й записи, Далас. Те са направени сутринта преди убийството. Един Господ знае защо ги е занесла в банката. Късмет. Имала е среща в полунощ. Познай с кого?

— С дядо си.

Фийни заекна:

— Мамка му, Далас, откъде разбра?

Ив притвори очи за миг.

— Кажи ми, че всичко е записано, Фийни. Че тя го е назовала.

— Нарича го сенатора, нарича го старото копеле дядо ми. И с голям кеф пише за петте хиляди долара, които му струва всяко чукане. Цитирам:

„Направо си заслужава да го оставя да се лигави по мен, а освен това скъпият ми дядо все още има сили. Мръсно копеле. Сделката си я бива — пет хиляди на всеки две седмици. Но си заслужавам парите. Не както когато бях дете и ме използваше. Ролите са разменени. Аз няма да се превърна в сухар като горката леля Катрин. Сега трупам пари. А някой ден, когато ме отегчи, ще изпратя дневниците си до пресата. Ще ги размножа. Копелето полудява, когато го заплашвам с това. Може би довечера ще го накарам да се поизпоти. Ще го постресна. Господи, прекрасно е, дето го принуждавам да се гърчи като червей след всичко, което ми причини.“

— Фийни поклати глава. — Сделката е била дългосрочна. Споменава се няколко пъти. Тя е спечелила доста от изнудване — има имена и грехове. Но сенаторът е бил при нея в нощта на убийството. Хванахме го натясно.

— Можеш ли да ми извадиш заповед за арест?

— Командирът нареди да ти я изпратя веднага щом се обадиш. Каза да го арестуваш. Предумишлено убийство, по три параграфа.

Тя бавно въздъхна.

— Къде да го открия?

— Той е в сградата на Сената, защитава Закона си за нравствеността.

— Прекрасно! Тръгвам. — Тя изключи телефона и се обърна към Рурк. — Това нещо може ли да върви по-бързо?

— Сега ще видим.

 

 

Ако заедно със заповедта за арестуване Уитни не бе изпратил нареждане да действа дискретно, Ив щеше да влезе тържествуващо в Сената и да му сложи белезниците пред очите на всички. Но и начинът, по който протече задържането му, я удовлетвори.

Тя изчака, докато той завърши прочувствената си реч за моралната деградация на страната, за дебнещата поквара, произтичаща от безразборните връзки, контрола върху бременността, генното инженерство. Наблегна върху липсата на морал у младото поколение, незачитането на религията в семейството, училището и работата. „Нацията ни е станала безбожна. Конституционното ни право да носим оръжие беше отменено от либералната левица.“ Изпъстри изказването си с цифри за жестоките престъпления, разрухата в града, нелегалните наркотици — според сенатора всичко това се дължеше на задълбочаването на моралния упадък, на леките наказания за престъпниците и на снизходителното отношение към сексуалната свобода. На Ив й призля, докато го слушаше.

— През 2016 година — каза тихо тя, — в края на Градския бунт, преди забраната за използване на оръжие, само в Манхатън имаше повече от десет хиляди убити или ранени при престрелки.

Тя продължи да слуша пропитата с отрова реч на Деблас, а Рурк сложи ръка на кръста й.

— Преди да легализираме проституцията, всеки три секунди имаше изнасилване или опит за изнасилване. Разбира се, те съществуват и сега, но са свързани не толкова със секса, колкото с властта, а броят им значително намаля. Лицензираните проститутки нямат сводници, така че никой не ги бие, малтретира или убива. Не могат да използват наркотици. Имаше времена, когато жените ходеха при касапите, за да се отърват от нежеланата бременност. Рискуваха живота си, за да не го съсипят. Преди да се появи генното инженерство, се раждаха слепи, глухи и увредени деца. Науката даде възможност недъзите да се лекуват ин витро. Нашият свят не е идеален, но можеше да е много по-лош.

— Досещаш ли се какво ще му се случи, когато пресата научи за това?

— Ще го разпънат на кръст — промърмори Ив. — Дано обаче не го изкарат мъченик.

— Това няма да стане. Гласът на моралното право — подозиран за кръвосмешение, връзки с проститутки, убийство! Мисля, че с него е свършено — кимна Рурк.

Ив чу оглушителните аплодисменти в залата. От звука личеше, че екипът на Деблас се е смесил със зрителите.

„Дискретността да върви по дяволите“, помисли си тя, когато гонгът удари и бе обявена едночасова почивка. Промъкна се през тълпата и се изправи пред Деблас. Той приемаше поздравления от поддръжниците си за красноречивата реч; потупваха го по гърба.

Изчака, докато я забележи. Изгледа я, видя Рурк и устните му се свиха.

— Лейтенант, ако желаете да разговаряте с мен, можем да се срещнем в кабинета ми. Насаме. Ще ви отделя десетина минути.

— Ще имате достатъчно време, сенаторе. Вие сте арестуван. Обвинен сте в убийството на Шарън Деблас, Лола Стар и Джорджи Касъл. — Когато той се възпротиви и се разнесе тревожен шепот, тя повиши глас. — Допълнителните обвинения включват изнасилването на дъщеря ви Катрин Деблас и на внучката ви Шарън Деблас.

Той все още стоеше като вцепенен от шока, когато тя изви ръцете му на гърба и сложи белезниците.

— Имате право да не правите никакви изявления.

— Това е грубо посегателство — избухна, след като изслуша стандартните текстове, отнасящи се до правата му. — Аз съм сенатор на Съединените щати и се ползвам с имунитет.

— А тези федерални агенти ще ви придружат — добави тя. — Имате право на адвокат. — Продължи да изброява правата му, а блясъкът в очите й накара федералните служители и наблюдателите да отстъпят. — Разбирате ли правата си?

— Ще ти отнема значката, кучко! — Докато го превеждаше през тълпата, от гърдите му се изтръгна хриптене.

— Приемам думите ви като потвърждение. Успокойте се, сенаторе. Не искаме да получите сърдечен удар. — Тя се наведе към ухото му. — Не можеш да ми отнемеш значката, копеле, защото аз ще те довърша. — Ив се обърна към федералните агенти: — Чакат го в Ню Йорк.

Думите й едва се чуваха. Деблас крещеше и настояваше да бъде освободен незабавно. Сенатът сякаш се беше възпламенил. Забеляза, че Рокман се приближи към нея. По лицето му се четеше ярост.

— Правите огромна грешка, лейтенант.

— Напротив. Вие сгрешихте в едно изявление. Смятам, че то ще ви направи съучастник. Ще се заема с това, щом се върна в Ню Йорк.

— Сенаторът Деблас е изключителен човек. Вие сте пионка на Либералната партия и плановете й да го унищожат.

— Сенаторът Деблас е упражнявал сексуален тормоз върху собствените си деца. Той е изнасилвач и убиец. А пък аз, приятелче, съм полицаят, който му натри носа. По-добре се обади на адвокат, ако не искаш да загазиш заедно с него.

Рурк трябваше да полага усилия да не я сграбчи в прегръдките си, докато тя си проправяше път из коридорите на Сената. Представителите на средствата за масово осведомяване й досаждаха, но тя ги подминаваше, сякаш не съществуваха.

— Харесва ми стилът ти, лейтенант Далас — каза той, когато се добраха до колата. — Много ми харесва. Между другото, вече не мисля, че съм влюбен в теб. Защото съм сигурен в това.

Тя преглътна мъчително, защото й призля.

— Да се махаме оттук. Да се махаме!

Самообладанието й стигна до самолета. С усилие на волята успя да запази гласа си равен и безизразен, докато докладваше на началника си. После заговори неуверено, изведнъж се изтръгна от прегръдката на Рурк, втурна се в тоалетната и заповръща.

Рурк стоеше безпомощен от другата страна на вратата. Доколкото я познаваше, тя щеше да се почувства още по-зле, ако започнеше да я успокоява. Той даде нареждания на стюардесата и зае мястото си. Докато чакаше, се загледа в пистата.

Вдигна глава, щом вратата се отвори. Тя беше мъртвобледа, а очите бяха прекалено големи и тъмни. Движеше се сковано, а не плавно, както обикновено.

— Съжалявам. Май много ми дойде.

Щом седна, той й предложи една чаша.

— Изпий това. Ще ти помогне.

— Какво е?

— Чай с уиски.

— На работа съм — каза тя, но той яростно я прекъсна.

— Изпий го, по дяволите, или ще ти го излея в гърлото! — Той натисна бутона и нареди на пилота да излетят.

Каза си, че е по-лесно да изпие питието, отколкото да спори. Вдигна чашата, но ръцете й затрепериха. Едва успя да отпие, когато зъбите й се разтракаха и тя остави чашата.

Не можеше да престане да трепери. Рурк се опита да я прегърне, но тя се отдръпна. Все още й се повдигаше и главата й пулсираше.

— Баща ми ме изнасили — чу тя собствения си глас. Стресна се от думите си и загледа уплашено. — Много пъти. И непрекъснато ме биеше. Независимо дали се съпротивлявах или не, той продължаваше да ме изнасилва и да ме бие. И нищо не можех да направя. Човек не може да направи нищо, когато хората, които би трябвало да се грижат за него, го измъчват по този начин. Използват те и те нараняват.

— Ив. — Той хвана ръката й и здраво я стисна, когато тя се опита да я измъкне. — Съжалявам. Ужасно съжалявам.

— Казаха ми, че съм била осемгодишна, когато ме открили на някаква уличка в Далас. Кървяла съм, а ръката ми била счупена. Явно ме е зарязал там. Не зная. Може и аз да съм избягала. Не помня. Но той повече не ме потърси. Никой не ме потърси.

— А майка ти?

— Не зная. Не я помня. Може би е била мъртва. Може да е била като майката на Катрин и да се е преструвала, че нищо не забелязва. Имам само откъслечни спомени и кошмари. Дори не зная името си. Не са успели да ме идентифицират.

— Следователно си в безопасност.

— Ти никога не си се сблъсквал със системата. Няма безопасност. Има само безпомощност. Разсъбличат те с най-добри намерения. — Тя въздъхна, отпусна глава назад и притвори очи. — Не исках да арестувам Деблас, Рурк. Исках да го убия със собствените си ръце заради случилото се някога с мен. Приех го твърде лично.

— Свърши си работата.

— Да, наистина. И ще продължавам да го правя. — Но сега тя не мислеше за работата, а за живота. За нейния и неговия. — Рурк, трябва да знаеш, че в мене има някакъв вирус. Той върлува из организма ми и се появява, когато съпротивата му отслабне. Аз не съм добра партия.

— Ще рискувам. — Той вдигна ръката й и я целуна. — Защо не свършим с това и да открием дали ние двамата не можем да победим.

— Досега не съм го споделяла с никого.

— Олекна ли ти?

— Не зная. Вероятно. Божичко, толкова съм изморена.

— Облегни се на мен. — Той я прегърна и положи главата й на рамото си.

— Само за малко — промърмори тя. — Докато се върнем в Ню Йорк.

— Добре. — Той притисна устни до косата й, надявайки се, че тя ще поспи.